МОМИЧЕНЦЕТО И БЛИЗАЛКАТА

Г. Георгиев

web

Има страшно кисели облаци възчерни и напират от тях лоши снежинки зли.

А то седи буреносно навъсило вежди и търси много съсредоточено заклинание в Древната Прасешка книга за слънчево време...

...и ето че отново се завръща Момиченцето със захарната пръчица в магазина за играчки...

Отново магазинът бе унил и мрачен, дори на момиченцето му се стори, че от капчука долови странен шум, подобен на светкавица при буря, и потръпна...

Попита се момиченцето, но като че изжеднъж се досети, че в приказките стават такива неща... и тогава вратата се отвори!

Ако трябва да сме наистина честни, че е имало някога врата на това място, никой не подозираше, още по-малко момиченцето със захарната пръчица. Но да се върнем на онова, което то видя зад вратата, защото струва ми се не е никак важно дали врата е имало, нито пък дали ще я има след малко, важното е, че именно сега я имаше тази врата и някой трябваше да влезе в нея!

Тъй като момиченцето бе най-близо, а и друг никой не се виждаше наоколо освен Захарната му пръчица в ръката, то Момиченцето предпазливо пристъпи напред... вътре бе много тъмно и много странно... но най-лошото бе, че вратата, веднага след като влезе, се затвори...

Малко страшно бе... и изведнъж...

"Хей!" - чу се гласче тънко-тънко и сладко-сладко. - "Какво стана със светлината?"

Момиченцето много се стресна! Най-стряскащото бе, че гласчето идваше откъм... откъм... ръката му! Когато погледна в тази посока, то забеляза, че в тъмнината блещукат две малки очички...

В този момент откъм предполагаемия таван се разнесе мека светлина и обгърна околността... бе облак от карамел и сметана, който небрежно и лениво се поклащаше на ляво-надясно, докато се придвижваше бавно по тавана... но какъв ти таван?!? Та това бе небе, много странно небе... беше цялото като изписано... но и много невероятно... вместо звезди по него имаше малки вишни, захаросани черешки, имаше и планети от ягодки, обвити в сметанови обръчи и портокали с гневен оранжев цвят...

Момиченцето пусна захарната пръчица внимателно до себе си на пода (всъщност направо върху шоколадовата земя,тук-таме обагрена с храстчета от малиново и ментово желе и бисквитени дървета с кокосови стърготини и захарни пръчици... и каза:

"Моля за извинение, аз не знаех, че Вие говорите".

А захарната пръчица се тросна:

"Ами, как ли пък не! Хем ни ядат и лигавят, хем си мислят, че като говорим, сме откачалки!"

"Моля да ми простите, аз не знаех... и не мисля, че сте откачалки!"

"Добре, добре... какво правим тук?" - попита захарната пръчица.

"Не зная... бяхме пред магазина за играчки... и изведнъж една врата се отвори и... сега сме вътре... но това никак не ми прилича на магазина за играчки..."

Момиченцето се огледа, наоколо не се виждаше нищо познато. В този момент един странен облак от гъст каймак и шоколад се надвеси над тях и започна да плаче. Сълзите му бяха от чисто мляко при това с висока масленост, защото, паднали долу на земята, оставяха бели купчинки от сметана и се натрупваха доста бързо... Момиченцето се уплаши да не ги затрупа, а захарната пръчица, измъквайки се с мъка от една сметанова купчинка, се развика:

"Бързо, хайде да се скрием!"

Двете побягнаха към дърветата от бисквити. Докато тичаха, захарната пръчица видя една пещера недалеч от ментовия желатинов храст пред тях. Втурнаха се натам и скоро успяха да се скрият в малката пролука на пещерата. Щом застанаха на сушинка, момиченцето изведнъж заплака, сълзите й се ронеха тихо и се стичаха по розовите й бузки.

"Защо плачеш сега?" - попита захарната пръчица.

"Защото" - хлип-хлип - "защото... ами, защото се изгубихме, облачето и то плаче, само ти говориш..." - и започна още по-силно да плаче...

"Слушай! - каза захарната пръчица - дай да питаме тоя облак защо плаче, а?"

"Ей! Облак!!! Защо ревеш, че ми скапваш и компанията?"

Облакът обаче вместо да отговори още по-силно зарева и започна да застрашава света с тотално сметаносване! Тогава момиченцето поизбърса сълзичките си и надигна зачервените си големи и добри очи към облачето...

"Кажи ми, защо плачеш, мило облаче? Да не би и ти да си се изгубило?"

"Аз не..." - объркано захълца облачето (при всяко хълцане парченца карамел се посипваха по засметанената земя) - "...те все искат аз да съм шоколадко!"

"Кои са те?" - попита захарната пръчица по-меко.

"Другите облаци" - отвърна обидено облачето, като понамаля плача... Те са по-големи и все на мен се пада да съм шоколадко, а те да светят".

"Чакай малко, искаш да кажеш, че вие си играете?" - попита захарната пръчица.

"Да" - отвърна Облачко.

"А искаш ли да си играеш с нас?"

"Да!!!" - засмя се облачето и почти се преполови шоколадовата му обвивка с мляко и мед... Но изведнъж отново се пошоколади".

"Ама вие няма ли да ме карате да съм шоколадко?"

"О, не, разбира се" - каза Момиченцето - "искаш ли да играем на криеница?"

"Ехааа" - възкликна облачето и окончателно просветна медено и млечно - "Аз ще мижам първо" - каза то.

"Добре" - отвърнаха едновременно захарната пръчица и момиченцето. - "Хаиде да започваме!" - казаха те. - "Брой до 10 и после ни намери!"

"Хайде! Броя! Крийте се!" - Облачето се спусна надолу до едно бисквитено руло и замижа зад него. Започна да брои:

"Една овчица тръгнала
да види две сестрички,
до третата се спряла
и я попитала за нейните побратими,
четвърта се прозинала,
а пета се протегнала,
на шестата опашката потрепнала,
а седмата се вгледала в далечината,
овчица осма не пропуснала
на девета да дръпне пак ухото,
когато тя с десета си играела
и гледали как Първата е пръгнала на гости
на свойте две сестрици!
Ехо... къде сте???
сега ще ви намеря!"

Момиченцето слушаше отдалеч странното броене на облачето. Бяха се скрили зад една голяма ягода до ментовото желирано храстче. Тъкмо мислеше да потърси с поглед захарната пръчица, когато всичко се завъртя!!! Светът от вкусни неща сякаш се смеси в невероятната... плодова салата, която мама подаде на момиченцето.

"Хеи игривке! Заспала си на двора " - каза мама. - "И стига си стискала тази захарна пръчица, виж какво съм ти приготвила!"

Момиченцето сънено разтърка очички с ръце и внимателно постави захарната пръчица до себе си. После загадъчно се усмихна и се зае съсредоточено да похапва от плодовата салата, като внимателно отделяше течния шоколад.

"Може би отново някой ден ще се видим, Облачко" - каза си момиченцето наум и отново се усмихна.

© Г. Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.09.2001, № 9 (22)