* * *

Хвърляш си
душата
някъде -
а после
я прибираш -
дрипава.

Избърсваш с
нея скритите
си кътове
и после
я простираш -
дъхава.

Цъфти душата.
Избуява, пука се.
Петната на плътта
просмукват се.
Растат,
разпукват се -
като цветя
върху торена
пръст,
като цвърчаща
плът,
която ражда
червеи...

Изхвърлил си
душата -
никъде.

Не можеш да
държиш
веригите,
които хапят
дланите ти,
впити
в бъдното ли
в днешното ли
в спомена ли?

Изхвърлил си
душата -
никъде.

Не можеш да
държиш
хомота й,
захапал
дланите
до кокал.

15.05.2002