|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПРОФЕТИКА НА ПРОФАННОТО: PROPHETIKON НА ФИЛИЦА СОФИАНУ-МЪЛЕНДимитър Камбуров
Поезията е, струва ми се сега, когато през тази лирика прозира живината на други големи книги, съпътстващ ни опит да дадем, да даваме глас на тази наша подскачаща и търсеща брод през залостения от локви път природа. Ще ми се да се въздържа да я определя като разцепеност, раздвоеност, разкъсаност или, не дай си, Боже, разпънатост. Всичките тези шизоидни клишета отстраняват темпоралността и така отстояват една лъжа за човешката ситуация; достойна и висока наистина, но все пак лъжа. Вярно е обаче, че поезията е обречена да ни утешава, като ни предоставя онова високо усещане за настояще и едновременност, за съпребиваване в две и повече състояния. В зациклената си опaшкулена възвърнатост на сферична светкавица поезията изсмуква времето от раната на битието и го изплюва, за да въздигне Ешеров замък под уроборосов ключ, чиито зимници на спомена са естествено и омайно свързани чрез мьобиусовски стълби с разните му там оръжейни кули на въображението, складове на знанието, детски на радостта, дневни на заедността, спални на споделянето, килери на окултното, както и с всички останали стаи на явното и тайното. Това е красив невъзможен свят на преливане и свързаност, на съприсъствената съвместност на несъвместими опити. Такава поезия е добра и ние я обичаме, защото сякаш тя успява в онова, в което се проваляме всекидневно. Но в мигове на себепроглеждане добрата поезия се отказва от утехите на атемпоралността, докато признава изкушеността си от нея. Тогава тя разкрива, че е оптимистична мистификация по оцелостяването, докато не спира да подпъхва признания относно утопичността на проекта си по сговарянето на световете ни, най-вече като ни подхлъзва към бездни от озадачено неразбиране. Книгата на Филица Софиану е точно такава силна смес. Книгата се отваря с І. (Кралски погребален марш). Очакват ни 32 стихотворения, написани между 6 декември 2011 и 18 април 2012. Хронологичната последователност е нарушена само заради началото и края, заради встъплението и финалното стихотворение, написани съответно на 20 януари и два-три дена по-късно. Но януари има да роди още доста стихотворения, преди да постави точката, която кажи-речи разполовява времето, но не и пространството на книгата. Зимната кристална екстатика на трескавост, безкомпромисност и вяра в осенеността свише се е разсеяла в пролетната умора на доизносване на плода, докато по-обособени наративи извикват родовия спомен насред повишена метатекстова себевгледаност в очакване да дойде точката, терминът на книгата. Дошло е времето за по-укротени и по-трогващи творби за семейството и поколенията. В последна сметка остава неясно дали стихотворенията в книгата искат да останат лирически дневник със строга календарност, внушаваща протичане и развой, или предпочитат да са си сами за себе си под заглавието: оттам и тази разколебаност между номера и скоби. Заскобените заглавия внушават недообособеност, подканяща читателя неуморно да зумира между цялото и отделното, да държи сметка за почти музикалната направа на книгата, която се връща на теми и мотиви, за да ги преосмисля и преработва. Често първото стихотворение е програмно. В него "короната... пада", "старицата" се събужда, за да разбере, че повече никога няма да заспи, защото я чака "една съмнителна вечност", в която ще я отпечатат "ароматът на зюмбюли зрънцата восък". Тук програмността е едновременно потисната, чрез саможертвената нищета на един аскетски минимализъм, и преусилена, чрез оголването на поетическата рецепта. Стихотворението ни подготвя да очакваме един ерудитски мито-литературен и историко-философски свод от общи, но не задължително очевидни културни места, да прехожда в щърбото друго време на живеенето в тялото, което иска изказ. Именно това проговаряне, сновящо между голямото настояще на традицията и ерудицията, спомена, са своето, размит между личния опит и родовия разказ, и малкото настояще на изискващо изказа си тяло, осуетява надеждата за органичност на органиката, завинаги пулсираща между езиците на отчужденото биване в биос-а и не(до)отчуждимото самопреживяване в зое-то. Мнимата утеха на иронията не сподавя тревожността, страха и най-вече нестихващата неудовлетвореност, неспособна на ужас пред собствената ни човешка откъслечност, вещината за която никак не помага да я преодоляваме, колкото и да я слепваме в символи на наложени съответствия или да я окръгляме в откровяващи артикулации. Единственото, което имаме да правим, казва ни Профетикона на Софиану, е да дадем на живеенето си шанс за максимална откритост към преживявания/назовавания, които да израстват направо от коренището на едно неизбежно тяло, вкопано, внедрено в долницата на делника си. Именно този ефект на одругостяване удвоява и надстроява, одухотворява и "отвъднява" объркващия иначе конфликт между стазиса на състоянието и неустановеността на ставането. Прибягване до тялото, за да се изговори голямото време на миналото, традицията и спомена в паралел на побъркването на езика на сводовото знание, за да се артикулира една актуална неинтелектуална екзистенция - това знае, това може и това прави тази книга. Една поетика на подскока. Профетикон иска да бъде свидетелство за билото и изповед на преживяното, чието послание да е възможна нагласа, която да кристализира в рецепта за справяне. Това я прави някак недопосмяващо-дръзка в плъзгането по ръба между разпознавателния мимезис, проричането на неизречимото и високите траектории на една традиция-ерудиция. Докато не можем да решим какво в крайна сметка прави с времето тя, фалшивият манифест на финалното стихотворение ни предлага инструкции как да се чете и разбира тази книга. Дошло като финален акорд да затвърди утехите от пролетното успокоено просветление - това на двойката, снета в истината на цялото - то е дотам мъдро укротено, че неуловимо завърта лентата на 180˚, за да изиска ново четене на книгата, отначало или без начало. В последна сметка тази книга, която е ту изповеден лирически дневник, ту мистическа пещера-утроба, прогорена от пророчески сенки и видения, успява чрез разколебаността си да продължи, да удължи и преподновява четенето си, чиято плоска двуизмерност се разразява в постижима безкрайност вътре в човешкото време. Чрез силата на добрата поезия то, насред безкомпромисното (съ)знание, че изтича, се оказва щастливо впримчено в цикличните утехи на едно вечно завръщащо се пътуване. Впрочем чак сега забелязваме, че не сме забелязали, че тази книга е превод от английския оригинал. Буквално неповторим, този превод вероятно е отнел много труд, за да може без труд да се превърне в неин втори оригинал. Издателството е "Скалино".
Филица Софиану-Мълен. Prophetikon. Прев. Любомир Терзиев. София: Scalino, 2014.
© Димитър Камбуров |