Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСКАМ ДА ТИ РАЗКАЖА ЕДНА ИСТОРИЯ

Ангел Игов

web

He holds him with his glittering eye -
The Wedding-Guest stood still,
And listens like a three years' child:
The Mariner hath his will.

Samuel Taylor Coleridge

Драги Сам,

Искам да ти разкажа една история. Няма значение истинска ли е, или не. В нея няма нито мистериозни убийства, нито дълбоки житейски драми. Няма южни морета, албатроси и проклятия. Но от нея ме побиват тръпки и все още не мога съвсем да си обясня какво означава. Разказвам я тук, в своя град, а ще бъде четена в твоя; в дъждовната вечер, в която мъглата лепне по прозорците, ще четеш за жежки улици с вкус на прах. И все пак. Сигурен съм, че историята принадлежи на моя град, но никак вече не съм сигурен дали градът е мой. В крайна сметка, именно в твоя град започна навикът ми да се качвам просто ей така в някой автобус и да пътувам от първата до последната спирка. Не беше само защото имах много свободно време: човек има цялото време на света, когато е другаде. Не беше и заради екзотиката на червените double-deckers. Ето че правя същото и тук, у дома. В твоя град автобусните пътешествия бяха начин да опозная непознатото; в своя град по същия метод опознавам познатото.

Мисля, че вече прекалявам с увъртанията, нека започна по същество. След като бях експериментирал (без това да предизвика у мен особена наслада) с няколко автобусни маршрута, които прекосяваха центъра на път за големите панелни комплекси и душеха мудно с муцуните си натоварени булеварди, реших да се доверя на някой по-нестандартен автобус. Избрах номер девет, не само защото маршрутът му минава главно из по-малки, по-тесни, по-съзнаващи себе си улици, а и защото, както знаеш, имах интересен опит със същия номер в твоя град. Освен това в моя град - в който всички автобуси са в различни цветове и форми - номер девет е от най-симпатичните: малък, бял, някак притеснен и подплашен между ревящите грамади от основните линии, онези, които на същата спирка, от която тръгва деветката, бълват талази студенти и пръхтят надменно.

Естествено, както би могло да се очаква от малък, бял, притеснен и подплашен автобус, деветката идва нарядко. Като знаех това, въоръжих се с търпение и с предмети на размисъл, които няма да изброявам сега, за да не ти досадя. Важното е, че след около половин час чакане, на спирката най-сетне пристигна онзи бял бузест автобус, който ми трябваше. Качих се, продупчих билет, избрах седалка и оставих раницата до себе си. С автобус 9 не пътуват много хора, особено пък по това време на деня (горещ, задушен и прашен летен следобед, перфектното време за пътуване), и можех да се надявам, че няма да ми се наложи да я местя. Тя съдържаше обичайните неща, необходими за такова пътешествие: бележник, писалка, диктофон, дъждобран и сандвич с шунка, зелена салата и репички. Обичайните неща, казвам, и всичко обещаваше да е обичайно, но на това пътешествие му бе писано да се различава съществено от всички други. Първата разлика беше, че - както установих впоследствие - забравих да включа диктофона. Втората... Както и да е. Пътешествието беше различно и затова трябва да бъде разказвано по различен начин.

 

Драги Сам, искам да ти разкажа една история. Няма значение истинска ли е, или не. В тази история има бял автобус, боси крака в сандали, липи по тротоарите, тежко гръмолящ паваж, важни светофари, рисковани кръстовища, щателни контрольорести препирни, никотинов дъх от съседа, дама в розова роба, бял автобус. Двамата вляво задрямаха: сънени сгради в сенките. Лъчи рият асфалта: сажди върху прозорците. Шофьорът слуша Боб Дилън, аз чета Дилън Томас, при това на български, макар че не нося книгата. Дилън в автобуса. Ето, и това е странно. Най-сетне нов маршрут; нови улици; ново усещане.

И понеже слънцето хлуе през прозорците, и дилън лъдне в ушите ми, и цялото настроение е някак приспивно, не съм достатъчно нащрек. Успявам да забележа мореплавателя чак когато вече се е настанил на седалката по диагонал пред мен. Пълничък, малко старомодно облечен чичко, с раирана моряшка фланелка и олисяло теме. Неспокойните му очи шарят нервно из автобуса: бяс и блясък.

- Навярно често пътувате с този автобус...

 

Момчето до него се сепна. До този момент съзерцаваше лениво през прозореца как сградите спокойно си отстъпват място и изпровождат автобуса с въпросителен поглед. Въпросът го свари неподготвен и в първия момент не можа да отговори.

- Понеже, ако е така - продължи чичкото, - да ви питам, като завие по булеварда... как го викаха... този де, дето минава трамваят - къде спира после?

Автобусът затръшна врати, зави по въпросния булевард, изпревари ококорения трамвай и се юрна напред с все сила.

- Мисля, че на следващия завой - каза предпазливо момчето.

- А, благодаря. Аз едно време пътувах с този автобус всеки ден дванайсет години...

Червената светлина спря устрема му; пряката избълва колона коли и те плъзнаха като хлебарки във всички възможни посоки.

- Дванайсет години, викам... Бех техник в „Булгарплод”. Хладилен техник. Ама сега вече съм забравил откъде минава, къде спира. Пък и те сигурно са му променили маршрута оттогава.

- Сигурно - съгласи се момчето без особен ентусиазъм.

- Променили са му маршрута, викам. Едно време не беше така. Работата ли? Добре си беше, да ти кажа. Да съм се скапвал от бачкане - не съм. А пък всяко лято със семейството на море. Сега синът ми - да го видим. Той учи в техническия. И той на мен се падна. Ти къде учиш, момче?

- В икономическия.

- А, в икономическия. Дотам се ходи с 280, нали? Аз пък да ти кажа с 280 откога не съм пътувал, не мога да се сетя даже. Аз живея в другия край на града. Все едно, де. Знаеш ли какво. Искам да ти разкажа една история.

 

Искам да ти разкажа една история. То беше в гедерето. Едно време, значи, когато го имаше гедерето. Мене ме пратиха на една командировка в Лайпциг. Ставаше дума за едни гедерейски хладилни чанти - ей, голема работа беха тия гедерейски хладилни чанти! - все едно, де. Пратиха ме, значи, на командировка в Лайпциг, шестима души бехме българи, да се запознаем с челния опит на социалистическата наука в производството на хладилни камери. Така се говореше тогава. Та, в Лайпциг. Моят вуйчо беше ходил в Лайпциг, и ми разправя: Пенчо, в Лайпциг има едно истинско чудо. Едно заведение, вика, голямо такова, трийсет-четирийсет маси, не е шега работа, ама не е заведение като заведение, ами е заведение за запознанства. Какво е туй заведение за запознанства? Ще ти кажа, вика вуйчо ми, влизаш вътре - и на всека маса телефон. Сядаш, поръчваш си, седиш си - и както си седиш, пускаш по един поглед навътре в заведението. Пускаш си погледа да пасе. Щото вътре паша - много. Те, немкините, да ти кажа, хич не са грозни, ти не вервай какви ги разправят. Та, нали, на всека маса телефон. И над всека маса, с големи цифри, пише телефонния номер. На масата телефонния номер. Слушай сега, не ме прекъсвай - вика вуйчо ми. Тя историята, какво излезе, че не е моя даже, ами на вуйчо ми. Все едно. Та, значи, вика вуйчо ми, над всека маса си пише телефона. И ти като си пуснеш погледа, вземеш че харесаш некоя жена. И се обаждаш по телефона. Не бе, нема как да разбере от коя маса се обаждаш, понеже нали всички приказват по телефона? То заведението си е за това. Обаждаш се, вика вуйчо ми, и я заговаряш. Приказвате си за времето, за това как пуснали мармалад от шипки в плод и зеленчука - а той мармаладът от шипки само от България се внасяше, да не мислиш, нали бех техник в „Булгарплод”, знам аз - та приказвате си за мармалада от шипки, за Гьоте, за Висоцки си приказвате - и в един момент казваш: „Аз се намирам на маса еди коя си. Ако искате, заповядайте.” А стига бе, викам аз. Никакво стига, вика вуйчо ми. Така се запознават. Ти си представи само: едно огромно помещение, с трийсет-четирийсет маси, и на всека маса един сам човек говори по телефона. Никога не можеш да познаеш с кой говориш. Чуваш само гласа. И после - хоп - заповядайте на моята маса. А пък после вече - ако се харесате... Мене само ми го показаха това заведение, вика вуйчо ми, обаче имало хора, които се женели после, като се запознаят там. Аз сега, като си мисля, сто на сто са го подслушвали от службите. И те да се запознаят с хората, така да се каже. Ама много симпатична работа. Седиш си, говориш си по телефона, викаш: искам да ти разкажа една история...

 

Не разбрах кога свърши историята. В един момент и двамата вече ги нямаше: нито момчето, нито чичкото с моряшката фланелка. Бяха изчезнали в здрачните простори на небитието, и не само те, всички пътници бяха изчезнали, един по един се бяха изнизали на предишните спирки. Автобусът, усетил, вярвам, скорошния край на пътешествието, се тътреше лениво по меандриращи улици, обрасли с изоставени складове. В прозорците се въсеха опушени постройки с изпочупени стъкла. На една от тях все още стоеше надписът: „40 години от V-ия конгрес на Коминтерна”. Отдолу пишеше с червен спрей: „CSKA terores amortos govedores”.

Не помня, драги Сам, как съм слязъл на спирката, как съм се залутал из безлюдните улици, покрай складовете, в които от години нищо не се складира, край коя ограда съм седнал да изям сандвича си със шунка, зелена салата и репички. Преместването на слънцето, ходът на часовника, сочат, че това време някак е изминало, но аз представа нямам как. Тогава едва ли съм знаел защо така ме е втрещила историята, дочута в автобуса. Сега вече знам. Или поне подозирам. Не е било заради самата история. Усещал съм, че предстои зараза. Епидемия.

Девет дни по-късно се возих в автобус 77. Малцина хора в моя град знаят изобщо, че съществува такъв автобус, но аз никога няма да го забравя. Няма да забравя налудничавия поглед на момчето, което седна до чернокосата девойка с късата пола, попита я дали често пътува с този автобус, обясни, че учи в Икономическия и че отивал на купон, и после каза: „Искам да ти разкажа една история...” Старият „Икарус” ревеше сърдито, от кабината на шофьора се носеше гръмогласна чалга, и не можах да чуя нищо повече. Но четири дни по-късно видях чернокосата девойка в автобус 313. Седна до едно малко момиченце със синя панделка, попита го дали често пътува с този автобус, сподели, че си търси работа като продавачка на сладолед, и когато автобусът спря на светофара, се наведе към момиченцето с думите: „Искам да ти разкажа една история...”

Драги Сам, аз вече не искам да разказвам никакви истории. Но заразата е плъзнала, епидемията постепенно обхваща целия град. С всеки изминал ден в автобусите се появява по някой мореплавател с искрящ поглед и настоява да разкаже своята история - своята забавна, любопитна, скучна, тъжна, жизнерадостна, поучителна, разпиляна и неконтролируема история. Не знам какво се крие в дъното на това, но имам чувството, че историите завладяват града. Истерия за истории. А може би той винаги е принадлежал не на нас, а на тях. Може би те са живите същества, а ние сме техните истории. Не знам. Но скоро вече няма да има и значение. Чакам на спирката и пуша лютив фас. Един-единствен автобус спира тук: 120. Число, заредено с истории. Ще се кача, ще седна и в един момент до мен ще се намести някоя знаменателна лелка с мрежа картофи в ръка. Ще си продупчи билетчето и ще ме попита делово: „Прощавайте, често ли пътувате с този автобус?”

 

 

© Ангел Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.12.2007, № 12 (97)