(С)ВЕЩИТЕ НА ДАЛЧЕВ

Димитър Камбуров

web | Култура и критика. Ч. IV

1. Вещите вещи

Лесен за четене, Далчев се оказва труден за интерпретиране; Далчев не ни се удава. Но несъмнено най-новопризваният ни и най-жив класик, когото всички, противно на афоризма, и четат, и обсъждат, остава лишен от канонични прочити. Това ще да се дължи на доброто здраве на лириката му, която няма нужда от помощта на разборни - разбиращо боравещи прочити, за да бъде четена; но също и на неподатливостта й на тежки интерпретации, на убегливостта й по отношение на някакви апроприиращи я употреби, теоретични или психобиографични.

Това неудаване се проявява по два различни начина. Единият подход търси единно решение за лириката му, опитва да изнамери един универсален ключ, който да отваря всичките му текстове като един, независимо от разнообразните им ключалки. Вещността е такъв един шперц. Проблемът с нея е, че колкото и въображение и елегантност в перифразирането на Хусерловия лозунг "назад към вещите" да влага адепта й, тя си остава едно - метафорична тема без модификатор, индивид без пропозиция, референция без предикация. Наистина едно аскетично решение може да заложи на точно тази изчистеност откъм ставане и екзистенция, за да заложи на чистата битийност на вещите, често свеждани по тази логика до вещество, материя, физическа субстанция. Тук ще реферирам към три приносни текста, посветени на Далчев, които разглеждам като репрезентативни за възможните подходи към Далчев, за иманентните им прозрения и слепоти; впрочем текстовете могат да се схванат и като поколенски симптоматични, като представят три критически парадигми, три епистеми със съответния им дискурсивен порядък. Любопитно е, че свеждането на вещта до вещество е налице и в трите. То е най-явно при М. Цанева¹. При В. Стефанов, при все че поначало "предметността" се разглежда в "контрапункт на всяка утилитарно-битова вещност и нейните "референции" се разгъват в плана на метафизичното, а не на "физичното" (Стефанов 1994: 138), към края се казва: "Прахът, символично появил се в образа на "прашните портрети", регистрира разпадането, връщането към обезлицената единосъщост на материалното" (Стефанов 1994: 141). Б. Пенчев след поредица от реторични въпроси достига до диагнозата:

Ала и за тримата критици Далчевата предметност, още повече пък сведена до вещество, не е отговор, а само началото (М. Цанева), предварителното условие (В. Стефанов) или донякъде ранен етап в търсенето на отговора. За да достигнат до него, и тримата търсят да включат въпросната предметност в разказ. Любопитно е, че Цанева и Пенчев разказват една и съща история - тази на поетическата еволюцията или генеалогическия развой на Далчевата лирика - по освежаващо различен начин. Според наратива на М. Цанева Далчев постепенно се отърсва от тягостния диктат на вещите насред едно спряло време, самотният му "аз" се отскубва от мрежите на мрачна безнадеждност и втораченост в смъртта и в заварените поетически модели, за да проговори с човешки глас едно "аз", което е способно да ликува и да се идентифицира с късно намерената простота и топлота. В резултат тя предлага парадоксалния сюжет за преждевременната старост на ранния Далчев и неговата закъсняла младост след второпроговарянето през 60-те. Б. Пенчев също внимава в себепостигането на Далчев, в безогледното изработване на личен класичен авторитет, като това става чрез постепенно очистване от всяка суета и тлен, били те на предходните му или съвременните му поетически идиоми, били на жанровите, литературни и в последна сметна езикови пранги, препятстващи постигането на една Хайдегерова алетейа отвъд всяко подобие и прилика с какъвто и да е хомойозис. И Б. Пенчев отново реторически пита, за да измери цената на имперсоналния култ: "Съединението с вечното, съ-присъствието на Аза и Истината не бележат ли крайната точка на изчезването на Аза, не оповестяват ли неговата литературна смърт?" (Пенчев 1998: 27). В този контекст В. Стефанов се интересува не от Далчев в развой, а от ултимативното му послание чрез интерпретирането на "Повест" като синекдоха-символ на цялото му творчество. Все пак и той залага на разказа, макар и в кавички: "Стихотворението на Далчев е "разказ" за трагичната невъзможност на къщата да се превърне в "дом", да подслони неща човешки значими" (Стефанов 1994: 135). Впрочем наистина се касае за "разказ" в кавички, тъй като никакво "но" в него не е възможно: анализът започва от Отсъствието, за да премине през духовната старост като самоизчерпаност и нищота, изтичащото време, Преходността, разпиляването, пустотата, изтеклостта, за да се стигне до "самоопредметилата се чистота на Хронос-а, която закрива всички възможни изходи" (Стефанов 1994: 139). "Човекът не е съумял да се изтръгне от фиктивността на своя Разговор с нещата, да се пре-намери в любов, в събитие, в следа" (Стефанов 1994: 141).

Така, М. Цанева разказва една оптимистична история за лично възмогване и превъзпитание, В. Стефанов поначало залага на "мъдростта на песимизма" в нескрито екзистенциалистки ключ, а Б. Пенчев вижда в себеизчистването и саморафинирането на авторитета един акт на самоизчезване на литературата, езика и човека, още по-притеснителен като се вземе предвид изкусителната му мощ като пример за творческо и жизнено подражание.

Тук ще имаме възможност да насочим внимание само към един проблем, чиито разночетения се дължат както на противоречивите му решения в рамките на Далчевата лирика, така и на различните наративни избори, в които се оглеждат и индивидуалните, и поколенческите режими на истина, смисъл, употреба и полза.

И така, ключовият въпрос за Далчевата предметност се оказва повече или по-малко изместен в наративните предикации на критиците. Така според М. Цанева (1984: 9) "стремежът към пределна обективност на външния израз … съжителства с един краен субективизъм на светоусещането", хладната вещност не може нито да скрие, нито да надмогне първо мистико-метафизическите изкушения на тягост, самота и смърт, а после и жизнеутвърждаващата мощ на един стоплен от спонтанни чувства и отсамни мисли "аз". В интерпретацията на В. Стефанов предметността е важна или като метафизически инструментариум за леещото се време, или като ефект от въздействието на изтичащото време, превръщащо всичко в "прах безжизнен", или на връхлитащите и помитащите я стихии-унищожители - "вода и зима", "червеи безброй", "бурният вятър", "зимният студ". При Б. Пенчев пък недоверието към предметността намира израз в отлагането/изместването й в поезия, една непостижима поезия на истината отвъд традицията и литературата, отвъд имената и езика.

Тогава за всеки от тях въпросът за вещността зависи от конципирането на времето като спряло или като изтичащо. Несъмнено М. Цанева го предпочита спряло, импониращо на вещната застиналост и безприютна самота на ранния "аз". За В. Стефанов то е изключително течащо, освен в момента, в който хроносът добива субстанциално битие, "отдръпнал" се е, за да наблюдава резултатите от собствените си усилия: размекване, разпиляване, разпад, отсъствие и пустота. Така в последна сметка времето се вижда като стена, "зид", виждане, което малко трудно се сработва с визията за леещото се време.

"Стопанското" и "Американското" не могат да бъдат алтернативи, да разгъват посоки пред избора, защото човекът е веднъж завинаги избран като тленен и преходен, като мъчително и несполучливо опитващ се да запълни перфидните кухини на времето (Стефанов 1994: 142).

Цитатът като да предлага изход от горното противоречие, доколкото течливостта е атрибут само на човешкото време, опитващо се да се интегрира в шуплестата стена на нечовешкото време.

И така, има ли нещо да се добави към въпроса за отношението между време и предметност в значимата Далчева лирика, т.е. тази докъм 27-8 година. Няма съмнение, че хусерлианските и хайдегерианските схеми се налагат от само себе си.

Ала последователното им прилагане ще отнеме много време, затова да минем за по-обиколно през гората, през дебрите на чувства и отношения.

Защо четем Далчев, защо все още. "Заради новия глас, различен и неподправен" би бил възможен отговор преди десетилетия, но вече не. Вярно, че Далчев сменя порядъка на дискурса и режима на истината в лириката ни. Вярно е също, че нашите, поетическите ни, автоматизми са тренирани от друг тип лирика, спрямо която Далчев идва като контрапункт. Но означава ли това, че лириката му е осъдена да бъде мислена винаги в двойка със символистичния идиом, от който тя израства като едипално негативно изчадие? Възможно ли е да го харесваме, без да го съотнасяме? Вероятно не. Но да не би тогава да го четем по едни скрито постмодерни причини, а именно за да се забавляваме с невероятните вариации, които преживяват ключови теми и мотиви от лирическия ни канон: какво например се случва с Фурнаджиевите дъжд и вятър, каруци и коне, копия от небето до земята, огромните червени прозорци на небесата без милост, падащите и ставащи хора и улици. Ако Яворов снабдяваше с логическа и психологическа наративна плътност Ботевата свободна инвенция, то Далчев сякаш идва да внесе ред и обяснение за Фурнаджиевата екстатика. И тук "В миг разлюшкват се площади;/ дървеса,/ стрехи и балкони падат" ("Огледало")², но това се случва по силата на носеното от хамалин огледало. Слънцепоклонството, дъждът и петлите от втората част на "Пролетен вятър" ведно с Гео-Милевите слънчогледи произвеждат Далчевото "и на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни/ като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед". Оголената реминисценция върху "Да се завърнеш в бащината къща" се опитва да охлади и овладее Дебеляновата светла печал с помощта на една рефункционализирана Фурнаджиева поетическа машинария:

Колко много години са минали
по неравния тягостен път

[…]

Дървесата са сякаш излезнали
да ме срещнат с прострени ръце;
те минават край мене и чезнат
с озарено от пурпур сърце"

("Есенно завръщане").

В този смисъл твърдението на Б. Пенчев, че интертекстът при Далчев е грижливо укрит (Пенчев 1998: 25), трябва да се допълни с констатацията за продуктивна неуспешност. Защото именно в едновременната белязаност от чужди гласове и светове и тяхната преобразеност и нова употреба се крие част от Далчевата магия.

Но, разбира се, интертекстуалността сама по себе си не е принос. Далчевите позовавания, колкото и скрити да са, добиват особена тежест поради аналогията им с един от най-устойчивите образи в неговата лирика: този на белязаната предметност, на вещността, през която времето тече, но никога не изтича, тъй като се отлага под формата на белези, отпечатъци, следи.

Що за вещи са вещите при Далчев, тези прозорци, врати, балкони, часовници, стени, потони, огледала, портрети, снимки. Това обикновено са предмети на прага, прагови вещи, които отделят външното от вътрешното, но също така служат като мембрана, посредник между вън и вътре. Именно тази бифункционалност, предварителна или придобита, е важна. Защото вещите при Далчев са вещи вещи, но с винаги раздвоена, вътрешно нерешима вещина: вратите са, за да се отварят и затварят; прозорците са, за да охраняват вътрешното пространство, но и да позволят чрез погледа достъп навън, те са оптическа система от огледала и лупи. Стените и потоните отделят и затварят, но те са и екрани, върху които се прожектират образите на времето, догарят дните, редом със светлоотраженията на автомобилите. Огледалото пази ревниво отразените в него лица, но то ведно с портретите е и прозорец към други и предишни светове. Часовникът отброява и така артикулира часовете, и се предлага като ковчег за умрелите часове. Но дори в този случай часовете не изчезват, не изтичат, а се събират, съхраняват, инвентаризират като трупове с памет. Именно тази белязаност на вещите, тяхната отпечатаност, импресираност със следите на протичащото през тях време е единственият начин за тяхното сподобяване с човешкото, с неговата осъденост на памет, на биография и история, които в последна сметка са винаги идентичностни проекти.

Далчев се опитва да проиграе катарзисна разправа с това прозрение за фундаменталната сроденост на вещите и хората в неминуемата им памет за протеклото, отпечатало и изписало ги време. Той търси исходи в метафизична несъизмеримост между светостта на камъка и греховността на човека, протестира срещу хибридизацията на човек и вещ в симулативните суплементи на медията и рекламата, търси приюти в пожелателните фантазми на семейната, любовната и сексуалната осъщественост, на себепостигнатото сливане на душа и вси неща. Но всички тези спасения остават под знака на "сякаш", на пожеланата и въобразена винаги вече нон-онтологичност на сравнението и метонимията, които поетически доминират над метафората в тази лирика.

И тъй, за да завърша. Според мен четенето на Далчев изисква известна дисциплина и сдържаност в подбора на епитетите и предикатите. Далчев ни е важен колкото с новопроговарянето, толкова и със забраните, с ефекта на отживялост, с която беляза определени поетически и критически жаргони. Според мен думи като "дълбочина", "трагизъм", "пустота", "преходност", "скрит смисъл" и още много в ресора на тъжовното прозиране отвъд, в някаква скрита дълбочина, в някаква мистическа другост, трябва да се ползват с повишено внимание, ако въобще следва да се прибягва до тях. Защото при Далчев няма трагични трансцендентални отскоци, а когато има опити за такива, те биха били хилави и немощни, ако не бяха белязани от една претръпнала ирония. Лириката му продължава да ни е важна вече не като първо скръбно и същевременно овладяно чрез/в рациото нареждане за мимолетността на земния път, за тленността на човешката ни участ. Далчев внесе в програматичността на лириката медицинската диагноза, живота като болест, мислена по Кангилем и Фуко като количествена, а не качествена осцилация между идеалността на здравето и абсолюта на смъртта. Именно функционализирането на количествените мерки, на сравнението и метонимията, които се въздържат от онтологични проричания, на времето като никога неотминаваща болест на нерешимостта между различието и идентичността на човешкото Далчев новопроговори. И тук отново вещите, гласът на вещите изисква ново вслушване или по-точно нов прочит. Защото това са вещи, които не спират да се колебаят, да трептят и да търсят мястото си в една феноменология на нагледа и следата. Това са вещи, които са предвидени да имат функция, която обаче се оказва или противоречива и амбивалентна, или загубена. Ала загубата на функцията, на вещината на вещта не води до смирено утихване в чистата вещност отвъд употребите и имената. Загубата или потиснатостта на функцията идва в реципрочност на нарастващата изписаност на времето върху вещта, веднъж като траещото физическо време, втори пък като метеорологичното време, трети път като човешкото време на промяната на вида и нагледа, и четвърти пък като време на записа, на изписването на вещта като белязан от езиково време йероглиф. Така при силния Далчев е налице сложната рефункционализация на вещите като харддрайвове на времето като винаги вече феноменологическа, екзистенциална и деконструктивна диференция, суплементираща отложеност и различаване, субект и обект, референция и предикация, езиковост и предметност. Именно тази оезиковеност на вещите, изкарването им от обичайната им автоматизирана употреба, но не за да се видят като чисти вещи, а за да се яви някаква онтологична алетейа, някаква нескритост на битието в тях: вещите именно в своята изписаност със следите на времето и човешкия наглед върху им се превръщат в дом на онова, което може да ни се яви само като език, което по Хайдегер-Гадамер, знаем, е езика.

Далчев наистина твърде рано започва да си поръчва наивност и простота в системата на една семпла чувствено-сенсуална телесност, докато, успоредно с това, се изкушава да замества философстването с постулативност и доктринерство. От перспективата на нашето четене двете са ужасени и слава богу неефективни излази от автентичната сила на ранната му лирика: тази на белязаните врати, на огледалните прозорци, на прозоречните портрети и огледала, на неминуемата белязаност на всичко от всичко в неговата непосредствена битийна съположеност. Точно в повърхнинната пролиферация на значения и смисли поради неминуемата дискурсивизираност на всяка вещ, както и поради принципната неразличимост между човек и вещ от перспективата на езика, Далчев предлага една напипваща лирика, която отива отвъд скръбните и банални заключения за човешката тленност, за изтичащото време и лошото време отвън. Във взаимопроникването между човек и къща, между човешка памет и вещен белег Далчевата лирика поглежда към един неочакван хуманизъм: хуманизмът на нечовешкото, на самопрекрачващото се в тревожното си общуване със света и езика човешко.

БЕЛЕЖКИ

1. "Едно зъзнещо в своята самота "аз" се среща с една също така оголена действителност, от която са останали само материалните предмети, […] презираното довчера от поетите вещество, и то в неговите най-битово прозаични форми" (Цанева 1984: 8-9). [обратно]

2. Стихотворенията са цитирани по Далчев (1984). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Далчев 1927: Далчев, Атанас. Поезия и действителност. // Изток, 1927, №.3-4.

Далчев 1984: Атанас Далчев. Съчинения в два тома. Т. 1. Поезия. София: Български писател, 1984.

Пенчев 1998: Пенчев, Бойко. Икономика на авторитета - безогледният Атанас Далчев. // Пенчев, Бойко. Тъгите на краевековието. София: Литературен вестник, 1998.

Стефанов 1994: Стефанов, В. Хроносна болест. // Стефанов, В. Творбата - безкраен диалог. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1994.

Цанева 1984: Цанева, Милена. Атанас Далчев. // Атанас Далчев. Събрани съчинения в два тома. Т. 1. Поезия. София: Български писател, 1984.

© Димитър Камбуров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.02.2006, № 2 (75)
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.