ЗА ОБЩУВАНЕТО В ЛИТЕРАТУРАТА

Габриела Цанева

web

Държа в ръцете си книгата на Пламен Дойнов "Литература в междувековието". Книга, събрала в страниците си имена на автори и стихосбирки, романи, антологии; задълбочени или телеграфни рецензии, есета или просто разпилени размисли за литературата и междувековието; за липсата и случващото се; за старите плашила и за новото, което понякога се оказва предрешило се старо.

Твърде много факти, въпроси, емоции - откъде да започна?

А може би е лесно? А може би - с автографа... "За общуването в литературата"... защото тази фраза е ключът към разбирането на текстовете в сборника. Или може би тя е нещо повече - може би тя е основанието за съществуването на книгата и за нуждата от нея.

С кратък преглед на заглавия и автори и с анализи на произведенията, появили се в периода 2000-2003 г., Пламен Дойнов хвърля спасителен пояс на цялата българска литература от последните 15 години, защото по този начин той прави опит за общуване; опит за осъществяване.

Често си задавам болезнения въпрос - какво липсва в българската литература от посттоталитарния период? Дали това е отговорът - общуване.

След 1989 година изчезна цензурата. Тогава се случи нещо странно - литературното пространство се обезвъздуши. Свободата на словото не можа да запълни зейналия вакуум. А както е добре известно, във вакуум не се разпространяват звукови вълни. Всички заговориха, но престанахме да се чуваме. Общуване не се осъществи.

Не искам в тези редове да правя анализ на анализите на автора. Искам само да споделя мислите си по повод няколко ключови фрази, които стърчат в повествованието като магарешки бодили сред сухи треви.

Ще цитирам цитат от Инна Пелева - "Критиката създава литературата. Ако няма литература, значи няма добра критика, която да я утвърди." По повод тази констатация могат да се кажат няколко неща. Първото е очевидно - литературна критика няма в безвъздушното посттоталитарно литературно пространство. Второто е, че критиката умря заедно с цензурата - може би, защото преди 1989 г. партийната цензура твърде често надяваше маската на литературна критика и се опитваше да оправдае съществуването си чрез нея. Но фактът, че със смъртта на цензурата умря и критиката показва, че действително литературната критика е била само маска на цензурата, и никога не е била лице. Третото е, че литературната критика би могла да бъде средата, в която съществува литературата; би могла да бъде оня необходим етер, който пренася вълните на словото и ги прави чуваеми; би могла да бъде един от начините за общуване в литературата. Дали би било пресилено, ако кажа, че книгата, която държа в ръцете си, е и една надежда, че литературна критика в България най-после ще има (литературна критика не „въобще", а литературна критика на последните 15 години)... следователно... ще има и литература?

Всеки, който прочете последното изречение ще осъзнае, че има нещо абсурдно - в съждението, или в ситуацията?

Безспорно, не критикът създава автора, нито критиката създава литературата, но все по-явно става, че едното без другото не може, защото критиката е връзката, която осъществява публичността и случването. Дали така би трябвало да бъде?

Ще продължа това есе за общуването в литературата с цитат на автора - "Литературната ни критика трябва да бъде по-подозрителна в диренията си на нови и стойностни автори... Какво става с книгите, които не четем? Какво става с думите на авторите, които не достигат до нас? Какво се случва с авторите на тези думи?" Горещи, задъхани въпроси, които остават "не само литература, но и екзистенциална тревога".

Пламен Дойнов е първо творец и след това критик и може би затова тревогата му за нечутите думи е така истинска. "Нечутите думи" - това е отговорът на въпросите му. Думите заглъхват във вакуума, преди да са достигнали до някого. Книгите изгниват в складовете или ги претопяват за други книги, които ще изгният в складове... И тук говорим само за книги, които са осъществени; за книги, които не са разпространени. Не става дума за ръкописи, за липса на пари и на подкрепа; за спонсори, издатели и преса... А авторите? Е, авторите - и в двата случая - просто не се случват. Трудно е да съществуваш във вакуум. За някои е невъзможно.

Но Пламен Дойнов - и като творец, и като критик, прави следващата крачка. А тя води читателя на "Литература в междувековието" към преглед на алтернативни форми на общуване в литературата. Минаваме през неформални кръгове и групи; през четене на поезия и проза в аудитории и в кръчми, пеене на стихосбирки, рисуване с думи, както и през по-тривиалните прояви като премиери и представяния на книги в галерии и библиотеки. Не е трудно да се забележи, че някои стари форми са изчезнали, но все се раждат нови.

Забележителни събития на общуване в литературата са празниците Аполония и Панаирите на книгата. Различни като организация, институционализиране и усещане, те си приличат по това, че събират на едно място, по едно и също време автори и публика, като по този начин създават единно сгъстено пространство на заедност.

В края на книгата е представено още едно литературно пространство - електронното пространство; интернет. Застанал колебливо в междувековитето, което все не свършва, читателят плахо наднича иззад рамото на автора и поглежда в необозримата бездна на Световната мрежа - най-дълбокият и неизчерпаем кладенец на информация. Ще се изгубим ли в него? Ще изчезнем ли - като личности, като национална идентичност? Ще изчезне ли безвъзвратно класическата българска литература; ще оцелее ли новата... когато книгата изчезне и се превърне в електронен импулс?

Или това е новото, неизчерпаемо пространство за общуване в литературата?

Пространство, което е препълнено; в което вакуум няма... и значи - ще се чуваме?

Може би тук трябва да сложа точката.

Не защото съм изчерпала темите, проблемите, личностите и идеите, залегнали в книгата - едва съм се докоснала до тях. Просто - тук е мястото, от което трябва да прескочим междувековието... И здраво да стъпим в... новия век?

Не.

Бих казала - който може, нека скочи в новото хилядолетие.

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.12.2004, № 12 (61)