НОРМАТИВНАТА ПОЕТИКА И ЧЕШКАТА ЛИТЕРАТУРА ОТ 60-ТЕ ГОДИНИ
(Тезисно за отношенията между норма и литературност)

Добромир Григоров

web

Ще започнем най-напред с въпросите съществуват ли и кои са възможните основания да определим като нормативна поетика предписанията, адресирани към словесното изкуство от 60-те години. Примерите, с които ще си послужим, и възможните отговори на тези въпроси ще черпим от чешкото литературно пространство. От друга страна, наднационалното значение на нормативността произтича от съвпадението на нейните литературни и географски очертания в цяла Източна Европа.

Сходните литературни и географски очертания на нормативната поетика са предмет на изследване от страна на съвременната славистика. Езикът на литературната творба приема предназначението на един от основните идентификационни белези. Тази негова функция поставя изследователите пред избора да определят националното или наднационалното като доминанта в развитието на литературния процес. Също така поставя под съмнение историографското систематизиране на националнолитературната цялост. Трудността да се опишат отношенията в едно литературно пространство е следствие от парцелирането на националната литературна география. Както знаем, от това следва нейното разполовяване на „домашна“ и „задгранична“. Изключенията за българското литературознание са прекалено малко и затова пред него това затруднение е почти неактуално. Чешкото литературно познание от своя страна е разколебано и вече споделя съмнение във възможността текстове, създадени извън родното културно пространство, да се мислят като рефлексии на домашната литературна среда. Агиографската апология вече не е част от литературноисторическия портрет на литератора - емигрант. Агресивно-настъпателното запълване на издателските планове от началото на 90-те години предимно с текстове, създадени в емиграция, закономерно доведе до повишения интерес към домашната литературна продукция. Априорната неоспоримост на литературноисторическата и художествената стойност на емигрантската литература предизвика известна досада сред критици и безразличие от страна на читатели. От друга страна, в противоречие с естествения подбор на човешката историческа памет и нейния ограничен обем влиза проповядваното след 1989 г. убеждение, според което горчивите поуки от преживяното извън родината трябва да се споделят на всяка цена и пред всички, че да се запомнят като урок. Разделението на литературната продукция на създадена в емигрантска среда и извън нейните граници вече не е приоритет на сериозни интерпретации. Обособяването на литературната емиграция в самостоен обект на изследване не е в помощ нито на съвременната литературна историография, нито при анализа на отношението между нормативно и ненормативно изкуство.

Първото основание да търсим систематичност в постулатите на нормативната поетика е овластяването на лявата литературна критика в Чехословакия. Това се случва през 1948 г., а дотогава - от създаването на т. нар. Първа република през 1918 г., е немислимо отъждествяването на политическа власт и критическо перо. Това за пореден път ни подсеща, че разноезичието на програми и манифести в литературния живот между двете световни войни представлява осъществена насъщна потребност; и единствено гледната точка на изследване ще определи дали тази потребност е културноисторическа, или е духовна. Метаезиците на естетическите платформи изключват възможността и не си поставят за цел да обслужват политически институции. Затова близостта до конкретна доктрина не означава кокетиране на естетическите програми с реалния политически живот. Едва от средата на 40-те години лявата литературна критика както у нас, така и в Чехословакия, се сдобива с официални политически правомощия над литературния живот, с преференциите на институционализиран посредник между властта и читателя. Тази особеност на културноисторическата ситуация в Източна Европа днес убягва на объркания от политическа риторика български учител, особено когато лявата критика заговаря за литератори - ренегати (пример за това предлагат оценките за четиримата литератори около сп. „Нов път“ през 20-те години); или когато послушни редактори „деидеологизират“ клишето „поет - революционер“, за да възкресят идеологическата риторика в нова формулировка като „поет - терорист“. Ангажиментът на литературното познание с официалната политическа доктрина достига кулминация в овластяването и на критическото перо. Екстремалната агресивност на идеологизацията в литературния живот е в пряка връзка с политическия ангажимент. В края на 40-те години Пол Елюар се отнася с потресаващо безразличие към участта на чешкия сюрреалист Завиш Каландра. Наднационалното надделява въпреки настоятелната защита на Андре Бретон, а животът на поета от сюрреалистично братство се оказва незначителен и несъотносим със значимостта на Идеята. Наднационалността и надисторичността на сюрреалистичното светоусещане влизат в отношение на конфронтация със смисъла на физическото съхраняване на един поет. Новите функции, които поема познанието за литературата, ни насочват към изненадващи сходства от наднационален порядък и налагат необходимо методологическо уточнение. Съотношението между нормативността и всеки акт на нейното отрицание с изразните средства на художественото слово е в пряка връзка с одържавяването на литературата (Гюнтер 1984).

Описанието на нормативната поетика, наложена постепенно в източноевропейското литературно пространство от средата на 20. век до края на 80-те години, изисква да се върнем най-напред към официално възможното литературознание, създадено по това време. Необходимо е и хронологично уточнение: до средата на 40-те години единствено литературата на Съветска Русия предлага възможността да проследим процеса на одържавяване. Едва след това можем да констатираме литературните и географските съвпадения, които пораждат общите наднационални белези на нормативната поетика в Източна Европа.

В центъра на вниманието ни застават 60-те години, тъй като чешката художествена словесност от този период, макар и частично, поема функциите на публично пространство, усвоява различни обществени послания и дори се опитва „да компенсира реалността“ (Кратохвил 1995: 78). Силно влияние върху литературния процес от онова време оказва съ-съществуването на няколко противоречащи си идеологически доктрини. Настоящият текст не е първи в опита си да се опишат и систематизират нормативните изисквания, адресирани към литературата от най-ново време. В този смисъл не е първият в намеренията си да заобиколи метаезика на идеологическата риторика. (Ще посочим и примери за това: Смирнов 1994; Добренко 1990.) Мотивира ни идеята да търсим аналитичните метаезикови възможности, посредством които можем да обясним постулатите на официалното източноевропейско литературно познание до края на 80-те години. Освен отказа от поредното идеологизиране на литературознанието ще припомним още две причини, поради които идеологическата риторика остава встрани от нашето внимание. Първата е неспособността й да коментира появата на литературни факти извън методологията и езика на политологията, а втората е често показваното неумение да надскочи равнището на репродуциране. Още наложеното през 30-те години название на основополагащия за съветското изкуство метод съчетава в себе си противоречието между литературността и политическата нормативност. Канонът на социалистическия реализъм вече е предмет на изследване с възможностите на разнородни терминологии. Затова Игор Смирнов например коментира своя прочит на културата на социалистическия реализъм като един от възможните подходи и самоидентифицира работата си не толкова спрямо направените изследвания по темата, а по отношение на вече познатите метаезикови рамки - социокомуникативен, историко-типологически, историко-сукцесивен и когнитивен аспект (Смирнов 1994: 235). Изборът на нова терминология разширява досега познатите изследователски рамки и едновременно с това предлага коментар върху особености, останали встрани от направените анализи.

Официалното чешко литературознание през 60-те години на 20. век ни подсказва все още неизползвана възможност да коментираме постулатите на нормативната поетика. Отношението между нормативността и нейните литературни рефлексии може да се изследва посредством отношението между фикция и реалност. Това означава да опишем и систематизираме предявените към писателя от онова време изисквания. Важно място сред тях се отделя на взаимообусловеността между реалния исторически прототип, от една страна, и, от друга, на измеренията на художественото времепространство и на лабиринтите на сюжета. Тезите на нормативната литературна теория предоставят пределно тесен периметър за анализ на отношенията между фикционално и реално. Институционализираната литературна мисъл свежда тези отношения до два противоположни варианта, опростява взаимозависимостта на двете категории, като ги противопоставя или ги отъждествява. Това означава, от една страна, пълно съвпадение на документална или свидетелски доказуема реалност с читателското очакване за автентичност на художествения текст. Втората възможност ще открием в съзнателно търсения отказ от реалното във функцията му на обуславящ член на опозицията. Част от чешката проза, създадена през 60-те години, постига този ефект именно когато се заиграва с очакването за автентичност. По този начин се постига проблематизирането на нейното доминиращо място в аксиологията на възприемателя. Следователно поставеното под съмнение в художествения текст оценностяване от страна на читателя ще приемем като едно от възможните равнища, в чиито рамки се поставят под въпрос също така и тези концепти на нормативната поетика. Читателският опит и литературната норма са част от категориите, чрез които може да се проследи въздействието на императивно налаганата поетика в чешката култура. Посочените понятия не са избрани в резултат от пристрастие към структуралното литературознание. Привличането им предлагаме, от една страна, с ясното съзнание за възможността да се включат в терминологична редица, която е адекватна спрямо особеностите на описваната емпирия. От друга страна, традиционното предразположение на чешката хуманитарна мисъл след 40-те години към структурализма като един от пътищата на научното познание се съчетава с натоварването на тази школа в литературознанието с конотацията на методологичен и идеологически коректив в множество дискусии от 60-те години (Янкович 1992). (Това обстоятелство рефлектира по сходен начин и в българския литературен живот, въпреки че структуралното литературознание не е роден интелектуален продукт и усвояването му е в зависимост от степента на познаването на френски и френскоезични текстове.) Като пример ще припомним едно от нововъведените понятия на социалистическия реализъм - положителният герой. Появата му е свързана с предназначението „да показва на читателя целта и да демонстрира начина за нейното достигане“ (Сергеев 1990: 13). Тук ще разпознаем възпитателната функция, а ролите на литературния персонаж и читателя се вписват в рамките на отношението между възпитателя и възпитаника. Затова изследването на нормативната поетика като съвкупност от предписания за отношението между фикционално и реално е тясно свързано с познанието за тях, което носи читателят. Читателският опит е едно от полетата, в които пряко рефлектират нормативните предписания.

Двата допустими варианта на съотнасяне на фикционалното и реалното са обединени от принципа на конфронтацията. Официалното литературознание санкционира всеки опит да се погледне на художественото времепространство като на автономно по отношение на вероятни или реални негови прототипове. В. Изер без колебания определя като „заблуждаващо допускане“ именно фаворизирането на конфронтационното отношение, интерпретацията на фикцията като антоним на реалността (Изер 1976: 88). До това обобщение ученият стига след затруднението да дефинира „реалността на литературата“. Той оспорва аргументите „за“ разделянето на фикционално и реално в опозиция, която предполага постоянна и априорна конфронтация. Наблюденията на немския англицист са направени въз основата на литературна емпирия, останала далеч от литературната география на Източна Европа. Една от причините все пак да се върнем към заниманията на В. Изер е почти пълното съвпадение на неговите констатации с един от постулатите, налагани върху литературния процес през 60-те години.

„Кризата на голямата епика“ (Рзоунек 1974: 34) е сред ключовите тезиси в публичния литературнотеоретичен език от онова време. Произходът на този тезис е свързан с идеите, които занимават съзнанието на немалка част от ляво ориентираните хуманитаристи в общоевропейски план. Изясняването на подобна формулировка посредством литературноисторически категории не е съвсем безпроблемно. Текстовете, в които ще я открием, не си поставят за цел да определят доколко голям може да бъде един от трите литературни рода. Загадъчно-неопределеният формат на епиката ни подсказва по-скоро значимостта на реалистичното изображение и неговите употреби от страна на официалното литературознание. Затова на идеологически спорните литературнокритически мнения и художествени текстове се отрежда място в противоположната страна на дискусията от 60-те години. Централна тема на споровете е „борбата“ „за“ или „против“ реализма като художествен метод. В тази връзка анализът на чешкото нормативно литературознание следва да предвиди вероятни трансформации на тезите, които ни е оставила през 30-те години съветската критика. Едно от намеренията ни е да набележим необходимостта от сравнителния прочит на всяка една конкретнонационална интерпретация в отношението щ към първоизточника в Съветска Русия. Необходимо е да се посочат основанията да търсим отношението между вариантите и инварианта. Втората възможност е да опишем как националноспецифичното трансформира и усвоява съвкупността от нормативни предписания според логиката на националния литературен процес. И в двата случая на литературния историк предстои много работа.

В практическото осмисляне и приложение на литературната ситуация, определена като кризисна, се ангажират високата ерудиция и риторическите умения на официалното литературознание (В. Рзоунек и И. Хайек). Една от същностните прояви на кризата е отказът от обвързването на индивидуалната творческа (културно-естетическа, религиозна и т.н.) идеология с овластената политическа идеологема. Оттук следва и разочарованието на официалното литературознание от констатираното десоциализиране и деполитизиране на литературните действащи лица, разочарованието от тяхната социално-политическа пасивност. Посредством много текстове, създадени или придобили публичност през 60-те години, чешката литература се отказва от възпитателната си функция. И ако все пак можем да посочим автори, чиито персонажи проявяват вербална или невербална социална ангажираност, дидактичността на литературната творба вече се разграничава от съпричастието спрямо официалната политическа идеология. Вероятно затова и до днес белетристични текстове от 60-те години непрестанно предизвикват противоречиви мнения, когато ги четем не само в литературен, но и в социокултурен контекст. Романите на Лудвик Вацулик („Секирата“, 1966), Й. Шкворецки („Страхливците“, 1958, 1964), Иван Клима („Часът на тишината“, 1963), Иван Кршиж („Истината за падението на Содом“, 1968), Милан Кундера („Шегата“, 1967) поставят читателя пред дилемата да смеси литературна фикция с идеологически постулати или да политизира основополагащи тези на културни идеологии. Тридесет години по-късно променящата се литературна компетентност и социално-историческият опит на възприемателя се оказват недостатъчни да се избегне тяхната еднозначна интерпретация. Затова от изясняването на художествените изразни средства, които осъществяват литературната „игра на фикционално и реално“ и посредством които е обяснима подобна активност на възприемателя, ще зависят бъдещото преосмисляне на отношението между литературните образци на чешката нормативна поетика и художествените рефлексии спрямо официалната политическа доктрина.

„Реалността на фикцията“ не се обвързва на всяка цена и не се предопределя от действително съществувал прототип. Съотнасянето на двете категории, възприемани като тъждествени от нормативната поетика на социалистическия реализъм, излиза извън рамките на крайната конфронтация или унификация. Това е необходимият критерий за обособяването и разпознаването на ненормативната литература. Нейното означаване включва всеки художествен текст, в който ще разпознаем разнородни взаимопрониквания и допълване на реално и фикционално.

В заключение ще посочим и още една причина за предполагаемата продуктивност на динамиката в съотношението „фикция - реалност“ при анализа на нормативната поетика. Литературното време от втората половина на 20 век създава собствени предписания. Тяхното предназначение в социокултурен и литературноисторически план създава предпоставките за отнемането на автономността на литературата. В този смисъл да изследваме отношението между норма и литературност, означава да опишем съпротивителните възможности на фикционалното, чието активизиране е мотивирано от поредното посегателство от страна на официалната идеологема. Нормативният характер на „метода на социалистическия реализъм“ е още един етап в литературната история, през който се осъществяват поредните промени в развитието на литературната структура и читателските представи за нея. Затова предлагаме прочит на литературата от 60-те години насам като съчетание на две насоки. В анализа на съвкупността от предписания върху онтологията и социално-политическите функции на художествения текст ще следваме метаезика, чрез който коментираме разнородните съ-отношения между фикция и реалност.

ЛИТЕРАТУРА

ГЮНТЕР, Ханс, GUENTHER, Hans.
1984 Die Verstaatlichung der Literatur. Entstehung und Funktionsweise des sozialistisch - realistischen Kanons in der sowjetischen Literatur. Stuttgart.

СМИРНОВ, Игорь.
1994 Психодиахронологика. Психоистория русской литературы от романтизма до наших дней. Москва.

ДОБРЕНКО, Е. А. (съст.)
1990 Избавление от миражей. Соцреализм сегодня. Москва.

КРАТОХВИЛ, Иржи, KRATOCHVIL, Jiri.
1995 Pribehy pribehu. Brno, с. 72-78.

ЯНКОВИЧ, Милан, JANKOVIC, Milan.
1992 Dilo jako deni smyslu. Praha.

СЕРГЕЕВ, Евгений.
1990 Несколько застарелых вопросов. - Избавление от миражей. М., с. 6-27.

ИЗЕР, Волфганг, ISER, Wolfgang.
1976 Der Akt des Lesens. Muenchen.

РЗОУНЕК, Витезслав, RZOUNEK, Vitezslav.
1974 Proti proudu. Praha.

© Добромир Григоров
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 1
© Електронно списание LiterNet, 19.05.2001, № 5 (18)

Други публикации:
Български език и литература, 2000, № 1.