Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОТЕВ МЕЖДУ ВИНОТО И ИСТИНАТА

Димитър Камбуров

web

Стихотворението "В механата" остана някъде по средата между стопроцентовата Ботева класика ("Хаджи Димитър", "Обесването на Васил Левски", "Моята молитва", "На прощаване", "До моето първо либе", "Майце си", "Борба", "Елегия", "Хайдути") и по-озадачаващите му поетически текстове. В "Антология на българската поезия" то е присъединено към Ботевия канон от Светлозар Игов и това е по-честото отношение към него, но все под формата на последен влак на ръба. Всъщност присъединяването му към канона от страна на комунистическата критика е очевидно, доколкото то е по-скоро социална сатира, отколкото призив за междунационална разправа. Но извън анахроничните социално-политически обертонове стихотворението хвърля по-скоро в недоумение и в оня конфуз, който извикват текстовете като "До моето първо либе", "Странник", "Зададе се облак тъмен", "Патриот", "Гергьовден", "Защо не съм".

Най-общо стихотворението разполага с доста предвидимо канонично четене, според което Ботев предприема гневна разправа с псевдопатриотичната реторика на някои емигрантски кръгове в ситуацията на революционно бездействие и идейна безпътица. Ботевият лирически Аз обаче остава, тъй да се каже, унищожително трезвен насред всеобщото пиянство. (Едно пиянство, което ще се окаже подобаващо преозначено по-късно от Вазов.) Стихотворението възпроизвежда миг на песимизъм, момент на отчаяние пред силите на елитите да поведат народа към неговото освобождение, но резките, енергични интонации, живецът на непримиримостта и агресивната безкомпромисност издават това отчаяние като по-скоро театрален жест, като жанрово-сюжетна условност, отколкото като действително униние.

Големият неогласен въпрос обаче си остава този за статута на гласа в структурата на "В механата". Този въпрос може да бъде сведен до едно възможно разночетене на инициалния стих. Съгласно с традицията той гласи Тежко, тежко! Вино дайте! В този случай встъпителното двойно постановяване на чувството за тежест предписва четене, според което виното е ефект на и лек за тази инициална тежест. Тогава традиционното четене се оказва напълно защитено и пиенето идва да заглуши болката от безизходицата на принудителното бездействие. Това четене после може да се пренесе върху "Арменци", още повече че Пием, пеем буйни песни е очевидна интертекстуална основа за Яворовия опус.

Ала дори и Ботевата пунктуация да е била недвусмислена, което би било по-скоро изключение, едно различно четене е повече от възможно. При него "тежко" би било по-скоро уточняващо определение към определящата тема на това стихотворение, виното. Ако първият стих се прочете като Тежко, тежко вино дайте!, то цялата ситуация в стихотворението се преподрежда и то се превръща в лирически наративен перформатив на тема "пиянство". В такъв случай тема-ремната верига се обръща и вместо да функционализира паресиастичните потенции на пиянството, стихотворението полага всичките си чувства, мисли и думи в контекста на предначертаващо ги пиянство. В такъв случай и сатиричните изблици на социален сарказъм ще се окажат точно толкова маркирани, колкото и родолюбивата патетика, и грубиянската вий-разправа: всички те ще бъдат вписани в една пиянска реторика с цялата й двусмисленост, изразена по великолепен начин в "in vino veritas".

Няма как да забравя мамината обида от бащини ми леко нетрезви думи. Най-любопитното от разбора им беше, че и двамата използваха един и същ довод за противоположните си тези, а именно - авторитетът на римската поговорка. Според мама тя гласеше, че виното давало израз на действителните скрити или потискани мисли и отношения. Според баща ми поговорката представляваше не повече от епикурейски жест на възхвала на виното като земно удоволствие, житейски смисъл и оправдание за съществуването. В някакъв смисъл този дебат е парадигмално тъждествен на разночетенията, пред които ни изправя Ботевата творба. Несъмнено е от значение дали текстът представлява объркания монолог на един пияница, или е скръбна изповед на един революционер. А от още по-голямо значение ми се струва налагащата се очевидност на невъзможността за фаворизиране на някое от тези две четения. Но нека вървим по реда си.

Първо следва да обосновем възможността или необходимостта от второ, пиянско, четене. Очевидно е, че онова начално Тежко, тежко! може да се отнася до поисканото вино, независимо от пунктуацията. Началото може да се схване като елемент от кръчмарския протокол, включващ избор и поръчка на вино. Аз-ът посвоему уточнява нужния му тип вино, без да детайлизира марка, сорт и реколта. За него е важно виното да е тежко, дори тежко, тежко, т.е. много тежко. Още вторият стих хвърля светлина върху тази потребност: Пиян дано аз забравя. Несъмнено изборът на виното е функционално прицелен: от него се очаква недвусмисленият ефект за алкохолно опиянение, достатъчно тежко, че да предизвика забрава. Забрава, която следва да се разпростре, уверява ни по-надолу текстът, върху целия персонален свят на Аз-а: край свой роден, бащина стряха, завещалите свободолюбив дух, род и родители, както впрочем и враговете на народа, борческите думи и клетви пред въпросния народ, чувства трезви, мило, драго. Очевидна е градацията в тази алкохолна забрава, прерастваща до умъртвяване на чувствата, омекване на мъжката сила и в последна сметка - до осъзната загуба на мило, драго. С други думи, алкохолната забрава прелива в нещо напомнящо духовна смърт.

Разбира се, за подобни катастрофични изводи ще ни трябва нещо повече от разночетенето на встъпителния стих. А именно, следва да проверим дали текстът функционализира жанра на трапезната, пиянската песен с неговите преекспонирани, простовати и крайни прозрения, или пък представлява психоповеденчески автопортрет на едно исторически и социално мотивирано мъжко пиянство. Дали жанрът и темата участват в ролята на фигуратив, или пиянството е наративно-портретна основа и цел на творбата. Дали Аз-ът пие, защото му е тежко, или му е тежко, защото пие. В първия случай ще бъде важно защо му е тежко, а във втория по-важни ще се окажат самият акт и ефектът от пиенето. И ако второто ни се струва недостойна тема за една сериозна литература, то е само защото когато става дума за изкуство, идеологията на идеалността и духа е все още инерционно по-силна от идеологията на материалността и тялото. Нещо, което е в сериозен конфликт с психологическата структура на пиянството като социокултурен феномен.

И така, има ли в текста улики, че той не само позволява, но и изисква да се чете като психо-екзистенциален автопортрет на един социално и исторически детерминиран пияница. Както предстои да видим, много от озадачаващите белези на този текст намират своята мотивация единствено в структурата на пиянския психопортрет.

Ботевата стереотипна идиоматика рядко смущава, тъй като тя обикновено бива прибирана зад фолклора и по-рядко зад възрожденския поетически трафарет. Освен това в най-ярките социални творби - "Елегия" и "Борба", клишето се оказва оживено или от причудливите трансформации, на които е подложено, или от отстраняващия го контекст. "В механата" някак смущаващо не си прави труда да бяга или да работи върху вече допуснатото клише. Тук ставаме свидетели на една стереотипна идиоматика на интернализиран пролетарски език. Понякога Ботев говори с лозунги и дори когато той самият ги създава и пуска в обращение, тяхната вътрешна форма е пролетарски лозунгова по начин, който е парадигмално тъждествен с този на Вапцаров. Връзката между пролетарския лозунг, екстаза на масите и пиянството е прелюбопитна, но непосилна ни тема, чиято разработка оставяме на Ани Илков. Тук само ще посочим, че отчетливата липса на красноречие и литературна изобретателност при полагането - полягането - върху пролетарското клише, като да може да се мотивира само с наративната схема на пиянския психопортрет. Именно от позициите на един пиянски псевдосказ амплификационни и плеонастични вериги като да забравя край свой роден,/ бащина си мила стряха/ и тез, що в мене дух свободен,/ дух за борба завещаха!// Да забравя род свой беден,/ гробът бащин, плачът майчин или анафорични периоди като и тез, що в мен дух свободен ... тез, що залъкът наеден/ грабят с благороден начин, - // грабят от народът гладен,/ граби подъл чорбаджия, // ... Грабете го, неразбрани!/ Грабете го! Кой ви бърка? намират своята художествена защита. Въобще сарказъм и аграматизъм от типа на тез, що залъкът наеден/ грабят с благороден начин, псевдоетимологичната алитеративна асоциативност, извеждаща "грабят" от "гробът", това импулсивно, малко случайно в предвидимостта си, но преди всичко разтрогващо и фатално говорене като да се прислонява спасително в една патетична реторика на пиянството. Именно в нейна среда алогизми като Грабете го, неразбрани! извикват трапезната традиция на разчепкването кой е разбран и кой - неразбран човек, а изрази като Кой ви бърка включват скандалджийската интонация и реториката на гуляя. Дори епитетът "жаден" вместо "алчен" за търговец сработва в този вече фундиран пиянски режим.

Но това са малко или повече реторически психоорнаменти и лингво-аксесоари при разработването на един пиянски портрет. По-любопитно е какво е посланието на този портрет. С други думи, дали онова, което се случва на равнището на първото четене на социална и народопсихологическа разправа, не се оказва деконструирано от второто четене на пиянския портрет.

Несъмнено началната строфа представлява една от големите загадки, която тъй и не получава отговор, както е усетил и Яворов в питането си кой ще назове честта и кой позора, след като Ботев не го е направил. И тъй:

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Дали лирическият Аз иска да забрави това, че глупците от обкръжението му не могат по принцип да правят разлика между позор и слава? Или пък той иска да забрави онова конкретно нещо, което неговите хора не могат да определят откъм позор или слава, за разлика, види се, от него самия? Няма нищо в текста, което да може да наклони везните на тази нерешима алтернатива. Спасителна отново може да се окаже психоструктурата на пиянството, която отменя или поне отлага въпроса.

Тогава вече е крайно време да се запитаме за логическата структура на стихотворението. Традиционната интерпретация от типа "тежко ми е, затова пия" изглежда достатъчно плътна. Тежко ми е, защото ме мъчат спомените за бедния роден край, борбеният, свободният дух, бащината смърт, майчиният плач. Тежко ми е заради мъчителите на народа, възлизащи на цялата икономическа класа на чорбаджии, търговци и църковни служители. Тежко ми е заради бездействието и безпътицата на т.нар. патриотична интелигенция, която набира кураж и смелост само в масовото опиянение на патриотичните пиянства. Толкова ми е тежко, че искам да забравя всичко, да убия трезви чувства и мъжки сили, защото вече нямам мило, драго. И тъй, тежко ми е, защото всичко и всички около мен се оказват под равнището на моите копнежи и очаквания: тиранинът върлува, богатите и образованите грабят, народът спи, патриотите се наливат по кръчмите, а като изтрезнеят, забравят борческите си пориви.

И така, очевидно основният въпрос е как се отнася Аз-ът към последната група, тази на патриотичната революционна емиграция, т.е. част ли е той от нея или не. Отговорът на този въпрос според първото четене е очевидно отрицателен, дори по силата на парадоксалното присъединяване към първоличната множественост в кулминацията: Скоро той не ще да стане: / ний сме синца с чаши в ръка!// Пием, пеем буйни песни/ и се зъбим на тирана;/ механите са нам тесни -/ крещим: "Хайде на Балкана!" // Крещим, но щом изтрезнеем,/ забравяме думи, клетви,/ и немеем и се смеем/ пред народни свети жертви! Рефлексивната позиция спрямо колективния поведенчески алгоритъм, сподобена с мощно интонирани разграничителни вий-обръщения (туй, що, глупци, вий не знайте; на пук и вам, патриоти! ... а вий... вий сте идиоти!) преозначават тази първолична множественост като реторически жест на приписаната и наложена на множеството изповед, през чийто подставен вътрешен монолог той е принуден да признае собственото си падение. Ще се присъединя към вас, ще се поставя на ваше място само за да ви накарам да осъзнаете по-дълбоко бездната на вашата греховност; тъй както Христос се е идентифицирал с болни и съгрешили, за да накара всички да прогледнат за собствената си морбидно-греховна природа и за нуждата от покаяние и промяна.

Но такова парахристовò четене на Христо-Ботевата поза е възможно само ако се отдадем на жанровия перформатив на пиянството като паресиастко проричане и затворим очи за пиянския психопортрет. Впрочем дори в логиката на втория са налице разграничителни стратегии между Аз-а и другите. Така например техният патриотичен пик очевидно бива постиган в разгара на пиянството, докато Аз-ът пие, за да потисне тежките мисли и трезвите чувства на патриотичния си дълг. Те забравят думи и клетви, като изтрезнеят; той пие, за да забрави онуй, що не му дава мир и покой в ада на трезвия делник. Те са патриоти само на пиянски думи и клетви и затова са глупци и идиоти; той е патриот наистина и във всеки миг, освен когато пиян вече няма мило, драго. Пиянството за тях е сцена за евтин бабаитлък, за жалко ежене и зъбене. Пиянството за него е забрава за безпътицата и жалката безполезност на тяхното пиянство. Те пият, за да станат мъже. Той пие, за да убие непоносимата автентика на мъжкото у себе си. Те пият за отскок. Той - за да падне. Те - за да сублимират. Той - за да изтласка.

Ако обаче се запитаме за логическата структура на пиянството, в която Ботев е въвел своя Аз, с известна почуда ще установим, че тя е досущ същата като тази на пияницата на Сент-Екзюпери от "Малкият принц": "Защо пиеш? За да забравя. Какво да забравиш? Че ме е срам. Че те е срам от какво? Че пия." Очевидно ключовият момент при екземплярния пияница на Екзюпери е моментът на срама. Дали обаче този момент на срам в порочния кръг на пиянството и забравата е удостоверим при Ботев? В един ясен смисъл стихотворението е за невъзможността и на пиянството, и на забравата. Те остават в един жестово пожелателен, но именно поради това и недостижим модус. В този смисъл и срамът би следвало да остане за другите, за тях, за патриотите, глупци и идиоти.

Но дали психосемиотичната структура на пиянството е толкова еднозначна? Изключва ли тя рефлексивната неприсъединеност към масата или, напротив, това прескачане между вий (вино дайте!), аз, вий (глупци), тях (милите ми), вий (грабителите), той (народът), ний (всинца), той (тиранинът), той (народът), вий (налейте), аз (ще да пия), той (врагът), вий (патриоти), аз, вий (идиоти) крие една от решаващите структурни особености на пиянството, тази маниакална машина за разделяне, отграничаване, тотализиращо втвърдяване на групиранията и после колкото изненадващо, толкова и симптоматично присъединяване към обособените като чужди. Иначе казано, дали не трябва да прочетем решаващия момент около първоличната множественост буквално, а именно като видова идентификация, предварена и следходена от себеспасителни жестове на разграничаване. Не се ли налага да видим ситуативната жестовост на граници и разграничения в контекста на тяхната пиянска условност, още по-условна, защото е рефлектирана през мъглата на пиянството. Наистина ли Аз-ът е обособен или това, което той всъщност иска да забрави, е точно срамът от присъединеността си и към вий - пишман-бабаитите от механите, и към вий - грабителите, на които никой не се бърка. Всъщност единственият стопроцентов той се оказва нестаналият, включително и от масата, народ. Докато вий сте крадци и патриоти, глупци и идиоти, но вий сте тези, дето приобщаващо наливат на Аз-а в неговото двойно греховно, защото е рефлексирано, пиянство; вий сте тези, с които приобщаващо се говори дори когато се вика или псува. Именно осъзнаването на дълбоката пропаст между Аз и спящия народ в контекста на неразграничимост спрямо грабителите и фанфароните е онова пиянско прозрение, което предполага стихове като чувства трезви да убия и Аз веч нямам мило, драго. Именно това жестово, самоубийствено присъединяване към неизбродното и без-изходно пиянство на фанфароните, на пишман-бабаитите се чете с отчайваща яснота в скандалджийския бабаитлък (глупци, идиоти) на един про-зрял собственото си падение пияница. Това е отчаяно стихотворение не само заради вий и той. Пределното отчаяние идва от структурната парадигмална тъждественост на Аз-а и вий - и като поведенческа структура, и като степен на ефективност. Именно убийственият комплекс на Ботевия Аз пред чуждия той на народа и още по-чуждия той на действителния деятел, като той там на Балкана и той, висящ със страшна сила, е постигнал пределната си артикулация в тази най-мощно автодеконструктивна Ботева творба, в която пределният разпад на връзките с близките чужди (вий) и с чуждите далечни (мой, мило, драго) е постигнал своята върховна самоубийствена артикулация именно по силата на неизбежната оплетеност в структурата на вий. В този смисъл творбата е сублимен израз на трагедията колкото на творческата, толкова и на политическата личност, която по силата на жестовите си разподобявания се оказва вписана в структурата на омразните вий на икономическата власт и безполезната интелигенция. Това е стихотворение колкото за Ботев, толкова и за Бенковски и Стамболов. Колкото за Константин Павлов, толкова и за Иван Костов. Защото то е за структурния провал на Аз-а пред ада на вий.

Единствената утеха комай остава в осъзнатия акт на писането: в случая в писането на лирика като пиянство в буквалния смисъл на незнаенето какво се иска да се каже, на невъзможния контрол върху казаното и в последна сметка - в освежаващото казване на нещо друго, различно от като че ли целеното, ефектът от което е тази самоубийствена жизненост на творбата. Защото нашето четене, разбира се, беше спекулативно, доколкото то направи избор на пиянския автопортрет като по-автентично четене. Докато по-добре би било да застанем в смирение пред материалността на текста като взаимно овъзможностяваща тези две взаимоизключващи се и взаимопредполагащи се четения. Защото дори Ботев не знае дали пиянството е позорът на бездействието или честта, славата или истината (veritas) на презрителното себепрозрение.

 

 

© Димитър Камбуров
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2001, № 5-6
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2002, № 9 (34)

Други публикации:
Български език и литература, 2001, № 5-6.

Текстът е четен на международна научна конференция на тема "Виното в етнокултурата и литературата" - ШУ "Епископ Константин Преславски", 5-6 май 2001 г.