- Защо написа "1300 години стигат"?

- Всеки българин изразява недоволството си по различен начин. Едни се качват на трибуните и открито призовават наскоро реабилитираното понятие "народ" към това или онова. Други спорят вечер с телевизора, а трети пият до късно по кръчмите и после бият жените си. Романът "1300 години стигат" е едновременно моята трибуна, моят посинял от спорове телевизор, моята кръчма и даже онази моя жена, която набивам в безсилието си да сторя нещо на виновните.

- Българският кораб на титаников финал ли е обречен?

- Сигналът за бедствие подаде още Желю Желев. Но между Желю Желев и капитан Смит има голяма разлика и затова никой няма да ни дойде на помощ - противно на всички писани или неписани моряшки и човешки закони. В толкова южни морета като нашето просто не плават айсберги и всеки сигнал за бедствие не звучи по-различно от вик на лъжливо овчарче. Овчарчетата видяха вълк първо на изток. После дойдоха други и заговориха за вълка от запад, а пък той през цялото време си беше в кошарата - дебелееше и сменяше червените със сини козини. Но не и нрава си. Тук идва разликата между финала на българския кораб и "Титаник". Лъжливите овчарчета нямат доблестта на един капитан, което - преди всичко - означава да потънат с кораба си. Напротив, единствено овчарчетата ни изплуват сухи от водата - прекалено надута е гайдата им, за да потънат. Всички останали отиваме на дъното.

- Стигат ли наистина тези 1300 години?

- Стигат и даже остават. Последните години от историята ни не са нещо, с което някой народ може да се гордее. Нашите Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет само се учат да плюят, и то в океана, където по сценарий ще се удавят. 1300 години обаче не ни стигнаха да уседнем като народ. Сега корабът ни се пълни с вода и плъховете го напускат един през друг. От плъхове полза няма - ще махнат с ръка оптимистите. Приказката "Дядо дърпа ряпа" обаче ни учи точно обратното и аз съм склонен да се съглася с нея.

- А как гледаш на изборите? Няма ли да оправят България?

- Управниците ни са като овчарчета само защото ние сме като овцете. Никога изборите не са оправяли България. Царете - само понякога.

- Е, нищо по-хубаво не е измислено. Но кажи защо прописа - как един моряк започва да пише - от скука или от натрупване на много мисли по време на вахта?

- В пристанищата и техните подходи е много натоварено и не може да мислиш за нещо друго. После корабът отплава в открито море и колкото по-дълбоко става морето, толкова по-дълбоки мисли навява то и дава повече време на моряците. Има и време за почивка, което всеки използва както намери за добре. Морето ми е помогнало да напиша няколко страници, но аз седнах над белия лист повече по лични причини и никога не съм го крил.

- Хм... Шерше ла фам. Антоанета е и в двете ти книги. Коя е Антоанета?

- И аз си задавах този въпрос. Със сигурност Антоанета не е онази, за която се представяше пред мен и въобще пред хората около нея. Сега тя е само отрицателната героиня в моите спомени и моите книги - твърде отрицателна, защото е събрала всичко лошо от себе си и своето съвремие. Отрицателните героини трябва да се казват все някак и аз избрах това име. А истинската Антоанета изглеждаше така: Носът й беше с остър като показалец връх, който сочеше само напред и нагоре в небето. Очите й следваха глупавата му посока, защото дори в живота си да имаше хубави мигове, Антоанета рядко се връщаше към тях. Беше с малко стегнато дупе, което обичаше да завърта по улиците, и един ден просто реши, че светът се е завъртял около него. Сега Антоанета е някъде в Испания или поне така говорят злите езици. Мога само да бъда благодарен на морето и въобще на моята професия, че ме разделиха с тази жена.

- Как прекарваш в морето? Разкажи.

- Не искам да разбивам представата за романтиката с разказ за едно обикновено ежедневие. Стомахът пръв негодува от морето и пръв свиква с него. Понякога очите се зачервяват от взиране в радара, а друг път гумите на бинокъла чертаят около тях кръгове. Душата боледува още дълго и свиква с морето последна, но свиква с него завинаги. Черният дроб така и не успява. Иначе денят започва с изгрева на слънцето. Морето почервенява като кифличките, които готвачът вади от фурната си и нарежда в крехки порцеланови чинии. Има за всички и даже допълнително. Скоро чукчетата на палубна команда прогонват махмурлука ведно със съня на капитана и вдигат ръждата в гъсти кафяви облаци. По обед замирисва на прясна боя и въздухът става летлив, а привечер боцманът огражда труда на моряците с въженца и червени флагчета. По-скоро по навик окача и табелка "Пази се от боята", защото е свикнал да намира отпечатани подметки и следващата сутрин няма да е изключение. Винаги има по някой неразбрал - най-често човек от домакинска команда. Препирните с тях са ежедневие, но аз имам възможност да гледам всичко отвисоко в прекия и преносния смисъл на думата. Моите задължения са да гледам морето и това ми харесва. Българите обичаме морето. Иначе откъде онази отколешна мечта за трите морета?

- А капитаните ни? Какво става с нашите капитани?

- Нашите капитани плават под всевъзможни флагове - избягват единствено черния - с череп и кости. И дървените крака вече не почукват по палубата, защото лекарите в Транспортна болница не издават медицинско свидетелство на куц капитан. Нито на капитан с превръзка на окото или кука вместо ръка. Строги санитарни изисквания има също за говорящите папагали, маймунките и всички други корабни животинки. Но пък жените на борда вече не носят чак толкова нещастие и капитаните нямат против тяхната компания. Промените като цяло са малко и от детските книжки може да се добие вярна представа за капитаните. Новото е борбата им с институциите на брега - Симеон II може да се справи или да не се справи с корупцията в България, но със сигурност не може да попречи на пристанищните власти в Египет да си поискат своето.

- Какво те плаши?

- Написах втората си книга преди всичко от страх за България. България - това сме българите поне в следния смисъл: ако в България не останат българи, тогава няма причина страната ни повече да се нарича България. Жените като Антоанета са тези, които трябва да родят следващото поколение българи и те упорито отказват да го направят. Ето царят се върна. Скоро може да се върне и султанът, защото времето в България върви назад.

- От книгата лъха чувство за национална обреченост. Откъде такъв песимизъм?

- Не бих нарекъл това чувство песимизъм, защото цифрите на последното преброяване не са измислени като цифрите на Муравей Радев. Математиката е точна наука и навярно скоро ще накара героите на моята книга да оживеят, а героите на моята книга са последните българи на земята. Повече или по-малко точната математика обаче е по-грозна от литературата и сухите цифри не могат да говорят с гласа на думите. Оттук и аз не се чувствам толкова автор на написаното, колкото един преводач от езика на математиката на езика на литературата. Не посмях да поправя или украся отговора на задачата. В моята книга наистина има чувство за национална обреченост, но не и нещо хленчещо. Напротив, животът на последния българин е изпълнен с много комични ситуации, но смехът не е за негова сметка. Сърце не ми даде да превърна последния българин в образ като бай Ганьо.

- А с надеждата какво става, а?

- Има я - след по-малко от седмица ще се оженя. С Миглена обещаваме на всички, че ще възпитаме децата си със старите учебници по история.

- Ами честито, попътен вятър...

© Бойко Ламбовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2001,№ 6 (19)

Други публикации:
Сега, 02.07.2001 (съкратена версия) .