ЩЕ ПИШЕМ НАУКА ИЛИ "ДОМОРАСЛА" ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ?

Добромир Григоров

web

"История литературы молчаливо
(а иногда и вслух) объявлялась ненужной"

(Эйхенбаум 1927: 143)

Избраната конфронтация в заглавието насочва към крайната позиция на руските формалисти от времето на техните сравнително по-ранни публикации. По-конкретно, въпросът припомня първото дефиниране на литературността като същински предмет на литературознанието, направено от Роман Якобсон през 1921 г. В трактовката на Никола Георгиев противопоставянето характеризира рязкото самоограничение на една литературоведска концепция през 20. век, възможността концепцията да се дефинира не само конструктивно, а и чрез отрицание (Георгиев 2006: 49-51).

Противопоставянето на литературна история и поетика крие зад себе си още други въпроси, с каквито "Тревожно литературознание" на Никола Георгиев изобилства, без да отговаря на всички. Защо през 20-те години на 20. век литературната история е безполезна за новата наука за поетическия език? Какво означава антиисторичността в концепцията на формализма? Един от възможните отговори е в съотнасянето на школата: "оценките на идеите и концепциите зависят толкова много от взаимното им разположение" (Георгиев 2006: 98). И неизбежно следва въпросът: как се определя съотнасянето.

Отсъстващата история е един от спорните въпроси в портретирането на руския формализъм, независимо дали за него се говори "приживе" или след некролога му от 1925 г. и дали за школата говорят нейните критици или апологети. Отсъства целенасочено дефиниране на цели и задачи на литературната историография; вместо него Р. Якобсон - в един от ключовите текстове на формализма - категорично се обявява против нейните принципи и практика (Якобсон 1996: 183-233). Самоограничаването - през призмата на концепцията, е отказ от детерминистката трактовка на изкуството. От друга гледна точка - когато отрицанието на литературната история се анализира извън руския контекст, "бунтът срещу позитивизма" в хуманитаристиката е обречен, щом не конструира нова литературна историография. През 40-те и 60-те години на 20. век това се доказва в Чехия и в Германия. И структуралната, и рецептивистката концепция също толкова убедено се стремят да преодолеят последствията, до които води доминацията на позитивизма. Но за целта конструират нов и различен литературноисториографски модел. Самоограничаването не е достатъчен критерий на съпоставката, отказът от литературната история - като признак на антидетерминизма - не обяснява "недоволството и съпротивата" на Пражкия лингвистичен кръжок или тезите в "Поетика и херменевтика". Отказът на формалистите да пишат литературна история е негативна проекция спрямо структуралната или рецептивната историография. Засега историята на литературоведските идеи все още обяснява възгледите на Р. Якобсон от 1921 г., на Ф. Вòдичка от 1942 г. или на Х.-Р. Яус от 1968 г. в затворените граници на националното литературознание или в рамките на конкретната школа.

В "Тревожно литературознание", освен съотнасянето в редица на литературоведските понятия факт - идея - концепция - школа, се предлага и съществуването на "минусов" (по аналогия с "минус-похват" у Ю. Лотман), нулев вариант на литературоведската стожерна идея. В случаите, когато една школа не може да бъде дефинирана чрез понятиен център, нейното отсъствие става значещо. "Стожерна идея" все пак деликатно крие в себе си несигурност, която често води назоваването до редукция. Прекомерната центростремителност обяснява по-успешно предразположенията на тълкувателя, отколкото същността на концепцията.

Преднамерено причинените отсъствия в концепцията на руския формализъм може да се означат с понятието идея-минус. То се въвежда по аналогия с идея и е от същия терминологичен ред, дефинира самоограничаването (оттласкването у Н. Георгиев) в литературоведската концепция. Именно такава "проекция-негатив" на литературоведската идея се опредметява в убедеността на младия Якобсон, който декларира нулевия евристичен потенциал на литературната история. Идеята-минус е не само "твърдение, което говори за литературата и/или знанието за нея" (Георгиев 2006: 24) - терминът следва да дефинира значещи отсъствия в литературознанието. Ето два примера. Първият, едно от заключенията на Борис Енгелгард в монографията му върху формализма от 1927 г.: "съждението "формален метод в историята на литературата" се опира на недоразумение" (Енгельгардт 1927: 111). Объркващото съждение изисква своето пояснение: "историколитературната постройка, създавана от формалната школа, не е история на литературата, а еволюционно учение за естетически значимите езикови факти" (Енгельгардт 1927: 108). Същата идея-минус се разпознава и в острата критика на П. Медведев срещу схващането на формалистите за историческия процес: "Концепцията за литературноисторическото развитие у формалистите изцяло произтича от анализираната от нас теория на произведението като даденост, положена извън съзнанието [...] Строго погледнато, литературноисторическото развитие, така, както го разбират формалистите, не може да се нарече еволюция или развитие, нека не създаваме двусмислици. Формалистите мислят смяната като подчинена на определен закон, но в никакъв случай като еволюционна смяна" (Медведев 1928: 213, 214).

Литературна история или еволюция

Литературноисторическото мислене на руските формалисти е обект на противоречиви оценки. Причината: школата не дефинира нови цели и задачи на литературната история, които да заменят детерминистката литературна историография. Оттук следват и първите разногласия - всеки нов прочит на формалната школа, приел историографското мислене като съставна част от нейната концепция, описва това мислене въз основа на различни текстове. Причината за това не е отсъствието на програмен текст, каквито са "Литературната история, нейните проблеми и задачи" (1942) или "Литературната история като провокация към литературознанието" (1968).

Когато за школата говорят нейните най-ревностни критици - Медведев и Ефимов (Ефимов 1929), асоциалното, "атемпоралното" и аисторичното "литературноисторическо построение" на формалистите е удобна възможност да се докаже методологическото превъзходство на социологическия метод в литературознанието. Отрицанието или безразличието към литературната история не се коментира - "социологическата поетика" от това време не допуска, че знанието за литературата може да бъде аисторично. Ключовите текстове на формалистката литературна история - според социологическата критика - са "Розанов" на В. Шкловски и "За литературния факт" на Ю. Тинянов. Този избор разпознава историографското мислене на школата като еволюция на метода - от представата за революционния характер на промените в изкуството към идеята за "постепенната приемственост". Методологическото разграничаване спрямо каузалното възприемане на литературния факт води Тинянов - допълвайки В. Шкловски - до обособяване на известните три типа промени в развитието на литературата: механично каузалната, еволюционната и случайната. Този ключов за формализма момент на собствена методологическа еволюция се свързва с необходимостта от въвеждането на диахронна ос. Така се естетизират доминанти от литературния бит, влизащи в системата на жанровете. "Постоянният кръговрат на канонизиране и деканонизиране обхваща всички нива на съотношението и предизвиква непрекъсната смяна на доминанти."

Понятието "еволюция" - според А. Ханзен-Льове - е не само ключов и повратен момент в методологическата конструкция на формализма; еволюционната схема на развитие се осъзнава като необходимост и при обновяването на формалния метод (за това настояват още Ю. Тинянов и Б. Айхенбаум). За младия Шкловски отношението между старото и новото изкуство преминава през еднозначно йерархизиране на стойности и революционно-превратни промени в поетиката. Според него "всяка нова литературна школа - това е революция, нещо като поява на нова класа"; освен това диалектическите отношения в изкуството не позволяват отмирането на "победената линия в изкуството" - тя може да "възкръсне", защото си остава "вечен претендент за престола" (Шкловский 1929: 163). Когато говори за предходници и наследници, борба за надмощие и загубени позиции, младият Шкловски не се интересува от дефинирането на отношението между старото и новото изкуство. С разновидностите на съотнасянето се заема Ю. Тинянов. И го е направил със съзнанието за това, колко е важно научният метод да еволюира успоредно с материала на своето изследване.

Интересът на формалистите към литературната история (според В. Ерлих) осмисля дори цялата история на школата. Концепцията се представя като непрекъсната борба с противоречието между синхрония и диахрония, между дескриптивно и историческо изследване. Тази теза представя формализма не само като "единен и строен" (Н. Георгиев), но и като съставна част от по-обща, наднационална литературоведска концепция, наречена "славянски формализъм". За наднационалния формализъм са характерни и подчертаният интерес към историческия процес, и вярата в неговата организираност и закономерност. Всъщност каква история на формализма описва Ерлих? В името на какво руската разновидност на формализма - толкова ревностно защитавана от своите създатели - е извадена от националните рамки?

Възгледите на формалистите за движещите сили на литературната история се колебаят между "естетическия пуризъм" на Шкловски - литературната еволюция може да протича вътре в литературния ред, от една страна, и, от друга, допускането, че тя е детерминирана от фактори, оставащи външни спрямо нея. Първоначално Енгелгард, след него Медведев, а по-късно и Ерлих стигат до едно и също заключение - литературната еволюция не може да се определя единствено от принципа "автоматизация - ощутимость", крайно недостатъчно е тя да се дефинира като развитие от произведение към произведение, от стил към стил, от една школа към друга, от една конструктивна доминанта към друга, като се подминават всякакви външнолитературни инстанции. Еволюцията, както твърди Ерлих, отвежда към литературната динамика, която се проявява в "отварянето" на литературния ред към редовете извън него. А според критичните бележки на П. Медведев това би звучало така: структурата на литературната идеология е в непрекъснат контакт с останалите идеологически системи.

Динамиката е обединяващ фактор, общ знаменател, който у Ерлих не само примирява история и еволюция, но и затвърдява убеждението на читателя в сериозния научен интерес на формалистите към литературната история. "Динамиката на литературното развитие" все пак не е "патент" от терминологията на формализма, тъй като в себе си съдържа няколко подпроблема, които формалната школа не изследва. Динамиката съотнася в едно цяло: същността и променливостта на даден ред, определяни от принципите на случайността и необходимостта, развитието на реда като синтез между иманентно специфичното и външните намеси спрямо него, автономността на литературата, отричайки нейното развитие като коментар на външнолитературни фактори. "Като главна задача на литературната история приемаме разкриването на свързаните линии на развитието, произтичащи от специфичната функция на поетичното. [...] Истинското развитие е синтез на вътрешната динамика на поетичната структура и намесите отвън; динамиката на структурата е основата, защото изгражда свързана линия" (Mukařovský 1940). Нещо повече - схващането за динамиката взема предвид съотнасяния на по-високо ниво: йерархията на обществените структури, определянето на доминиращата сред тях, самостойността на всеки елемент в това взаимодействие, която не се нарушава от подчинеността.

Обединяващата формула "славянски формализъм" слива в "единен и строен" глас две концепции чрез създаването на общия им метаезик - това, което дори Роман Якобсон не е съумял за деветнайсет години в Прага и Бърно. Дали отъждествяването е унифициране? И оправдано ли е с оглед на неговата познавателна стойност? В резултат на това обаче руският формализъм преодолява противоречието между литературната история и литературната еволюция и се сдобива с единно и стройно "историографское построение".

Навсякъде, където се прокрадне сянката на съмнението в интереса на формалистите към литературната историография, този интерес се реконструира с различни метаезици - с новосъздадената "социологическа поетика" на П. Медведев, чрез "методологическата реконструкция на развитието на принципа на остранението" (Ханзен-Льове) - в затворената система на същия понятиен език, или посредством динамиката - пряко водеща към формулирането на понятието "развойни редове", а косвено обуславяща и по-късното възкресяване на литературната история през 1942 г.

Съседите на литературната история

"Оттласкването" на формалната школа от литературната история, както се вижда, не се приема радушно от всички нейни изследователи (вероятно и от мнозина познавачи и почитатели). Отсъствието на литературната историография у формалистите се оценностява. Това налага уточняване на още един признак на минус-идеята. На пръв поглед той е априорен, аксиоматичен, но предпазва понятието от идентифицирането му с научната аксиология. Идеята-минус не принадлежи към ценностни редове. Отсъствието на литературноисторическа програма в концепцията на формализма е характеристика, която не прави от формалната школа по-ниско качествен познавателен материал. С други думи, портретът на школата не съдържа празноти, ако в него липсва идеята за литературната история.

Всяка минус-идея се съотнася спрямо своя противоположна проекция. Пример: руският формализъм определя литературната историография като антипод на научното знание за литературата; рецептивистката концепция актуализира историографията като провокация (като принадлежаща) към литературознанието. В първия случай историчността е неработещ признак, а във втория литературното произведение подлежи на историографиране. Сдвояването на "минуса" и "плюса" се ръководи от логиката на допускането: наличието и отсъствието могат да бъдат еднакво значещи.

И така, каква литературна история представят формалистите? Защо през 1921 г. Роман Якобсон е непримирим към нейните "грехове" и я нарича "конгломерат от доморасли дисциплини"?

Специфика на формализма е пълното разминаване между очакванията на "литературната публика" и практиката на младите литературоведи в научния и литературния живот на Русия след 1914 г. В. Жирмунски споделя: "за съжаление поради липсата на специализиран печат работите на формалистите се появяват в издания, предназначени за широката публика, предизвиквайки справедливото недоумение на читателя" (Жирмунский 1928: 155). Несъответствието между адресата и ранните изследвания на формализма извежда на преден план не само проблема за приложимостта на хуманитарното и литературното знание, а така също и въпроса за съотносимостта на "формално-естетическите проблеми с другите възможни въпроси в науката за литературата". В този период формалистите целенасочено се стремят да не отговорят на очакванията спрямо техните текстове. Доказателствата за това имат колкото научен, толкова и полемично-реторичен характер.

На първо място, от младите в науката се очаква да разграничат "законните области на възможните подходи към литературното произведение" (Жирмунски) - в това е една от основните задачи на методологията. Вместо методология формалистите започват усилена работа над конструирането на "наука за литературата като специфичен ред от факти" (Айхенбаум), без да се интересуват от предварителното картографиране на собствените си възгледи в рамките на съществуващия контекст. Затова може би самото название "формализъм" не е техен авторски патент, а идва от страна на техните читатели или критици.

Второ, очакването същността на литературата да се дефинира от още едно поколение в литературната наука остава без отговор. Известно е пренебрежението на формалистите към подобни "напразни усилия", които те заменят с работа върху конкретен "материал".

На трето място, очакването за историографската проекция на литературността. Отново не се стига до среща между очакваното и реалното - литературната история е безсилна, методологически безпомощна, тъй като се ползва от фактите на множество науки, чийто предмет от своя страна не може да служи на литературната наука. В този контекст може да се обясни категоричността на Р. Якобсон през 1921 г.: "...на историка на литературата му вършеше работа всичко: бит, психология, политика, философия. Забравяше се някак, че тези компоненти се отнасят към съответните науки - история на философията, история на културата, психология и т.н., и че тези науки на свой ред могат да ползват литературните източници като непълноценни, второкачествени документи" (Якобсон 1996: 188). Острата реакция издава загрижеността към чистотата на предмета на изследването, както и към методите, определящи в немалка степен съхранението на предмета. Ревност, сравнима с предизвикателното недоволство на философа, наблюдаващ как не-философите, захващайки се с философия, я застрашават с незнанието си "какво да правят с нея".

Ревността е съпроводена с признатата нерешителност. Б. Айхенбаум споделя - припомняйки си студентската аудитория - колко трудно се руши авторитетът на научните историографски построения, опиращи се предимно на биографичен и психологически материал. В трактовката на академични фигури като А. Н. Пипин литературната история се конструира и от "общи и никому неясни" понятия, като реализъм или романтизъм, при това съотнесени помежду си чрез постъпателно развитие, обусловено от етичната щампа "прогрес". Основният упрек на бъдещия формалист е насочен към отсъствието на литературата като предмет на литературната историография. Последиците от академичната историографска наука сочат и Якобсон, и П. Медведев. В лекциите си пред бърненските студенти, като историк на формализма, Р. Якобсон сочи три особености на руската литературна история, които я отдалечават от литературознанието.

Първата от тях е интензивното влияние на западната наука, което води до запознаването с школи, които са културноисторически или социологически ориентирани. Втората причина е в механистичното схващане на отношението между ключовите понятия форма и съдържание - литературният историк се абстрахира от формата в името на "разопаковането на съдържанието"; двете категории се поставят в отношение на йерархична подчиненост. Третата причина е в тясната връзка на руската художествена литература с обществения живот от втората половина на 19. век. Якобсон представя литературния процес като отворена система, която приема идеологеми от обществения и политическия живот под влиянието на ограниченията, въведени от недемократичната политическа система, засилената цензура и ограниченията, наложени над свободата на словото. В името на самосъхранението на будното обществено съзнание литературата се превръща в социално поле, което поема роли, изцяло неприсъщи за нея - според ранния руски формализъм, и според самия Якобсон тя се трансформира в отворено идеологическо пространство, изпълнено с напрежение от динамично общуващи нелитературни идеологеми. От своя страна литературната история "усвоява функциите на съседните научни дисциплини, които режимът е отхвърлял или директно е преследвал. Така руската литературна историография през втората половина на 19. в. беше едновременно история на политическата идеология, социална история, история на философията и т.н. Когато предмет на тази литературна история беше новоруската литература, това правило се реализираше без изключения [...]" (Jakobson 2005: 45). По този начин Р. Якобсон признава съществуването на литературата не като чиста естетическа телеология, а като система от множество формули, сред които наред с "изкуството като похват" намират своето място и "изкуството като продукт на духовната дейност", "изкуството като социален факт" или "изкуството като социален фактор". Художественото произведение е вече не само естетически насочен факт, но и социален феномен. Времената наистина се менят, а с тях и Р. Якобсон.

Последствията за литературата, до които е довела дотогавашната университетска наука, изненадващо доближава оценката на формалистите до позицията на техните критици. Академичната литературна история е обект на критика и от гледна точка на "социологическата поетика" в следреволюционна Русия. Според П. Медведев "високата наука" извършва три "съдбоносни методологически грешки": 1) ограничаване на литературата в служенето на други идеологии, игнориране на нейното идеологическо своеобразие, 2) отъждествяване на отражението на "идеологическия кръгозор" с непосредственото отражение на битието и 3) "петрифицирането" на живи, актуални проблеми на хуманитаристиката чрез превръщането им в готови философски, етически, политически или религиозни решения. И може би най-големият грях - игнорира се художествената структура - "основното в литературното произведение", превърнато в елементарна техническа опора на други идеологии. Защото, както твърди социологическият подход, "в литературата няма философия, а само философстване, няма знания, а познаване [...]" (Медведев 1928: 32).

Какво е следващото очакване, на което формалистите провокативно не отговарят? То е свързано с наложената представа за изкуството като съчетание от "традиция и съвременност", като поредица от стойности, събираща в себе си значимото от миналото и настоящето. На това очакване се противопоставя схващането на литературния канон като съвкупност от въздействието на автоматизацията и износването на похватите. Изкуството в концепцията на формалистите е "днес" и "сега", тъй като "безпрекословно" ще се прилага "принципът на времевия срез - той позволява да се видят тенденциите на развитието" (Якобсон 1996: 185). В този отговор имплицитно се съдържа една специфика на литературната история и още един подход към литературното произведение, от което формализмът се отказва.

Всеки факт от съвременния поетически език според Р. Якобсон следва да се съпоставя със съществуващата поетическа традиция (1), с практическия език на съвременността (2) и с предстоящата литературна тенденция (3). Изследователският фокус се затваря в настоящето и литературната история не предоставя инструментариум за неговото изучаване. От друга страна, ако литературната наука се занимава с "поетите от миналото", тези три операции в анализа са неизбежни. Но целият алгоритъм - наречен реставрация, е предварително обречен на неуспех (все още не се мисли в понятия като реконструкция или актуализация). Обречен от аксиоматичното разбиране на реконструкцията като творчески процес, като познавателен акт с оценъчен характер. "Изследователите на поезията от по-старо време обикновено натрапват на това време своя естетически вкус, привнасят в него сегашните способи на поетическа работа. [...] Миналото се разглежда и оценява от позициите на настоящето и трябва да признаем - научната поетика ще стане възможна тогава, когато се откаже от каквато и да е оценка" (Якобсон 1996: 185). Предварително зададеният неуспех на всяко историческо изследване предполага две следствия: на първо място, конфронтирането на теоретично и исторично мислене, и на второ - зачеркването на литературната история от регистъра на аналитичното знание.

За кого се пише литературната история?

Отказът от възкресяването на историчното мислене у формалистите е косвено свързан и с дискусията върху методологията на литературната история, тя е факт през цялата втора половина на 19. в. и може да се проследи по страниците на най-авторитетните тогава научни списания като предговори към литературноисторически текстове от този период, както и в предговорите към преводните издания на актуални от онова време възгледи в литературната наука (Архангельский 1897; Берг 1889; Веселовский 1870: 1-14; Колмачевский 1884: 1-20; Овсянико-Куликовский 1895; Вопросы психологии творчества 1902; Перетц 1914; Сиповский 1906 (2 изд. 1911); Сперанский 1896). От позицията на формалистите дискусията не предлага принципно нова методологическа рамка, но въпреки това заслужава внимание като съчетание на теоретично знание с резултати от практиката на литературната история. Почти всички участници в дискусията са университетски преподаватели, поставени пред осъзнато нелеката задача да конструират свой собствен лекционен курс по литературна история. Независимо от изследователския обект - "всеобщата", руската или западноевропейската литература, всеки професор "изпълнява приятното задължение" да запознае обществеността с практическите цели и задачи на курса си, както и с неговата методология. Изправяйки се пред отбраните слушатели в университетската аудитория и неспециализираната читателска публика, литературният историк всъщност застава сам пред себе си, за да се самоопредели методологически. Самодефинирането на литературната историография в академичната наука не е инициационен акт на шепа университетски преподаватели, лишени от публичност. Представянето на всеки курс - пряко или косвено - съдържа ключовия въпрос: за кого се пише литературната история. Освен него обаче се очертават още два проблема: дали реконструкцията в литературната история е винаги добросъвестна и какво може да замени историята при работата й с произведения, пред които е безсилна?

През 1870 г. А. Веселовски разказва на слушателите си за различията в преподаването и изучаването на литературата в немските и френските литературни катедри. "В Германия, както е известно, катедрата по обща литература съществува като катедра по германска и романска филология. Характеристиката на катедрата е дадена в самото название като филологическа. Професорът чете някакъв старофренски, старонемски или провансалски текст (ще отбележим, че става дума все за стари текстове); най-напред се предлагат граматически правила, диктуват се парадигми на спрежения и склонения, особености на метриката, ако текстът е стихотворен; следва прочитане на автора, съпроводено с филологически и литературни коментари" (Веселовский 1870: 1-2). Тясната специализация, ограничена в тълкуването на древния текст, предхожда по-голяма широта на анализа. От образователна гледна точка подходът се оценява като изключително полезен. Но същевременно се налага въпросът за употребимостта на филологическия курс при работа с руски материал и Веселовски е категоричен: "...по крайней мере, наводит сомнения".

По съвсем различен начин са представени катедрите по обща литература във Франция - предназначението им е общообразователно. Като един от примерните курсове лекции от общообразователен тип е посочена историята на английската литература, преподавана от Иполит Тен. В какво се проявяват слабостите на този подход към литературната история?

Подходът се опира на две реторични уловки. Първата: избира се значима за културната епоха личност, която да носи отговорността за единството на литературноисторическия възглед и целостта на обобщението - Петрарка, Сервантес, Шекспир; в дейността на "великия човек" се събират лъчите на съвременното развитие, а реториката на изследователя насочва към външното впечатление за единство. Вторият реторичен обрат: изкуственото впечатление се засилва. Великата личност резюмира всички пътища на развитието, обуславя всички влияния; подобно на градината, по вкуса на 18. в., в която всички алеи са подравнени по двореца или някакъв псевдопаметник. И тук Веселовски възразява: паметникът никога не е видян от всички страни, или е неподходящо осветен, или не е разположен на полагащото му се централно място. С този модел не може да се работи в практиката - "теория героев [...] хороша и поетична лишь в своей неприкосновенности" (Веселовский 1870: 4). Авторски индивидуалности се пресъздават в "свръхестествените размери на Гаргантюа", като се забравя за разнообразието на историческото мислене, чието въплъщение "не е по силите на един човек". А преимуществото на това изложение върху литературната история е само едно: предоставя общообразователен материал, възпитава "широк исторически възглед", представя характеристика на културата, както и философско обобщение на историческото развитие. Респ. литературната историография стига до крайността да търси допирни точки с философията на историята. И така, в какво се изразява "научната несъстоятелност" на практиката във френските катедри по обща литература?

До обобщение не се достига, то служи като изходна точка; липсва постепенна проверка на фактите, постепенност на работата, без да се изпуска нито един елемент на анализа. Веселовски приема индукцията като изходна точка - необходимо е да се работи с групи факти, от които следва първи, а след това и втори ред заключения. Задължително условие на така посочения алгоритъм е "постоянната фактическа проверка на втория ред обобщения". При изучаването на редовете факти се откроява тяхната последователност, при което също така се стига до предполагаеми повторения и закономерности. По този начин се откроява отношението между предходния и следхождащия го факт. Индуктивната механика на сравнителния анализ у Веселовски може да се открие по-късно в интереса на формалистите към отношението между елементите на литературния материал. Разпознава се в откривателската страст на първите сборници по теория на поетическия език към описването на литературни факти с метафори и понятия, чийто произход еднозначно насочва към механиката. (Сред тях може би най-отчетливото опредметяване на механичното взаимодействие в художествения текст си остава "заторможение").

Известно е как Веселовски преодолява съмнението в добросъвестността на методите, с които литературната история разполага до средата на 19. в. Неговият отказ да възкресява "научно несъстоятелната" дисциплина предшества отказа на формалистите. Науката за литературата се нуждае от свое бъдещо развитие, ориентирано спрямо художественото произведение. Но това бъдеще не е свързано с познатите научни концепции, а с историческата поетика. Предпочетен е, по аналогия с формалистите, пътят към тесния кръг академични слушатели, който гарантира в по-голяма степен задълбоченост и изследователски резултати, отколкото общообразователния дух на популярното литературноисторическо четиво. Ако се парафразира волтеровската метафора, то градината на литературната история е колкото привлекателна и достъпна в своята обяснимост, толкова остава непродуктивна и неупотребима като продукт на знанието. В тази градина плодове не растат, защото нейната функция е декоративна.

Сред гласовете в споменатата дискусия заслужава да се открои още един: през 1906 г. В. Сиповски се пита "каква е разликата между история и еволюция" (Сиповский 1906). Авторът й не се отказва изцяло от употребимостта на литературната историография, като се опитва да впише еволюционистичната теория в литературната наука. "Терминът "еволюция" става популярен в настоящето, докато от "история" мнозина са неудовлетворени, заявявайки в изучаването на миналото на литературата някакви нови изисквания" (Сиповский 1906: 33). Прилагането на еволюцията като новост в литературната наука от онова време носи осъзнати рискове - терминът е напълно употребим спрямо явленията от физическия свят, но губи своята определеност, когато работи с историческите явления. Опитът на Сиповски по-скоро осъзнава трудността на приложението и не предлага механизъм на приложението. Причината за това е механичното паралелно дефиниране на история и еволюция: разликите помежду им се определят от подчертаната прагматика на историчното мислене и обвързаността на еволюцията с изясняването на развитието на социума. Еволюционната теория остава "отвлечена и умозрителна", тъй като зад нея се разпознават не фактите, а "връзката, която съединява фактите, процесите, които променят един факт в друг"; а освен това тя не допринася за обяснението на "генетичната приемственост между явленията".

От друга страна, еволюционната теория "може да обясни такива случаи в литературата, пред които историята е безсилна" - "Борис Годунов" на Пушкин остава необясним, твърди Сиповски, докато от него не се откаже литературната история, тъй като еволюцията го свързва не с еволюцията на тогавашната руска, а на западната драма (Сиповский 1906: 36). В схващането за еволюцията на литературата се проектират - в синкретичен вид - няколко разнородни концепции. Една от тях е признатото от Сиповски влияние на А. Веселовски и неговата историческа поетика - с това се обяснява например убеждението, че "човечеството - без да зависи от племенните различия и въздействието на времето - винаги и навсякъде минава през еднакви етапи на развитие. Разбира се, този поглед се пренася и върху литературното наследство на човечеството. На второ място, еволюционната диахрония не се определя от каузално-линеарната трактовка на физическото време - "идеална конструкция", като еволюцията установява от какво произтичат явления в литературата, които не са определени хронологично, а по този начин могат да се отнесат към съответната фаза на еволюцията. И трето, но не по значение - еволюционният модел си остава етично обременен по аналогия с патоса на биологичната еволюция: изгражда се специфична стълбичка, по която всяка общност в литературата се изкачва към най-високото стъпало. Допускането за йерархията между видовете, без възможността да се въведе съчиненост в отношенията помежду им, оставя Сиповски далече от приложимостта в науката за литературата. И все пак, защо литературната история се нуждае от помощник?

Сиповски допуска, че литературната история се състои не само от произведения, които са (априорно) обясними в "контекста на епохата"; новата теория е в състояние да допълни историчното мислене чрез организирането на литературата въз основа на литературните жанрове. Научното послание на еволюционната теория е "очистването на историята от излишните, ненужните подробности", като биографията например (Сиповский 1906: 48).

И така, идеята за познавателната неспособност на литературната история - гръмко афиширана от руската формална школа като белег на самоидентификацията - е ключова през цялата втора половина на 19. в. Като идея-минус тя може да се определи още у А. Веселовски през 1870 г. Безсилието на литературната историография да изследва своя основен предмет е косвен (предполагаем) мотив за новата концепция на историческата поетика. По този начин литературата не губи историчността си, но този неин признак вече не се разпознава като задача на литературната история.

Полицейщината на "домораслите" литературни историци в реториката на Р. Якобсон не е изненадваща приумица, щом като петдесет години по-рано - в естетската метафорика на класическото просвещенско наследство - А. Веселовски обявява безполезността на литературната история. "Опитът за остроумие" и "насмешливата" констатация" на Якобсон (Н. Георгиев) се обясняват в авторефлексиите на неговите съмишленици. "Историята искаше от нас истински революционен патос - категорични тезиси, безпощадна ирония, дръзко отказване от каквито и да било съглашателства" (Эйхенбаум 1927: 120). В некролога на "формалния метод" картината се допълва. Припомняйки колко съкрушен старият професор Венгеров е слушал виковете на новородения формализъм "в недрата на своя семинар", Б. Томашевски пояснява: "виковете на младенеца се чуваха навсякъде" (Томашевский 1925: 144). Неслучайно като съвременник и може би като един от малкото странични наблюдатели, А. Вознесенски обобщава: "Литературознанието се заема с научен ревизионизъм, който е така характерен за нашето време" (Voznesenskij 1927: 145).

ЛИТЕРАТУРА

Архангельский 1897: Архангельский, А. С. История литературы, как наука. Из лекций по истории русской литературы. Варшава (22 с.).

Берг 1889: Берг, А. О методе историко-литературных исследований. - Ученые записки Казанского университета (18 с).

Веселовский 1870: Веселовский, А. Н. О методе и задачах истории литературы, как наука. - Журнал Министерства народного просвещения, 152 часть, Отдел науки.

Вопросы психологии творчества 1902: Вопросы психологии творчества. С.-Петербург (301 с.).

Георгиев 2006: Георгиев, Н. Тревожно литературознание. София.

Енгельгардт 1927: Енгельгардт, Б. Формальный метод в истории литературы. Ленинград.

Ефимов 1929: Ефимов. Формализм в русском литературоведении. Смоленск.

Жирмунский 1928: Жирмунский, В. М. К вопросу о "формальном методе. - Вопросы теории литературы. Статьи 1916-1926.

Колмачевский 1884: Колмачевский, Л. Развитие истории литературы, как науки, ея методы и задачи. - Журнал Министерства народного просвещения, май, часть ССХХХIII, С.-Петербург.

Медведев 1928: Медведев, П. Формальный метод в литературоведении. Критическое введение в социологическую поэтику. Ленинград.

Овсянико-Куликовский 1895: Овсянико-Куликовский, Д. Н. Язык и искусство. С.-Петербург. Русская библиотека № 6 (76 с.).

Перетц 1914: Перетц, В. Н. Из лекции по методологии истории русской литературы. История изучений. Методы. Источники. Киев.

Сиповский 1906: Сиповский, В. В. История литературы как наука. С.-Петербург и Москва (60 с.) (2. издание 1911).

Сперанский 1896: Сперанский, М. Н. Деление русской литературы на периоды и влияние русской литературы на югославянскую. (Вступительная лекция). Варшава (31 с.).

Томашевский 1925: Томашевский, Б. Формальный метод (Вместо некролога). - В: Современная литература. Ленинград.

Якобсон 1996: Якобсон, Р. Най-новата руска поезия. Първи ескиз: подстъпи към Хлебников. - В: Руски формализъм (ОПОЯЗ). Текстове. Шумен. Съст., прев., встъп. статия и бележки: Св. Казакова, Д. Кръстева, Д. Чавдарова, В. Панайотов.

Шкловский 1929: Шкловский, В. Розанов. - В: Теория прозы. Москва.

Эйхенбаум 1927: Эйхенбаум, Б. Теория формального метода. - В: Литература: Теория. Критика. Полемика. Ленинград.

Mukařovský 1940: Mukařovský, J. Strukturalismus v estetice a ve věeděe o literatuře. - Kapitoly z čceskě poetiku. I. Praha.

Jakobson 2005: Jakobson, R. Formalistická šskola III. - Formalistickб Ўskola a dnešsni literárnί veda ruská (1935). Praha.

Voznesenskij 1927: Voznesenskij, A. Die Methodologie der russischen Literatur-forshung in den Jahren 1910-1925. - Zeitschrift für slavische Philologie, Band IV. (Hierdurch beteiligt sich die Literaturwissenschaft an einem wissenschaftlichen Revisionismus, der für unsere Zeit so charakeristisch ist.)

© Добромир Григоров
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 6
© Електронно списание LiterNet, 20.01.2008, № 1 (98)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 6.