КОМУНИСТИЧЕСКИЯТ НАЦИОНАЛИЗЪМ

Албена Хранова

web | НРБ-литературата

Тези страници са опит за резюмиращо обобщение на някои наблюдения, залегнали в един по-обемен труд (Хранова 2011); тук полагаме единствено онези пунктове, които пряко се отнасят до твърде интересната идеография на отношенията между комунизма¹ и национализма в българската история и култура. Целта ни е да проблематизираме като че ли безвъпросната им, христоматийна противоположност и да се опитаме да покажем как двете уж-опозитивни доктрини прихващат една от друга национализма, за да се окаже той накрая един вид последно убежище на комунистическата доктрина от 1970-те и 80-те; последно убежище, както в по-общия политически контекст, така и в собствените развития на литературата.

Ще започнем с един извод от изследването си, чиято аргументация тук не можем да приведем поради обемността й, и затова ще изпишем само неговата обобщена формулировка. Между полюсните политически режими - десният авторитаризъм на междувоенния период и левият авторитаризъм на сталинизма - се провижда един чудовищен континуитет, който някак прави от 1940-те едно "цяло десетилетие". 1944 г. наистина е граница, на която умират хора, сриват се репутации, променят се завинаги човешки съдби, политически обстоятелства, частни животи и социокултурни парадигми. Но не се променя волята на държавата (на двете толкова различни държави) преди и след 1944 г. да държи на пряко подчинение едновременно и заедно полетата "изкуство", "наука" и "култура". Така - въпреки историческата граница 1944 г. - има едно принципно общо нещо между междувоенния национализъм и последвалия го сталинизъм, и то е, че и двата периода, и двете им държави се стремят да притиснат различните полета в културата (между които "идеологически" най-важните сигурно са историческата наука и изкуството литература) едно към друго и да размият границите им, организирайки ги около една централна ценност и подход, изобщо около само едно нещо. Голямата разлика е само в това, че докато междувоенният национализъм прибира едно към друго полетата в точката на предмета им - "нацията", то сталинизмът ги прибира едно към друго в точката на метода им - "марксистко-ленинската философия", "партийността" и пр. Тази алхимия, чиято главна формула (както и на съвсем истинската класическа алхимия) е тъкмо "всичко е едно". По този начин държавата прави полетата - притискайки ги към служене винаги и само на един политически и аксиологически център (независимо от различния му вид и характер преди и след 1944 г.) - неспособни да произвеждат различни разкази и да излъчват различни послания към обществото с оглед на различните им предмети, инструменти и методи. Оказва се, че главната функция на държавата и в двата уж-полюсни политически случая е да институционализира докрай тази неспособност. Затова и дали ще наричаме това "авторитарност", "алхимия" или "предмодерност" е само въпрос на избор на стилистика.

Въпросът тук е как - въпреки зададената по определение политическа противоположност между "национализъм" и "комунизъм" - между междувоенните и следвоенни "единичности" на предмета (националната идея) и метода на партийната маркистко-ленинска доктрина протича един неочевиден, но плътен континуитет. По-надолу ще аргументираме предположението си, че впрягането на комунизма и национализма у нас се провежда благодарение на разпрягането между национализма и фашизма, което измества национализма от директната опозиция с комунизма, а това пък осигурява политическото му място в периода 1944-1989 г.: от схващането му като не чак толкова голямо зло (в сравнение с фашизма) през втората половина на 1940-те до - както се изразихме по-горе - последно убежище на доктрината от 1970-те и 80-те. В хода на изложението ще засегнем това изместване чрез мястото на Фани Попова-Мутафова в двете политически конюнктури и вписването на десния национализъм в късния комунизъм, но преди това ще предприемем някои по-общи наблюдения върху това, как се слагат термините (и повлечените от тях политически аксиологии) в политическия език на комунизма.

Още през есента на 1944 г. и по-нататък фашизмът и национализмът се оказват ту едно и също нещо, ту различни неща - според единичните политически интенции на всяко тогавашно писане и говорене. Първоначално те изглеждат като почти нечленими с оглед на употребите на "фашизъм" и "фашистки" като вид стигматизиращ универсален предикат (за този тип употреби на "фашизъм" вж. Чичовска 1995: 35 и др.). Това може да се свърже и с наблюдението, че "за най-твърдолинейните е характерно виждане за фашизма, което може да се определи като метафизично (надемпирично). Фашизмът е вездесъщ и винаги наличен, само приема различни лица..." (Даскалов 2009). Добър пример за такива употреби са документите, публикувани в сборника "Съдът над историците" (1995), където констелацията на термини като "буржоазно", "фашизъм", "шовинизъм", "расизъм" и пр. е практически толкова "браунова", че не позволява на нито един от тях да изкристализира до евентуално понятие. Понякога това обстоятелство ясно се осъзнава; осъзнава се и неговата политическа инструменталност. Например по повод проектозакона за БАН през 1946 г. Димитър Михалчев и Спиридон Казанджиев пишат официално писмо до министъра на народното просвещение, в което са загрижени и от следното: "Понятията "фашизъм" и "фашизиран" са все още твърде еластични. Особено думите "и всякаква друга противонародна дейност" отваря дверите на една голяма небезпечност на академиците" (Съдът 1995: 139), поради което тогавашните председател и секретар на Академията си спечелват язвителността и укорите лично на Тодор Павлов (Съдът 1995: 153, 156). За изясняване и прецизиране на формулировките "фашист" и противонародна дейност", но този път в парламентарните обсъждания на Закона за висше образование през 1947 г., настоява депутатката от тогавашната опозиция Светла Даскалова; а вметнатите в стенограмата реплики, прекъсвания и квалификации са от такъв род, че навеждат на мисълта, че още тогава мнозинството в VІ велико народно събрание е имало някакво почти "протоколно" право на политическа безнаказаност, подмяна на думите на опонента, лоша манипулативност и самодоволна липса на възпитание (Съдът 1995 173-182). Във всички тези документи от периода 1944-1950 г. може да се абстрахира, цитира и опише една плътна линия на непрестанно бдене от страна на различни автори и оратори - да не би предикатът "фашистки" при стигматизирането на когото и каквото и да е случайно да липсва от езика на други автори и оратори.

Същевременно обаче се забелязва и друго - "брауновите движения" на термините, недорасли тогава до понятия поради бързите им инструментално-противоречиви употреби, позволяват и политическата им повратливост. Констелациите на "патриотизъм", "шовинизъм" "великобългарски", "фашизъм", "империализъм" и др. са невероятни например в писането на Тодор Павлов - и еднакво верни според тогавашната конюнктура, дори когато правят противоположни свързвания. Като че ли Тодор Павлов сбърква само веднъж, с термина "прогресивен космополитизъм" в следната умопомрачителна редица: "...не по един повод писахме против великобългарския шовинизъм и за истинския патриотизъм, съчетаващ се с прогресивния космополитизъм" (Павлов 1946: 17). Явно, някой на времето е реагирал поне на последния термин, Т. Павлов е приел критиката и е отбелязал: "...възражението, че ние, марксистите, погледнато по-строго, не трябва да употребяваме термина "космополитизъм"... Употребата на термина "космополитизъм" в смисъл именно на "интернационализъм" ни остана като наследство от времената на свирепата фашистка цензура... Съвършено ясно е, че отдавна е вече време да се върнем към правилната, неизопачена наша терминология" (Павлов 1946: 40).

В този език има и друго, отнасящо се до отношенията между фашизма и национализма - Тодор Павлов (освен че винаги оставя отворена възможността "фашистко" да действа като универсален предикат) предпочита да разставя термините в паратаксис, реди ги със запетаи и непротиворечиви, но и не съвсем идентифициращи ги едно с друго "и"-та. Например: "фашистките и великобългарските шовинисти" (17); "остатъците от фашистко-хитлеристката идеология, а също и на великобългарския шовинизъм... великошовинистическата идеология, която вървеше и върви ръка за ръка с идеологията на фашизма" (134-135); "фашистката и великобългарско-шовинистична отрова" (137); "хитлеристко-фашистката и великобългарско-шовинистическата идеология" (140) и др. Паратаксисът обаче позволява тънката възможност някой от термините да отпадне от редицата (тази перманентна възможност е и една от предпоставките никой от термините да не проработи до денотативно твърдо съдържание на понятие), във всеки един случай, когато отпадането е политически необходимо. Например по отношение на Вазов - Тодор Павлов последователно се бори против "вулгарния социологизъм" и съответно се бори за запазването на Вазов в канона, но отбелязва: "Вазов, без може би, да си даде ясна сметка за това, започна в идейно отношение да слиза все по-долу,... а в "Светослав Тертер" и в другите си исторически повести завърши с открит велико-български шовинизъм" (Павлов 1946: 41). Фашизмът е отпаднал, не само защото паратаксисът му позволява, но и защото няма как мъртвият от 1921 г. насам Вазов да бъде контекстуално нарочен за фашист. А може би това обстоятелство е един от тесните и почти невидими входове, през които и цялото контра-модернистко историческо четиво след Вазов се завръща бавно, но почти безпроблемно в комунистическата конюнктура.

Такова едно връщане има и по-отчетлив политически вход. Струва ни се много важно следното обстоятелство - Сталин очевидно е ревнувал от това, че Хитлер се идентифицира с понятието "националсоциализъм", тъй като и двете му съставки - "национал" и "социализъм" - се оказват еднакво нужни на самия него. В беседа, произнесена пред офицерите от софийския гарнизон през юни 1945 г. Тодор Павлов пространно разяснява на военните това Сталиново положение. Тук ще цитираме само участъци, отнасящи се до национализма:

А ето какво ни казва сам Сталин за фашизма: "Може ли да се считат Хитлер и кликата му за националисти? Не, не може. Всъщност, хитлеровците се явяват не националисти, а империалисти. Докато хитлеровците се занимават със събиране на немска земя, те можеха с известно основание да бъдат считани за националисти, но след като почнаха да завладяват чужди територии... хитлеризмът престана да бъде национален, тъй като от тоя момент нататък се превърна в империалистичен".

Много се е злоупотребявало с този въпрос. Йордан Бадев, Крапчев, Тодор Кожухаров и др. проляха реки от мастило да пишат, че ние сме с Хитлер, защото Германия била последователно националистична, а ние също сме били националисти, искали сме свобода за народа си, обединение на България и др.

Ясно е, обаче, че в случая с Хитлер и с-ие не се касаеше за някакъв национализъм. Борбата, която се инсценира с Версайския договор, беше с една единствена цел: да бъдат хвърлени германските маси и особено средната буржоазия срещу германското работничество...

Той, преди всичко, демагогствува по националния въпрос. Националния въпрос в ръцете на Хитлер беше, в същност, средство за демагогия в голям стил. В същност, Хитлер се стремеше към световно господство на германските финансови и пруски магнати, а националното чувство, мобилизирващо силите на патриотизма, беше в неговите ръце само средство за увличане и озлочестяване на германския народ (Павлов 1946: 228-229, 234).

Тук става ясно как бавно "национално чувство" лексикално преминава в "патриотизъм" (а "патриотизъм" е терминът, който иде да замени и обере негативите от "национализъм", но тук се вижда непротиворечивият им континуитет), а то пък се иззема от Хитлер. Затова става възможна и една следваща констелация - терминът "фашизъм" става ту почти синоним на "шовинизъм", ту съвсем антоним на "патриотизъм", както например в словосъчетанието "остатъците на фашистките и антипатриотични кадри" (Павлов 1946: 48). И така, разликата между национализъм и фашизъм (хитлеризъм) е санкционирана твърдо от Сталин и изяснена у нас от самия Тодор Павлов.

Сталин детерминира разделението между национализъм и фашизъм не само "методологически", но и по-пряко политически, чрез "македонския въпрос". В скорошно изследване на Чавдар Маринов по тази тема - и тъкмо през решетката "комунизъм и национализъм" - са проследени развитията и прекратяванията на тогавашния проект за южнославянска федерация (и произтичащото от него "македонизиране" на Пиринския край), разривът на Сталин с Тито и промяната на политическата реторика по този проблем още в езика на Георги Димитров на V конгрес в края на 1948 г. - още тогава терминът "шовинизъм" се откача от "фашизъм" и се предицира към сръбската политика: "разривът с Белград през 1948 г. внася забележими промени: терминът "шовинизъм" е автоматично пренесен върху западния съсед и започва един отначало муден процес на реабилитация на традиционния български разказ за миналото на Македония". Така в разбирането на това, как се слагат като непротиворечиви отношенията между национализъм и комунизъм у нас трябва да се има предвид и статуквото на "държавността" и укрепването й, външнополитическите конюнктури и "македонския въпрос" след 1944 г., както и политиката към малцинствата, при което се оказва, че "национализмът е не "последното убежище на комунизма, а най-естествената му среда, поне след идването му на власт" (Маринов 2009: 489, 496, 519). Да добавим, че при тези политически развития от 1948 г. нататък се осъществява терминологичното разпрягане не само между "фашизъм" и "национализъм" (което прави още Сталин, а Тодор Павлов го разяснява), но вече и между "шовинизъм" и национализма, при което входът към позитивното въвеждане на национализма още по-ясно се разширява и осветлява. Това положение е окончателно държавнически санкционирано от Тодор Живков на партийния пленум през март 1963 г. Въпреки разликата между постулатите на пленума и дотогавашните сталинистко-димитровски принципи², не можем да не отбележим тук и дълбокия, приглушен континуитет в нарастващото българско политическо разделение между фашизма и национализма. Може би е ирония на съдбата, но контра-сталинистките 1960-те тихо наследяват и още по-тихо се възползват от формулираната още от Сталин разлика между фашизма и национализма. Нека на този фон припомним и факта, че през 1962 г. излиза новото издание на "Дъщерята на Калояна" (1936) на Фани Попова-Мутафова.

Романовата четирилогия за Асеневци от 1930-те е сигурно най-популярният израз на междувоенния десен национализъм, въплъщение на политиката на издателство "Древна България", която се радва на завидна държавническа подкрепа³. Велика България, "България на три морета", България с Македония в нея (но не само Македония, по това време дясното политическо въображение изтегля - почти до съвпадане - параметрите на "българското" до мерките на самия Балкански полуостров) се мисли като постижим идеал както през Средновековието на Асеневци, наследници на "Симеоновия блян", така и поради междувоенната държавна политика. Това, че мечтата съвсем не е само литературна, ще илюстрираме чрез статията на Фани Попова-Мутафова "Пиемонт на Балкана" (сп. "Философски преглед", 1932), където са формулирани следните три възможности за обединение на Балканите:

Първо. Федерация на народите от двете държави (днешна Югославия и България), всеки от които ще запази своя език, своята народностна култура, самоуправление и пр. в естествените си етнически граници.

Второ. Обединение под един скиптър, докато евентуално историята създаде един единен народ, с еднакъв книжовен език, с еднаква култура и пр.

Трето. Насилствено присъединяване на едната държава към другата чрез война, безразлично дали изведнъж, или чрез компромис, а именно: като се отнемат една по една нейни области и се постепенно асимилирват... (Попова-Мутафова 1932: 432).

Авторката определено застава на страната на втория вариант. За нея това е сюжетът на италианското обединение "под скиптъра на Пиемонтския крал", резултирало във формулата "един народ, един език, една религия" (с. 433); за нея тази Пиемонтска роля на Балканите, където "не могат да съществуват и короната на цар Симеона, и скиптърът на крал Душана" (с. 430), се пада по право на България, "страната, в чиито граници някога са живели щастливи и обединени племената от Карпатите до Бялото и от Черното до Синьото морета" (с. 438). Същата идея се появява и в литературните произведения, формулирана ту чрез Симеон Велики през 1935 г. (И тогава чак новият Птоломей щеше да изгради своето бленувано царство... Царството на мира и свободата, на правдата и благополучието за всички народи на ширната му империя... Един господар трябваше да има полуострова Хемски - един народ, един език, една вяра" - Попова-Мутафова 1935: 11-12), ту чрез Йоан Асен ІІ през 1938 г. ("Сам Бог бе белязал границите на тая благословена страна: трите морета и ширната бяла река... от престола на Света София една воля щеше да направлява цъвтежа на великото царство: волята на българския цар... И нямаше друг, освен българският цар, който да обедини, да събере около престола си, да спои в едно цяло размирните, вечно враждуващи народи..." - Попова-Мутафова 1938: 20-21).

За мнозина в тогавашния контекст (и много отчетливо за Фани Попова-Мутафова) тези красноречиви и всъщност български Балкани с "един народ, един език, една религия" са политически постижими чрез съюза с Хитлер. Фашистките идеи на Фани Попова-Мутафова имат по-широк социален периметър от националистическите й пристрастия, макар че съвсем отчетливо включват и тях.

Цитатите, които следват по-долу, за да аргументират това, са взети само от една книга на Фани Попова-Мутафова - сборника статии "Новата българка" (1942), който събира и обобщава публицистичната дейност на авторката през междувоенния период:

В Германия жените също имат изборни права. Странното е там, че жените, които получиха правата си от социалдемократите, дадоха гласовете си на Хитлера, който им отнема свободите. Същото се случи и в Испания... Жените инстинктивно дирят своите най-стари права (к.а., Ф. П.-М.): да имат съпруг, деца и свой дом (Попова-Мутафова 1942: 9).

Маршал Петен заяви доблестно, като войник, причините, които доведоха Франция до страшната й катастрофа. Между тях една от най-важните бе и тази, че французинът и французойката се бяха отдалечили от вродените добродетели, вечните ценности в историята на човечеството: мъжът да бъде борец и войник, жената да ражда и отглежда деца... А в това време в Германия и Италия далновидни вождове бяха прокарали за основен принцип: жената да бъде запазена за семейството и за своята велика мисия, мъжът да бъде възпитан в духа на борчески начала (20).

Още от малки момичетата в Германия се подготвят за бъдещи домакини и майки... Забележителен е култа, който сам фюрерът Адолф Хитлер има към детето... Същите грижи, същите принципи на хитлеристка Германия намираме и във фашистка Италия... За японеца е известно, че е роден войник. Японката е родена майка. Плодовитостта й е пословична. Днес, ако Япония е велика световна сила, горните две обстоятелства не малко са й спомогвали (28-29).

С гениален усет Бенито Мусолини схвана, че демографската задача е една от основните, върху която ще се гради всяко обновително национално движение... За вожда на фашизма беше ясно, че един народ, който не се увеличава количествено, стига до обществени бедствия, нищета и несигурно бъдеще... (38).

Когато се говори за новата германска жена, това естествено се отнася за жената на хитлеристка Германия... Днешната германска жена, преминала през изпитанията на Световната война, изживяла трагизма на инфлацията и лутанията на демократичните режими, не се връща назад, а най-сетне намира отново себе си, цялостна, неподправена, в режима, вдъхновяван от идеите на Адолф Хитлер... (40).

На три пъти България е виждала земите си обединени в най-широки обсеги: при Симеона Велики, при Иван Асена ІІ и при Бориса ІІІ... И докато строим паметници, които редом с тия на Шипка и Цар Освободителя ще възвеличат спомена за Илинден, Тутракан и Дойран, ще увековечат стъпките на легендарните Хитлерови танкисти и щурмоваци по нашите земи... В Германия образът на Хитлер надхвръкна границите на държавата и стана символ на оня ренесанс на Духа, за който отдавна жадуваше цялото човечество, огънало се под вековните заблуди на юдейските си поробители, очакващо нов Месия, който да му възвести идването на един по-добър, по-щастлив, по-радостен свят (44-45).

Съответно, в същия сборник статии Фани Попова-Мутафова формулира ясно и враговете на своя политически идеал:

Последните остатъци на плутократична, демо-либерална Европа не се стесняват да прибягват до най-долните оръжия, за да запазят власт в ръцете си до края на великата борба. Може би с последната и безумна надежда: да дочакат завръщането на Старото и Отреченото (5).

Новото, това е освобождението на арийския свят от отровата на юдейството... Борба срещу всички фактори, които способствуват за намаление на раждаемостта!... Морална подготовка на българското момиче за осъзнаване неговия върховен дълг към род и родина... Скъсване с всички изкуствено насадени идеи на демолибералните и плутократически системи, които изкарваха жената из семейството, обещавайки й някаква привидна, антиприродна еманципация (24-25).

...Безбройните романи на разните библиотеки, масово четени от нашите жени, даваха предимно книги от еврейски или пораженски автори като Ст. Цвайг, Вики Баум, Дюамел, Ирена Немировска, Васерман и Ремарк, които посаждаха у българката интернационален, пасифистичен и дефестичен дух (32).

Днес два свята си дават огромен двубой, два принципа, две идеологии. И в тая борба на първо място стои въпросът за отношението ни към жената. Дали ще победи марксическият за пълното омъжествяване и еманципиране на жената, или фашисткият за достойното оценяване на нейното определено от природата място - е въпрос на близко разрешение (37).

Нека бъдем наясно. Поклонници на Чърчил и на Блум, звенари, интегралисти, пораженци, пладняри, антихитлеристи, покровители на еврейството и привърженици на плутокрациите, утопични сектанти и разрушители не могат да редят Нова България (48).

Тъкмо защото става дума именно за идеология (както се вижда, откровено фашистка), тя обвързва всички мотиви и жанрове в политическото писане на Фани Попова-Мутафова - демографския въпрос, мисията на жените, съдбата на Европа и националния момент, "когато политическият гений на цар Борис ІІІ създаде с помощта на хитлеристка Германия и фашистка Италия чудото на целокупна България..." (47). Обаче още на процеса пред комунистическия трибунал (по-известен като "народен съд"), където тя е съдена за фашистка пропаганда, свидетелят - напълно ортодоксалният комунист Христо Радевски - ясно разделя "фашизъм" от "национализъм": "Фани Попова-Мутафова е държала факела на фашистката литература у нас. Змей Горянин беше националист, но хитлеризъм у него не съм забелязал" (цит. по Трифонова 2004: 303).

Това случило се още тогава разделение между фашизъм и национализъм продължава и в днешната рецепция, само че с обратен знак - днес "не се забелязва" фашизмът на авторката; и в двата политически случая обаче се оказва, че национализмът се радва на позитивна светлина. Ако за 1945 г. той поне е по-малкото зло от хитлеризма, днес той се мисли почти като автономен и самоочевиден естетически факт. Преди да дадем показателни примери как става това, ще приведем един извод (който тук споделяме и подкрепяме) за политическата симетрия на "белите петна" в обществената памет; той формулира наклона на интерпретациите след 1989 г. по следния начин: "Интересно е наличието на сходни "бели петна" за въпросните писатели и в периода след 1989... дори и този опит за реабилитация продължава да се влияе от "политическото" и да се съизмерва спрямо опозицията "комунисти-антикомунисти", което от гледна точка на изкуството не се отличава особено от предишната употребявана опозиция "комунисти-фашисти" (Георгиева 2002: 9).

Да представим накратко изводите си, още преди да сме проследили по-подробно техните аргументи. Оказва се, че съвременният антикомунизъм забравя за фашизма на Фани Попова-Мутафова (понеже комунизмът го помни) и няма нищо против национализма й (понеже той все още се привижда като антикомунистически), при което антикомунизмът някак си е забравил, че именно комунизмът, и то в сталинистката му версия, първи е направил разликата между двете, а смекчаването на доктрината от 1960-те нататък е потвърдило, усилило и задълбочило това обстоятелство чрез държавническото официализиране на национализма. Така нерадостният ни извод е, че антикомунизмът едва ли заслужава своето "анти", понеже в интересуващото ни отношение потвърждава положения на комунизма и то и в двете му версии - сталинистката и постсталинистката. По-долу ще дадем примери за този политически капан, в който попадат интерпретации, формулиращи патоса си като антикомунистически. Ето и някои примери.

Смятаме горните дълги редици от цитати от "Новата българка" (1942) за уместни, даже належащо необходими с оглед на факта, че през последното десетилетие личният фашизъм на Фани Попова-Мутафова все по-последователно не се цитира, не се формулира или пък се изразява чрез ред трогателни евфемизми. Ето един емблематичен пример в това отношение: "Кое я заслепи...? Духът на Калоян ли, гладът в Мюнхен ли, или сянката на Йоан Асен се надвеси над нея в лош час и затъмни разума й... Идва 9-ти септември 1944 година и тя разбира, че е жестоко излъгана, с отрязани криле и скършена вяра. "Новият ред", на който толкова много е залагала, се е оказал фашизъм, а синеоките рицари - нагли завоеватели... И драмата не закъснява. Започват страданията, отричането, моралният тормоз..." (Касабова 2000: 58, 82). Като за момент оставим настрана Калоян и Йоан Асен, нека все пак отбележим, че съвсем не чак след 1944 г. "новият ред" се е оказал фашизъм - фашизъм той си е бил доста преди това и самата авторка ясно казва и термина, и ясно идентифицира неговите водачи и идеолози. Впрочем напълно честно тя казва думата и според протоколите от разпитите й пред съда през 1944 г.: "В някои от романите и разказите си аз застъпвах националсоциалистически идеи... Пишех за тържеството на фашизма като смятах, че това е новото, което ще обнови света" (цит. по Трифонова 2004: 283-284).

По особено ясен начин това разделяне на фашизма от национализма стои в едно изследване от 2004 г. (на което иначе дължим публикуването на важни архивни документи, протоколи от разпитите и показанията пред съда), което по изключение се противопоставя на лесното афирмативно четене, заобикалящо фашизма на Фани Попова-Мутафова:

В годините на Втората световна война Ф. Попова многократно декларира своите чувства и убеждения в българската преса, превръщайки се в пропагандатор, в глашатай на Хитлеровия фашизъм... Че одобрението спрямо немския фашизъм не е продиктувано единствено от целите на българския национализъм, а се приветстват и социалните му експерименти, личи от статиите "Как се извърши чудото на Хитлер" и "Новата германска жена"... съдържанието онагледява факта на заслеплението от новия германски ред, при който студентките са принудени да отидат на село, а селянките - изпратени на литературни четения... д-р О. Георгиева пише, че публицистичните изяви на Ф. П.-Мутафова са "въпрос на политически прагматизъм и нямат нищо общо с фашизма". Това впечатление отпада, щом се огледа масива от нейни публикации, посветени на Хитлеровата доктрина за нов ред в Германия и в света" (Трифонова 2004: 263).

Същото изследване обаче се възхищава от "федеративния проект" на Фани Попова-Мутафова в статията й "Пиемонт на Балкана", в която се пледира за обединението на Балканите под "един народ, един език, една религия" (Попова-Мутафова 1932: 433), а и това вече се било случвало под скиптъра на средновековните български царе. Днешната изследователка изразява не само одобрението си към този политически проект, но и внушава идея за неговата сегашна актуалност и евентуална перспективност. Тъй като смятаме това внушение за много симптоматично и наистина опасно, ще го цитираме тук:

Желаейки да бъде "Пиемонт на Балканите" чрез насилие, потисничество, омраза, декрети и кръв, Сърбия иска да строи онова, което може да извърши само времето, свободата и културата След като обосновава сръбския политически провал с некадърността, слепия шовинизъм и некултурността на сръбската нация, Фани доразвива тезата си в същата посока, но с обратен адресат. Убедена е, че всичко, което липсва на сърбите, го притежава единствено българската държава - свободен народностен живот, романтизъм на българската интелигенция, широко възпитание на народната маса, толерантност към малцинствата... това е теза на безрезервния патриотизъм и е крачка към налагане на българския национализъм (к.а., Ц.Т.) като политическа и общественополитическа идеология и стратегия през 30-те години на миналия век. При това анализът е толкова убедителен, че лично аз се питам дали пък не е била права авторката, дали българите в онази епоха наистина не са били подобни на "пиемонтците", под чиято егида се извършва обединението на Апенинския полуостров през ХІХ в.? Щом в първата си част статията действително се оказва пророческа - Сърбия се срина тотално като "Пиемонта" на Балканите, а ние все още не сме се доказали като субекти на писателската визия, дали това не ни предстои в необозримото бъдеще? (Трифонова 2004: 255).

Показателно е, че за да постигнат своето "бяло петно" по отношение фашизма на Фани Попова-Мутафова, някои днешни прочити просто разделят съставките на идеологията й и ги интерпретират поотделно, като това позволява и движение на ценностните акценти, осигуряващи реабилитиращото и афирмативно четене. За литературоведите най-подразбиращата се операция е да разделят публицистиката й от художествените й романи и да се изправят въобще срещу политическото четене на художествената литература, например: "Различията в оценките на критиката... по отношение на нейните произведения е симптоматична за деформиращото влияние на политическото върху мисленето за литературата... Безспорно е, че в публицистиката на Фани Попова-Мутафова могат да бъдат забелязани прояви на "потенциален расизъм", свързани с влиянието на немската култура... Подобни обвинения обаче са несъстоятелни, що се отнася до художествената й проза..." (Ангелова-Дамянова 2004: 64, 68). Съответно публицистиката изглежда като залитане, различно от високите качествата на романите, а пък тези високи качества се мислят някак като безвъпросни (в което лично много се съмняваме). Производно на това разделение е може би най-важното разграничаване - това между фашизма на статиите и национализма на романите. Например за критици веднага след 1944 г. се казва, че "правят фактологично необоснован пренос на националната тема върху полето на нацизма... Политическият прагматизъм на Ф. Попова-Мутафова, привидял в Германия защитника на българските национални интереси, обаче няма нищо общо с фашизма ... за загърбане на табуто върху творчеството й, на неговото произволно етикетиране като "фашистко"... Твърдението за някакъв фашистки характер на романите на Фани Попова-Мутафова е абсурдно и не би могло да се окачестви по друг начин освен като идеологическа измислица, като политическа клевета" (Георгиева-Тенева 2002: 153).

Според нас пределът на такъв тип интерпретации е внушението, че национализмът (при това в радикалната му междувоенна версия) може, за разлика от фашизма, да бъде изваден от политическото и да бъде четен като автономен литературен "естетически факт".

Смятаме това положение за твърде важно и затова ще се отклоним за момент към неговия аналог в историческата наука. Днес тя, разбира се, не се стреми към преобразуването на междувоенния национализъм в "естетически факт", но пък също и посвоему задълго поддържа разделението между фашизма и национализма. Индикация за това е и фактът, че първите академични дебати на историческата наука върху фашизма в България започват едва през втората половина на 1960-те и че за тях вече е точно констатирана следната особеност: "Дебатът върху фашизма обаче е напълно чужд на националния наратив... относително постоянният контекст на мисленето на фашизма в историческите изследвания у нас от самото им начало - като аспект на социално-класови отношения, на отношения с "българската демократична общественост", но никъде като национален (националистически) проект" (Еленков 2002: 376). Да добавим и немаловажното допълнение на Румен Даскалов към извода на Иван Еленков: "това не е без връзка с актуализирането на национализма"; и още: "В дискусиите за фашизма може да се забележи една характерна липса - връзката с национализма и отношението към "националния въпрос"; като че ли фашизмът е нещо съвсем отделно от тях, и то въпреки иначе ясната връзка между "родно и дясно"... Може да се разсъждава върху този характерен момент: дали националната чувствителност на самите историци не ги кара да игнорират или да премълчават връзката на фашизма с крайния национализъм, за да не дискредитират покрай едното и другото... Едва от средата на 80-те години се обръща внимание (особено от Николай Поппетров) на присъщия за български десни и фашистки организации силен национализъм..." (Даскалов 2009: 207).

И така, през април 1945 г. Фани Попова-Мутафова е осъдена на седем години затвор и 10 000 лева глоба за фашистка пропаганда. Излиза от затвора след 11 месеца, благодарение (както твърдят всички изследователи на документите по въпроса) на лични застъпничества и това спасява здравето и живота й. Тук ще предположим "жанровата" разлика между присъдата и литературната реабилитация, при цялото уважение към личното страдание и тежките превратности в житейската съдба на авторката - фашизмът на публицистиката й е основание за присъдата; национализмът на романите й е основание за реабилитацията; фашизмът и национализмът, които от Сталин до Тодор Живков, а и след него по различен и не толкова различен начин са се оказали различни неща.

Затова и самата реабилитация - преиздаването на междувоенната й сага за Асеневци от 1962 нататък - днес се мисли наготово като основание за липсата на фашизъм в нейното писане. По-подробно казано, сегашен аргумент за липсата на фашизъм в писането на Фани Попова-Мутафова (такава липса, разбира се, няма) е фактът, че историческите й романи са реабилитирани и преиздадени от 1960-те нататък. Ето пример за това, как този факт играе в ролята на аргумент: "...акт на пълно безхаберие (или злостна тенденциозност) е да набуташ с болшевишки замах... цялото творчество на една от най-популярните ни исторически романистки в рубриката "фашистко"!... Впрочем ако романите на Фани Попова-Мутафова бяха наистина такива, те в никакъв случай не биха дочакали "реабилитацията" си само десетина години по-късно..." (Зографова 2006: 183). Преизданията обаче се случват след поправки на текстовете, които не са били особено детайлно четени, но са били повод за критически мисли за насилието, което комунистическата конюнктура упражнява върху авторката.

Позволяваме си да кажем, че сме извършили това четене и сравняване на поправките - както за изданията от 1930-те и първото им преиздание от началото на 1940-те, така и за следващото им преиздание от 1962 г. нататък, вече в друга политическа конюнктура; също и отношението на поправките от 1960-те спрямо изискванията на тогавашните вътрешни рецензенти⁴. Извършената текстологична работа върху не по-малко от 9000 страници текст - първите издания на романите от 1930-те години, второто им издание от 1942 г. и третите издания от 1960-те-1980-те - тук не можем да представим по разбираеми технически причини, дори и само на равнището на няколко по-подробно проследени мотива (направили сме го в Хранова 2011, І: 292-313). Ще изложим направо някои изводи от наблюденията си, които имат пряко отношение към политическата история, внедрена в поправките. Налице е един твърде двусмислен начин на редактиране в третите издания - поголовен принцип на текстовата преработка и на трите романа. Огрубено казано, авторката действа така: тя премахва детайл от междувоенния национализъм (например обозначенията на границите на Велика България и трите морета във виденията на някой велик средновековен цар), но затова пък напълно запазва идеографската рамка и модела, който прави тези детайли лесно въобразими и представими. Изтрива дадено конкретно нещо, но добавя друго конкретно нещо, което му е идеологически хомологично. Изтрива дадена стереотипна формула от едно място или от един цар, но я запазва или направо я написва на друго място и при друг цар (тъй като у Фани Попова-Мутафова царете от Симеон Велики до Асеневци са си кръвни и политически наследници един на друг, различията от кой цар ще се изтрие формулата и при кой цар ще се впише съвсем не са толкова важни). В целостта си всички тези операции могат да изглеждат като много сложна, интелигентна и хитра политическа игра на писателката, непроследима през десетки и стотици страници от страна на редовите читатели и на дежурните идеолози, с която тя си отмъщава и се подиграва на режима, пратил я в затвора. Но могат да изглеждат и като неособено съзнателни - т.е. Фани Попова-Мутафова просто не може да пише другояче, въпреки заявеното си политическо желание, затова и всички поправки в целостта си просто възпроизвеждат десния междувоенен национализъм с дата 1960-те и нататък. Въпросът обаче не е толкова в това, дали Фани Попова-Мутафова е успяла да излъже комунистическата държава, колкото в това, дали същата комунистическа държава всъщност иска от нея премахването на десния национализъм, при положение че в поправките си от 1960-те нататък авторката не само го запазва, но и на места доста осезателно го усилва. Да припомним, че все пак това е същото десетилетие, което (дори на равнище партиен пленум) връща национализма в качеството му на ясно официализирана политическа идеология.

Заради всичко това може да се помисли, че с поправките си Фани Попова-Мутафова наистина лъже режима. Също толкова валидно обаче е предположението, че режимът не е чак толкова глупав и че мнителното му политическо четене не може чак толкова лесно да бъде излъгано. По-скоро режимът позволява да бъде излъган, тъй като десният национализъм наистина му е станал политически необходим и както казва в рецензията си Д. Ангелов (папка а 787/80, НИМ), задачата е романите на Фани Попова-Мутафова да бъдат преиздадени; и съответно режимът пък лъже читателите за това, че романите са били поправени в съответствие със социалистическата конюнктура и нейните прокламирани ценности. Наистина е така, романите са били поправени в съответствие с конюнктурата, която наистина вече е ясно националистична. В редица днешни текстове се говори за непрестанната несигурност и постоянния страх, който Фани Попова-Мутафова е изпитвала в ежедневния си живот след 1944 г. Поправките на романите обаче са такива, че не излъчват вече никакъв страх от разкриване и преследване, който би дошъл от евентуалните несъответствия между нейното писане и режима; напротив, налице са тъкмо договорени съответствия между тях.

Железният континуитет на междувоенното политическо дясно и историческия роман кулминира в разбиранията на "епохата Людмила Живкова" за българската история и българската култура (за нейните институционални политики вж. Еленков 2008: 279-412). В архива на Фани Попова-Мутафова са запазени анотация⁵ (адресирана до издателство "Народна младеж") и скица на нов роман трилогия с работното заглавие "Великата река", чийто сюжет е Произходът. Трите му планирани тома разказват за траките, славяните и прабългарите (много отпреди Кубрат и Аспарух), а сюжетът на трилогията е планиран да завърши с основаването на българската държава. В анотацията си до издателството авторката ясно и финално отбелязва, че предлага трилогията "в чест на 1300-годишнината от основаването на българската държава". Фани Попова-Мутафова умира през 1977 г. ненаписала романа (а може би и изобщо не е успяла да го започне). Броени години след смъртта й обаче, през 1982 г., излиза първата част от четирилогията на Антон Дончев "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес", също разказващ за Произхода, прабългарите, славяните и траките, също посветен на 1300-годишнината на българската държава и също носещ ясно дясна идеология (подробното аргументиране на плътния континуитет между междувоенното радикално дясно политическо мислене и "епохата Людмила Живкова" в "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес" вж. в Хранова (2011, ІІ: 521-568). Така континуитетът на дясното в жанра твърдо се потвърждава и поддържа в контекста на политическото време, нарекло себе си "развито социалистическо общество".

Много показателни в това отношение са и слуховете, че докато е била в немилост, Фани Попова-Мутафова е писала романи, излезли под чужди имена на емблематични социалистически автори, между които постоянно се повтаря и името на Антон Дончев; тези слухове биват днес периодично подновявани в медиите. Тук ни най-малко няма да ни интересува въпросът за тяхната достоверност (в която силно се съмняваме поради сериозните стилови разлики между нарочените автори и Фани Попова-Мутафова), а и доколкото ни е известно, засега не съществуват документи, превръщащи версията на слуха в литературноисторически факт. Слухът обаче все пак е извънредно симптоматичен отвъд рационалността на фактите и отвъд конкретиките на заподозрените авторства - колективното несъзнавано на слуха усеща ясно, че междувоенният десен модел безпроблемно, но не съвсем явно, пише именно социалистическа класика, що се отнася до интересуващия ни жанр. За сравнение - все пак няма слух, че примерно Любомир Бобевски е писал стиховете примерно на Христо Радевски, докато слухът, че старият десен междувоенен национализъм пише новия исторически роман на комунистическата епоха, е станал съвсем възможен и даже моделно и идеологически логичен.

С това забелязване ще приключим сегашните си страници; и с убеждението, че следващи изследвания върху комунистическия национализъм в литературата и извън нея наистина си заслужават изследователското усилие.

БЕЛЕЖКИ

1. Изборът на понятия - "социализъм" или "комунизъм" - за адекватно назоваване на периода 1944-1989 г. в българската история и култура е ежедневен изследователски проблем и на хуманитарните, и на социалните науки у нас поне през последното десетилетие. Тъй като сам по себе си този проблем се нуждае от самостоятелно мащабно изследване в парадигмата на историята на понятията, тук ще го оставим настрана. Ще употребяваме повече "комунизъм" поради интуитивната обща нагласа на употребите, според която "комунизъм" повече пасва на доктриналните заявки на идеологията, а "социализъм" - повече на социалните дадености на периода, тъй като тук повече ще ни интересуват именно идеологическите разчертавания на доктриналния политически език. [обратно]

2. "Разликата с "димитровската епоха" е очевидна: Живков критикува "грешките" на партията от междувоенния период насетне, избягвайки директни нападки срещу Димитров и Коларов. Той дори изразява открито съгласие с позициите по македонския въпрос, прокарани в някогашните "шовинистични речи" на "буржоазията". Въпреки това партийният лидер препоръчва линия на определен дипломатически компромис: България трябва да признае съществуването на македонска република в Югославия, където поради различни исторически фактори се развива македонско национално съзнание. Югославските ръководители пък трябва "да прехапят хапа" и да се откажат от намеса във вътрешните работи на България, по-специално в Пиринския край" (Маринов 2009: 492). [обратно]

3. За феномена на издателството и библиотеката "Древна България", за институционалните функции, които тогавашната държава й възлага, както и за социалното битуване на тогавашното историческо четиво вж. Стоянов (1998). [обратно]

4. Вж. рецензиите на Хр. Христов и Д. Ангелов в архивната папка а 787/80, Национален литературен музей. [обратно]

5. Отново в папка а 787/80, Национален литературен музей. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Ангелова-Дамянова 2004: Ангелова-Дамянова, София. Женският глас на историята. Българският исторически роман и жените авторки. Бургас: Либра Скорп , 2004.

Георгиева 2002: Георгиева, Мирослава. Пренаписване на авто/биографиите: Фани Попова-Мутафова. // Култура, XLVI, бр. 16, 19.04.2002.

Георгиева-Тенева 2002: Георгиева-Тенева, Огняна. Литература и исторически мит. София: Гражданско дружество "Критика", 2002, с. 9.

Даскалов 2009: Даскалов, Румен. От Стамболов до Живков. Големите спорове за новата българска история. София: Гутенберг, 2009.

Еленков 2002: Еленков, Иван. Дебатът за фашизма сред историците в България през ХХ век - историографски контекст и функции. // Ars inveniendi. Изследвания в чест на проф. Ивайло Знеполски. Съст. Жана Дамянова. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2002, с. 360-383.

Еленков 2008: Еленков, Иван. Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма - политическо управление, идеологически основания, институционални режими. София: Сиела, 2008.

Зографова 2006: Зографова, Катя. Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни. София: Изток-Запад, 2006.

Касабова 2000: Касабова, Благовеста. Чудотворката. Щрихи от портрета на Фани Попова-Мутафова. София: K&M, 2000.

Маринов 2009: Маринов, Чавдар. От "интернационализъм" към национализъм. Комунистическият режим, македонският въпрос и политиката към етническите и религиозните общности. // История на Народна република България. Режимът и обществото. Под общата редакция на Ивайло Знеполски. София: Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 2009, с. 478-529.

Павлов 1946: Павлов, Тодор. На литературни и философски теми. София: Нариздат, 1946.

Попова-Мутафова 1932: Попова-Мутафова, Фани. Пиемонт на Балкана. // Философски преглед, год. ІV, 1932, кн. 5, 1932, с. 430-438.

Попова-Мутафова 1935: Попова-Мутафова, Фани. Увенчанието на Симеона. София: Древна България, 1935, с. 11-12.

Попова-Мутафова 1938: Попова-Мутафова, Фани. Йоан Асен. София: Древна България, 1938, с. 20-21.

Попова-Мутафова 1942: Попова-Мутафова, Фани. Новата българка. София: Пробив, 1942.

Стоянов 1998: Стоянов, Стилиян. Литературата на двора. София: ЛИК, 1998.

Съдът 1995: Съдът над историците. Българската историческа наука: документи и дискусии 1944-1950. Съст. В. Мутафчиева, В. Чичовска, Д. Илиева, Е. Нончева, З. Николова, Ц. Величкова. Предговор Вера Мутафчиева. София: АИ "Проф. Марин Дринов", 1995.

Трифонова 2004: Трифонова, Цвета. Писатели и досиета. В. Търново: Фабер, 2004.

Хранова 2011: Хранова, Албена. Историография и литература. За социалното конструиране на исторически понятия и Големи разкази в българската култура ХІХ-ХХ век. Том І. Литература, историография, социология: теории, кризи, казуси. Том ІІ. Животът на три понятия в българската култура: Възраждане, Средновековие, робство. София: Просвета, 2011.

Чичовска 1995: Чичовска, Весела. Политиката срещу просветната традиция. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1995.