Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХРИЗОПРАЗ

Бойко Ламбовски

web

На Анелия

Бойко Ламбовски - разкази / Деян Енев - стихотворения- Искаш ли да ти продам малко секс?

Тя леко се поклащаше, не напред-назад, а странично. И не отмерено, като махало на стенен часовник, а неритмично, като побутвана от вятъра ламарина.

Не реагирах. Седях на пейката и се правех, че чета вестник от половин час. Случваше ми се в последно време, често. Наблизо имаше магазинче за евтини тестени печива, въртеше се народ. Суетнята ме успокояваше. Вдигнах глава и я разгледах. Беше възникнала от въздуха. Млада, много слаба, в нарочно окъсани тук-там дънки, с къса остра подстрижка. И с отчасти нагъл, отчасти неуравновесен поглед.

- Не купувам секс, по принцип - отвърнах внимателно.

Все пак въпросът ми допадна. Една от забавите ми е яркото казване, на каквото и да е. С подобни предложения са ми подхождали и друг път, но така построен, въпросът беше симпатично директен, без да стига до вулгарност. Съдържаше някакъв напредничав, маркетингов, що ли, сленг.

- Че защо не? Всеки купува.

- Не всеки.

- Не купуват само бедните. Или тези, на които не им става - изтъкна момичето.

Заяждаше се. Във всяко заяждане има желание да привлечеш внимание, да не си сам. Стана ми мило. Зачудих се дали да й обясня, че не купувам секс, защото ме смущава бързината на процеса, договорен като алъш-вериш. Непременността на консумацията. Все едно да си в някое от тия крайпътни хранителни кутии от добре разработени вериги, където всичко е по схема, сякаш ти казва: "Ела, яж, но плащай и бързо изчезвай"... Където отнасят прибори и чинии мигновено, преди да си свършил. Оборот понеже. Отнасят, преди да си решил какво да правиш по-нататък... Дали да платиш, да се усмихнеш и станеш, за да вървиш все напред и все нагоре. Или да платиш, да се усмихнеш и станеш, за да влезеш в колата, да я изфорсираш и да се разплескаш в стената на ей оня отдавна изкорубен завод отсреща...

Не обясних, дълго е. Думи.

- Мога да ти дам два лева - казах. - Така, без нищо.

Тя ме изгледа внимателно. Сянка на презрение. Присви очи и протегна ръка:

- Дай. Тенк ю.

Напъха полученото в джоба на дънките, отзад. Не можеше да мине за хубава. Не си падам по такива. Прекалено кльощава, с тесен таз, въздълъг нос. Нагловата.

- Седни - казах, неизвестно защо.

Тя седна, неизвестно защо.

- Ти беше тук и вчера - рече, а след това изведнъж. - Що не ме черпиш едно кафе, двойно!

Както отбелязах, нагловата. Идеше й отвътре.

- Купи си - отвърнах. - Дадох ти два кинта.

- Имаш ли цигари? - изстреля веднага, забравила за кафето. Май не следваше никоя тема задълго.

- Не пуша. Вредно е.

Мога да съм педагогичен йезуит. Иде ми отвътре.

После тя ме уби. Изтърси като в скороговорка:

- Ти беше тук и вчера. Седеше с вестник, гледаше, но не четеше. Беше като умрял бръмбар в паяжина.

Сепнах се. Като оживял бръмбар в паяжина. И се понамусих:

- Бе ей, ало, нещо се разплямпа. Как ти хрумна това?

- Не знам, дойде ми. Ти не работиш ли? Да не си пенсия?

Както вече казах, не задържаше на една тема.

- Не, кажи, къде си виждала ти умрял бръмбар в паяжина? Ти си виждала само цигари, пишки и ...ъъъ... и кино! - нервирах се аз.

Малката вещица се засмя. Някак звънливо, не неприятно. И ме потупа по коляното с длан:

- Моля те, не се сърди. Виждала съм много неща. Ма не помня къде...

Мърла, пикла, но има нещо интересно в нея, мислех. По-малка е от дъщеря ми. Поне с пет години, като я гледам. Макар че дъщеря ми се поддържа, а тази я вее, знам ли точно какво...

- Що не ми купиш един спрайт?

Че защо пък не - спрайт. Добре. Очевидно имаше нужда непрекъснато нещо да вкарва в тялото си, да консумира, да пуши боклук... Иначе сигурно й изглежда, че битието я засмуква в чудовищния си вакуум, реших. Кого не засмуква.

Купих й спрайт от идиотски нашарената будка с дребните тестени фалшификати. Докато го правех, тя съсредоточено ровеше в мръсна раница.

Подадох й спрайта, тя ми подаде зеленикаво камъче.

- Това ти го подарявам. Ще ти носи пари и спокойствие.

Изгледах камъчето. Не беше лошо, лъскаво, малко, но не си падам по такива символики.

- Мерси, не ми трябва.

- Вземи го бе, това е хризопраз!

- Хризо... прас, какво е то?

- Камък! Хризопраз! Гони кошмари, лекува очи!

- Хризопраз, голям праз... - Стана ми неудобно и досадно, че тя има знания, в които ме превъзхожда. - Не разбирам от тия неща - измънках. - Нито ми трябват. Откъде го имаш?

- Бях с едни в планината, те ровят камъни...

Пак се клатеше. Видя ми се доста пребледняла. Направо леко синкава.

Беше изпила сигурно две глътки от спрайта, когато изведнъж, без да се закашля, стана, наведе се над дървено кошче зад пейката, и повърна. Звукът беше гаден. Така изгърбена над кошчето, ми заприлича на една болна котка, която имах и често повръщаше, преди да умре.

- На ти вода - казах й, когато прецених, че спазъмът е минал.

- Извинявай, ядох едни лайна... Ти не си лош - каза тя, когато се поизжабурка, и седна пак. - Обаче нещо си в блокаж, мой човек, в блокаж си, да.

Погледнах я. Не обичам някой да ми прави квалификации. То е лесен начин да изманипулираш другия, да го туриш в рамка, та той да помисли, че знаеш какво има и в рамката, и да те зяпне с внимание.

- Ти ще пукнеш така, момиче - казах почти с ненавист. - Чукаш се с каменари, ядеш лайна, сигурно се бодеш или знам ли какво още си набутваш в тялото! Ще пукнеш безсмислено.

- Е, и? - изгледа ме някак с превъзходство.

- Що се не стегнеш?

- И да пукна, тебе к'во ти пука?

- Нищо - казах. - Мога да съм ти баща. Будиш ми бащинския инстинкт, какво друго.

- И ти ще пукнеш - втренчи нагъл взор в мене отблизо. Поотдръпнах се, защото ми се стори, че долавям мирис на драйфня от дъха й. - Ще пукнеш като стар гъз.

Кучка е, но има право, помислих. Няма как да пукнеш като млад гъз, ако си изпуснал възможността преди години. Стана ми смешно. А тя, така да се каже, още държи възможността в ръцете си.

- Всички ще пукнем. Работата е да не бързаме.

- Че защо?

- За да видим, да разберем, да... Не сме господари на тия неща. Не зависят от нас... - не бях убедителен, и го разбирах. - Има и хубави работи в живота все пак, нали...

Тя ме гледаше присмехулно.

- Не се аби, мой човек. Сам не си вярваш, нали те виждам!

Умълчахме се. Едно куче със странно изкривена стойка доближи кошчето с повърнатото, взе предпазливо да души. Гадорийки.

- Май искаш да умреш? - рекох тихо.

- А ти не искаш ли? - контрира малката вещица.

Кучето не намери нищо достойно за ядене, вдигна муцуна и се втренчи в нас.

Изведнъж тя стана, кучето отскочи сепнато. Тя си нахлузи раницата на едното рамо, и рязко потегли:

- Чао, мой човек, отхвърчам!

Преди да отворя уста, вече се беше върнала, седна до мене, гледаше ме от двайсет сантиметра и дърдореше:

- В тебе има нещо здраво, да знаеш! Действаш ми яко, мой човек. Айде да се видим пак тук след два дни. По това време, а? Ще ми е по-лесно, ако си тук... Тия два дни са ми много, много шибани. Искам да знам, че ще си тук... Ще дойдеш, нали?

- Я стига - рекох. - Да не съм ти гадже нещо, ти си младо момиче, на среща ли искаш да ти идвам... - После домърморих - може и тук да съм. И без това идвам често...

Тук ли? Тук ли съм...? Пак ме досмеша.

Тя веднага след това хукна, разтвори се, както се беше появила. Гледай я, помислих, защото все пак трябваше да се мисли нещо - веят я ветровете, но наблюдателна. Хахава, но вижда.

Чудак с палто в жегата мина покрай нас, надникна в кошчето, дръпна се и продължи, като свирукаше през зъби "Болен ми лежи Миле Попйорданов..." Кучето пое след него.

Станах от пейката и тръгнах към колата, за да не вадя пак вестника. Побелял пръдльо с малък зелен камък в ръката, с плач и песен в сърцето.

 

 

© Бойко Ламбовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.10.2012, № 10 (155)

Други публикации:
Бойко Ламбовски - разкази / Деян Енев - стихотворения. София: Сиела, 2012.