ИНТЕНЦИЯ И СМИСЪЛ НА СТИХОВИЯ ТЕКСТ. ВЪВЕДЕНИЕ

Благовест Златанов

web

Сред непрекъснато роящите се, остро конкуриращи се и бързо сменящи се школи и парадигми, сред преходността на познавателните моди в литературната теория на XX в. може би парадоксално, може би закономерно внимателният поглед е в състояние да долови определен брой теоретически проблеми, привличащи трайно интереса към себе си и предизвикващи устойчиви във времето къде по-директни, къде по-подмолни дебати. Историята на литературната теория на XX в. познава немалко изследвания, заели се да реконструират тези дебати, в едни случаи систематизирайки и прояснявайки най-разгорещените и най-разбягващите се сред тях или в други просто изваждайки на бял свят онези, които дълго време са оставали скрити и неизречени.

Поради спецификата на проблема, който разглежда - "Интенция и смисъл на стиховия текст" - предстоящото изложение по необходимост се помества между систематизиращата и реконструиращата тенденция.

За да поясня дела на двете тенденции, ще си позволя само за момент да обособя отделните елементи на общата формулировка.

Всеки, заел се да пише върху категорията "смисъл на художествения текст", рискува да попадне в необозримо поле от теоретични и метатеоретични изследвания. Пишещият история на литературната теория, независимо кой период обхваща тя, всъщност осъзнато или не създава история на категорията "смисъл", тъй като проникването в нея представлява същностната телеология на всяко литературоведско построение.

Още тук специално искам да подчертая, че съществуват поне три разбирания за смисъла на художествения текст. Първото от тях може да бъде наречено общоезиковедско или общосемантическо разбиране. Според него смисълът е по-абстрактна или по-конкретна понятийна същност, която изгражда един от пластовете на езиковите знакове, т.е. техния план на съдържание. Второто разбиране е феноменологическо по своето определение. В него смисълът бива дефиниран като особена ментална същност от най-разнороден характер - образи, понятия, усещания, - която е иманентна на читателското съзнание и служи за връзка както със неговите собствени обекти, така и с обектите, които стоят отвъд него. Според третото разбиране, смисълът на художествения текст са разнородните ефекти, които той може да упражнява върху възприемателя чрез всеки свой аспект, започвайки от общолинг-вистичния смисъл и стигайки до най-финия структурен компонент.

Както ще се опитам пространно да аргументирам на предстоящите страници, всяка литературоведска теория, на базата на посочените най-общи разбирания за смисъла, се домогва до формулирането на други негови разновидности. При тези обстоятелства настоящото изложение, което съдържа съставката "смисъл" като свой обект, може не да систематизира цялостно дебата около тази неимоверно богата категория, а по-скоро да предложи един алтернативен поглед предвид част от протичането му през XX век.

Тази алтернативна проекция може да се създаде при обвързването на категорията "смисъл" с категорията "интенция". Схващанията за интенцията са не по-малко разнородни, но все пак могат да бъдат ограничени също до три общи постановки. В безспорно най-разпространената сред тях се приема, че интенцията е съзнателното или несъзнателно намерение на автора или читателя да създаде определено художествено произведение с изразена структура и смисъл или да възприеме даден естетически обект. Още тук бих искал да подчертая, че макар да е нашироко обсъждана в съвременното литературознание и поради това да изисква задълбочено разглеждане, тази постановка за интенцията, както ще се опитам пространно да аргументирам, е много проблематична. Второто разбиране за интенцията постановява, че тя се състои от различните психологически процеси, които се разгръщат във вътрешния живот на субекта в момента на неговото съотнасяне с художественото произведение. От финалната глава на това изложение ще стане ясно, че аз се придържам към трета постановка за интенцията, която произтича от феномено-логията на Едмунд Хусерл. Според нея, интенцията изразява онтоло-гическата характеристика на съзнанието да бъде винаги съзнание за обект, включително и естетически обект. В нея е концентрирана идеята, че възприемателското съзнание и естетическият обект взаимно се предполагат, като в процеса на взаимодействието от водещо значение са базовите характеристики на съзнанието.

Различните постановки за интенцията позволяват едновременно както времевото, така и проблемното локализиране и конкретизиране на дебата за смисъла на художествения текст. Съотнасянето между интенция и смисъл е явление на литературната теория на XX в. и, ако трябва да бъда още по-конкретен, на последните 70 години на века. Тази времева разположеност позволява относителната, но подчертавам - само относителната, обозримост на теориите, които се заемат да осмислят това обвързване. Привличането на категорията интенция и поставянето й в центъра на теоретичния интерес позволява значителното конкретизиране на обема и самото дефиниране на проблема за смисъла. За една поредица от литературоведски подходи интенцията се оказва фокусираща призма, позволяваща процеси на конкретизация в огромното разбягващо се поле на теоретизиране на художествения смисъл. И тъй като частният дебат около интенцията и смисъла е достатъчно експлицитен, предстоящото изложение има спрямо него по-скоро реконструиращи и систематизиращи намерения.

Тази тенденция обаче спира дотук, тъй като в обектното поле се намесва категорията "стихов текст". Категорията "стихов текст" мощно вади дебата за интенцията и смисъла от познатите посоки, следвани в литературната теория и го пренася в неогласени и скрити зони. Оттук нататък всяко изследване се натоварва със задачата по-скоро да артикулира по-неоткроените му страни. Тъкмо тук се завързва и интригата, която привлече изследователския ми интерес.

Кое предопредели търсенето на връзката между двойката категории "интенция - смисъл" и категорията "стихов текст"? Еднозначните и категорични отговори не са най-често срещаното явление в литературознанието, но в случая такъв отговор ми се струва възможен. Зараждането на познавателния интерес към двойката "интенция - смисъл" съвпада по време със зараждането на стихознанието като самостоятелна изследователска дисциплина. И двата процеса протичат в самия край на XIX и началото на XX век. Същевременно съвпадането по време на поява е съпътствано от разбягване и несъвпадане в други отношения. Вниманието към интенцията и смисъла се оформя далеч от тогавашната литературоведска проблематика в сферата на философията и на една нейна току-що конституираща се дисциплина, т. нар. "втора феноменология" на Хусерл, появила се след "първата феноменология" на Хегел. Проблемът за интенцията е разработван много отдавна, още при схоластиците, но същинското си философско разгръщане получава в края на XIX в., когато Едмунд Хусерл решава да осъществи т. нар. "картезиански поврат" във философията чрез поставянето й върху сигурен фундамент, който би могъл да предостави радикална аподиктичност, радикална сигурност за всяка познавателна дейност. Тъкмо неотменното наличие и самоустановимостта на субектното съзнание са онази безвъпросно сигурна база, от която може да изходи всяка познавателна дейност. Преутвърждаването на картезианската аподиктичност на съзнанието е първото начинание на Хусерл, даващо начало на нова епоха във философията. То е съпътствано от откритие, което дооформя епистемологическия обрат. Всяко съзнание, твърди Хусерл, е съзнание за нещо. Не е възможно съзнание само по себе си. Всяко съзнание самоосъзнава себе си, установява собствената си наличност само в съотнасянето с някакъв обект. Съществуването на съзнанието е възможно само при това негово фундаментално обектно съотнасяне. Но обратното също е валидно. Съществуването на някакъв обект е съществуване само съотнесено с нечие субектно възприемане, с нечие субектно съзнание. Обектът, взет сам по себе си, не би съществувал. Неговото съществуване винаги се открива от съзнанието. Тази взаимозависимост в онтологическото полагане между света и съзнанието, между обектите и субектите, Хусерл определя като "феноменалност" и по този начин оспорва класическото кантианско разграничение между феномени и ноумени. Няма обекти сами по себе си, както не е възможно и съзнание само по себе си. Съществуват само техните съотнасяния, налични са само феномените. Тъкмо тази връзка между съзнанието и обекта Хусерл нарича "интенция", а онтологическия статус на съзнанието винаги да бъде съзнание за нещо определя като негова интенционална същност. Ядреният елемент на интенцията, онова, което я прави възможна въобще и във всеки конкретен случай, онова, което прави възможно взаимното полагане между съзнанието и обекта Хусерл нарича Sinn (смисъл) на интенцията, с което поставя началото на тясното обвързване между двете категории.

В същото време стихознанието се заражда в стремежа си да се оразличи от множество други дисциплини, които до този момент са се занимавали с проблемите на стиха. Между вековната традиция на реториката, не много отдавнашния бум на стилистиката, непрекъснатите изменения в подхода към формата в общото литературознание и философската обхватност на естетиката една част от стихознанието търси своята дисциплинарна самостойност, водено от един нито литературоведски, нито философски, а по-скоро сциентистки мотив. Развитието на механиката и акустичната физика в края на XIX в. дават надежди на изследователи като Франц Заран и Едуард Зиверс, че е възможно да се разработят точни научни методи, чрез които да се обособи един ясен изследователски обект - "стиха" и спрямо него да се приложи измерима и точно верифицируема последователност от познавателни процедури. Независимо как ще оценяваме крайния сциентизъм на тази първа фаза от развитието на стихознанието, едно е безспорно. Без него цялото стихознание на XX в. е невъзможно и то не само по отношение на директно произтичащите от това физикалистки, математически и статистически методи за изследване на стиха, но и по отношение на всички останали подходи.

С оглед на интересуващия ме проблем за интенцията и смисъла в тази първа фаза на развитието на стихознанието има един вдъхновяващ парадокс. Зараждането на стихознанието като самостоятелна дисциплина е свързано с неговия краен и непреклонен антисеман-тизъм. Всеки, който навлиза в историята на стихознанието, неминуемо трябва да започне с прочутото твърдение на същите тези Заран и Зиверс, че стихът е единствено и само акустико-физикалистко явление, от което смисълът трябва да бъде не просто изключен, а дори ако има някакъв начин окончателно прогонен. Прословута е аксиомата на немските изследователи, че стиховедът най-добре би могъл да осъществи призванието си, ако изследва стихове, написани на език, който той не познава. По този начин проникването в чистите акустични структури на стиха не би било препятствано от замъгляващото обектната чистота присъствие на смисъла.

В момента, в който се изгражда една нова философска дисциплина, поставяща целия интенционален живот на съзнанието, т.е. цялото съотнасяне на съзнанието с обектностите в света под законодателството на онова, което Хусерл по специфичен начин нарича "смисъл", стихознанието се стреми също да гради изследователския си облик чрез радикалното отхвърляне на лингвистичния смисъл. Тъкмо този парадокс послужи за начало на питането дали разбягването на стихознание и феноменология, на интенция и смисъл, от една страна, и стихов текст, от друга, е безвъзвратна познавателна тенденция. Но това беше само началото. В края на пътя изследванията имаха точно противоположния вид.

Както е известно, в момента литературознанието, най-вече англо-американското, е обхванато от мощни антитеоретични тенденции. Би могло да се каже, че се извършва опит за цялостно подменяне на идентичността на литературоведската парадигма, в рамките на което теорията бива товарена с най-злокобни вини. Нейните противници се стремят да внушат на интересуващите се от историята й убеждението, че тя е съучаствала във всички пъклени дела на столетието, като се почне от нацизма, мине се през късния колониализъм и се стигне до сексизма. Освен това не е тайна, че теорията никога не е била добре приемана в американските литературоведски среди, доколкото винаги е била разглеждана като явление, нахлуващо от Европа, нямащо свои корени в Америка и препятстващо свободния, либерален достъп до текста, прокламиран под различни вариации от американските школи и най-вече от Новата критика. Парадоксалното е в това, че доколкото ми е известно, демонизиращите теорията, чиито основания са общокултурни и идеологически, взимат за повод за своите атаки срещу нея през първата половина на 80-те години на XX в. един вътрешнотеоретически литературоведски спор, който стои далеч от най-често формулираните им възражения. През 1982 г. американските литературоведи Стивън Неп и Уолтър Бен Майкълс публикуват статията си "Против теорията", малко по-късно литературоведското списание "Критикъл инкуайъри" посвещава специален брой на въпросите, повдигнати от нея и така над 15 години дебатът продължава посредством повече новоизникващи противоборстващи си аргументи. Паралелно с този вътрешнотеоретически дебат анти-теоретичната тенденция разгърна нашироко други свои стратегии. Изследването на това актуално развитие е изключително интересен, важен и налагащ се на вниманието проблем, но тук ме интересува само един негов аспект.

Оказва се, че в момента, в който се осъществява опит за фундаментална промяна в литературоведското поле, проблемът за интен-цията и смисъла бе разпознат като попадащ в самия епицентър на събитията. Ако трябва да опиша максимално обобщено даващата начален тласък на дебата позиция на Неп и Майкълс, тя би гласяла, че тъкмо в разрешаването на проблема дали интенцията и смисъла са различни литературоведски категории или са само различни чисто теоретически наименования на една и съща категория, се състои дилемата между теория и антитеория. Ако интенцията и смисълът на художествения текст са различни категориални светове, то описанието и обосноваването на връзката между тях може да протече само по теоретичен път. Но ако интенцията и смисълът са само отделни наименования на една и съща категориална сфера, то необходимостта от теория автоматически отпада, тъй като отпада необходимостта от обосноваването на релацията между самостойни величини. Поредният парадокс се състои в това, че доказването на ненужността от теорията, от където произтича патосът на Неп и Майкълс, се осъществява чрез чисто теоретически процедури и аргументирания.

По-съществено за мен е друго. В момента, в който се поставя под въпрос самият теоретичен проект на литературознанието, категориите интенция и смисъл се оказват един от главните залози за решаването на по-нататъшната му съдба. Това означава, че в края на столетието проблемът за интенцията и смисъла на художествения текст е възлов за идентичността на литературоведското поле въобще. Както привържениците на теорията, така и нейните противници, приемат, че той е неизменна съставка на литературознанието, независимо от споровете какъв път трябва да се поеме.

И така, едно от най-важните събития в изследването на художествените текстове в началото на XX в. е обособяването на една нова дисциплина, стихознанието, което със самата си поява демонстрира категорични антисемантични нагласи. Едно от най-забележителните събития в последната фаза от развитието на литературознанието е дебатът около интенцията и смисъла на художествения текст, който показва, че то е достигнало до състояние, в което не може да мисли нито себе си, нито художествените явления отвъд хоризонта на проблематиката на тези две категории.

Намерението на предстоящото изследване "Интенция и смисъл на стиховия текст", което има изцяло теоретически и метатеоретически характер, е да представи своя версия за случилото се и неслучилото се около категориите интенция, смисъл и стихов текст в литературоведското познавателно пространство, заключено между посочените два пункта, както и да се опита да даде своя скромен принос в разширяването на това пространство.

Искам преди всичко да отбележа, че при изследването на стиховедските и литературоведските теории за интенцията и за смисъла през XX в. веднага категорично се очертават следните две доминиращи тенденции.

С оглед на първата от тях трябва да отбележим, че стихознанието не прилага в методологическия си и терминологичен апарат категорията интенция. Изследването на нейните аспекти не се търси в хоризонтите на стиховия текст. Мога да предложа две хипотези за това отсъствие. Едно от тълкуванията на категорията интенция предполага схващането й като "намерение". Мнозина стиховеди къде огласено, къде неогласено са склонни да приемат, че създаването на стиховия текст винаги изисква наличието на намерение от страна на автора да приложи един или друг стихов модел. Смята се, че самата реализация на модела вече достатъчно добре свидетелства за авторовото намерение и поради това се приема за излишно и обременяващо да се изследва самото то. Според друга група анализатори тъкмо при стиховите текстове е необходимо да се различава намерение и вдъхновение, което ще рече да се различава разсъдъчно и емоционално. Постулирайки, че ролята на вдъхновението в стиховото творчество е решителна, те приемат, че интенцията в това й разбиране като разсъдъчно обработване на езиковия материал трябва да остане извън обсега на изследователското внимание.

В рамките на стихознанието на XX в. се откроява натрапчиво противоположният наситен изследователски интерес към проблематиката на смисъла в стиховия текст. Противно на разпространените интуиции, че анализът на стиховите аспекти предполага преди всичко внимание към означаващото, водещите стиховеди поставят различни проекции на смисловостта в центъра на своите теоретични концепции.

Фактическото отсъствие на теоретични подходи към интенцията, а оттам и към двойката "интенция - смисъл", в стихознанието на XX в. наложи първоначалното пренасочване и редуциране на настоящото изложение към самостоятелно изследване на концентрираният интерес към смисловостта на стиха.

Втората тенденция засяга литературоведските теории през XX век. С оглед на интересуващия ни проблем сред тях се наблюдава задълбочено и детайлизирано проникване в проблематиката на интенцията и смисъла на художествения текст, но самото художествено текстово пространство се разглежда като единно, а не разделено в две обособени дискурсивни модалности - стихов текст и прозаически текст. Иначе казано, общото литературознание гради теории за интенцията и смисъла на стиховия текст, разглеждайки го като неди-ференцирана част на художествената вселена. Така стиховият текст неотменно се подразбира като визиран в тези теории, без да можем да констатираме неговото открито обозначаване. Поради това никъде, поне доколкото ми е известно на мен, не се среща експлицитно формулиране на проблема във вида "интенция и смисъл на стиховия текст". Дори при Новите критици, които пишат за интенцията и смисъла в "поемата" (роет), той не се съотнася открито със стиховостта.

Следвайки тези открояващи се тенденции в стихознанието и литературознанието, настоящото изложение се фокусира, от една страна, върху изследването на разнородните определения, функционирания и ефекти на смисъла в стиховия текст, а от друга, върху множеството разбягващи се и конкуриращи се определения и взаимодействия между интенцията и смисъла в художествения текст, неизменна част от който е и стиховият текст.

Когато се теоретизира върху стиховия текст, се има предвид само различно схващания смисъл, а когато се анализират разнородните схващания за интенцията и смисъла и тяхното съотнасяне се има предвид недиференцираното поле на художествения текст въобще. Възможно ли е тогава да се открие теоретична проекция, която да допълни двете тенденции, като се насочи конкретно към стиховия текст, но същевременно го мисли в съотнасянето на интенцията и смисъла. Върху отговора на това питане се съсредоточава втората глава на настоящото изложение.

Първата глава, наречена "Смисълът на стиховия текст", изследва множество стиховедски теории от XX в., които представят цялостни самостоятелни визии за спецификите, строежа и функционирането на смисъла в стиховия текст. В началото на тази глава спирам вниманието си на ранното развитие на възгледите на Роман Якобсон, първия стиховед, който се занимава със систематично изследване на значещите единици в стиховия текст. Следва специално съсредоточаване върху две важни стиховедски изследвания на Якобсон - "Най-новата руска поезия" и "За чешкия стих", които представят самостоятелни теории за пансмисловостта на стиховия текст и очертават първите типове смисъл в него - релационния и текстовия. Двете монографии на Якобсон се появяват в началото на 20-те години и оформят базови постановки в теориите на руските формалисти. Безспорно най-изчерпателната теория на стиховия смисъл принадлежи на забележителния руски стиховед и теоретик Юрий Тинянов. След възгледите на Якобсон, вниманието в първа глава естествено се съсредоточава върху фундаменталното изследване на Тинянов за т. нар. лексическа окраска и второстепенни смислови признаци във стиховия текст, намерило място в книгата му "Проблеми на стихотворния език". Следвайки хронологическата последователност, след теорията на Тинянов вниманието се насочва към единствената известна ми феноменологическа теория на стиховия смисъл, разработена от Жан-Пол Сартър в началните глави на неговата книга "Какво е литературата?" През 60-те и началото на 70-те години на XX в. настъпва силната епоха в структуралистичните изследвания на стиховия смисъл. В началото на 60-те години са публикувани тезисите "Смисъл на формата и форми на смисъла" на чешкия теоретик Иржи Леви, които остават ненадминат образец в структуралистичната стиховедска семантика. По протежение на цялото си теоретическо творчество Юрий Лотман се занимава с изследването на образуването на значенията в художествената литература. Доколкото ми е известно, първите му статии по тези въпроси са печатани в началото на 60-те години.¹

Тук се спирам на два по-късни негови текста, от които се стремя да извлека теорията му за различните типове единства на смисъла в стиховия текст. В края на 60-те години Барбара Хърщейн Смит публикува своето пространно изследване на поетическите завършеци, в което убедително развива парадоксалната идея за безкрайността на формалните структури и компенсиращата ограничаваща, поставяща граници функция на тематично-смисловите структури. Едно от емблематичните явления за художествената практика на XX в. е експерименталната и най-вече конкретната поезия. На пръв поглед тя е положена отвъд всякакви смислови хоризонти, затова теорията за "конкретната семантика" на немския теоретик Зигфрид Шмит е изключително важна за развитието на стиховедските представи за смисъла. Всяка тенденция в развитието на изследователските парадигми на някакъв етап неизбежно се сблъсква с противотенденция. За проблематиката на стиховия смисъл неслучайно това са тъкмо 60-те години, през които, както личи от досега казаното и както ще се опитам пространно да аргументирам, съсъществуват множество разнородни подходи. На тези подходи къде имплицитно, къде открито се противопоставят стиховедски теории, които съзнателно следват антисеман-тична стратегия. Ако в началото на XX в. антисемантичната стратегия е свързана с физикалистки сциентистки подбуди, то през 60-те години става въпрос за не по-малко строг сциентизъм, само че този път инспириран от модели, имащи своето начало в лингвистиката. Воден от убеждението, че не можем истински да оценим характера на семантичните изследвания на стиха, без да познаваме тяхната противоположност, в първа глава предприемам изследване на теорията на американските стиховеди Магнусон и Райдър, която принадлежи към сферата на т. нар. генеративна метрика. Първата глава на настоящото изследване завършва с анализ на българските възгледи за смисъла на стиховия текст. Това обособяване по езиков принцип е свързано с хипотезата, че българските изследвания образуват своя самостоятелна сфера, която има еднопосочна обвързаност с разгледаните преди това теории. Иначе казано, българското стихознание осъществява активна рецепция на славянското и западното стихознание, но за обратното доказателствата са все пак спорадични. В тази финална част на първа глава се спирам на изследването "Българско стихознание" на Мирослав Янакиев, на "Българската народна песен" и "Анализ на лирическата творба" на Никола Георгиев и на няколко изключително важни статии на Рая Кунчева и Яни Милчаков.

Бих искал специално да отбележа, че първа глава съвсем съзнателно се придържа към стратегията да анализира единствено самостоятелно артикулирани, цялостни и кохерентни теории за стиховия смисъл, като не се спира на отделни възгледи и теоретически допускания. Моите аргументи в подкрепа на този избор са свързани с идеята, че кохерентните и цялостни теоретически проекти по-добре и по-точно очертават траекторията на развитието на един проблем, като са потенциална притегателна точка, около която по-частните възгледи могат да се конфигурират.

Втора глава на настоящото изследване, наречена "Интенция и смисъл на стиховия текст", представлява опит за формулирането на сноп от нови теоретически възгледи, свързани с различни аспекти на стиховия текст. Тя е пряко следствие от главния дефицит, който може да се констатира на базата на метатеоретичните анализи, осъществени в първа глава. Тя оголва дисбаланса в теоретизирането на категориите смисъл и интенция с оглед на по-специфичната речева сфера на стиха. За да потърси преодоляване на дисбаланса втора глава формулира проблема именно във вида "интенция и смисъл на стиховия текст".

Бих искал да подчертая специално, че втора глава целенасочено следва два анализационни подхода. На първо място, тя се стреми да дискутира фундаменталните аспекти на стиховия текст, да предлага хипотези, чрез които да се реагира преди всичко на онтологическия въпрос кои фактори правят един текст тъкмо стихов текст? Поради тази причина стиховият текст бива разглеждан като максимално абстрактен феномен. Има една основна причина за избора на този първи подход. В по-голямата си част стихознанието е ориентирано към по-частни и по-детайлни проблеми, като се изхожда от допускането, че на въпроса що е стихов текст може да се даде практически отговор, който веднага се съгласува с общите читателски интуиции: стихов е текстът, който е сегментирай чрез специфични граници на отделни речеви цялости. С това се приема, че обектът е достатъчно изчерпателно дефиниран, а самата дефиниция е безпроблемно верифици-руема, след което се пристъпва към анализ на останалите аспекти на вече конституирания обект. Моето убеждение е, че е необходимо да се мине отвъд това прагматично определяне, като се проверят собствените му основания, за да може стиховият текст да бъде видян в една по-глобална епистемологична перспектива. Сигурен съм, че повечето съществуващи допускания за стиховия текст са достатъчни и ефикасни за определяне на идентичността му, но в същото време застрашават да закрият достъпа до неимоверната му вътрешна сложност.

Вторият съзнателно следван подход във втора глава е свързан с категоричното й оразличаване от теориите, анализирани в предхождащата глава. Макар стриктно да се придържа към феноменоло-гическата парадигма, тя значително се отмества от перспективата на другите феноменологически теории. Тази стратегия естествено произхожда от първата. Търсенето на ново дефиниране на обекта предполага прилагането на нова методология, работеща с различни теоретични ресурси.

Основната особеност на втора глава е завръщането към класическата хусерлианска фаза в развитието на философската феноменология. По този начин се стремя да отговоря на следното историческо и познавателно предизвикателство. След като в началото на XX в. току-що зараждащото се стихознание и току-що зараждащата се феноменология тотално се разминават по въпроса за смисъла, стихознанието напълно отхвърляйки го, а феноменологията придавайки му първостепенна важност, възможно ли е да се осъществи един рекон-структивен ход, в който да се направи опит за обединяването им. Възможно ли е чрез привличането на класическите феноменологически понятия за интенция и смисъл да се предложи един нов ракурс към изследването на стиховия текст?

Бих искал веднага да отговоря на две възражения, които предполагам ще бъдат повдигнати във връзка с избора на изследователската перспектива, предложена във втора глава.

Първото възражение би се отнасяло до разминаванията между съвременните антиесенциалистки, антиметафизични и антименталистки тенденции в литературознанието и точно противоположните характеристики на феноменологическата теория, която предлагам. Моят отговор гласи, че макар да не са синхронизира с тези характеристики на съвременно литературознание, предлаганата глава е в разбирателство с една друга негова особеност. Става дума за това, че както винаги литературознанието си остава поле на познавателен плурализъм, в което могат да бъдат предлагани разнородни визии.

Второто възражение би гласяло, че философският и литературоведски идиом, който прилагам и който стриктно и съзнателно се придържа към феноменологията на Хусерл, е твърде идеосинкретичен и донякъде непознат за литературознанието. На подобно възражение може да се отговори по следния начин. Този начин на теоретизиране и този начин на изразяване е залегнал в основата на всички феноменологически литературоведски теории. Друг е въпросът, че при въвеждането му в нови сфери е необходимо по-цялостното му припомняне и реконструиране, към което съм се стремял.

След като първа глава извървява пътя от 20-те години до наши дни, втора глава се опитва да събере двете крайни точки, като предлага настояща теоретизация, базирана на идеи, които идват от началото на пътя. Така като цяло изследването се стреми да затвори една историческа и епистемологическа синкопа около категориите интенция, смисъл и стихов текст.

Бих искал да направя две финални, чисто технически уточнения, които обаче са изключително важни при четенето на предстоящото изложение.

Първо, по цялото му протежение съзнателно съм приел огромния теоретически риск да използвам категориите "смисъл" и "значение" синонимно, с изключение на случаите, когато изрично се е налагало да подчертавам разликата между тях. Имам съзнание за философската, лингвистичната и литературоведската традиция на тяхното оразличаване и ако прибягвам до равностойната им взаимозаменяемост, го правя преди всичко от стилистични съображения. Прекалената употреба единствено на термина "смисъл" би утежнила изложението.

Второто уточнение се отнася до изчерпателността на използваните източници. Поради своята тема в голямата си част изложението е насочено към чуждоезична литература. В редица от случаите достъпната ми литература се разминаваше по количество и изчерпателност с онази, за чието съществуване се информирах от цитирания и библиографии и чието опознаване желаех. Но както се казва, човек не може да избира библиотеките си.

БЕЛЕЖКИ:

1. Лотман Ю. М. О разграничении лингвистического и литературоведското понятия структуры. // Вопросы язьгкознания, 1963, 3, 44-52; Лотман Ю. М. О проблеме значении во вторичных моделирующих системах. // Труды по знаковым системам, 1965, II, 22-37. [обратно]

© Благовест Златанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.11.2002, № 11 (36)

Други публикации:
Благовест Златанов. Интенция и смисъл на стиховия текст. София: Гражданско дружество Критика , 2002.