Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИТКО НОВКОВ:
НИКОГА НЕ Е СЪЩЕСТВУВАЛА ВЕЧНОСТ

Дилян Вълев

web

- Как виждате българския писател в епохата на интернет? Доколко е възможен писател без интернет и какво е неговото бъдеще?

- Българският писател в епохата на Интернет трябва да пише на английски или поне да го поназнайва. Това казано в кръга на шегата. Иначе е ясно, че все повече глобалната мрежа ще се превръща в място, където един сериозен писател не би могъл да не присъства, тоест той трябва да мисли и да прави проекти за настаняването си в нея. Но има едно важно обстоятелство, което - поне засега - не прави интернет конкурент на класическото присъствие на писателя, а именно чрез книги, публикации в различни издания и т.н. Това обстоятелство е всеядността на мрежата. Казано иначе, човекът, който пише, по-лесно ще направи име на традиционните видове носители на писмото - книги, списания, вестници, защото в тях присъства редакторското око, отсяващо житото от плявата. В тази връзка се сещам за твоята книга "Седем дни" - тя наистина беше публикувана най-напред в интернет, но беше отбелязана, зачетена и откроена едва след появата й като книжно тяло, сторено от ИК "Жанет-45". Или, за да обобщя, за сериозния писател вече е невъзможно да се кичи с това прозвище, без да се появи в интернет, но заедно с това сериозен писател не се става единствено и само в мрежата, абсолютно необходими за това са и хартиените носители на неговите произведения.

- Има ли тенденция за метаморфоза на литературните жанрове в нещо "по-съвременно" като песен, видеоклип, рекламна стратегия и така нататък? Какво е бъдещето на жанровете? Кои ще останат и кои ще отпаднат?

- Този въпрос е толкова мащабен и заедно с това толкова профетически, че ако тръгна да му отговарям, се страхувам, че ще изпадна в смешна ситуация. Има, разбира се, опити да се придружи едно литературно художествено произведение с, нека ги наречем, допълнителни жанрове, но те са само съпътстващи. Макар че, ако взема за пример песента, мога да кажа, че най-популярните български стихотворения са били текстове на песни - например на Павел Матев с "Черен кон, не умирай" - песен на "Щурците", на Миряна Башева с "Младостта си отива" - песен на Михаил Белчев, "Обичам те дотук" на Георги Константинов - песен на ФСБ; много са, нека не изреждам всички. (Да не споменавам песните по стихове на Вазов. Прочее, група "Епизод" наскоро издаде албум - "Българският бог", направен точно по произведения на Вазов и Ботев.) Но заедно с поезията съществуват т.нар. текстописци, които не влизат в списъка на сериозните, важните поети на България - познаваш ли например ти несебърския поет, автор на голяма част от текстовете на песните на Тони Димитрова и "Тоника" Иван Ненков или дори да вземем човек от центъра - Александър Петров - кой го включва в братството на поетите? В същото време поети, особено от младите като Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Тома Марков, Петър Чухов търсят начини за разрастване на аудиторията си. Пламен Дойнов например, рапираше по стихове от последната си стихосбирка, Тома Марков е рецитирал на челна стойка и т.н.

С въпроса си ти ме подсещаш за една моя идея, но не зная дали ще намеря достатъчно луди поети, за да я реализираме: през лятото (или пролетта, сезонът няма значение) всеки ден в центъра на "шумния и разблуден град" София покачен на пиедестал поет да рецитира стиховете си в разстояние на 1-2 часа. Не като четене пред публика, а рецитал за минаващите и забързани отдолу хора, които просто ще поглеждат, някои ще се спират, други не... И така поезията ще нахлува в ежедневието им, няма само да се случва на определени места - сакрални, духовни, ала, за жалост, полупразни. Но за това начинание, разбира се, трябват пари, ентусиасти, енергия по организацията. Особено е важна последната, защото, ако никой не се навие, ще ме е яд за хвърлените усилия. Ето защо още храня идеята си като възможност, без да се стремя да я превръщам в действителност. А колкото до жанровете, наблюдава се една все по-силна тенденция към тяхното смесване, така че едва ли някой ще изчезне, но със сигурност ще се размият помежду си. Между другото, аз си мислех, че поемата като жанр е почти на изчезване в България и че вече трябва да я вписваме в Червената книга, но тази година се появи "Цитаделата" на Георги Тенев, която си е класическа поема. Макар че жанрове са изчезвали - епосът например вече никакъв го няма, но пък той се е преродил в изкуството на романа. И т.н., нека не задълбавам, темата е твърде широка и дълга...

- Как бихте коментирали проповядваното от Виктор Пелевин изчезване на вечността? Къде е днес вечността, когато все по-малко стават хората, интересуващи се от вечното?

- Никога не е имало вечност. Така че Пелевин е и прав, и не: прав, доколкото вечност няма; не, доколкото не може да изчезне нещо, което всъщност не е съществувало никога. Това, което ние, еднодневките-хора, наричаме вечност, е просто нашата невъзможност да обозрем потискащата ни огромност на Вселената. Мислил съм си за това: в един момент Слънцето ще избухне, ще се превърне в свръхнова и Земята ще бъде изпепелена заедно с всички свои гении - няма да има Кант, нито Платон, нито Достоевски, нито Толкин, нищо... Дори пирамидите ще изчезнат. Друг е въпросът дали пък по онова време човечеството няма да се е развило толкова много, че да намери спасение в друго някое ъгълче на Космоса. Но възниква още един въпрос: дали когато избухне Слънцето, то всъщност няма да има какво да унищожава - ние, човеците, вече ще сме свършили тая работа вместо него. Така че едва ли има смисъл да се интересуваме от вечното, по-скоро е важно да знаем, че истинското определение на човека е същество, което непрекъснато се опитва да надмогне, да премине собствените си граници. И в краткия си живот да се опитваме да надмогваме границите си, разширявайки по този начин самите граници на човешкото, които някой друг ще дойде, за да надмогне отново. Кой знае, може би точно този кръговрат е вечността.

- Как може да се отговори на въпроса "Какъв е смисълът на живота?" в едно постмодернистично общество?

- Е, тук вече с тоя въпрос ме тушира. Мога, разбира се, да отговоря в стила на "Пътеводител на галактическия стопаджия" - 42 или 177, тоест да дам някакъв отговор, който нищо да не означава. Няма да го направя обаче, а ще бъда искрен: не знам как да се отговори на този въпрос, по-точно всеки отговаря на него сам за себе си, индивидуално. Може би точно това е неговият отговор в постмодерното общество - че всеки сам търси смисъла и го открива за себе си. Някои успяват, други, вероятно, по-скоро не и тук вероятно е онази толкова важна разграничителна линия, която разделя щастливите хора от нещастните...

- Бихте ли предвидили бъдещето на България? Погледната от Гърция, тя е много зле. Има ли изгледи да изпреварим Гърция, както е било някога и кога и как може да стане това?

- Противно на българското черногледство, според мен пред страната ни се очертава категорично едно по-добро бъдеще. Аз съм от т.нар. евроатлантически оптимисти, така че не мога да бъда отчаян, след като в Прага получихме покана за приемане в НАТО, както и пътна карта за влизане в ЕС. Тъй или иначе, има една част от българите, които разбраха, че не могат да очакват някой друг да решава съдбините им и взеха живота в собствените си ръце. Ти си един пример за това. Има и доста други, които вършат същото - тоест управляват живота си сами, без да чакат друг да решава вместо тях. И правят това тук, в България. Така че, както през 1997 година чух да казва възрастната книжарка в Софийския университет - "Младите, младите, те да са живи!" Колкото до изпреварването на Гърция, това може да стане не чрез някаква конкуренция, а чрез сътрудничество. Илюзия е вече, която и да е страна в света да си мисли, че може сама да се справи с предизвикателствата, които животът й изпраща, без помощта на другите народи. Дори и Съединените щати разбраха тази истина. Така че ние ще се стараем да изпреварваме Гърция, Дания, Холандия или която и да е друга страна и народ, сътрудничейки с тях и с още много като тях.

- В центъра на Атина има улица Българоубиец (Вулгароктоно). Как ви звучи това?

- Знаеш ли, в много български градове има улици, кръстени "Калоян", който, както знаеш, сам себе си е наричал Ромеоубиец (Гръкоубиец). Това са неща от историята, ние не можем да ги изличим. Василий ІІ Българоубиец наистина се е справил със Самуиловите войници по жесток начин, но - както се казва - тогава такова е било времето. Заедно с това обаче той е един от великите византийски императори, който възвръща на Византия старата слава от времето на Константин Велики Равноапостол и Юстиниан. Никога повече Византийската империя не била така бляскава, както по негово време. След Василий ІІ тя постепенно започва да се превръща в една най-обикновена балканска държавица - куха черупка без съдържание, само гръмко име. Така че няма лошо този велик за Византия човек да бъде почетен в центъра на Атина с улица на негово име, а това, че историята му е прикачила този така притесняващ (ни) прякор - какво да се прави, това е решение на историята и ние не можем да й се бъркаме.

- Какво гърците могат да научат от нас? А ние от тях?

- ХХ-ят век ни научи нас, българите, на един жесток урок - ако се опитваш да спечелиш за сметка на съседите си, много по-вероятно е да загубиш. Може би точно този горчив наш опит е добре да имат предвид, когато се разразяват споровете им с Турция или с Македония например. Колкото до това какво ние можем да научим от гърците, то е, че колкото и черно да изглежда положението, то все някога ще се оправи, светлината ще го обгърне. Имало ли е нещо по-черно в съвременната гръцка история от режима на "Черните полковници" и клането в Политехниката? А днес всичко това е само спомен, а Гърция е уважавана и просперираща страна в рамките на ЕС; страна, чийто глас се чува и тежи. Може би именно от този пример ще се научим, че, както се казва, и на нашата улица все някога ще изгрее слънце. Просто сега сме на зазоряване...

- Какво бихте препоръчали на нашите сънародници тук, ако искате да им облекчите живота? Както сигурно знаете, повечето от тях буквално робуват на една нация, която по традиция са ненавиждали...

- Знаеш ли, стряска ме малко това твое убеждение - по традиция ненавиждаме гърците. Не съм сигурен, че е така, поне за себе си съм убеден. Аз имам състуденти гърци - много умни и весели хора, страшно интересни. Така че, ако ми е позволено да давам съвети и препоръки, бих казал следното: няма лоши народи, има лоши хора. Човек просто трябва да е достатъчно наясно със себе си, за да може да отличава лошите от добрите. И да държи на вторите, избягвайки първите. Макар че, за жалост, това не винаги е възможно.

 

 

© Дилян Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.06.2003, № 6 (43)

Други публикации:
Български глас (Атина), януари 2003.