МОРЕТО И ПЯСЪКЪТ

Ангел Игов

web

Отначало беше вечер като всички други. Откъм морето вееше бриз и носеше хлад - лек, едва забележим, но пронизващ костите. Парашутът, опънат над кръчмата, който й беше дал името, леко потрепваше. Отново беше пълно с хора - много хора, различни и все пак еднакви, безименни като дърветата, които изправяха тъмните си тела наоколо и гледаха към почернялото море.

Александър седеше на най-отдалечената маса, бавно отпиваше бирата си и мислеше за нещо, почти без да осъзнава за какво. От едната му страна седеше Човекът-Х и гледаше втренчено в празното пространство пред себе си. Бяха го намерили във влака. Като пътуваха за насам, не успяха да намерят места, така че си избраха един вагон и се настаниха пред тоалетните - опънаха шалтета, извадиха китари и бутилки, и седнаха. Тогава се появи и Човекът-Х. Отиваше към морето, сам, без да знае къде точно, и някак естествено се присъедини към тях. Беше странна птица: един такъв малко вдървен, мълчалив и на пръв поглед изглеждаше много кротък, но като че ли някъде дълбоко в него дори през това горещо лято бушуваха зимни виелици. Така и не научиха името му: той може би им го беше казал, но те или не го бяха чули, или си бяха помислили, че той всъщност нищо не е казал, а на тях така им се е сторило - защото наистина почти не говореше. Така че помежду си го наричаха Човекът-Х.

Отсреща седеше Странски. Александър никога не беше виждал такова изражение на лицето му. Не че го познаваше отдавна, разбира се. Но впечатлението, което правеше Странски на хората, които не го познаваха добре, беше на слънчев човек, веселяк, свободен от тежкия товар на ограниченията и самоограниченията. Абе, скитник. Сега Александър не знаеше какво да мисли. Не разбираше какво му е. Откакто бяха пристигнали в Созопол, той почти всяка вечер се сдухваше и причината със сигурност беше в Юлия, но каква точно - никой не разбираше. Александър подозираше, че е нежеланието на Юлия да се води по акъла му. Юлия никога не се водеше по чужд акъл. Нея поне познаваше. В края на краищата навремето той беше хлътнал по нея и още не му беше минало увлечението. Нещо повече - беше избухнало с нова сила сега, на морето. Беше пристигнал в Бургас след едно отвратително пътуване с влака, заедно със Странски, Човека-Х, двама души, които заминаха за Иракли, и с Пенсионера, който сега беше изчезнал нанякъде. Беше отказал да стопира до Созопол с другите и беше хванал маршрутка. Най-малкото, не му се искаше да закъснява за срещата пред параклиса в Созопол, а пък и беше уморен. И когато се приближи до параклиса, те бяха там - Юлия, сестра й, и Елена, и още тогава във вените му заклокочиха събудените спомени на кръвта, той се почувства, сякаш някаква могъща вълна го тласка към нея и не намираше сили да й се противопостави.

Но сега тя беше със Странски, колкото и да се караха, и колкото и да се разминаваха. Странски, Пенсионера и Човекът-Х си бяха направили лагер на Райския залив, а Александър и момичетата бяха на квартира и това затрудняваше координацията между двете групи. От втората група Александър сякаш най-малко се дразнеше, че трябва всеки ден и всяка вечер да се съобразява с лагеруващите, да ги чака пред параклиса, понесъл части от багажа им (той седеше в тяхната квартира), и после да слуша оплакванията на Странски. Не се впечатляваше особено от това. Беше го обхванало настроение на съзерцание - онова настроение, в което човек се оттегля малко встрани от всички около себе си, и наблюдава. В такова състояние всяко нещо си заслужава да бъде съзерцавано: пълзящата черна маса от вълни, някоя по-особена физиономия в горичката от безименни хора, отдалечаващите се силуети по белия пясък. Интересно беше как нощта променя нещата. Морето наистина беше станало черно, сякаш се беше сгъстило и в плясъка на уголемилите се вълни имаше нещо злокобно - или ако не злокобно, то поне чуждо, непознато, различно от звука им през деня. Пясъкът пък беше станал студено бял като символ на безразличието, излъчваше хладна безстрастност и също беше някак си чужд, далечен.

Александър погледна Странски, за да види дали и той изглежда по различен начин през нощта. Да, денем къдравата му черна коса и мургавото му лице, бързо обрасло с гъста брада, му придаваха живописен вид, в тях сякаш се коренеше чарът му. Сега те бяха просто някакъв придатък. И той също изглеждаше по-далечен, като морето и като пясъка.

Музиката се смени. Пуснаха “Jesus Christ Superstar” - онзи епизод в Гетсиманската градина, в който Исус и Юда гневно се надвикваха един друг: “Why don’t you go do it? - You want me to do it?” Начинът, по който беше представен Юда в рокоперата, винаги много беше допадал на Александър, този герой неудържимо го привличаше, всичко у него беше някак си толкова естествено, толкова човешко.

Вятърът се беше усилил, макар и не много. Нямаше да стане наистина силен. Но с тази едва доловима промяна и поведението на двамата около Александър се беше променило. Нервничеха. Странски гледаше кисело бирените бутилки, а Човекът-Х си мърмореше нещо и от време на време потреперваше. Не беше трудно да се открият причините за нервността им. Юлия беше изчезнала преди почти един час, без изобщо да каже къде отива. По някое време Елена се появи с Пенсионера, попита къде е Юлия и когато никой не можа да й отговори, отново се изгуби някъде между черните дървета, черното море и белия пясък. Странски седеше като на тръни, но явно беше твърде горд, за да я потърси. Колкото до Човека-Х, Александър бе забелязал, че той често поглежда към масата, където сестрата на Юлия се беше заприказвала с някакъв тип, когото той прецени като обикновен изпаднал наркоман, но нямаше как да не отчете, че е един от най-красивите мъже, които някога беше виждал. Човекът-Х изглежда си беше правил някакви сметки относно момичето, но ги беше правил без кръчмаря и сега някъде дълбоко в него, в зимното поле, брулено от снежни виелици, набираше сили спотаена ярост. Но освен това изглежда не беше добре. В няколкото думи, които размени с Александър и със Странски, заяви, че имал температура, че му треперели ръцете и че сигурно утре щял да си тръгва. Те не намериха какво да му отвърнат.

След малко сестрата на Юлия се завъртя около тяхната маса, попита къде е Юлия, но те отговориха, че не знаят, и тя се върна на другата маса. В следващите десетина минути вятърът се усили още малко, физиономията на Странски стана още по-кисела, а Човекът-Х от време на време изпадаше в почти конвулсивни движения. Александър погледна към морето. То сякаш още повече бе почерняло, а пясъкът - още повече побелял. Той чу до себе си Човекът-Х да мърмори как му се искало да го пребие онзи и разбра, че събудените виелици са си набелязали красивия наркоман. Но Александър мислеше за друго.

Why don’t you go do it? - You want me to do it?

Сестрата на Юлия пак дойде, зададе същия въпрос, сякаш беше забравила, че е питала същото преди броени минути и ги уведоми, че ще се поразходи. Двамата с наркомана на свой ред потънаха в мрака. Бирените бутилки се чувстваха неловко под погледа на Странски. Човекът-Х целият се тресеше и сегиз-тогиз удряше с юмруци по масата. Нощта плющеше по вятъра.

Александър рязко стана и тръгна към морето.

Когато стъпи върху плажната ивица, се намери между две тъмни маси: отдясно - черното, пълзящо море, което шепнеше тъмни заклинания, а отляво - неясните очертания на хълма и дърветата. Той тръгна бавно по пясъка, сигурен, без да знае как, че Юлия е някъде в посоката, в която върви. Дали само на него така му се струваше или не - но тук вятърът сякаш беше по-слаб, нощта вече не плющеше, само едва-едва потрепваше, и не беше студено. Безстрастно белият пясък скърцаше под краката му, сякаш хладно възразяваше на навъсеното море, което съскаше с безбройните си езици. Докато бе седял на масата, в кръвта му все по-силно растеше страстта към Юлия и донякъде заради това тръгна да я търси, но сега чувството лека-полека отшумяваше с всяка поредна стъпка по пясъка, чиято хладна белота се бореше с нощта.

Не знаеше колко време бе вървял, когато насреща му се зададе силуетът на Юлия. Двамата вървяха един срещу друг с еднакви бавни, размерени, спокойни крачки. Никой не подвикна на другия и сякаш всеки звук беше замрял; вече не чуваха в ушите си дори заклинателния шепот на морето, чиито кокалести пръсти пълзяха по пясъка. Когато двамата стигнаха съвсем близко един до друг, спряха и ако някой ги гледаше отстрани, би си помислил, че ще се прегърнат и ще започнат да се целуват. Но Александър само се усмихна леко и проговори:

- Хайде, ела да те водя при Странски.

© Ангел Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.10.2001, № 10 (23)