Димитър Камбуров

web

---

Текстът поставя отново въпроса за мястото на литературата в гимназиалната учебна програма и в полето на изпитните хуманитарни дисциплини за прием във висшите училища. Той разкрива както общото, така и различното в местата и употребите на литературата. Обща е функцията на литературата да възпитава национални и социални добродетели у подрастващите. Разликата е, че средното училище създава едно общообразователно ниво, докато изпитът проверява нивото на експертност в боравенето с езика и литературата на равнището на книжовната норма, изказните, интерпретативните и писмовните умения. Изпитът по литература обаче не проверява литературни компетентности. Експертните знания и умения, които се проверяват чрез него, са всъщност неекспертни общи представи и популярни схващания от металитературен, общохуманитарен характер. Остават въпросите защо въпросните общи места продължават да са зависими от националистически и класово-социален интерпретативен идиом, защо подготвящите за кандидатстудентските изпити учители и университетски преподаватели продължават да възпроизвеждат стандарти и модели на мислене и разбиране на литературата, които принадлежат на други, предишни времена; защо е необходимо изпитът по литература да се превръща в поле на фалша, лицемерието и лъжата в името на успеха.

---

Само страстта и желанието спасяват
от несъвършенството на света и човека.

Това, че и глупавите си обясняват, причинява вреди.

Когато си търсех допълнителен доход като млад асистент по литература, след импровизирано-хаотичната и несполучила подготовка на дъщерята на хазяйката реших, че няма да имам смелост да превърна частните уроци за кандидат-студенти в свое поприще и призвание. Страхувах се не от данъчните, а че няма да имам шансове в занаята на литературния частен бизнес поради неминуемо ниска успеваемост. Опитвах се да нарека страха си от неуспех "срам" пред перспективата да поругая професията си, след като щеше да ми се наложи да преподавам обратното на изследователските си резултати. Екзистенцията ми би била шизоидна, ако, набавил авторитет чрез провокативно препрочитане на българския канон, аз го осребрявам в сдобиването с частни ученици, които поставям на строга интерпретативна диета. Ситуацията на съперничество за място в престижни специалности налага прагматично и функционално отношение към литературата. То се свежда до подлагане на подготовка, която да гарантира успешното полагане на конкурсния приемен изпит. Тази цел предполага съобразяване с определени стандарти и възпроизвеждане на общоприети интерпретативни схващания, често в разрез с актуалната дума на професията. В литературната си част изпитът по български език и литература не е изпит, а конкурентен сблъсък на тренировъчни стратегии. Съперничеството предполага не толкова демонстрация на знания и умения, колкото избор на успешна оферта, т.е. на подготвител, "който вкарва", "чиито ученици всичките влизат".

Какво представлява успешната стратегия? Тя включва калкулирането на множество прагматични предпоставки и психологически условия, определящи се от ситуацията на проверка и оценка на писмената работа от вътрешно некохерентна група от проверители, съставена от специалисти от различни области с разнообразен образователен, възрастов, имуществен, светогледен, идеологически, интелектуален, професионален и пр. статус. Успешен кандидат не е задължително онзи, който показва обективни фактологични знания и интерпретативни умения, а този, който успява да удовлетвори очакванията и представите за фактологична и интерпретативна компетентност на най-широк кръг проверители; този, който най-умело балансира между различните съсловни и браншови кръгове и приоритети. За да е сигурно влизането, кандидатът трябва да работи на принципа "за всекиго по нещо". Проверителите се третират като глутница вардяни пред портите на университета, всичките с различни вкусове, на които трябва да им се подхвърли точната мръвка. Успешен кандидат е оня, който е подготвен да си представи и да откликне адекватно, най-вече психологически, на проверителската ситуация; с други думи онзи, който е малко или повече въвлечен в проверителската кухня: например работата да не е нито къса, нито прекалено дълга; да симулира двойно дъно, т.е. написаното да намеква за скрити неизговорени пластове от знания и разбирания, за които няма място и време; да балансира между (повече) стари и по-малко нови, но задължително институционализирани интерпретативни схеми; да поддържа гладък изказ със сравнително кратки, но не и прости изречения, който балансира между неутралност, клишираност, историко-литературна псевдо-терминологичност, контролирана и по-скоро потискана образност и безусловна еднозначна позитивност в преценката за автора и еднозначна тезисност относно смисъла и посланието на неговото творчество. Не се толерира смисловата многозначност или липсата на категоричност. Не се поощрява и прилагането на аналитично-интерпретативен инструментариум, ползването на теоретични схеми и понятия. Под анализ се разбира поредицата от аподиктични изказвания, позоваващи се или на авторитети, или на "текста", схващан като еднозначна изява на оформена авторова интенция. Успешната стратегия като цяло изключва свободата, въображението и творчеството и като мисъл, и като език. Тя не стимулира поемането на рискове, примерно изразяването на лично мнение или застъпването на непопулярно, неканонично становище. Тя отклонява вниманието от важни за литературата и съответно за литературната интерпретация неща като многовариантност, противоречивост, нерешимост, апоретичност. В последна сметка успешната стратегия заскобява именно литературността на литературата в полза на други, по-скоро нелитературни компетентности. Тъй че подготвителят по литература има да решава сложни, предимно екстра-литературни задачи. Той преподава опита си не толкова като литературен специалист, колкото като специалист по провеждането и проверката на изпит по литература.

Но и литературната част крие рискове. Подготвителят трябва да предложи успешната формула за всеки отделен автор, т.е. такава най-обща интерпретация, която с най-малко загуби да подлежи на адаптиране към който и да е конкретно поставен литературноинтерпретативен проблем. Това ще рече не толкова да се знае какво би могло да се падне, а да се преподава онова, което ще мине за смислено и "по темата", независимо от нея. Той трябва да отсее зърното от плявата в полето на каноничната коментарна литература и да постави на композиционно ключови места няколко по-съвременни акцента, чрез които да набави на работата актуалност и адекватност спрямо днешния ден на културата и обществото. Въобще работата на подготвителя на кандидат-студенти изисква специализация и посветеност. Той предлага ноу-хау за надхитряне на професията в качеството си на неин представител. В този смисъл подготвителят по правило разполага с реалистична, ако не и с цинична преценка за състоянието на експертната общност, която предстои да бъде прелъстена и покорена, но също и придумана и оставена без изход встрани от високата оценка.

Изискваните гъвкавост и комбинативност, както и компромисите и хитруванията, на които трябва да е способен един подготвящ, както и бремето на отговорността: всичко това предопредели едно решение, заради което вече дузина години съжалявам¹.

От казаното би следвало да е ясно, че се отнасям с разбиране и оправдавам кандидатстудентските частни уроци: първо, заради необходимостта да оцелява чрез призванието си най-добрата, образована и предприемчива част от учителско-преподавателското съсловие в държава, която не цени и не възнаграждава интелектуалния и образователния труд; второ, защото тя допринася за повишаване нивото на знания и умения на определена група млади хора. На възражението, че предлагащите подготовка за кандидат-студенти са най-често учители, които би следвало да правят това в своите часове по литература, вместо да осребряват професионалния си капитал и професионалната си експертност по един корупционен начин, има какво да се възрази.

В обществото битува схващането, че на хора, чиято дейност няма общо с духа и културата, не им приляга въвлеченост в корупционни практики; по силата на криворазбрана възрожденска инерция за учители и преподаватели това продължава да изглежда непростимо. Подобно негодувание с недосъзнати основания е абсурдно във време на универсална покупко-продажба и в среда, която се гордее, че всичко е стока, в това число и знанието, и средствата за успех и жизнена реализация.

Но най-важната причина за неизбежната оправданост на специалната извънгимназиална кандидатстудентска подготовка е в разликата между гимназиално предлагане на изхода и университетско очакване на входа. Българското училище за зло или за добро продължава да бъде общообразователно. Ако си представим, че целта на средното училище е да предоставя нещо като средна обща култура по всички предмети, тогава не би трябвало да ни изненадва това, че то не може да предложи експертни знания и умения във всички изпитни сфери. Точно обратното, различните специалности в университета изискват по-висока от средната общокултурна компетентност. Частните уроци запълват дефицита от специализирано знание по български език и литература, история, химия, биология и т.н. Те представляват частно-капиталистическо превъплъщение на някогашните кръжоци по предмети. Ако държавата беше способна или пък разполагаше с въображението да намери средства за възстановяване в училищата на кръжоците и преосмислянето им с оглед на кандидатстудентските изпити, при съответното високо заплащане на учителите и преподавателите в тях, то делът на частните уроци вероятно би бил ограничен².

Друг въпрос, който си поставя обществото, е дали изпитите за прием в университета трябва да поставят дотам високи изисквания. От години като мантра се повтаря, че пълни отличници с лекота получават двойки на изпитите. Тогава или техният гимназиален успех е нереален, или техните изпитни двойки са нереални. Но съображението за несравнимостта между среднообразователното, общокултурно ниво в училището и по-високо експертните изпитни очаквания отново влиза в сила. И отличният гимназиален успех може да е реален и заслужен (ако примерно нивото на преподаване или средните способности на учениците в едно училище са ниски), и изпитният провал да е в реда на нещата (който често е резултат не толкова на липса на интелектуални възможности или на отсъствие на среднообразователна обща култура, а на определено ниво на експертност, над което се надграждат още поне четири по-високи нива, съответстващи на оценките за среден, добър, много добър и отличен).

И така, на кандидатстудентските курсове и частни уроци трябва да се гледа като на предлагащи определен продукт, който се очаква от проверителите на входа на университетите с държавен прием. Държавните университети изискват относително високо ниво на експертност за съответните си специалности; частните университети изискват задоволителна обща култура, която да гарантира, че бъдещият студент ще може да се справи с изискванията на висшето образование. В единия случай става дума за съревнование между специално подготвени, в другия се касае по-скоро за психо-социален тест за пригодност. В първия случай се касае за ценз, във втория - за годност за служба³.

Преди време Антъни Гидинс, решаващ фактор в лондонския New School of Economics, беше писал, че първа грижа на университетското образование не бива да бъдат нито слабите, нито отличните, а средните студенти. "Изключителните, твърдеше той, нямат нужда от особени напътствия, лекции, индивидуална работа с тютър; те се нуждаят само от университетската атмосфера, среда и време, за да се реализират. Средните са тези, които реално имат нужда от продукта, който предлага университетът". Това наблюдение тогава ми се беше сторило вдъхновяващо, най-вече поради факта, че няма нищо общо със ситуацията в българския университет в частта, която аз познавам. Сякаш може да се направи аналогия с кандидатстудентските частни уроци; примерно, че те са необходими не на слабите и не на отличните, а на средните по възможности кандидат-студенти. Тази аналогия обаче е привидно вярна. Твърдя - от собствен опит, като човек с неуспешен опит на изпита по литература за университета, както и като дългогодишен проверител - че кандидатстудентската подготовка е практически задължителна за всички нива: на отличните - за да постигнат отлични резултати, на добрите - за да постигнат много добри, и на слабите - за да се представят задоволително. Кандидатстудентската ситуация по-добре може да се опише от реплика на героя от филма на Боб Фос "Ах, този джаз". Там балетмайсторът Гидиън обясняваше на поредната си дебютантка от сцената и леглото: "Не мога да те направя отлична танцьорка; няма да мога да те направя нито много добра, нито дори добра; мога само да обещая, че ще те направя по-добра." Професор Гидинс може и да е прав за университета, но мистър Гидиън е по-точен относно приема в него.

Все пак има проблем: ако университетът е предназначен за средните студенти, то редно ли е той да изисква експертност от тях още преди да са приети в него. Това е основният аргумент на враговете на кандидатстудентския изпит, които настояват, че всички желаещи трябва да бъдат приети и отсяването да стане в рамките на първата година на следването: нещо като изпитателен срок за всички. Наистина между изпит, който проверява ниво на експертност и ценз, и следване, което се грижи за средните, има противоречие. Факт е, че на държавния изпит за специалността "Българска филология" усещането на проверителите е за по-ниско ниво на участниците, отколкото е нивото на кандидат-студентите. Измежду отличните работи на държавния изпит практически няма такива, които да съответстват по качества на оценените с много добър кандидатстудентски работи. Това може да изглежда скандално, но не е: бъдещето на абсолвента не зависи от нивото на дипломата му, което не може да се каже за ситуацията на кандидат-студента. Скандалното в случая е, че един дипломиран "специалист по български език и литература" изглежда в по-малка степен специалист по български език и литература от онези, които се представят в полето между много добър и отличен на изпита на входа на университета, между които впрочем може да е бил и самият дипломиран специалист. Аргументът, че всъщност най-добрите специалисти по български език и литература на входа излизат специалисти по право, психология, европеистика, политология и пр., е противоречив: защо тогава всички те са приети с изпит по български език и литература? Това, че Българска филология е все по-непопулярна специалност, но точно тя форматира един от решаващите изпити в хуманитарното поле, като да крие проблем: нима наистина на бъдещия юрист, психоаналитик, политолог или европейски чиновник са му необходими експертни умения по български език и особено по българска литература? Не е ли необходимо да се проверяват друг тип експертни знания и умения на входа на нефилологическите специалности? Онова, което остава неясно за широката публика, е какво всъщност се проверява на изпита по български език и литература. От страната на езика ситуацията е по-ясна: проверява се владеенето на книжовната норма. По-проблематичен е статутът на литературната съставка⁴.

Има поне два възгледа върху това какво следва да включва литературната компетентност. Според единия тя следва да се схваща тясно и да включва отлична литературноисторическа и базова литературнотеоретична подготовка. Според широкия и все по-налагащ се възглед литературната компетентност се проявява най-вече в потенциалната способност да се разбира и коментира какъвто и да е текст, да се създава свързан и вътрешно съгласуван, цялостен и завършен писмен текст с ясно изразена теза, която е подкрепена от съответния непротиворечив аргументативно-доказателствен материал. Според този възглед високо се оценяват способностите за кохерентност на нивото на логиката, граматиката и стила (реториката). На логичния въпрос защо да трябва потенциалната способност да се разбира и коментира смислено, свързано и логично какъвто и да било текст да се измерва чрез степента на вникване точно в литературен текст, са възможни два отговора: прагматичен и романтично-анахроничен. Според първия е така, защото литературата остава единствената дисциплина в средното училище, която се занимава с език и с конструирана чрез него текстова и извънтекстова (социална, културна, политическа и пр.) реалност. Романтическо-националистическият отговор би поставил акцента върху възпитателните, естетическите и най-вече върху национално-патриотичните цели и ценности, при което на литературата, в случая на българската, се гледа като на ключов агент на националното строителство и достойнство. Друго и всъщност противоречащо на горното романтическо съображение би настоявало, че оня, който разбира свръхконцентрирания, небуквален и смислово многозначен литературен текст, ще се справи с лекота с останалите типове текстове. Такова едно схващане е далеч от актуалната норма на здравомислие, която не вярва в необходимостта и във важността на литературата като инстанция на езика и смисъла. Тогава, за да има някакво основание изпитът по български език и литература да разполага с онова ниво на универсалност, с което продължава да се ползва, очакваното от кандидат-студентите не бива да има общо толкова с литературата, колкото с определено ниво на металитературна компетентност, която е par excellence метаезикова. Чрез изпита по български език и литература всъщност се проверяват езиковите и метаезиковите компетентности на кандидата. Под последното се разбира неговата способност да борави с писмен текст от каквото и да е хуманитарно естество. С други думи, литературната съставка на изпита всъщност не е и не трябва да бъде литературна, доколкото литературата е ненадежден, хиперполисемантичен дискурс, за чиито значения и послания не може да има интерпретативен, методологически, теоретичен или дори исторически консенсус. Ето защо онова, което се проверява на изпита по литература, е обратното на литературата, а именно не-литературата, която представлява металитературата на експертното ниво на кандидатстудентска подготовка.

Какво представлява въпросната металитературна компетентност и защо тя изисква експертност, която е дълбоко нелитературна? В своя положителен вариант тя представлява способност за произвеждане на относително смислени изказвания в сферата на социалното, историческото, философското, психологическото, политологическото, културологическото и още няколко полета, направени въз основа на един или няколко литературни текста. Изпитът всъщност проверява експертната способност на кандидат-студентите да произвеждат и умело да комбинират дилетантски, лаишки, общокултурни изказвания от сфери, в които не разполагат с експертни знания и умения, но които (въз)произвеждат на базата на симулативна металитературна експертиза, която уж прилагат към литературните текстове и авторите им. Нека го кажа още по-ясно: нивото на експертност по български език и литература се измерва чрез вещината да се изказват общокултурни баналности и да се възпроизвеждат популярни представи, всички те с претенции в дисциплинарните полета, които ползват изпита като входящ. Тези банални представи и популярни общи места, които биха били експертно преценени като неистини или анахронизми от съответните дисциплини, се пускат в публичен оборот от подготвящи учители и преподаватели по литература, които адаптират беглите си познания във въпросните сфери към разглеждания литературен материал.

И така, кандидатстудентската литературна компетентност се проявява в особената експертна способност на кандидата да прилага и комбинира общокултурни положения, най-вече от сфери, периферно, далечно и дори враждебно отнасящи се към литературата и литературната наука. Точно тази експертност в подбора и съчетаването на обща металитературна култура се предоставя от специалисти по литература. Всички те по правило не разполагат с експертни познания във въпросните сфери или пък преднамерено ги игнорират, за да не навредят. Парадоксът е, че степента на експертност по литература се преценява чрез степента на овладяна, заучена и възпроизведена неекспертност от онези сфери, които използват изпита за целите на собствения си прием.

Какво целим да внушим с тази малко парадоксална констатация? От една страна, изглежда абсурдно толкова различни специалности да разчитат на "пенкилер" компетентностите, придобити в часовете по литература и най-вече в рамките на специализираната кандидатстудентска подготовка5.

От друга страна обаче, няма друга сфера в полето на средното образование, която да разполага със съизмеримо ниво на общокултурна универсалност и която по (привидно) естествен начин да комбинира общи положения, масови митове, публични представи и парадигмоопределящи вярвания. Всички други предполагат поне някакво ниво на експертност, включително и като речник, терминология и синтаксис. При това никоя друга не се занимава с езиково конструирана реалност. Литературата в едно от най-устойчивите и актуалните й разбирания е единствената, която се разполага между изкуството, езика и интерпретацията им, прибягваща до множество съседни хуманитарни дисциплини. В този смисъл тя с основание може да претендира да е единствената универсална дисциплина, единственото "всичкознание" или поне човекознание, антропология, хуманитаристика в полето на средното образование.

Става ясно, че зад автентичния парадокс литературни специалисти да проверяват общата нелитературна култура на кандидатите като оценка по тяхната литературна култура всъщност се крие една реална, традиционна и утвърдена нелитературна употреба на литературата в системата на средното образование. Определена експертна употреба на неекспертни компетентности превръща този изпит във фундаментално политически, доколкото политическото представлява експертно действие въз основа на неекспертно знание и експертно съобразяване, експертна преценка какво от тези знания да се подбере и как да се комбинира.

Това обяснява защо литературата продължава да бъде ключов предмет в средното образователно училище: тя е такава именно защото компетентностите, които предоставя, са нелитературни или поне неспецифично литературни, при което тя свободно подбира и съчетава елементи от съседни на литературата хуманитарни сфери. Всъщност целият проблем с литературата идва от това, че сред всички предмети само този на литературата номинално присъства не с науката, а с нейния обект⁶. Тогава именно от специалистите по литература трябва да се очаква онази двусмислена експертност в ефективното боравене с неекспертно знание от общокултурен характер, което да се прилага и адаптира към литературния материал. Това обяснява и защо дисциплини, които биха могли да оспорят точно експертната релевантост в полето на нелитературното от страна на литературни специалисти, вместо това приемат диктата на литературата и специфичния изпит по нея: именно защото литературата е псевдолитература посредством металитературната общокултурна компетентност, която тя изисква, тя бива търпяна от останалите дисциплини. Именно защото в литературата в нейния дисциплинарен и особено в нейния изпитен вид става дума за всичко друго, но не и за литература, тя продължава да бъде царица/прислужница на всички останали хуманитарни дисциплини.

Литературата в училище и на входа на университета защитава централния си статут в неблагоприятната среда на социокултурно недоверие в нейната ценност. Това недоверие идва от все по-лошото или индиферентно отношение към изкуството като цяло в едно общество, което целенасочено се стреми да премине на прагматични, материалистични и индивидуалистични релси. В полето на публичността под "изкуство" и "култура" вече се разбират практики, насочени изключително към свободното време, забавлението и отмората. Изкуството масово не се схваща нито като вид познание, нито като източник на естетически незаинтересовано възприятие, нито като инстанция, подтикваща към екзистенциални, философски, антропологически, онтологически или епистемологически ориентири за мястото на човек в живота му с него самия, с другите и със света. По тази причина литературата в битността си на училищна и изпитна дисциплина абдикира най-вече от полето на изкуството⁷. Изключването на литературата от някак безотговорното поле на изкуството се провежда по цялата линия от училището през кандидатстудентската подготовка досами студентската скамейка⁸.

Този на пръв поглед безобиден факт, който се оправдава от необходимостта да се вмени авторитет и достойнство, сериозност и надеждност на едно изкуство чрез премълчаване или потискане на естетическия му статус за сметка на други качества с по-висок социален престиж, всъщност води до далеч не безобидни последствия. Ако художественото на литературата се изчерпва със задължителното упоменаване на изключителния талант и майсторство на писателя или до твърдението, че въпросният автор използва множество изразни средства, тогава и нивото на художественост се преценява според неестетически критерии, а ценността на творец и творба се преценява според други скали.

Всъщност литературата, по начина, по който се преподава в училище от десетилетия, подпомага няколко основни слона на българската културна политика. От тях най-важната продължава да бъде разбирането, че литературата следва да възпитава в безкритичен национализъм. Следващият възпитателен момент се реализира в полето на класовата социалност, при което българската литература се товари с ролята на възпитател в дух на демократичност, любов към духовното, добротата, солидарността и класовата взаимопомощ, както и в дух на презрение към материалния успех и посветеността на него, към властта и властимащите, към закона и неговите пазители, към държавата и нейните институции. Всичко това поставя младите хора в проблематична от морална гледна точка ситуация на лицемерие, издевателство, фалш и принудителна лъжа. Не можеш да убеждаваш младите хора в моралните достойнства на българската литература и в същото време да ги принуждаваш разпалено да се възмущават от света на парите, капитала, имотните и материално преуспелите, след като, за да може да ти се плащат собствените ти тарифи, родителите на тези млади хора трябва да бъдат всичко онова, срещу което техните деца следва да вопият. Очевидно е, че става въпрос за върховно лицемерие, след като нито една от страните - нито подготвители, нито кандидат-студенти, нито техните родители - не споделят въпросните възгледи за приоритета на духовното пред материалното или пък за предимството на българското пред небългарското. Всъщност това е една филигранно провеждана система на масова лъжа, при това поднасяна със съзнанието, че е такава, и с убеждението в нейното благородство и необходимо компромисна успешност.

Ако българската литература беше дотам националистическа и дотам привързана към социалните низини, тогава вместо да се взема за чиста монета и последна инстанция, тя би следвало да се разглежда като исторически, идеологически, политически, социално и културно обусловено и ограничено явление, чиито достойнства и недостатъци, слепоти и прозрения могат да се превърнат в обект на сериозно обсъждане. Слава богу, българската литература далеч не е дотам еднозначна в национализма и любовта си към мизерията и мързела, че да не са възможни интерпретативни ревизии, които впрочем отдавна вече са направени в сериозни изследвания в рамките на последните десетилетия и особено през последните 15 години.

Като се изисква от недемократично и елитно настроени деца на успяващи в свободна пазарна ситуация хора да разиграват националистическата и селско-пролетарската карта, при това като чисто клише, се правят няколко неща. Първо, изразява се тежко презрение към проверителите, за които се предполага, че са интелектуално мухлясали и окопани в къснокомунистическите си вери малоумници, неспособни дори на елементарна пренастройка с оглед на новото време с неговите морал и ценности. Второ, литературата и въобще хуманитарното поле радикално се откъсват от актуалното състояние на обществото и културата, за да се оставят в плен на анахронични, ретроградни, абсурдни и идиотски представи за света, обществото, човека и мястото му в тях. Трето, литературата, културата и хуманитарното поле се обявяват за съвършено безсмислени, празни, паразитиращи сфери на чиста консумативност, скрита зад фасадата на големи думи и празни идеали, несподеляни и презирани от самите сфери. Всичко това създава справедливи обществени настроения на страх и презрение към кастата, която налага и се ползва от формата и съдържателните изисквания към изпита по литература.

Какви биха могли да бъдат причините за придържането о тези анахронични идиоми? Идиоми, които захвърлят кандидат-студенти, подготвители и проверители в шизофренна безизходност. И по-важният въпрос: какво кара подготвителите така убедено да залагат на пролетарско-националистическия жаргон в опита си да продадат успешна конкурсна стратегия? Откъде това ниско мнение за проверителите, след като самите подготвители по правило са и проверители? Очевидният отговор е, че каноничната коментарна литература, създавана в продължение на десетилетия, е под знака на класовата борба и национализма⁹. Последните 15 години очевидно не са успели да сменят интерпретативната парадигма на литературния ни канон, тъй че някаква нова парадигма да се наложи като авторитетен металитературен канон. Причината за това е, че мащабното и целенасочено препрочитане, преосмисляне и деконструиране на литературната ни класика не беше извършено с амбициите за подмяна на канона, в това число и на интерпретативния. Напротив, най-провокативните литературоведски изследвания през последните 10-15 години и чрез реториката, и чрез методологията, и чрез заявената си визия за смисъла от препрочитането на канона подкопаваха самата възможност за смяна на караула. Макар новият прочит да представляваше една по-скоро консервативна деконструкция, която препотвърди обхвата и разпределението на силите в канона, вместо да го подложи на разширяване, отваряне или пък по-радикална подмяна, по-голямата част от активно ангажираните с българска литература изследователи или не смееха, или не желаеха да заявят себе си като законодатели: собствените им теоретични и философски представи ги възпираха пред изкушението на подобна претенция.

Все пак някои се опитваха да отговорят на двойствените нужди на професионалното поле, като раздвояваха усилията си между сериозни и поради това непретендиращи за канонична законодателност изследвания и писането на учебници и учебни помагала.

Разбира се, в тази ситуация търсенето на нови законодатели и авторитети нарасна. Намериха се и изследователи, които приеха жребия да създават студии и книги, открито и откровено целящи преосмислящо допълване на вече наличните канонични прочити: една сравнително дискретна обнова на интерпретативния канон, която се отличаваше с пряка и относително лека приложимост от страна на ученици и особено на кандидат-студенти. Впрочем високата институционална позиционираност на последните също помогна за това мисията им да бъде успешна. Тези, най-често университетски преподаватели, които бяха въвлечени в или отговорни за институционализацията и процъфтяването на кандидатстудентския бизнес, изхождаха от личните си наблюдения върху посоката на промяна на гимназистите на новото време, на постепенното западане на интереса към литературата и понижаването на нивото на преподаване в училището. Те прецениха, че новите изследователски тенденции и интерпретативни търсения са практически неприложими в системата на училището и на кандидатстудетската подготовка, тъй като са твърде сложни и недостъпни в задължеността си на чуждоезични и чуждокултурни теоретични и философски парадигми. Ето защо, вместо да си губят времето да адаптират актуалната западна литературоведска мисъл, и без това в упадък от поне две десетилетия, новите каноници се заеха да хуманизират класическите националпролетарски парадигми.

Това стана по няколко линии. По недотам ясни причини комунистическата критика така и не се беше решила да подкопае персоналистичната и индивидуалистичната традиция и да даде приоритет на творбата или творчеството пред идеята за единната и уникална творческа личност. В резултат на това портретуването на индивидуалната писателска физиономия се превърна в първостепенна грижа за новите законодатели на канона. Да се разграничават Ботев от Яворов, Смирненски от Вапцаров, Вазов от Елин Пелин и Йовков, Талев от Димов, за да се очертае индивидуално специфичното за всеки отделен автор, се оказа удобен начин да се облагороди националпролетарският идиом. Идеологическото внушение беше, че колкото и да са деца на времето си, големите автори са такива именно доколкото постигат личен почерк и индивидуална физиономия, чието прецизно очертаване е достатъчна изследователска задача и гаранция за изпитен успех.

Този култ към индивидуалната авторова физиономия под знака на персонализма беше допълнително усложнен от колебливото въвеждане на един позакъснял френски екзистенциален идиом. Несъмнено причините за анахроничното му разбуждане трябва да се търсят в младостта на актуалните му проводници, когато той наистина е бил важен начин да се мисли за литературата. Днес реанимирането му изглежда ту смешно, ту насилено. Впрочем авторът на тези редове поема своя дял от вината за галванизацията на трупа на френския екзистенциализъм на българска литературоведска почва.

Другият идиом, чрез който се целеше разчупването и модернизирането на националпролетарския интерпретативен стереотип, беше този на християнския хуманизъм. Той се оказа особено привлекателен при индулгирането на откровено пролетарски поети като Смирненски и Вапцаров, но влизаше в употреба и при опита за обсъждане на българския символизъм. Самата идея за философската дълбочина на литературата също излезе на дневен ред, все едно че философското само по себе си значи нещо и представлява някакво достойнство. Аподиктичното оповестяване на творческото майсторство също се ползва с престиж. Психологическата проникновеност никога не е излизала от мода, но днес функцията й е да потвърди още веднъж повишаването на акциите на индивида, които почти са се изравнили с тези на социалната група, но все още отстъпват на онези на националния и етнокултурния колектив. Именно поради това физиономията на Ботев се криви по-скоро в посока на националистическия профил за сметка на социалния анфас. Бесният национализъм, който кандидат-студентите си представят, че трябва да възпроизвеждат при работа върху Ботев, прави ситуацията на евентуалния кандидат-студент от турското малцинство абсурдна: той или трябва да се разпени в обиди срещу собствения етнос, или трябва да се прости с идеята за хуманитарна специалност в университета. Скръбна е и участта на синовете и дъщерите на силните на деня: те без замисляне трябва да се кълнат в пословичната аморалност, арогантност и безхаберие на облечените във власт, автоматично попадащи я в графата на прогледало сляпо, я в приказката за стълбата. "Тютюн" и Вапцаров също захвърлят подрастващите в криза на идентичността, в семейни и поколенчески предателства, в раболепно лицемерно възпроизвеждане на общосподелената лъжа.

Все пак институцията на кандидатстудентската подготовка не е единен субект. Докато група добре позиционирани авторитети се грижи за обновата и нюансирането на интерпретативния канон, като публикува авторски книги, друга група подготвители поддържа собствените си изследователски разработки в нелегалността на частните уроци. Такова едно езотерично знание за посветени, което така и не става публично достояние и което се продава само под рафта на кандидатстудентския алъш-вериш, повдига тежък морален казус. От години на кандидатстудентското тържище се появяват от три до пет интерпретативни калъпа, повече или по-малко талантливо наизуствявани и възпроизвеждани. Измежду тях поне един разполага с автентични научноизследователски и интерпретативни достойнства, при това представлява относително нова дума за авторите и произведенията, които обсъжда. До тази нова мисъл и знание обаче човек се докосва единствено през посредничеството на най-силните кандидат-студенти, обзети от смущаващо единомислие и практически идентичен изказ. Остава неясен статутът на това интерпретативно усилие, което няма нищо общо със способностите на 18-19 годишни младежи. Може ли човек да се позове на група кандидат-студенти, а и кого да цитира, след като това знание пази анонимността си?

Неминуемото присъствие на авторитетни кандидатстудентски разработки, разполагащи с автентични интерпретативни достойнства, с чувство за мярка, отличен баланс между емоционалност, рационалност и чувство за хумор, с осведоменост за предходните гласове и с финото им дописване, преосмисляне и дори критика, които разработки свидетелстват за наличието на мощни, но анонимни изследователски модели, показва колко трогателно наивна е вярата на "силни по литература" млади хора, че биха могли да се справят отлично на изпита без специална подготовка. Те ще получат по-ниски оценки от по-слабите си съученици, тъй като влизат в конкуренция не с тях, а с техните наставници, експерти в бранша от десетилетия.

*

В рамките на този текст се опитах да очертая рационалността, скрита зад един парадокс, този за изпита по български език и литература като металитературен и дори нелитературен изпит, което оправдава факта, че чрез него се осигурява прием в нефилологически хуманитарни специалности. Постарах се да опиша и особената експертност в селекцията и комбинацията на неекспертни общокултурни хуманитарни представи, което обясняваше неминуемостта на кандидатстудентските частни уроци. В заключение следва да призная, че този нелитературен подход към литературата е всъщност актуален и съобразен със световните тенденции в полето на литературната наука, което я прави една политико-философска и антропологическа дисциплина. Но ако тази дисциплинарна съобразеност е по принцип адекватна, проблематично остава приоритетното придържане към класов и националистически интерпретативен идиом, наследен от комунистическата епоха, както и колебливите опити за неговата обнова със средствата на екзистенциални, християнски, общохуманни, персоналистични и индивидуално-психологически аналитики. Всичко това обаче не способства за намаляване на аподиктичността и еднозначността, на тезисността и манипулативността на считаните за успешни и "правилни" кандидатстудентски разработки, възпроизвеждащи определени калъпи. По начина, по който се преподава литературата в системата на кандидатстудентските частни уроци, знанията и уменията, които се добиват чрез нея чрез преекспонирането на една група факти и проблеми и тенденциозното премълчаване или пропускане на други, приличат повече на адвокатска пледоария или на съдебно решение, отсъждащо в нечия полза, отколкото на аналитично-интерпретативно прозрение за противоречивостта и многозначността на литературния и всеки друг дискурс. Това несъмнено е пропедевтически оправдано, а и потвърждава тенденцията литературата все по-настойчиво да се мисли в паралел с правния дискурс и съдебната казуистика. То също така обяснява и това защо приемът за специалността "право" безпроблемно се ползва от услугите на литературния изпит. Ала развиването на едни по-скоро реторически, политически, рекламни и PR компетентности, освен че остава в сянката на убедеността на Тодор Живков, че гръбнакът и костната система на българската литература са политически, превръща литературата в поле на лицемерието, хитруването, компромиса и лъжата.

Едно поле на безогледността.

БЕЛЕЖКИ

1. Лично в моя случай обаче ролята на перцето върху блюдото на отказа се падна на отколешния ми предразсъдък спрямо психоанализата и всички занимания, изискващи têe-à-tête посветеност на само един пациент, клиент, кандидат-студент. Това, че времето на моя живот може да бъде вложено в индивидуалното време в поредица от безпросветни и индиферентни тийнейджъри ми се струваше абсурдно разхищение. Едва по-късно разбрах, че голяма част от преуспелите подготвящи всъщност четат вече подготвени лекции на групи от кандидат-студенти. [обратно]

2. Впрочем скандално е, че нито държавата, нито университетите са намерили форма за безплатно обучение на социално слаби, но надарени деца, част от които се провалят на изпита по литература по-скоро поради неовладян излишък от знания и мисли, т.е. поради липсата на елементарна специализирана и форматирана подготовка. Една модернизирана кръжочна форма би включвала и система на тютъринг, предполагаща индивидуална работа с всеки отделен ученик, съответно кандидат-студент. Вярно, че университетите предлагат сравнително достъпни кандидатстудентски курсове, но липсата на координация и съгласуваност в подхода на множество различни преподаватели хвърля курсистите в обърканост и озадаченост, тъй като те се сблъскват с разнобой от очаквания и приоритети. Няма съмнение, че по-надежден начин да се влезе в университета е този с частните уроци по всички теми от един и същ подготвящ. [обратно]

3. По времето, когато все още милеех за СУ, бях измислил рекламен лозунг за него, който гласеше нещо като: "Не плащайте за прием, а за образование!" [обратно]

4. Проблематична е впрочем и границата между езиковите и литературните компетентности, както и необходимостта от разграничаването им. [обратно]

5. Някои от тези специалности имат свои специализирани изпити. Други обаче разчитат именно на общокултурната хуманитарна компетентност, предоставена от литературата и обгрижващите институции. [обратно]

6. Разбира се, така е и с музиката, и с изобразителното изкуство, но те нямат никаква образователна тежест. [обратно]

7. Всъщност изпитният ми опит по теория на литературата показва, че мнозинството от младите хора не знаят, че литературата е изкуство, и значителна част от тях я третират като наука. За тях литературата се свежда до коментара и критиката, до учебника и записаните и заучените наизуст теми по литература. Смея да предполагам, че и доста учители биха се обидили от предположението, че преподават изкуство и в този смисъл са в общо поле с учителите по пеене и рисуване. [обратно]

8. Нещо, което беше намерило ярък институционален израз още в предаването по радио Христо Ботев от комунистическо време, наречено "Литература, изкуство", което име, сбрало ги под обща шапка, бързаше да ги разграничи. [обратно]

9. Впрочем, освен същностен, дисциплинарен, ценностен или иманентен отговор, налице е и институционално-кадрови: огромният щат на учителки по литература не може да бъде преквалифициран в рамките на няколко години, а и част от тях продължават да изповядват лявонационалистическите митове от професионалната си младост; част от тях впрочем продължават да заемат почетни позиции в групата на проверителите; освен това вече има нещо, което може да бъде наречено традиция или инерция, според гледната точка. [обратно]

© Димитър Камбуров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2006, № 1 (74)

Други публикации:
Езикът и литературата: методически парадигми и образователни политики. София: Фондация "Млада България", 2005, с. 21-37.