Седем дни

ПЪРВИЯТ ДЕН

Дилян Вълев

web | Седем дни

Бях пиян като... като себе си, и за пръв път от доста време се чувствах добре. Залитахме с някакъв човек нагоре по стръмен черен път, нямах и понятие къде отивахме, но не ми и пукаше. По пътя той ми говореше:

- Та, казвам ти, точно така ще направим. Ти се грижиш за работата на място в София, а аз оттука ще ти въртя счетоводството. И контактите с нужните хора ще ти осигуря, и документацията ще оправям, и данъчните ще смотавам, когато трябва, само никъде няма да мърдам.

- Няма проблеми! - изобщо не ми беше ясно какви ги говори.

- Само дето няма да ходя никъде. Стоя тука и оправям всички бакии - деловодство, активи, пасиви, данъчни... Ще ти уредя и контактите, и хората, и всичко. Само няма да ходя никъде. Това е твоя работа.

- Супер!

- На мене пари не ми трябват. Аз оттука не мърдам. Само че счетоводството е краста. Всички счетоводители са малко циници - заключи изненадващо и спря да запали цигара.

След това се озовахме пред някаква къща и влязохме в нея с походката на пияния, който се старае да запази тишина и като резултат събаря всичко по пътя си. Вече очаквах да се появи облечената в пеньоар върху нощницата недружелюбна съпруга, която все пак ще извади стари печени чушки от хладилника. Моят събеседник се спря в антрето, ослуша се и вдигна пръст:

- Той е сам!

- Кой?

- Бай Андрей.

- Кой е бай Андрей?

- Много хубав човек. Бил е на фронта, после военопленик, после бригадир в ТКЗС, после старшина, а сега е с тежка пневмония и ще умре всеки момент. Да му идем на гости!

- Късно е - нямах представа колко е часът, но интуитивно чувствах, че май наистина е късно. - Нека спи човекът.

- Хайде, хайде. Ще ни се зарадва.

Тук може би трябва да спомена, че обстановката около мен, и името на въпросния умиращ ми навяха мъгляв спомен за нещо познато, но просто нямах желание да се ровя в заспалата си памет. Нещо случило се май вчера беше основната причина за това в момента да се възползвам максимално от обстоятелството, че съм пиян и се нося по течението.

Крушката в стаята на болния светеше със слаба жълта светлина и не знам защо именно тази светлина ме убеди, че той наистина ще умре. Човекът спеше в широко старовремско легло (детайлите съм запомнил от по-нататъшните ми посещения, вече на по-трезва глава) с метални табли, на които имаше нескопосно изрисувани италиански пейзажи. Беше съвсем кльощав старец с дълга рехава сива коса и набола бяла четина по страните. У него имаше нещо библейско, а може и така да ми се е сторило и просто да си е бил един умиращ стар човек.

При шума от захлопването на вратата той отвори рязко очи, като че изобщо не беше спал.

- Здрасти, бай Андрея! - поздрави събеседникът ми и приседна на ръба на леглото. - Да не ти прекъснахме съня?

- А, то моят сън, дето и да го прекъснеш, все ще остане - отговори старецът със странен вряскащ глас, който също ми се стори познат. И, не знам дали бях поизтрезнял от ходенето, или имаше връзка с гласа на стареца, но изведнъж се сетих за името на човека, с когото бяхме дошли тука - казваше се Стоян, беше счетоводител, и се бяхме запознали днес в ранния следобед в кръчма на име "Дяволското гърло". Което означаваше, че се намирах вдън гори тилилейски, в Триград.

- Аз пък гости ти водя. Ела, бе човек, седни тука!

Седнах на отсрещния край. Бай Андрей ме изгледа със свъсени вежди.

- Ти ли си вестникарина?

Стана ми странно от къде на къде ще ме взима за журналист, въпреки че имах няколко публикации в университетския вестник наистина. Предположих, че отговорът се намира в някое незнайно място, където в момента бе паметта ми, така че просто се съгласих:

- Аз.

- Бива. Пишеш значи - той млъкна за миг, после неочаквано избухна: - И да внимааш кво пишеш! Че тоя серсем животеца ми изпи!

- Ядосва ли те Боби? - попита съчувствено счетоводителят.

- Ядосва ами. Хууво, вика, черпи я трийсешеста, вика, сладоледа, а после? Няма после, викам му, дойдоха техните и си я забраха. Пък той: луната, плажа, тя гола, я натакован... тинтири-минтири.

Излиянието явно го изтощи, той спря и дълго се дра, като че смяташе да си изхрачи дробовете. После се отпусна на възглавницата.

- Боби му описва живота - обясни Стоян. - Само че понякога белетристът в него надделява.

Нямах никакво намерение да питам кой е тоя Боби и защо трябва да се описва живота на дългогодишен старшина.

- Серсем - повтори тъжно бай Андрей. - Кво да прая като не съм я ибал тая булка на плажа, да седна да лъжа ли?

- Не му се впрягай толкова - посъветва го Стоян, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плоско шише. Отпи и му го подаде.

- Не мога, вий пийте - отказа умиращият и потупа гърдите си.

Аз отпих лека глътка и върнах бутилката.

- Ще имаш ли нещо против да запаля? - попита счетоводителят.

- Недей де, човекът... - възмутих се аз, но старецът ме прекъсна:

- Карай, пуши! Там, дето отивам, цигари няма.

Стоян се разсмя:

- Кой знае? Цигари може да няма, ама пък да има пури. Как ти върви умирачката междувпрочем?

- Как да въри. Въртя са как бивол от една кълка на друга. Чакам. Умряла работа!

Стоян извади цигара и ми предложи една. Запалихме. Бай Андрей ни гледаше изпод вежди.

- Ама здравичката сте са насмукали - констатира одобрително.

- Нали знаеш как става... - опитах се да му обясня.

- Той ли няма да знае! - почти извика Стоян и го халоса здраво по рамото, предизвиквайки нов взрив от кашлица. Докато го чакаше да спре, пи от бутилката и ми я връчи. - Колко бъчви само е пресушил! А, бай Андрея, така ли е?

- Ами - потвърди бай Андрей, бършейки лигите си с длан.

- Как е температурата?

- Трийседевьет градуса. Все ми дават апове, ма не пада повече. Преди беше четирсе.

- Сигурно така трябва. Иначе може и да не умреш.

- Ба, няма да умра!

- Ще умреш ли пак? Ами ако, да речем, температурата ти стане трийсет и седем градуса, или трийсет и шест и седем десети?

Обаче бай Андрей вече не го слушаше. Напрегна се някак, сякаш прие съобщение, и каза:

- Няма да е днеска. И утре няма да е. След пондельник ще е.

Изричайки това, той почти едновременно затвори очи, отвори уста и заспа начаса.

- Много хубав човек - осведоми ме Стоян. - През какво ли не е минал. Пък Боби - сладолед!

* * *

По някое време се събудих, или по-скоро се озовах в онова странно състояние на полусън, когато нормалните мисли се преплитат с най-откачени фантазии. Някъде в стаята някой хъркаше здраво, но нямах намерение да проверявам кой е - спеше си и толкова. Постепенно започнаха да ми се изясняват събитията от изминалия ден.

Бях откраднал форда. Тя, фиестичката, всъщност беше на нашите, но не им бях оставил никаква бележка, че я взимам. А те в момента мислят, че съм наряд. Колата сто процента вече бе в списъка на откраднатите. Така че в момента ме търсеше и военната, и гражданската полиция.

И аз не можех да си дам обяснение защо избягах от казармата. Оставаха ми още само два месеца. Пък и самата служба не ми тежеше, въпреки общоприетото мнение, че след университета войниците много по-трудно се адаптирали в казармените простотии. Просто седяхме с приятели и пиехме бира и в един момент аз трябваше да хвана влака за Чешнегирово, но не го направих, а отидох да си взема още една бира. След това отидохме на кино, а по-късно на купон в апартамента на единия от компанията. Някъде към пет сутринта си тръгнах, взех форда и поех към Триград.

По пътя се спирах нееднократно да пия кафета и чета вестници, така че пристигнах чак към единайсет. Минах покрай кръчмата на Орлин в началото на селото и се изкуших да се отбия за една бира. Продължих нататък. По-добре беше първо да намеря място за спане, а след това да заседна както трябва и да си дам сметка колко съм я закъсал в действителност. Ако сега обърна назад и отида право в поделението, ще се размина само със скандал от ротния, помислих си и свих по стръмната уличка вдясно, където имах спомен, че дават квартири.

Точно на най-високото, където фиестичката вече едва издаянваше и на първа, имаше нова триетажна къща, от тия, дето ги строят за туристи. Тя беше затворила улицата - нататък бе само борова гора. Дворът й бе засаден с есенни цветя и задължителните за Родопите картофи и боб, покрай оградите имаше оставен на самотек гъст малинак. Вдясно на входната врата бе скована дървена беседка с кръгла масичка в средата.

Встрани от беседката шестдесетинагодишен мъж цепеше дърва. Излязох от колата, бутнах притворената врата и поех към него. Понечих да го поздравя, но той ме изпревари:

- Много бързо откликнахте! Боби страшно ще се зарадва.

Може би трябваше още тогава да му кажа, че става жертва на недоразумение, но аз просто разперих ръце. Човекът заби брадвата на дръвника с отмерено движение и подаде ръка:

- Кирил Юмерски. Юрист.

- Михаил Петров - отговорих и след кратко колебание добавих: - Филолог.

- Лесно ли ни открихте?

- Карах я по инстинкт.

Поне за нищо не лъжех.

Той трябва да беше 59-61-годишен, изглежда пенсионер отскоро. Бе малко под средния ръст, плешив, с коси само покрай ушите, приличащи на изсъхнал лавров венец. Около устата му имаше увиснали бръчки, а кафявите очи гледаха с леко обидения израз, характерен за хората, които са били пълни в детството си. Носеше дочени панталони и размъкнат вълнен пуловер, въпреки топлото септемврийско време. От джоба на панталоните стърчеше дърводелски метър.

- Боби много се надяваше, че ще дойдете - продължи той. - Поръча на всяка цена да ви задържа, ако се появите. Той много цени медиите, въпреки, че в оная дописка имаше доста неточности. Смята, че са съвършения начин да манипулираш съзнанието - и общественото, и на отделния индивид.

- Кой е Боби? - прекъснах го аз.

- О, ние така му викаме. Това е шефът - Борис Манасиев, дето ви прати опровержението. Гордее се с името си, тъй като смята, че води началото си от Манасиевия хроникьор. Той е малко грък, нали разбирате.

Докато приказваше, мернах с периферното си зрение ярка женска фигура. Почувствах, че ме разглежда, след като отместих леко глава, я видях да присяда на стълбите пред стопанска постройка на десетина метра вляво от къщата.

- Той е тук, но е много зает - говореше възрастният. - Нали няма да се обидите, че ви караме да чакате? Работата е там, че един наш... колега тия дни приключва жизнения си път и Боби прави всичко възможно да оправи бакиите...

- Да, да... - влязох в положение аз и реших, че е време да се омитам. Каквото и да ставаше тука, щеше да ми дойде в повече, предвид собственото ми дередже. - Ами аз ще ида да си потърся квартира и ще намина по-късно.

- В никакъв случай! - Юмерски се разтревожи. - Оставате при нас. Тъкмо ще черпите сведения от извора - ха-ха!

Замислих се. Безплатна квартира? Но какво щях да правя, ако се появеше въпросният журналист от въпросния вестник? От друга страна бях чувал, че не се скъсвали да отговарят на опровержения. Така че поиграх още малко ролята на колебаещ се и накрая се оставих да бъда убеден.

Широко стълбище водеше нагоре, с две разклонения на първия етаж. Шкаф за обувки, но без обувки в него. Около него обаче имаше много. Мокетена пътека и саксии с мушкато на първата площадка. Юмерски заситни нагоре със старческа походка, която някак си изглеждаше прекалено старческа за възрастта му.

На втория етаж се чуха приглушени гласове.

- Това са те - прошепна ми той и продължи нагоре към третия.

Стаята бе чиста, слънчева, с тераса, гледаща на югозапад към покривите на селото. Имаше дървена маса с бродирана покривка, застлано легло и стара библиотека, тип "скрин". Хвърлих бегъл поглед на книгите. Успях да различа томовете на Караславов, детското "Морска енциклопедия" и последния роман на Светозар Игов.

- Ами това е - каза домакинът. - Дано само не ви притеснява атмосферата. Едва за втори път се случва някой да ни умира и все още сме малко припрени... Толкова работа трябва да се свърши!

- Какво му е на човека?

- Скоротечна бронхопневмония.

- През лятото са много опасни.

- Според мен не е лошо да си отидеш от пневмония, бай Андрей изкара късмет. Съвсем не е като някакъв рак, или не дай боже Синдрома на Хочкинз. Има достойнство. Може би по-добра е само туберколозата с нейния трагизъм, но от друга страна какъв е смисълът да умреш от туберколоза, след като си на 78 и не пишеш стихове?

Съгласих се, че няма никакъв смисъл. Юмерски се подпря на касата на вратата и лицето му придоби съсредоточено изражение.

- Вие от Пловдив ли сте?

- Да.

- Женен ли сте, или е неудобно да питам?

- Не. Тоест, не съм женен.

- Сигурно и не сте ходил в Китай?

Замислих се, колкото да открия някакъв подтекст.

- Не съм ходил, признавам си.

- Аз също. Не е ли странно? Толкова голямо място, а толкова малко хора са били там. Мен всъщност ме интересува в Китай дали горят мъртъвците, да сте чувал?

- О, не знам. Мислех, че ги рециклират за суха супа - не се стърпях да изтърся.

- Идеята не е лоша. Но се съмнявам, че у нас ще има подобни мощности. Като стана дума - аз бях юристконсулт в "Родопа" цели 32 години. Можете ли да си представите?

- Не. - Сигурно там си се чалнал, додадох наум.

- Да. Тридесет и две години всеки ден едно и също. Днес мога да си спомня броени дни. Не е ли жалко?

Не отговорих.

- Особено ярка ми е вечерта, когато умря жена ми. Дойде си след работа и каза: "Нещо не ми е добре". Два часа по-късно извиках линейка, защото беше вдигнала температура, а след два дни почина. Спомням си, че точно над леглото й имаше опис с имуществото в стаята - шест легла, одеала, стаен термометър един брой, умивалник... А термометър в действителност нямаше, сигурно някой го беше откраднал. Оттогава съм сам. Нямахме деца. - Той ме гледаше замислено. - Така, че общността е моето семейство. Работим, разговаряме, очакваме смъртта... Не ни съдете прекалено строго.

Казвайки това, той изведнъж подскочи, че виж колко ми досадил, а пък аз сигурно съм бил уморен от пътя и ме остави да си почивам. Нямах нищо против.

Освен това, че не исках да почивам. Продължавах да отказвам да се замисля върху всичко, което ми се случваше, дори и за това постоянно акцентуване върху смъртта, което в други случаи би ми се сторило страшничко. Така че го изчаках да се отдалечи достатъчно, хвърлих последен поглед на стаята и също излязох.

На втория етаж гласовете продължаваха да боботят. Спрях и се заслушах. Успях да различа баритон, школуван като на артист, който тъкмо изричаше с настоятелна нотка:

- ...И тогава ти й рече:"Любезна госпожо, ще ли желаете да ви черпя един сладолед?"

- Маа му стара! - сопна се другият, явно това бе въпросният умиращ. Гласът беше старчески, силно дрезгав, наподобяваше вряскане на вещица: - Рекох й: "Либезна госпожо, времето е хубаво май", па тя ми вика: "Хубаво, ма ще вали. И не съм госпожа, а съм госпойца".

- А сладоледа?

- Аман от тоя сладолед! Сладоледа беше накрая. Колко пъти да ти разпраям! - Кашлица. - Не остаят човека да пукне като хората. Айде, маай са, баялдисал съм!

- Само до сладоледа да стигнем, продължението после!

- Абе, серсем, колко пъти да ти...

Продължих надолу.

Навън вече бе горещо. Минаваше един без десет. Селото изглеждаше изоставено, покривите му червенееха и имах чувството, че наблюдавам снимка. Ненадеен шум на форсиран мотоциклет наруши спокойствието. Нещо мръдна вдясно и аз отместих поглед натам. Беше жената с ярките дрехи. По-точно вишненочервен панталон и жълта риза с къс ръкав. Бе се навела над коленете си, изглежда пишеше. Косата й стигаше до раменете - кестеняво-червеникава, обърната навътре.

Тя явно усети, че я наблюдавам, защото внезапно вдигна глава. Побързах да кимна и без да гледам лицето й, продължих надолу.

Кръчмата на Орлин се казваше "Дяволско гърло" и бе кръстена на едноименната пещера около два километра надолу по пътя. На рекламата имаше изрисувана глава с ококорени от ужас очи и раззината уста. Това беше или самият дявол, или прекалено впечатлен турист.

Вътре бе уютно с уюта на селски хоремаг - от тия, дето са на изчезване. Масите бяха понасбутани, на стените висяха плакати с алпийски пейзажи, голи мацки на мотоциклети, призив на БЧК от 1987 г. и три постера на ФК "Ботев". Имаше окачена препарирана еленска глава, както и лисица, сокол и някакво злобно зъбато животно, за което все се канех да питам какво е.

Приближих до барплота. Всичко ми се стори толкова хубаво и познато, че изведнъж ме връхлетя силен пристъп на отчаяние. Изчаках пет-шест секунди да отмине и се облегнах на ламаринения тезгях.

Орлин се показа от кухнята, бършейки ръце в панталоните. Беше на четиридесет и нещо, висок и сух.

- Как е насам? - попитах го ухилен /навярно глупаво/.

Той подаде все още влажната си ръка и едновременно сви рамене:

- Умряла работа.

- Навсякъде е трудно вече.

Помълчахме няколко секунди, колкото да поменем трудното битие.

- Какво имаш за обяд?

- Каквото поискаш, това ще направя. Мога да пръжна пъстървичка?

- Идеално! Ама първо ще направя едно аперитивче.

- Че може ли иначе?

Взех си мастика, лимонада и салата. Орлин каза, че и той ще удари едно като свърши с чиниите.

Отвън имаше три дървени беседки, подобни на тази в къщата с шантавата "общност", в която бях настанен. Оттук обаче се виждаше началото на ждрелото, както и североизточния хребет, по чийто връх навремето минавал стар римски път. Точно отсреща пък беше хижата.

Някакъв мъж пиеше в едната беседка, другата беше заета от семейство туристи с две деца. Седнах в свободната. Отпих от мастиката и извадих вестника, без всъщност да имам намерение да го чета.

- Мастиката е най-големият враг на сърцето - чух зад себе си.

Обърнах се. Беше пиещият мъж, който ме гледаше през дървената облегалка с усмивка тип "Мога ли да ти се натреса?".

- Така е - отговорих, - но пък е най-големият приятел на стомаха.

- Язва ли имате?

- Гастрит.

- То с това се почва. Все пак добре е, че мислите за здравето си.

Разменихме усмивки и се обърнахме към масите си. За моя изненада се размина. Скоро се появи Орлин с чаша домашна ракия, седна отсреща и известно време разговаряхме какво ново-вехто, как вече почти няма туристи, за чужденци да не говорим - тях ги карат с автобус от Пампорово да видят пещерите, а за обяд си ги връщат там, как кооперацията пустее вече пета година, как вчера направили тука дискотека за хлапетата от хижата, а те се надрусали с марихуана и едно от тях му извадило нож. Аз на свой ред казах, че в Пловдив е същата работа, само дето е още по-лошо и той влезе да ми опържи пъстървата.

Изпратих го колкото да си взема втора мастика, после седнах и загледах голия хребет.

Пак прогърмя рев на мотор, навярно бе същият, който бях чул преди около два часа. Скоро и самият мотоциклет се показа - беше 250-кубиков "MZ" и бе управляван от четиринайсет-петнайсетгодишно хлапе. Кой ли пък му е дал тая мощна машина, зачудих се, гледайки го как изчезва в посока на пещерата. Скоро се появи отдолу и се върна обратно в селото. През следващия час същото се повтори неколкократно, но винаги шофьор бе различен тийнейджър.

- Карат като бесни - каза човекът зад гърба ми. - Оня ден едно щеше да се пребие. После го шиха в Девин.

- Като имат родители да им разрешават... - отвърнах колкото да кажа нещо.

- Крадат го! Баща му пак е мръднал някъде и сега използват намалението.

Орлин донесе пъстървата с пържени картофи и бутилка бяло вино "Пълдин" рикат. Започнах да се храня, опитвайки се да се убедя, че точно от това съм имал нужда.

- Ще може ли? - чух глас откъм входа на беседката. Там стоеше мъжът, който ме бе заговарял. Нещата идваха на мястото си.

Направих знак, че може.

Доядох пъстървата и си допих остатъка от бутилката. Бях започнал да се омайвам, но не бях против. Вече не бях и против това, че тоя се намърда при мен.

- Вие тука ли живеете? - попитах.

- От около година. На моята възраст имам нужда от спокойствие. Тук е идеалното място, особено ако си блъскал цял живот в София.

- То аз, дето съм на 28 и вече имам нужда от такова спокойствие, какво да кажем, ако...

- ...си на 57. Имам син на 28 - вмъкна той. - Казвам се Стоян между другото.

Имаше сивкаво-бяла оредяваща коса, правилен нос и странни зеленикави очи с жълти петънца в зениците. Доста приличаше на Марчело Мастрояни в "Джинджър и Фред".

Казах си името.

- Откъде си?

- От Пловдив.

- И с какво се занимаваш?

- Журналист съм. - Все още помнех легендата си.

- Тъй ли! - възкликна Стоян. - Да не си оня, дето щял да идва да пише за Общността?

- Да. Откъде знаеш?

- Там живея.

- Сериозно? - учудих се на свой ред. - Значи си... от тях?

Той се засмя:

- Защо? Да не съм наплют нещо?

Два часа по-късно вече бяхме пияни. Стоян подсвиркваше и викаше "Хоп-хоп!" на хлапетата, които бяха подновили заниманията с мотора.

- И така... - говореше той. - Днес можеше да съм къде ли не, навсякъде по света са ме търсили... Но знаеш ли защо винаги съм се връщал?

- Защо?

- Заради дървените дограми на витрините, боядисани преди двайсет години с боя слонова кост. Заради пасящите в центъра крави. Надписите "Плод зеленчук", "Боза и швепс"... Знаеш ли как Боби ме нави да дойда в Триград?

- Как?

- Каза ми: "Там е толкова затънтено, че кръчмата все още си е пивница, а не снек бар. Освен това ми трябва счетоводител." Боби е тънък психолог, ще знаеш. Жалко, че не умее да прилага психологизма си в литературата, тогава нямаше да му се налага да си прави общност.

- Разкази ли е писал?

- Разкази, поезия, две пиеси и един незавършен роман с работно заглавие: "Изкуството да живеем". Сигурно като се срещнете, ще ти разкаже как един ден преди 32 години събрал всичките си писания в кухненската мивка, залял ги със спирт и ги запалил.

- Иска се смелост за такова нещо.

- Да. Това, което няма да ти каже е, че преди това е подсигурил по едно копие от всичко и досега ги пази. Той много си пада по такива жестове, но винаги се застрахова за всеки случай. Играе си с реалността като тюлен с плажна топка... Ще го видиш нашия Боби Манасиев. Хоп-хоп!

* * *

Нещо, което съм сънувал, ме е стреснало. Ококорих очи. Изправих се седнал в леглото и ми трябваше известно време да осъзная, че не съм в караулното. Първото, изпречило се пред погледа ми, бяха нечии крака, завити с одеало. Изправих се внимателно, тъй като адски ми се виеше свят.

Оказа се, че съм заспал обратно в леглото на бай Андрей. Счетоводителят Стоян пък спеше от другата страна, но в правилната посока и сега се бореше насън с умиращия за по-голяма площ от възглавницата. Навярно той бе угасил крушката, защото нямах спомен да съм го сторил аз. Обаче нямах също така и спомен как съм заспал. Бай Андрей, който се бе събудил толкова леко при влизането ни, сега къртеше като москвич без гърне, широко раззинал уста.

Гледах ги тъпо около минута. Часовникът ми показваше пет без седемнайсет. Станах, заобиколих леглото и разтърсих счетоводителя. Не реагира. Разтърсих го по-силно. Той измормори нещо, размърда се, сгуши се в бай Андрей и притихна. Разтърсих го с всичка сила:

- Ставай, бе човек! Ей сега ще се събудят всички!

Той се опули невиждащо срещу мен, примига два пъти и извика:

- Бързо! Местят тоалетните!

След което затвори пак очи и захърка. Трябваше ми известно време, докато схвана, че е бълнувал. Нямах сили да се боря повече, реших да го оставя на произвола на съдбата, или на справедливостта на техния гуру-графоман Боби.

Отворих предпазливо. В коридора нямаше никой. Плъзнах се по стълбището подобно Мая Плисецкая. Бях вече трезвен, така че намерих стаята си без проблеми. Отворих вратата внимателно, като че обезвреждам мина, затворих я зад гърба си и чак тогава осъзнах, че ужасно ме цепи главата. Аналгинът естествено бе във форда. Така че се съблякох, без да паля осветлението, легнах и последната мисъл, която ми мина през ума, бе: "Какво ли ще ме направят, ако разберат?"

>>>

© Дилян Вълев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.06.2001, № 6 (19)
Дилян Вълев. Седем дни. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Дилян Вълев. Седем дни. Пловдив, 2001.