Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕДОВЪРШЕНА ИСТОРИЯ

Ангел Игов

web

Боян и Мария стояха изправени край магистралата с вдигнати палци. Откакто онзи опел ги беше оставил на първото отклонение за Пловдив, бе минал вече цял час - и никакъв успех. Широко известно беше, че на магистралата стопът хич не върви. И затова всички им се чудиха, когато решиха да минат целия път до Варвара само на стоп. Останалите щяха да хванат влака за Бургас тази вечер, но те отдавна си бяха наумили да стигнат на стоп, така че рано сутринта застанаха на магистралата, малко след Горубляне, и вдигнаха палците. Там не чакаха дълго: взе ги някакъв пловдивчанин, който беше ходил по работа в София и се прибираше у дома си. Не беше от разговорливите: отначало ги поразпита какви са, закъде са и защо са, но любопитството му стигна само дотам. Караше мълчаливо и не им обръщаше внимание, а и те решиха да не му досаждат с приказки. Остави ги тук, насред полето, преди час и оттогава никой не беше спрял.

Минаваше десет и половина. Слънцето вече се издигаше високо и започваше да прежуря. Потискащо беше да стоиш изправен сред полето, под палещите лъчи, да гледаш как колите профучават една след друга покрай теб и само от време на време да хвърляш поглед към издигащите се възвишения на Средна гора на север - и още по-далече, към смътните синкави очертания на Стара планина. От запад далечината бълваше забързани автомобили: те само минаваха, без да спрат, без да оставят никаква следа, и друга далечина на изток ги поглъщаше - така се движеха откъдето бяха тръгнали натам, където отиваха, от миналото към бъдещето, и само едва-едва докосваха мястото и мига, в които се намираха на една линия с протегнатите палци.

- Ей този, ако не спре, не знам кой ще спре! - заяви Мария.

От запад се задаваше някакъв стар москвич, който преди много години е бил боядисан в светло синьо. Караше бавно, някак замислено, ако машините можеха да мислят. И наистина спря.

От вратата се показа едър, пълничък човек, някъде към петдесетте, и им махна да се качват. Те побързаха да се възползват от поканата и с облекчение усетиха как пред тях пътят, досега закован неподвижно от жулещите слънчеви лъчи, се отскубва и хуква напред.

- Закъде сте бе, младежи? - попита шофьорът.

- За морето - отвърна Мария.

Онзи се обърна за момент и ги изгледа някак изпитателно.

- За морето ли? Ама закъде по-точно?

- Ами, за Варвара - уточни Боян.

Човекът отново се обърна рязко, стрелна ги за миг с тревожни очи, сякаш името на селото го беше стреснало, и пак насочи поглед към пътя.

- Там ще посрещаме изгрева - започна да обяснява Мария. Беше свикнала да изнася на шофьорите лекции върху хипарството. - Това е нашият празник, July Morning, първи юли.

- Значи - заекна човекът, - вие сте хипита, така ли? - Гласът му трепереше от вълнение и това ги изуми.

- Ами... да - отвърна предпазливо Боян. - И сега сме се вдигнали накъм Варвара - традиция е слънцето да се посреща там.

- Зная - пълничкият човечец нервно облиза устни. - И там сигурно ще има много народ, а?

- Сигурно - рече Мария. - Доста хора ще са се събрали, от цяла България. Тъкмо това е готиното, че срещаш нови, непознати хора, с които си приличате. Или поне се предполага, че си приличате.

Човекът помълча известно време, после започна с неуверен глас, сякаш го беше страх да чуе отговора:

- Абе, искам да ви питам нещо... Случайно... Съвсем случайно да познавате един Веско, Веселин - на двайсет и една години е, и той е такова... хипи...

- Веселин, Веселин... - Боян напрегна паметта си.

- Питам така, може съвсем случайно да го познавате... Хрумна ми на ума...

- В София ли живее? - запита Мария.

- Да, да, в София. В София, ама иначе е от Радомир.

Боян изпитателно погледна мъжа на предната седалка. Беше по-скоро пълен, отколкото едър - но си личеше, че като млад трябва да е бил доста добре сложен. Кожата на лицето му беше мургава; косата - тъмна, почти черна, но вече прошарена. Внезапно загря.

- Познавам го Веско - заяви. - Само че му викаме Зевс.

Мъжът едва ли не подскочи в седалката. Боян се уплаши, че ще загуби контрол над колата и ще се забие в мантинелата.

- Ох, извинявайте - въздъхна нервният им шофьор.

Те се спогледаха. Мария недоумяваше, но Боян вече разбираше каква е работата и не се изненада, когато гласът отпред призна на пресекулки:

- Аз... такова... Аз съм му баща на Веско.

Сега беше ред на Мария да подскочи.

- Сериозно? Хей, ама това е страхотно! Да ни вземе на стоп бащата на Зевс!

- А защо му викате Зевс?

- Така му викат повечето му познати - обясни Боян. - Сигурно понеже има много хубава фигура и много уверена походка.

- Да - съгласи се човекът. - Много хубаво момче е Веско. И - как го каза - уверен. Да, тъкмо това е - много уверен, че даже и повече отколкото трябва. Ама то не е за разправяне...

Двамата на задната седалка тактично премълчаха и изчакаха събеседникът им да заговори отново.

Той избърса с ръка избилата пот по челото му и въздъхна тежко.

- Как е той? Добре ли е, здрав ли е? Работи ли, какво работи?

- Жив и здрав е - недоумяващо отговори Боян. - Ама Вие не сте ли го виждали напоследък?

Човекът като че се задави.

- Не бе, не съм - гласът му трепереше. - Той не ми се обажда. Въобще не ми се обажда. Отиде в София - и край! Ни вест, ни кост, дето се вика... Не го знам какво прави, не знаех даже жив ли е, бе, дявол да го вземе! А ми е син!

Боян прехапа устни. Никак не му се щеше да се носи по магистралата в раздрънкан москвич, возен от кълбо нерви, чиито ръце играеха върху волана, обаче от друга страна тази история го заинтригува. Той изчака да чуе продължението.

Но продължение не последва. Човекът млъкна и се загледа в пътя. Над нагорещения вече асфалт танцуваха отровни изпарения. Наляво синкавите очертания отплуваха настрани, но пък отдясно се зададоха високи, гъсто обрасли с дървета ридове. Самата им гледка сякаш нашепваше за прохладни сенки и ромолене на поточе под букаците.

- Вие откога го познавате? - заговори отново шофьорът.

- Ами... Някъде от миналата година - замисли се Боян. - Всъщност, да, точно на миналия джулай се запознах с него. Направи ми интересно впечатление. Свиреше много хубаво на китара...

- Да, да, той свиреше на китара. Точно така.

Боян изпита чувството, че човекът отпред говори, сякаш става дума за мъртвец. Погледна към Мария. Тя си мълчеше и явно не се интересуваше кой знае колко от всичко това, въпреки ентусиазма, с който посрещна признанието на бащата.

Стигнаха разклона за Стара Загора и завиха по него. Тук пътят ставаше сравнително тесен, а колите бяха много и те започнаха да се придвижват по-бавно.

- Казвал ли ви е, че е от Радомир?

- Не си спомням - намръщи се Боян. - Сигурно е ставало въпрос...

- Нашата рода открай време живее в Радомир. Часовникарови, така се викаме. По-преди иначе сме се казвали, ама от дядо ми е дошло Часовникарови. Аз съм на него кръстен - Аврам съм.

- Аз съм Боян.

- Аз съм Мария.

Смешно име беше това, помисли си Боян - Аврам Часовникаров. Как звучеше само! Дали това беше причината Зевс да не се обажда на баща си?

- А пък Веско не искаше да живее в Радомир. Тясно му, вика, било на душата. Аз му викам: мене ако питаш, в големия град ще ти е по-тясно на душата! Обаче той: аз не защото е малък град, ами защото е мъртвило. Тук е мрак, вика, мрак... Аз, вика, не мога сред мрак да живея! Цвят ми трябва, цвят! Е, хубаво де, викам му, там сред бетонните блокове ли ще го намериш тоя цвят? Ама той не, та не. Не ме разбираш ти, вика. Тука хорските души са изваяни от мрак. Мрак им тегне над душите, не са видели светлината, не я познават. Аз в мрак не мога да живея. А ти, тате, и ти се опитваш да ме принесеш в жертва на мрака, обаче няма да стане!...

Тук гласът на Аврам Часовникаров се задави и той едва не се разхълца, но се овладя.

- Той такова... Покрай учителя по музика стана хипи. Щото учителят по музика беше един такъв - с дълга коса, с брада, рошав, разни знаци му висяха по врата - ей-такива, като вашите... Ние в нашия род май никога не сме били такова... музикални. Обаче онзи учител като тикна китарата в ръцете на Веско - и какво стана? Слушам го аз как свири и си викам: абе това моят син ли е, или не е?

Боян все повече се заинтригуваше. Този простичък човечец беше някак смешно трогателен с наивното си възхищение от сина си и с тровещата го скръб пак по тоя син.

- И взе да мъкне у дома разни касети, и да ги слуша - все музика слушаше. На мен много не ми харесваха тия негови песни, ама то е нормално, аз съм друго поколение...

Боян се въздържа да обясни на пълния човечец, че това е музиката тъкмо на неговото поколение.

- И какво? Наш Веско вика веднъж: тате, да знаеш, аз съм хипи. Какво е това бе, викам му? И той ми обясни. Какви бяха там тия работи: да няма войни, да се пее и да се танцува. Хубаво, викам му, много хубаво даже, ама ти как си я мислиш тая работа само да пееш и да танцуваш - ами какво ще ядеш? Нали трябва да се работи? И друго още - това за свободната любов... Абе, хора, и вие ли сте за свободната любов?

- Да - заяви Мария, изпреварвайки Боян.

- Добре де, девойче, значи ти можеш ей сега в тоя момент да си зарежеш момчето - говоря си просто - и да се хванеш с някой друг, а? И той нищо няма да ти каже, а?

Мария се смути.

- Не, то не е точно така... - тя се опита да обясни, но не намери думи и се отказа.

- Това за свободната любов е вятър, да ви кажа! Ама то си е ваша работа, аз няма да ви се бъркам. Но вие сте добри деца. Значи, викате, Веско добре се оправя?

Боян потвърди и Аврам Часовникаров отново замълча за известно време. Москвичът се движеше лениво след другите коли, а слънцето се беше издигнало още по-нависоко и печеше все по-силно. Беше горещ ден, по-горещ от обичайното за края на юни.

Часовникаров пак подхвана отведнъж и гласът му отново започваше да трепери:

- Казваше, че не искал да живее във времето. Ами това пък какво ще значи? Не искал да си разчупва живота на часове и на минути. Ти с твоите часовници! - викаше и се сърдеше. Искаше да спра всички часовници в къщата! Ех, да му се чудиш на ума... Ами, Веско, викам му, нали трябва да знам кога да ида на работа? Не може без времето. То си го има. Часовете текат, минутите минават... А той: глупости говориш, тате, времето го няма - времето го има само вътре в човек и ако човек го изгони от себе си, няма време! Учителят по музика му го бил обяснил това. Аз, вика, искам да заколя времето! А моят дядо, разбираш ли, часовникар! Ех, как се менят времената!

Боян започваше да се чувства странно. Не подозираше такива странни, натрапчиви идеи у Зевс. Искал да заколи времето... Абе, вярно, че имаше един такъв особен, малко налудничав поглед... Пък и баща му май не изглеждаше добре с нервите. Интересно каква ли ще е майка му...

Тук Боян се усети, че досега не беше станало дума за майката на Зевс. Тя не се беше намесила по никакъв начин в разказа на бащата. Сякаш той единствен го беше родил, откърмил, отгледал, той единствен беше спорил с него и той единствен страдаше от отсъствието му. Това загложди любопитството му, но нямаше как да попита.

- И си тръгна - въздъхна дълбоко гласът от предната седалка. - Един ден вика: тате, аз се махам. Съжалявам, ама не ща да стоя повече тука. Щом така си решил, викам му, добре. И той си стегна багажа, и на следващия ден - фют! - към София... И аз чакам да се обади по телефона или писмо да прати... Той - нищо! Ни вест, ни кост! А аз, разбираш ли, седя като на тръни, викам си, да не му се е случило нещо, боже опази! Всичко става на тоя свят! Не се обажда, не пише - толкова време... Отивам при оня учител по музика, той ме гледа с един отвеян поглед и ми вика: аз го разбирам защо не пише, ама той дали разбира... Абе, улав си беше тоя учител по музика, и главата на сина ми размъти! - Часовникаров сви юмруци върху волана, но веднага ги отпусна и гласът му пак затрепери. - Не пише! И на него не пишел... Пак ходя, пак все същото - и на него не пишел. Две години така! Чувате ли, две години! Две години да не знаеш синът ти жив ли е, не е ли! Защо така прави? С какво съм го заслужил? Вярно, че не мога да свиря на китара, но все пак съм му баща...

Той подсмръкна, изхълца и бързо избърса очите си с ръка. Поклати тъжно глава.

Боян се чувстваше покъртен. Ръката му потърси ръката на Мария - пръстите им се сплетоха, той я стисна здраво. Усети по досега, че тя се е унесла в мисли за нещо съвсем друго.

- И преди два месеца идва при мене учителят по музика - продължи гласът. - Аз напускам, вика, тръгвам си оттука. Обаче слушай, хрумна ми къде можеш да намериш сина си. Къде бе, човече, кажи само къде! На Варвара, вика. Варвара ли - това пък къде е? Едно село, вика, на морето. Там се събират хипитата през нощта срещу първи юли да посрещат изгрева. Аз го гледам и се чудя: тоя човек занася ли се с мене? А той като да ми чете мислите и вика: не се майтапя с тебе, наистина там се събират срещу първи юли. Не мога да ти кажа със сигурност, че Веселин ще бъде там, ама предполагам, че ще бъде. Така че иди, ако намериш за добре. Дали съм намирал за добре! Изрових пътната карта, намерих го това село... Това е, викам си, и се реших: ще отида! И ето ме сега: сина си търся...

Боян погледна замислено през прозореца. Надясно се ширеше поле, нашарено тук-таме с хълмове. Скучна гледка. Отляво полите на Средна Гора приближаваха все повече и повече - ама и това беше една пишман планина... В ума му заиграха спомени от изкачвания на Мусала, на Вихрен... Това бяха планини! Там човек сякаш крачеше през сънища: сънища, които бяха по-ярки от реалността, от тази реалност, залепнала за земята, омотана от жарките слънчеви лъчи в пашкул, който никакъв полъх на вятъра не се осмеляваше да развие. Той вече съжаляваше, че бяха попаднали на този депресиран баща. Беше им развалил хубавото джулайско настроение. Щяха да бъдат потребни много бутилки, китари и весели физиономии, за да се върне. Но пък от друга страна, щеше да ги откара директно до Варвара. Къде ти такъв стоп! Направо нямаше да им повярват.

Аврам Часовникаров дълго време мълча, само караше и гледаше замислено пред себе си. Беше се успокоил - ръцете му почиваха сигурно върху волана. Така отминаха Стара Загора и излязоха на “петолъчката”. Там той предложи да спрат, да си починат и да хапнат. Боян знаеше, че пазарът на “петолъчката” се слави с едни от най-хубавите праскови, които могат да купят в България. Сега беше още рано за праскови, но си купиха череши (Часовникаров настоя да ги почерпи), наизвадиха и каквото си носеха за храна, и се подкрепиха.

Докато ядяха, Боян не можа да се удържи да не погледне втренчено на няколко пъти продавача на череши. Имаше много странна физиономия: някаква крива брадичка, гърбав нос, и на всичкото отгоре едното му око беше воднистосиньо и явно не виждаше. В тази грозота имаше нещо, което притегляше погледа на Боян; той с усилие го отместваше от гротеската насреща си, повтаряйки си колко е невъзпитано да зяпаш така човек с някакъв физически дефект. Когато се качваха отново в колата, той хвърли за последно поглед към едноокия продавач и онзи на свой ред му отвърна с бърз поглед, а после насочи окото си към Часовникаров и в него за миг прескочи искрата на някаква необяснима злоба.

Едноокият продавач продължаваше да стои в ума на Боян, докато старият москвич пърпореше по шосето. Контрастът между поле и планина, който ги съпровождаше през цялото пътуване, продължаваше и сега: отдясно мързеливо се стелеше равнината, нашарена с редки възвишения, а отляво ту се приближаваха, ту се отдалечаваха очертанията на Балкана, които ставаха все по-ниски и по-безлични.

По едно време Часовникаров отново заговори и дълго време не млъкна. Разправи им какви ли не подробности от детството на сина си; разправи им за воденицата, която навремето принадлежала на другия му дядо (не часовникаря) и за това колко обичал Веско да си играе на тази воденица; детайлно описа учителя по музика; разказа моменти от семейната си история, които не бяха особено интересни; и така и нито веднъж не спомена за жена си, за майката на сина си.

На задната седалка Боян чувстваше как дрямката го унася. Москвичът се движеше равномерно, пътят радостно тичаше пред тях като куче, изведено на разходка. Все повече потъвайки в дрямка, Боян имаше чувството, че не е обикновен стопаджия, а собственик на пътя, че пътят е неговият дом, в който той е приютил своя гост и гостът му разправя приключенията си, описва плаването си из далечни и непознати морета, изпълнени с непознати чудовища и безименни опасности. От унеса го изтръгна едно внезапно възклицание на госта:

- Сина си, сина си искам!

Боян се изправи в ложето си и погледна към Мария. Тя също беше задрямала, но сега се размърда.

- Къде сме? - попита.

- А сега де! - отвърна гостът. - Аз, да си призная, по тия места не съм минавал с кола. Почти не съм ходил на море и колкото пъти съм ходил, все е било с влак.

Ама как така, помисли си Боян. Ами нали досега ни разправяше за мореплаванията си! И за това как изгубил половината си моряци при продавача на череши... Той разтърка очи и осъзна къде се намира. Пред него пътят си играеше с една табелка, подхвърляше я във въздуха, улавяше я отново, размахваше я - въобще, жонглираше. Когато се доближиха достатъчно, се видя, че на табелката пише “Айтос”.

- А, ние почти стигнахме Бургас! - изненада се Боян.

Скоро след като излязоха от Айтос, пътят стана нетърпелив. Втурна се напред, подушил дъха на морето, и ги повлече след себе си. Приказките на Часовникаров станаха малко по-бодри, по-обнадеждени. Той вече си представяше как ще се зарадва синът му, като го види. Боян се запита дали наистина ще стане така. От една страна - логично беше. От друга - Зевс изглежда не желаеше да има нищо общо с баща си. А всъщност кой знае как наистина стояха работите? Може би вариантът на историята, представен от сина, щеше да се различава от този на бащата? Той се замисли за Зевс и учудено установи, че му е трудно да си представи лицето му. Въпреки, че го беше виждал много пъти, той битуваше в съзнанието му като силует: като черна фигура, изправена сред мрака, вгледана на изток в очакване на изгрева. Иначе съвсем не беше мрачен като характер, напротив, но някак си когато човек го видеше, сякаш несъзнателно си казваше: “Ама на тоя човек страшно му отива да стои изправен сред мрака и да гледа на изток в очакване на изгрева!” Зевс правеше странно впечатление и въобще беше странна птица. Но явно му беше наследствено.

Не след дълго пътят весело влетя в Бургас и започна любопитно да оглежда града. Когато се нагледа, ги изведе, стараейки се да не се обръща към езерото, чиято черна, неподвижна, прилична на катран вода сякаш се готвеше всеки момент да изрече заклинание против него, да призове от земните недра сили, които да разтворят бездна и да го съборят вътре със зловещ кикот.

Докато минаваха покрай езерото, Часовникаров мълчеше, но щом пътят окончателно се устреми на юг, отново се разприказва. Говореше за дядо си - часовникаря. Той бил родом от Босилеград, от заможно семейство, което го изпратило да учи занаят в София и той го научил наистина като хората. Златни ръце имал. Когато след войната Босилеград останал в Сърбия, семейството се пренесло в Радомир, където имало роднини, с намерението по-късно да се премести в София. Скоро обаче младият часовникар се запознал с една хубава мома и набързо се венчал за нея, а семейството му взело, че останало в Радомир. По-късно някои се разпилели по Кюстендил, по Перник, но така и не стигнали до София. Човекът говореше за дядо си с нескрито възхищение. Явно възприемаше неговото стъпало в социалната стълбица като значително по-високо от своето собствено. Той, всъщност, не спомена с какво се занимава. Това беше втората тема - след жена си - която явно отбягваше.

Пред тях пътят все се стремеше да бяга по брега, но горите го изтласкваха навътре в сушата. Минаваше шест часът, когато Царево остана зад тях и пътят вече беше уморен. Още на предишния джулай, когато вървеше пеша от Царево до Варвара, Боян беше забелязал колко странна е тук природата. От едната ти страна - морето, което вече тъмнееше, докато слънцето се спускаше на запад; морето, което с подигравателен поглед се надсмиваше над черните, разядени от водата крайбрежни скали, а те пък от своя страна гледаха начумерено натрапниците и се преструваха, че не чуват нападките на морето. От другата ти страна - високи житни класове, които се люлееха по вятъра и следяха унесено песента му, а в нея се таеше соленият дъх на морето отсреща. Отпред постепенно се издигаха синкавите възвишения на Странджа, сънени и спокойни. И откъснеш ли поглед от тях - изведнъж изчезваха и морето, и скалите, и житата, а вместо тях и от двете ти страни надвисваше мрачна борова гора. След малко житата отново се появяваха отдясно, но отляво вече нямаше нито море, нито скали - те се криеха зад заоблени хълмове. Още малко - на мястото на житата и хълмовете идваше гъста лонгозна гора: по земята се стелеше влажна зеленина, а високите, тънки дървета те гледаха подозрително и отровните им мисли се увиваха по тях от корена до короната; а между дърветата лениво се беше проснала като задрямала змия реката; тя се будеше от крачките ти, хлъзгавите й люспи се раздвижваха, и змията показваше раздвоения си език.

Всичко това те объркваше, нахлуваше в теб, изхвърляше навън всякакви очаквания, догадки, предварителни планове, и те оставяше неуверен, лишен от обичайната ти черупка.

Когато пътят колебливо навлезе във Варвара, по нищо не си личеше, че зад завоя е пълно с хора. Но пътят надникна и ги видя: бяха се разположили на една поляна, пиеха, пееха, свиреха, говореха шумно, дори викаха, и сякаш всички бързаха нанякъде, въпреки че бяха седнали.

- Тук ли? - внезапно попита умълчалият се Аврам Часовникаров. Треперещият му глас едва успя да изплюе двете кратки думички от пресъхналото му гърло.

- Не - отвърна Мария. - Тук само се събираме преди да идем на поляната.

- А къде е тая поляна?

- Точно над морето. Минава се по една пътека...

Пътят спря и се взря любопитно в насъбрания народ. Часовникаров излезе от колата и започна трескаво да се оглежда; Боян и Мария също се измъкнаха навън.

- Виждате ли го? - попита Боян.

- Не бе, не! Не го виждам! - задъха се Часовникаров. - Къде е? Защо го няма?

- Може още да не е пристигнал - успокои го Боян. - Или пък вече да е отишъл при морето. Сега ще разпитам наоколо.

Двамата с Мария навлязоха сред хората, усмихнати. Тук-таме се разнесоха подвиквания, поздрави; те им отвърнаха, после се вмъкнаха по-навътре и Аврам Часовникаров за известно време ги изгуби от поглед. Той продължаваше да търси с поглед сина си, но твърдо не го откриваше. Спрелият път се разлюля под краката му и той се подпря върху колата. Ами ако не дойдеше? Ако си беше останал в София? Може би беше разбрал някак си, че той ще дойде тук и затова го нямаше? Къде беше?

Когато Боян дойде, на Часовникаров му се струваше, че са изминали часове, макар всъщност да бяха не повече от десет минути.

- Зевс... Веселин ще отиде направо там - рече Боян.

- Къде там? - вкопчи се в колата Часовникаров. - Къде е това там?

- На полянката, на полянката - търпеливо обясни Боян. - Той пристигнал още вчера, отишъл до Ахтопол и казал, че ще отиде направо на полянката, може би и след като се стъмни.

- Ами да вървим, да вървим към тая полянка! - замоли го бащата.

Боян прехапа устни. Този психопат започваше да му лази по нервите.

- Дори да отидем сега, той няма още да е там - обясни той. - Ще тръгнем след малко, искам да се видя с разни хора...

Но така се получи, че докато разговаряше с хората, докато разпитваше за този и онзи и отпиваше ту от една бутилка, ту от друга, тъмнината неусетно се спусна, издебна ги и се метна отгоре им. Както беше приклекнал до едни познати, Боян внезапно се надигна и погледна нагоре. Изпита странно чувство, като че ли щеше да се случи нещо важно: изкушаваше се да го нарече съдбовно. Сякаш изведнъж всички се сетиха, че в мрака няма да намерят дърва за огън. Оставиха москвича до селския магазин и забързаха към полянката. Пред тях пътят, превърнал се в пътека, се прокрадваше любопитно през гората, хукваше встрани, пак се връщаше, отбиваше се да погледне какво има в някое тъмно кътче, те го викаха обратно и той послушно продължаваше, после пак кривваше нанейде...

Боян вървеше редом с Часовникаров. В тъмнината усещаше как едрият човек трепери, виждаше го как се спъва, чуваше дъха му. Когато някой пред тях или зад тях се провикнеше или запееше, мъжът тревожно се вслушваше в гласа. В един момент пътеката рязко сви встрани, излезе от гората и нощта внезапно ги стрелна с оранжево-червени очи. На полянката пламтяха огньове.

- Това ли е? А, това ли е? - прошепна някак уплашено Часовникаров.

- Това е - отвърна Боян и се огледа.

Край един от огньовете изведнъж се изправи висок, едър силует с дълга коса и китара в ръка. Той постоя известно време, загледан, после остави китарата на земята и с бавни, уверени крачки тръгна към тях. Аврам Часовникаров се олюля. Запристъпва напред като пиян, без да откъсва очи от приближаващия се силует. Боян затаи дъх. Тази среща беше една от най-странните гледки, които беше виждал. Какво ставаше? Това не беше вече вълнение, беше уплаха, беше си истински страх. Аврам Часовникаров се страхуваше от сина си! Но защо? Какво ли лежеше на дъното на тази история, която отначало изглеждаше толкова ясна, а с всеки изминал миг се оказваше, че крие все нови и нови загадки?

Зевс все повече се приближаваше, без да забърза или да забави ход - вървеше с едни и същи отмерени, сигурни крачки. Не беше нищо повече от силует, форма, изваяна от мрак сред мрака, късче тъмнина, на което огънят бе дал очертания и вдъхнал живот - и когато...

 

 

© Ангел Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.10.2001, № 10 (23)