НАСРЕД СТЪЛБАТА НА ВРЕМЕТО

Ангел Игов

web

Кооперацията, в която живееше Александър, се намираше близо до Докторския паметник - най-престижният квартал по времето, когато е била построена, а именно - краят на петдесетте. Беше тъмносиво пететажно здание; предната фасада гледаше към улицата и отсрещната градинка, а задната - към покрит с каменни плочи двор и високи дървета отвъд него, които през късната пролет се разлистваха буйно и приличаха на гигантски актинии, свели пипала над керемидените покриви на гаражите.

По плочите на този двор и по стълбището на кооперацията премина една голяма част от детството на Александър. Тогава в кооперацията имаше много деца и почти цялото си време, свободно от училище, те прекарваха в безчислени, нерядко особено причудливи игри, измисляни обикновено от Александър и неговия пръв приятел Васил.

Бяха първите години от “демокрацията” - години, в които всички бяха политизирани, ентусиазирани, кипящи от граждански страсти. Това се отрази и на децата: те създадоха своя “държава”, наречена Сердика, която си имаше парламент, правителство, президент и армия. Провеждаха дори избори и караха възрастните да гласуват - повечето от тях го правеха с охота и дори се забавляваха. Най-много гласове винаги печелеше Александър, защото основният му конкурент, Васил, вземаше минимално количество гласове сред най-старото поколение и даже беше в негласен конфликт с повечето баби в кооперацията, понеже не се отнасяше към тях с дължимото уважение, а понякога въобще и не ги поздравяваше. Така или иначе, управлението на държавата почти винаги биваше коалиционно и се разпределяше между партиите на Александър и Васил, и другите по-скромни партии. Всички те непрестанно меняха имената си: Сердиканска Революционно-Демократична Партия (Армейска), Сердиканска Обединена Работническа Партия (тази “обединена” партия се появи след разцеплението на първата), Сердиканска Земедел-Социалистическа Партия, Сердиканска Радикал-Демократическа Партия, Сердиканска Консервативна Партия и прочее. Независимо от имената на партиите обаче, неизменно Александър и Васил си поделяха възловите министерства, а останалите - например министерството на културата - разпределяха между другите участници в изборната надпревара. В армията пък непрекъснато взаимно се повишаваха в чин, докато в един момент всички станаха генерали и най-ниският чин се оказа полковник - заемаше го едно момче, на което обикновено гледаха с известно пренебрежение.

В самото начало нито една игра, свързана или не със Сердика, не минаваше без Жоро от съседната кооперация. Възрастните много се чудеха на това, защото той беше с по пет-шест години по-голям от другите - а и никак не го обичаха, защото ругаеше и вършеше поразии. Най-раздухваният скандал около него, обаче, беше свързан с една наистина нелепа история. Всичко започна с един изкривен номер от кола, който децата намериха захвърлен на тавана. Смъкнаха го на двора, там той между другото мина и през Жоро, и после се затри някъде. Но след няколко дни изведнъж се оказа, че бил изчезнал номерът от колата на Всеволод Георгиев, който го бил свалил временно поради не знам каква си причина. Никой не разбра защо Всеволод си въобрази, че Жоро му е откраднал номера, но мнозина от възрастните го подкрепиха в епичната му борба с хлапето. Веднъж Всеволод погна Жоро из двора, но той ловко скочи на оградата, отделяща неговия двор, и от това безопасно място започна да дразни Всеволод, който го напсува, а пък Жоро не му остана длъжен. На другия ден децата подписаха “декларация”, в която осъждаха “неморалното и безобразно поведение на Всеволод” - и я залепиха на стълбището. Не един и двама сред възрастните изпокапаха от смях. Всеобщото оживление засегна дори и най-големия темерут, най-пълното перде в кооперацията - Христо Кръстев, когото децата наричаха Христоско - и той, отключвайки вратата си, подхвърли на спорещи по въпроса съседи: “Абе, за к’во му е на Всеволод тоя номер, да си го навре ли?” Накрая сигурно и Всеволод си зададе същия въпрос, или пък просто му омръзна, та тупурдията заглъхна, но Жоро вече избягваше да се вясва както в кооперацията, така и в двора, освен тайно и по тъмно.

Какви ли не скици имаше в тази кооперация. Пословичен беше един академик историк, известен като идеолог на възродителния процес. Беше нервен, сприхав и въобще минаваше за откачен. Във връзка с него дълго време се помнеше как веднъж към два часа през нощта обитателите на кооперацията се събудиха от блъскащи в ушите звън и дрънчене. Оказа се, че, вбесен от шума, който вдигали купонджиите на долния етаж, историкът започнал яростно да удря звънците и хлопатарите от личната си колекция. Във всеки случай, човекът не свърши добре - в един пролетен ден срещна бабата на Александър и без никакъв повод й рече: “Историята е най-голямата проститутка” - а вечерта се нагълта със сънотворни и така напусна кооперацията.

На децата особено интересен беше и Пенчо Станчев от последния етаж, още повече, че двете му дъщери, които си падаха мъжкарани, участваха във всичките игри. Станчев беше сценичен работник, дребно човече с физиономия, почти напълно скрита зад раздърпана прошарена брада - в контраст с него обаче, жена му беше изключително едра. (За нея се носеше преданието как навремето в апартамента два етажа по-долу се зачудили защо полилеите се тресат, та се качили горе да проверят какво става, но оттам уплашено им рекли, че и техните се тресат, а то се оказало, че въпросната дама танцувала рок с някой си Цветан Дебелия.) Отначало, когато дойде като зет в кооперацията, Станчев правеше много добро впечатление - беше работлив и услужлив, но после се пропи и взеха да го гледат с недоверие. Една вечер, по време на голямата учителска стачка, Жоро, Васил и Александър се отдадоха на силни усещания като подпираха прътове по вратите на апартаментите в съседната кооперация, после звъняха и хукваха надолу по стълбите. Един от потърпевшите обаче ги подгони и те за по-сигурно се разделиха. Жоро побягна нагоре по улицата, а Васил и Александър се укриха в близкото кафене (по-скоро кръчма), която наричаха “При кенефа”, защото се намираше точно до обществената тоалетна - навярно за удобство на пияниците. Във всеки случай там беше и Пенчо Станчев над чаша ракия, и като ги видя, се ухили приветствено, и сърдечно им каза здрасти. При него те се почувстваха на сигурно и когато събраха смелост да излязат навън, онзи отдавна се беше отказал от преследването.

Може би най-големият образ в кооперацията беше професорът по криминалистика Лесновски, за когото се говореше, че когато го осъдили за някакви злоупотреби, заявил: “Гордея се, че най-после успях да отгледам криминалист, който да ме осъди!” Името му беше синоним на наглост, заядливост и цинизъм. Беше разведен и всъщност живееше другаде, но ползваше в двора гараж, за който отказваше да плаща такса и където от незапомнени времена стоеше неговата “Волга” - от първите модели, - на която децата викаха “танка”. Когато Лесновски идваше и отваряше гаража, за да изкара “танка”, слухът мигом плъзваше по цялата кооперация и балконите към двора се отрупваха със зяпачи, защото шоуто наистина беше забележително. Обикновено Лесновски за петнайсетина минути успяваше да изкара “танка”, после се суетеше още половин час около него и накрая го прибираше обратно. (Веднъж така сума ти време слуша обясненията на Пенчо Станчев за някаква си счупена тоалетна чиния и в знак на съсредоточено внимание ту подръпваше с два пръста гушата си, ту зяпваше и се плясваше с длан по бузата - а “танкът” си пърпореше на място.) Понякога обаче тръгваше да излиза с колата от двора и тогава шоуто се пренасяше на улицата - полуизкарал “танка” от двора, Лесновски стоеше така близо десет минути с отворена уста и с ръка на волана, под оглушителния протест на клаксони. Понякога улучваше мига и успяваше да спре тролея тъкмо като завива от пряката, и тогава ставаше страхотно задръстване. Никой не разбра дали го правеше нарочно или не.

Веднъж той пристигна с някакъв майстор. Беше пийнал и още щом отвори гаража, захвана да псува майстора, че му боядисал бронята черна, а майсторът напусто обясняваше, че точно това се искало от него. Междувременно Лесновски забеляза, че паркираната кола на Христоско му пречи да изкара “танка” и накара играещите наоколо деца да напишат на лист, който той им даде, “говедо” - и да го закрепят на стъклото на колата. (Те проявиха самоинициатива и даже нарисуваха едно говедо.) Точно тогава Христоско се появи по някакви спортни гащета и Лесновски му подвикна: “О, нашето момченце по гащички! Я си свали гащичките, по-добре ще изглеждаш!” Христоско нищо не каза, само си влезе в колата, подкара я нервно и за всеобщо забавление я чукна в едната греда на лоста, който служеше за тупане на килими, а на децата - за футболна врата.

Когато най-сетне Лесновски почина, всички въздъхнаха с облекчение, но и със съжаление, че никога вече няма да го видят как изкарва “танка”. А и самият “танк” изчезна някъде - сигурно на автомобилното гробище.

Годините в кооперацията минаваха все по един и същи начин, сливаха се в щастливо безвремие и всичко изглеждаше сякаш винаги е било и ще бъде така; един-единствен миг се разтягаше до безкрайност, в която безсмисленият път на часовниковите стрелки по циферблата, условности като часове и минути, не означаваха нищо. Като че ли животът се водеше насън - нали в съня си човек може да преживее часове, дни и години за време, което според ритмично цъкащата машинка е само няколко секунди. Така стоят нещата в детството. А може би всичките години на детството са само сън, уж безкраен, а всъщност траещ някакви си секунди - сън, от който се будим, за да се закатерим по правата стълба на времето.

Когато Васил и Александър станаха на по дванайсет-тринайсет, детската компания започна да се разделя, а някои дори заминаха по чужбина. Васил прослуша хеви метъл, покрай него и Александър, а другите си направиха в мазето на Станчеви “клуб на палавите мухи”, който те двамата смятаха за нещо адски тъпо. Отпуши се някаква странна ненавист, плод на отчуждението между деца, навлизащи в пубертета, които откриват, че довчерашните им съучастници в игрите и пакостите не отговарят на редица новопоявили се изисквания.

Тогава и малко по-късно, когато Васил замина за Италия, Александър започна да се буди от щастливия сън на безвремието и да се потапя в абсурдния кошмар на времето в неговите три измерения: минало, настояще и бъдеще; а същото, изглежда, важеше и за кооперацията. Мазилката взе да пада, тръбите да се пукат, стените всеки ден осъмваха с по някой нов надпис. Сякаш изведнъж всички съседи отказаха да поемат каквито и да било отговорности. Външната врата вече не се заключваше; стъклото на вратата към двора се счупи и на негово място сложиха картон; асансьорът непрекъснато се разваляше; по стълбището се търкаляха кучешки лайна. Стари вражди избухваха с нова сила. Вдовицата на един виден академик лингвист, дъщеря на руснак белогвардеец, гледаше в апартамента си седем котки, не чистеше и нищо не изхвърляше оттам, така че цялата кооперация бе превзета от вонята на котките. На няколко пъти й правиха забележка, но без никакъв резултат. Накрая Цончев, бивш преподавател по история на БКП, който живееше точно срещу Александър, реши да вземе нещата в свои ръце, като заяви: “Трябва да се направи нещо, на всички ни много мирише от тези котки.” На това вдовицата отвърна чрез посредник: “От някои хора тук пък мирише на лук!” Когато предадоха думите й на Цончев, той побесня: “Така значи, тя иска да каже, че сме селяни! Ще й дам аз да се разбере на тая дърта белогвардейка!” Извечната омраза между Цончеви и Георгиеви също се събуди и когато в домсъвета Цончев направеше някакво предложение - било то разумно или не, - старият Георгиев, без да го изслушва дори, отсичаше: “Докато аз съм жив, няма да стане!” Събранията се превърнаха в отегчителни старчески препирни и по-младите въобще престанаха да ходят на тях.

Александър вече завършваше гимназия, когато из кооперацията все по-често се мотаеха разни съмнителни типове, които, макар и гонени, пак се връщаха, а по стълбището се търкаляха спринцовки. Всички възмутено повтаряха, че трябва да се оправи външната врата, за да не бъде кооперацията наркоманско свърталище, но никой нищо не предприемаше; със захвърлените спринцовки външният свят веднъж завинаги беше нахлул в кооперацията и никой нямаше сили да му се противопостави. Както докоснатият охлюв инстинктивно се свива в черупката си, така сега всички кооператори се заключваха в апартаментите си и там се криеха от докосването на света.

А в един момент охлювите започнаха и да умират.

След самоубийството на академика-историк и кончината на всеобщия любимец Лесновски последваха други. Александър загуби баба си и дядо си, но не го преживя много тежко, тъй като отдавна се бе примирил с това - нали всеки човек е наясно, че близките му хора рано или късно ще си отидат от този свят. За своя огромна изненада обаче, той преживя като шок смъртта на съседа Цончев.

Не че Цончев беше свестен и симпатичен човек - тъкмо обратното: беше мошеник, скандалджия и рядко изпускаше възможност да направи някому мръсно. Но това беше човек, с чието присъствие Александър бе свикнал откакто се помнеше, а същевременно не му беше достатъчно близък, та да си даде сметка, че и Цончев, в края на краищата е смъртен. По същия начин беше свикнал със стария гардероб от прабаба си и след като го смениха, дълго гледаше с неодобрение новия, и чувстваше в себе си някаква празнота. Както изчезването на стария гардероб, така и смъртта на преподавателя по история на БКП се сториха на Александър като някакви съдбовни знамения, които идваха да подскажат, че животът му се променя безвъзвратно.

По-късно често щеше да си спомня онази априлска нощ, в която се прибираше пеша от купон в една къща, чийто двор бе изпълнен с уханието на люляци - и това ухание, заедно с уханието от косите на момичето, с което се беше целувал в този двор, все още разсейваше ума му, и без това позамаян от алкохола.

Той нерядко се удивляваше на факта, че когато е пийнал, крачи по-бързо и целенасочено, отколкото във всяка друга ситуация, и че никога не се колебае откъде точно да мине, както когато беше напълно трезвен. Сякаш в лабиринта от улици най-прекият път се осветяваше от зеленикаво сияние, което го караше да не забелязва отклоняващите се вляво и вдясно тъмни коридори.

Той стигна до входната врата на кооперацията, понечи да отключи, и изведнъж ръката му замръзна. На стъклото бе залепен некролог:

СКРЪБНА ВЕСТ

С много тъга съобщаваме, че на 22.04.....

почина нашият скъп съпруг, баща, дядо и сродник

СТОЯН ДИМИТРОВ ЦОНЧЕВ

на 76 години

Добрите хора нивга не умират,
не се превръщат в пепел или дим.
След себе си оставят ясна диря
и светъл път, по който да вървим.

Поклонението ще се състои... и т.н.

Отначало Александър го напуши смях заради стихотворението. Първата му мисъл беше за автобусната спирка в Бистрица, облепена с некролози, където прочете почти една до друга четири различни вариации на същото стихотворение. С тази ставаха пет.

След това се учуди какво търси кръст върху некролога на бившия преподавател по история на БКП. Е, tempora mutantur, или както там бяха казали древните римляни.

Отключи, влезе и тръгна да се качва по стълбите. И тогава изведнъж го побиха тръпки, защото осъзна, че това е второто знамение - след изчезването на стария гардероб. Той спря като закован на междуетажната площадка и ръката му конвулсивно се вкопчи в парапета. Трепереше, сякаш изтичащите секунди бяха хиляди игли от мраз, които се забиваха в плътта му. Беше вървял към къщи с копнеж за един хубав сън, но сега знаеше, че никакъв сън няма да има. Никога вече. Той беше буден, с широко отворени очи, насред стълбата на времето.

© Ангел Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.10.2001, № 10 (23)