ПРОФЕТИКА НА ПРОФАННОТО: PROPHETIKON НА ФИЛИЦА СОФИАНУ-МЪЛЕН

Димитър Камбуров

web

...Длъжна съм да бъда небрежен пазител на въображението, като поет, като светец, който позволява на потока от образи и думи да се излее върху страницата, без да се страхува от разтварянето, но и изпълнен със страх да не би да затвори вратите зад себе си...

Prophetikon на Филица Софиану-Мълен предлага поезията като рецепта за живеене. Тя е опит да се отговори на въпроса как да живеем, без да се даваме на живота, но и без да се отнемаме от него. Тя отвръща на току връхлитащото ни съзнание за несъизмеримостта на две еднакво същностни екзистенции, между които подскачаме като по залоквен път: тази долу, в долницата на делника, и онази другата, в рехавината на непредизвестените празници под знака на един смахнат дух, който не спира да се мята и отмята от предначертанията на едно "като хората" comme il faut.

Поезията е, струва ми се сега, когато през тази лирика прозира живината на други големи книги, съпътстващ ни опит да дадем, да даваме глас на тази наша подскачаща и търсеща брод през залостения от локви път природа. Ще ми се да се въздържа да я определя като разцепеност, раздвоеност, разкъсаност или, не дай си, Боже, разпънатост. Всичките тези шизоидни клишета отстраняват темпоралността и така отстояват една лъжа за човешката ситуация; достойна и висока наистина, но все пак лъжа. Вярно е обаче, че поезията е обречена да ни утешава, като ни предоставя онова високо усещане за настояще и едновременност, за съпребиваване в две и повече състояния. В зациклената си опaшкулена възвърнатост на сферична светкавица поезията изсмуква времето от раната на битието и го изплюва, за да въздигне Ешеров замък под уроборосов ключ, чиито зимници на спомена са естествено и омайно свързани чрез мьобиусовски стълби с разните му там оръжейни кули на въображението, складове на знанието, детски на радостта, дневни на заедността, спални на споделянето, килери на окултното, както и с всички останали стаи на явното и тайното. Това е красив невъзможен свят на преливане и свързаност, на съприсъствената съвместност на несъвместими опити. Такава поезия е добра и ние я обичаме, защото сякаш тя успява в онова, в което се проваляме всекидневно.

Но в мигове на себепроглеждане добрата поезия се отказва от утехите на атемпоралността, докато признава изкушеността си от нея. Тогава тя разкрива, че е оптимистична мистификация по оцелостяването, докато не спира да подпъхва признания относно утопичността на проекта си по сговарянето на световете ни, най-вече като ни подхлъзва към бездни от озадачено неразбиране. Книгата на Филица Софиану е точно такава силна смес.

Книгата се отваря с І. (Кралски погребален марш).

Очакват ни 32 стихотворения, написани между 6 декември 2011 и 18 април 2012. Хронологичната последователност е нарушена само заради началото и края, заради встъплението и финалното стихотворение, написани съответно на 20 януари и два-три дена по-късно. Но януари има да роди още доста стихотворения, преди да постави точката, която кажи-речи разполовява времето, но не и пространството на книгата. Зимната кристална екстатика на трескавост, безкомпромисност и вяра в осенеността свише се е разсеяла в пролетната умора на доизносване на плода, докато по-обособени наративи извикват родовия спомен насред повишена метатекстова себевгледаност в очакване да дойде точката, терминът на книгата. Дошло е времето за по-укротени и по-трогващи творби за семейството и поколенията. В последна сметка остава неясно дали стихотворенията в книгата искат да останат лирически дневник със строга календарност, внушаваща протичане и развой, или предпочитат да са си сами за себе си под заглавието: оттам и тази разколебаност между номера и скоби. Заскобените заглавия внушават недообособеност, подканяща читателя неуморно да зумира между цялото и отделното, да държи сметка за почти музикалната направа на книгата, която се връща на теми и мотиви, за да ги преосмисля и преработва.

Често първото стихотворение е програмно. В него "короната... пада", "старицата" се събужда, за да разбере, че повече никога няма да заспи, защото я чака "една съмнителна вечност", в която ще я отпечатат "ароматът на зюмбюли зрънцата восък". Тук програмността е едновременно потисната, чрез саможертвената нищета на един аскетски минимализъм, и преусилена, чрез оголването на поетическата рецепта. Стихотворението ни подготвя да очакваме един ерудитски мито-литературен и историко-философски свод от общи, но не задължително очевидни културни места, да прехожда в щърбото друго време на живеенето в тялото, което иска изказ. Именно това проговаряне, сновящо между голямото настояще на традицията и ерудицията, спомена, са своето, размит между личния опит и родовия разказ, и малкото настояще на изискващо изказа си тяло, осуетява надеждата за органичност на органиката, завинаги пулсираща между езиците на отчужденото биване в биос-а и не(до)отчуждимото самопреживяване в зое-то. Мнимата утеха на иронията не сподавя тревожността, страха и най-вече нестихващата неудовлетвореност, неспособна на ужас пред собствената ни човешка откъслечност, вещината за която никак не помага да я преодоляваме, колкото и да я слепваме в символи на наложени съответствия или да я окръгляме в откровяващи артикулации. Единственото, което имаме да правим, казва ни Профетикона на Софиану, е да дадем на живеенето си шанс за максимална откритост към преживявания/назовавания, които да израстват направо от коренището на едно неизбежно тяло, вкопано, внедрено в долницата на делника си. Именно този ефект на одругостяване удвоява и надстроява, одухотворява и "отвъднява" объркващия иначе конфликт между стазиса на състоянието и неустановеността на ставането. Прибягване до тялото, за да се изговори голямото време на миналото, традицията и спомена в паралел на побъркването на езика на сводовото знание, за да се артикулира една актуална неинтелектуална екзистенция - това знае, това може и това прави тази книга. Една поетика на подскока.

Профетикон иска да бъде свидетелство за билото и изповед на преживяното, чието послание да е възможна нагласа, която да кристализира в рецепта за справяне. Това я прави някак недопосмяващо-дръзка в плъзгането по ръба между разпознавателния мимезис, проричането на неизречимото и високите траектории на една традиция-ерудиция. Докато не можем да решим какво в крайна сметка прави с времето тя, фалшивият манифест на финалното стихотворение ни предлага инструкции как да се чете и разбира тази книга. Дошло като финален акорд да затвърди утехите от пролетното успокоено просветление - това на двойката, снета в истината на цялото - то е дотам мъдро укротено, че неуловимо завърта лентата на 180˚, за да изиска ново четене на книгата, отначало или без начало. В последна сметка тази книга, която е ту изповеден лирически дневник, ту мистическа пещера-утроба, прогорена от пророчески сенки и видения, успява чрез разколебаността си да продължи, да удължи и преподновява четенето си, чиято плоска двуизмерност се разразява в постижима безкрайност вътре в човешкото време. Чрез силата на добрата поезия то, насред безкомпромисното (съ)знание, че изтича, се оказва щастливо впримчено в цикличните утехи на едно вечно завръщащо се пътуване.

Впрочем чак сега забелязваме, че не сме забелязали, че тази книга е превод от английския оригинал. Буквално неповторим, този превод вероятно е отнел много труд, за да може без труд да се превърне в неин втори оригинал. Издателството е "Скалино".

© Димитър Камбуров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.03.2015, № 3 (184)