МИСИЯ ЛОНДОН И МИСИЯТА НА ПИСАТЕЛЯ
(Интервю с писателя Алек Попов)

Бойко Ламбовски

web

Бойко Ламбовски: Написал си много смешен и скандален роман. Кое в него е истина?

Алек Попов: Когато говорим за роман, би следвало да се подразбира автоматично, че става въпрос за фикция. Има и документални романи, разбира се, но случаят с “Мисия Лондон” определено не е такъв. От друга страна, не мога да отрека, че той е написан въз основа на житейски материал, акумулиран по време на дипломатическата ми служба във Великобритания. Но това, според мен, е нещо естествено. Един писател би следвало да изхожда преди всичко от личния си опит и да пише за нещата, които познава. Той е като попивателна! Колегите ми в Лондон например знаеха, че съм написал няколко книги до този момент и един тях веднъж ми рече: “Ти сега, ей, да не вземеш да ни изтипосаш”. Каза го в кръга на шегата естествено, но аз побързах да го уверя, че засега нямам подобни намерения. Обаче материалът започна да се натрупва. И то какъв! Няколко месеца по-късно вече знаех, че ще напиша нещо, а след още няколко - бях сигурен, че трябва да го сторя на всяка цена. Да се остави да пропадне такъв материал би било непростимо предателство към занаята! Парадоксалното в случая е, че разполагах с контекста, но ми липсваше историята. Налице беше битът, но не и митът. Например историята за рибата - тя е напълно истинска. Един от дипломатите беше ходил на рибната борса, за да се запасява. Купува си човекът някаква огромна сьомга, ама я забравя в багажника, рибата се разтича и му овонява тотално колата. (Карал съм я впрочем тая кола и щях буквално да пукна!) Сама по-себе си случката е адски забавна, но няма потенциала да произведе социално значим сюжет. Мога да ви разкажа още десетки подобни анекдоти. Повечето от тях са разработени художествено и втъкани в канавата на повествованието, за да се постигне максимално убедителен контекст. Сюжетът на един роман обаче трябва да бъде своеобразен коментар на контекста, а не да го пресъздава. В “Мисия Лондон” има три основни сюжетни линии, които текат в различни социални плоскости - всяка от тях тълкува действителността от различен ъгъл. В това отношение съм си позволил голяма свобода, която може и да се стори скандална за определен тип хора. Но истината е, че те нямат представа колко по-далеч може да се отиде. Все пак, аз съм търсил известен баланс, който да направи книгата достъпна за широката публика.

Б.Л.: Нашите хора зад граница - всичките ли са такива?

А.П.: Какви? Виж, това не са някакви събирателни образи или символи с претенцията да въплъщават националния характер. Става дума за конкретни герои със собствена съдба, която си е само тяхна. Българите са много различни. Хората по принцип са различни. Това не е книга за българите. Обобщенията са възможни в сферата на идеите, но когато става въпрос за художествени образи, индивидуалното своеобразие е за предпочитане. Време е да престанем да възприемаме отделния човек като представител на рода, на племето - това е източник на безкрайни комплекси. Защото - хора всякакви, човек може да гарантира само за себе си. Ето например, в романа ми има двама пичове, които крадат патици от един лондонски парк и ги скатават в посолството - адски грозно по същество деяние с потенциал за чудовищен скандал. От гледна точка на националната митология това е класическа ситуация, сходна с открадването на трупа на Чарли Чаплин. Не случайно героят сънува кошмарен сън, в който вместо патици, се оказва, че са откраднали трупа на принцеса Даяна.

Защо е така? Нашето общество сякаш черпи тайна, мазохистична наслада от колективното унижение. Хем се изчервява, хем някак си се възбужда. Племенната принадлежност никога не се възприема спокойно като даденост от бога, а винаги е била източник ту на срам, ту на гордост. Като че ли не може човек просто да си е българин и да не му пука. Случи ми се, неотдавна, един френски режисьор, който снимаше филм за български писатели, да ме попита гордея ли се, че съм българин. Ни се гордея, му рекох, ни се срамувам. Въпросът е да бъдеш себе си, а не да правиш добро впечатление. Старите българи добре са го знаели, за разлика от днешните. Центърът на тежестта трябва да бъде в теб самия, а не в хорските оценки.

Б.Л.: Нашите чиновници и дипломати ли са само смешни, или и ние сме смешни; все пак нали ние излъчваме чиновниците и дипломатаите си?

А.П.: Да си смешен не е чак такава беда. Лошото е, че от страх да не изглеждат смешни, някои хора стават просто жалки. Нашите чиновници естествено не са паднали от небето. Каквото си назначиш, това ще сърбаш. Но и ангели да бяха, при тези условия, бързо щяха да деградират до нивото на портиери. Бедата на българските чиновници не е толкова, че са зле платени, колкото че им се отнема възможността да се изградят като личности. Иначе те едва ли се различават особено от своите колеги по света. Системата обаче ги скапва. Правото им да отстояват личното си мнение е силно ограничено. Третират ги като обслужващ персонал на властта, вместо да ги оставят да се съсредоточат върху преките си задължения. Чувството за несигурност е тотално. На този фон естествено избуяват най-низки страсти. Дипломацията не прави изключение. По принцип се смята, че там далаверата е най-голяма и страстите са най-разгорещени, което прави ситуацията особено драматична. Целта е да се оцелее на всяка цена. Точно това са и последните думи на моя главен герой, посланика: “Ще оцелея!”. Бе, кофти атмосфера.

Б.Л.: Жив ли е Бай Ганьо? Той безсмъртен ли е?

А.П.: Героят на нашето време отдавна не е Бай Ганьо. В “Мисия Лондон” Бай Ганьо присъства чрез симпатичния образ на кмета на град Провадия - местен първенец с татарски черти, който е съхранил гордостта си под маската на първична недодяланост. Той има дързостта да запрати в лицето на Запада нечувано цивилизационно предизвикателство, но се сблъсква с колониалния манталитет на родната администрация. Ето как Бай Ганю се изправя срещу Пази-Боже-Сляпото-да-Прогледне! Убеден съм, че второто е много по-страшно. И много по-актуално за съжаление. С този свой разказ Алеко далеч е изпреварил времето си. Не че тогава е нямало такива екземпляри, но сега те се превръщат в запазена марка на епохата. Тия люде обикновено се изразяват на висок стил, дрънкат много за Европа и се представят едва ли не за мисионери на цивилизацията. Критикът Михаил Неделчев е изковал чудесен термин за подобно поведение: “европейкост”. Тази “европейкост” ще ни изяде главата, ако не внимаваме, защото хората вече не пасат трева и като започнат да ги заливат с някакъв блудкав жаргон, изсмукан от папките на ЕС, просто сменят канала. Скептицизмът идва от начина, по който се употребява европейската идея в домашни условия: за щяло и нещяло, но най-вече по целесъобразност. Както навремето ни проглушаваха ушите с “тезисите” на бай Тошо. Разликата в случая е, че се изпортва нещо далеч по-смислено. Защото, откъдето е минало Пази-Боже-Сляпото-да-Прогледне, идеали вече не никнат. Има една хубава приказка: заради наш Илия, намразих свети Илия.

Б.Л.: Не те ли е страх, че много велможи ще се познаят вътре и ще ти вържат карез?

А.П.: Смятам, че това е своеобразен лакмус за политическата система у нас. Или живеем в демокрация, или не. Средно положение няма. Персонажите в “Мисия Лондон” нямат реални прототипи: те са по-скоро типажи, синтезирани на базата на характерни за епохата поведенчески модели. Ако някой реши да се идентифицира с тях - толкова по-зле за него. Но аз компромиси заради хатъра на тоя или оня не съм правил и нямам намерение да правя. С автоцензурата трябва да се приключи веднъж завинаги. Ако перифразираме Маркс: писателите няма какво да губят, освен оковите си. Винаги съм го твърдял. Няма нищо по-примитивно от това литературата да се възприема едно към едно. Този етап за съжаление не е изживян напълно у нас. Обществото продължава да бъде голям длъжник на свободното слово.

Б.Л.: Българите политизирани същества ли са? Те ли истеризират покрай избори, или медиите и политиците ги ошашавват?

А.П.: Не знам как иначе да си обясня факта, че десет години след промените срещам човек, който директно ми заявява: браво, написал си чудесен роман, ама политически не стои добре, затова не мога да го издам. Особено преди изборите! Сакън да не навреди нещо. Какво значи това? Какво общо имат тук изборите? И как един смешен роман може да навреди някому? Стигна се дотам да ми предлагат да съм дадял книгата си на един небезизвестен критик (с какво обаче?), за да я рецензирал. Сиреч да издаде санкция за идеологическа чистота! Да съм напишел предговор или следговор, в който изрично да се подчертае, че става дума не за китната ни родина, а ей така по принцип за Източна Европа. Пък не можело ли действието да не се развива в Лондон, а на някакво друго, измислено място. И така нататък. Къде живеем? Чудех се дали да споделя тази подробност от пейзажа, но в края на краищата ми се стори, че ще бъде по-здравословно ако на тези неща се дава гласност. Хората у нас продължават да бъдат вътрешно зависими от политическата конюнктура. Защото едно е да имаш политически симпатии, всеки ги има, а съвсем друго - да бъдеш обсебен от политическото, индоктриниран. За един писател, във всеки случай, е пагубно. Художествената истина често се оказва по-силна и жизнена от убежденията на автора и ако той реши да я пожертва в името на разни съображения, ще извърши тежък компромис, който няма да остане без последствия. Трябва да се приеме по дефиниция, че изкуството е еретично.

Б.Л.: Писателството има ли някаква надежда като занаят. И у нас, и по света.

А.П.: Писателят също трябва да оцелява. Което понякога става за сметка на дипломатите, ха-ха. България не е голяма страна, а читателите не са особено богати. Хората вече не си хвърлят парите за разни изсмукани от пръстите истории. Времето на алегориите категорично отмина. Иносказателният стил става все по-дразнещ, все пак не живеем вече в условията на тотална цензура и от един писател се очаква да събере достатъчно мъжество да разказва за нещата, които го вълнуват, директно. Да се рееш като чапла над проблемите едва ли е най-добрата стратегия. Писателите по света отдавна са го проумяли и са направили своя избор. И то не от вчера. Голямата литература предполага голям конфликт. Голяма суматоха, както би казал Радичков. Нашият писател обаче посяга твърде, твърде свенливо към реалността. Той пълзи самоотвержено към проблемите като сапьор, изпратен от командира си да ги обезвреди. Пипа бавно и безпогрешно налучква коя точно жичка да кръцне. И като цъкне правилната жичка с малките си литературни клещички - ей така, цък! - всичко просто умира. Тоя пусти рефлекс да запушва амбразурата с гърди, вместо да стреля като един волен пич, го прецаква в очите на читателите. Става въпрос за принципно объркване на ролите. Иначе нито сюжетите са се свършили, нито проблемите. Та затова, казвам аз, понеже и така нататък, нали се сещаш - нека да трещи, нека да гърми!

© Бойко Ламбовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.06.2001, № 6 (19)

Други публикации:
Сега, 09.05.2001 (съкратена версия).