НОВИ СТЕПЕНИ НА СВОБОДА

Александър Андреев

web | Нови степени на свобода

Степени на свобода
(някъде в София, 80-те години)

- Хайде, че път ни чака - за трети път повтаряше съседът на Красен и Вики от горния етаж, а жена му се давеше от смях по повод на това остроумие.

Вече бяха изпратили Ленчето и Иван от долния етаж. Стояха изправени в антрето - Вики с кухненска престилка, Красен с блуждаещ поглед, горните съседи по анцузи, а Евгени Митев - в комичното си кадифено сако. Съседката току събуваше единия си чехъл и несъзнателно потъркваше голо стъпало о кокалчето на другия си глезен, докато мъжете вяло се тюхкаха над пословичното българско футболно безкъсметие. Красен подпираше вратата заради течението, а може би и заради собственото си равновесие. Пиха доста тая вечер, пък и мачът по телевизията свърши злощастно за България, тъй че всички бяха потиснати и леко истерични.

- И умната по пътя! - подвикна Евгени подире им, продължавайки шегата, а от площадката отекна поредната доза кикот.

- Защо им се подиграваш на хората бе, Митев? - мрачно го санкционира Красен, когато се върнаха в хола. - Първо, те са ми приятели, и второ...

- Какво им се подигравам? - прекъсна го Евгени. - Просто им влизам в тона.

- Айде не се прави на ударен. Самият ти възглед, че им влизаш в тона, е високомерен - постепенно набираше педагогическа инерция Красен. - Човекът е много способен инженер, нищо, че и двамата изглеждат малко скучни. Ти какво искаш? Всички да са хем свестни, хем забавни?

- Искам, защо да не искам? - неочаквано и за самия себе си му се опъна Евгени. - Слава Богу, свестни хора има достатъчно, но това не означава, че непременно всички трябва да са ми приятели.

- Аз пък нямам нищо против да се събера със съседите си и да гледам мач. Ти просто не го разбираш. Интересно ми е да виждам различни хора, да бъда част от различни общности...

- Ето, точно това е! - прекъсна го Евгени. - Аз пък не обичам да бъда част от никакви общности. Общностите са просто резервоар, от който неуверените, безсубектните черпят самочувствие. Откъде-накъде ще натоварвам с екзистенциално значение факта, че райсъветът или случайността са ме събрали под един покрив с някакви хора?

- Чакай, чакай, чувството за принадлежност е нещо много по-сериозно - наведе се през масата Красен, опитвайки се да фиксира Митев през зацапаните стъкла на очилата си. - Щеш или не щеш, ти принадлежиш към най-различни общности, като се почне от общността, наречена "български народ", и се стигне до собственото ти семейство. Лично аз не виждам в това...

- Само една уговорка, за да ти спестя време - пак го прекъсна Евгени, а приятелят му наскърбено се отпусна назад във фотоьойла и демонстративно скръсти ръце пред гърдите си. - Никой не ме е питал искам ли да принадлежа към българския народ, към софиянците, към обитателите на блок 139Б и пр. Ето, това ме дразни, защото, за разлика от семейството ми, всички тия общности са механични, това е насилствена идентификация...

- Насилствена или доброволна, тя те е формирала по някакъв начин и ти де факто си българин, софиянец и т.н. Тъй че не ми излизай с този абстрактен индивидуализъм. И, моля ти се, не ми пести време, без да си ме питал.

Красен насериозно се беше раздразнил, защото този спор не бе от вчера. Аз съм си аз, твърдеше винаги Евгени полу на шега, полу на сериозно, а приятелят му вечно градеше някакви общности, събираше студентки и студенти, създаваше философски кръжоци, вареше лютеница с комшиите и строеше общи покриви за единомишленици. Малодушие, липса на гръбнак, филистерство, страх пред индивидуалната отговорност, селски колективизъм - какво ли не беше изприказвал Евгени Митев срещу механичното групиране, срещу локалния, гилдиен или социален патриотизъм, който поражда отегчителни и опасни идентификации, който произвежда квартални клюки и фалшиво самочувствие... Не и не, Красен патетично бранеше правото на хората да се чувстват именно филателисти или живеещи-от-1948-на-Цар-Иван-Асен-II, да говорят с нежност за старата квартална чешмичка или за бомбиралите буркани в общото мазе, да се прехласват по националните символи и националния отбор по футбол, да ронят сълзи на химна и да мислят в категорията "ние, притежателите на ирландски сетери". Но той, Евгени, никога няма да се съгласи...

- Аз си лягам, мило - съобщи откъм вратата Вики, която беше измила съдовете и сега леко се мръщеше изпод нощната си козметична маска. - И да си проветрите малко тука.

- Лека нощ, мило, ще проветрим - отговори й Красен с някаква блудкава нежност в гласа, макар че, според Евгени, беше по-скоро раздразнен от прозрачната нощница, в която жена му се явяваше пред техния общ приятел.

- Освен това Ленчето от долния етаж фантастично ме разтрива, когато се схвана - съобщи след малко Красен, докато отваряше скърцащите прозорци и опипваше с измъчена физиономия скърцащите прешлени на врата си.

- И от време на време се чукате, нали? - с привидно безразличие отбеляза Евгени, който се беше подразнил от лигаво-ориенталското отношение на своя приятел към "съпругата Вики", както се изразяваше самият Красен.

- Виж какво, Митев - тихо и някак заплашително отвърна Красен, внезапно овладял блуждаещите си сетива и разум, - и друг път съм ти казвал, че не си ти човекът, комуто разрешавам да заема някакви псевдоморални позиции по въпроса. Първо, защото нищо не разбираш от отношенията между мъжете и жените. И второ, защото сам си избрал моногамното поведение, и то не поради нравствени причини, а просто понеже така ти е по-удобно.

- А пък на тебе ти е удобно да се чукаш с Ленчето от долния етаж, понеже е най-близо - Евгени също се беше ядосал, тъй че опитът му да балансира между безобидното остроумие и агресивността очевидно се провали, сам го забеляза по тона си.

Красен стисна челюсти, преглъщайки желанието да насмете словесно своя приятел, и си доля от изстиналото кафе. Изобщо, цялата вечер бе някак не на фокус, думите излизаха твърде приблизителни и се разминаваха във въздуха, смеховете звучаха фалшиво, дори по време на мача страстите се зараждаха като с Цезарово сечение - мъчително и рисковано. После по инерция всички повтаряха многократно предъвкваните разсъждения за българското овчедушие, за лошия исторически и футболен шанс, за "българската работа, зле започната, недовършена" и прочие. Евгени през цялото време имаше усещането за някакво общо възпаление, което е парализирало цялата компания. Струваше му се, че всички с усилие си пробиват път из собствените си объркани мисли, че голата крушка на тавана свети все по-слабо, че панелите могат всеки миг да се срутят, че иде буря или атомна авария. Мокетът беше мръсен и охлузен, от кушетката стърчаха пружини, някаква дупка край прозореца бе запушена с вестници, а хората пред тъмния телевизор лекуваха възпалението с огромни дози съмнителен джин.

- Ако беше някой обикновен простак, щях да ти кажа, че си импотентен и да приключа този разговор - заговори пак Красен, а дрезгавият му глас сигнализираше дълбоко огорчение. - И ти в действителност си посвоему импотентен, макар и не във физиологическия смисъл. Ти нямаш сетива за възбуждащата размяна на енергии между двама души, за онзи първичен взрив, за Биг Бенг, от който се зараждат галактиките на общуването...

- О, я стига! - махна с ръка Митев. - Остави на мира костите на Киркегор. Първо, чукането е едно, а общуването - съвсем друго. И второ...

- Изобщо не е така и ти го знаеш, не случайно непрекъснато отбягваш тази тема. Да опознаеш и да приемеш Другия именно като Друг, като различен от тебе, включително и като различно тяло, ето това е комуникативната потентност, която ти липсва на тебе. - С психоаналитически ентусиазъм Красен все по-енергично обработваше своя приятел на изтърбушената кушетка отсреща. - Затова и не можеш да разбереш приятелството ми с комшиите...

- Искаш да кажеш, че между размяната на физиологически течности и размяната на думи няма особена разлика, така ли? - отново взе думата пациентът. - Че е все едно какво и с кого, важното да има алъш-вериш? Да прощаваш, ама тия краставици можеш да ги продаваш на Ленчето, не и на мене. Даже ако от чисто научен интерес за момент приема твоята интерпретация, пак си остава неясно, защо непременно трябва да общувам и да се чукам с когото ми попадне? Ами че това си е чисто насилие над моята природа. Така, както нямам желание да разговарям за туршии или домашни животни, аз не искам и да се подлагам на някакви механични фрикции, да подчинявам уникалното си тяло на нечия власт, да извършвам глупави движения сред непознати миризми, а когато всичко свърши, да се чудя от къде на къде и дали не съм хванал СПИН. Както виждаш, дори не говоря за низмени нагони и прочие, просто възприемам секса действително като най-интимна фаза в определен тип общуване, а не като случаен разговор в трамвая.

- Ама ти наистина си сбъркан, бе Митев - въздъхна Красен и обърса с длан зачервените си очи. - Я по-добре да лягаме, че утре рано ще изпитвам.

През следващите няколко часа пружините на кушетката с променлив успех се опитваха да проникнат между ребрата на Евгени и да се забият право в треперещия му от препиване стомах. Вестникът в дупката край прозореца прецеждаше върху главата му талази софийски въздух и кучешки вой, а из тревожните му сънища тъжно се скиташе Магда, стиснала под мишница някаква заплашително зелена папка. По някое време призори Красен с тропот се втурна из панелния апартамент, през вратата нахлу мирис на кафе и фалшиво подсвиркване с уста (July Morning на Uriah Heep), стомахът на Евгени застрашително запълзя нагоре по хранопровода му като извънземното чудовище от един американски филм, после тропотът, подсвиркването и миризмата постепенно стихнаха, отстъпвайки място пак на Магда, която настървено го целуваше в устата. Евгени хем се задушаваше, хем усещаше, че се възбужда, ръцете на Магда уверено опипваха слабините му, в последния момент той успя да си поеме дъх, отлепи потното си лице от плюшената възглавничка и стисна зъби, за да спре двата съвършено различни мускулни спазъма, които самостоятелно и независимо един от друг се опитваха да освободят измъченото му тяло от определени физиологически субстанции.

Стана и все още леко замаян се упъти към банята - бос, по тениска и с неестетично издут слип.

- Мило, ще ми донесеш ли чаша вода? - стресна го гласът на Вики откъм спалнята.

- Красен излезе, Вики - отвърна той към затворената врата, след като ненужно се беше изкашлял, сякаш за да я предупреди за присъствието си.

- Митев, миличък, донеси ми малко вода, моля те! - глухо измяука жената отвътре, очевидно заровена сред завивките.

- Ами, да, да, ей сега, само да се облека - глупаво пристъпи от крак на крак Евгени, чудейки се накъде по-напред да тръгне: към банята, към кухнята или обратно към хола.

- Не-е, дай ми първо вода-а! - глезено проточи Вики. - Обещавам, че няма да те гледам.

В размътения му организъм възникнаха някакви химически реакции (Адреналин? Тестостерон? Киселини?), с будната част от съзнанието си Евгени се видя като герой в евтин порно-филм, а спящата част изпрати нови сигнали към издутината в слипа. Механично зашляпа с боси стъпала по лепкавия линолеум към кухнята, чешмата с глух стон изригна ръждиво-кафява течност, Евгени зачака с чашата в ръка, мъчейки се да фокусира действителността, но нищо не се получи. Когато след няколко секунди предпазливо почука и влезе с водата в спалнята, ушите му горяха като на първокласник, а в главата му не беше останала нито една мисъл. Впрочем, беше останала една, но той предпочиташе да не я мисли.

Вики лежеше по корем сред разхвърляното легло и си играеше с опашката на жълто, плюшено лъвче, захвърлено на пода.

- Ето, не те виждам - като в игра на жмичка сънено промърмори съпругата на приятеля му, завряла лице във възглавницата.

Боже Господи, как се прави това? - появи се втора мисъл в съзнанието на Евгени Митев. Защото жената в леглото беше очевидно съвсем гола и очевидно очакваше същото, което и той. От треперещата чаша капки вода се стичаха хладно между пръстите му, но той - кой знае защо - не се чувстваше нито като Марлон Брандо, нито като Мики Рурк. Вики и Мики - утринен секс сред панели, сдоби се и със заглавие порно-филмът, тъй че на Евгени не му оставаше нищо друго, освен да посегне.

- Митевче бе! - изписка жената в леглото, усетила мократа му длан под мишницата си.

Само че в момента, в който напипа твърдата изпъкналост в центъра на топлата й гърда, Евгени с ужас усети, че еротичното му желание преждевременно и безславно е достигнало кулминацията си.

- Ето водата - дрезгаво съобщи той, оставяйки чашата върху нощното шкафче, и хукна към тоалетната.

Няма нищо по-трайно от променливото време
(някъде в Европа, 80-те години)

- Шалом, вуйчо Моис!

- Нисимчо! Ти ли си бе, мойто момче? Той портиерът ми каза, ама мене просто не ми се вярваше... Хайде, влизай, влизай.

Преди тази колкото вълнуваща, толкова и съдбоносна среща Войнов бе преживял няколко мъчителни часа. Още край Намюр, където туристическият автобус спря за кратко на паркинга на един виадукт над река Маас, вече бе уверен, че - за добро или за лошо - предположенията му и този път са били основателни. Следяха го. Все още не знаеше, дали в черния Сааб 9000 го дебнат хората от ротердамската мафия, или пък Де Вилде за всеки случай му е изпратил неканени придружители. Ако бе вярно първото - нужни му бяха доста ловкост и късмет, за да се опази от неприятната очна ставка с дулото на голямокалибрен пистолет, удължено, разбира се, чрез симпатичен заглушител. Ако ли пък съгледвачите подире му бяха изпратени от Де Вилде, поне животът му не бе в опасност. И в двата случая на въдицата му се беше закачила някаква риба - тепърва обаче щеше да се разбере, дали Войнов ще успее да я изтегли на сухо, или пък сам ще стане плячка на акулите, дебнещи в дълбокото.

Втората им почивка беше малко след Ньофшато, на едно възвишение, откъдето се откриваше гледка към границата между Белгия и Люксембург. Германците се изтърколиха навън и въпреки падащия мрак забръмчаха с видеокамерите. Войнов остана на мястото си, държейки под око черния сааб. Поне едно беше сигурно: преследвачите му не бяха от полицията или от контраразузнаването, защото иначе отдавна щяха да го арестуват. Дотук добре, както си казал между втория и първия етаж онзи оптимист, дето падал от покрива, с горчива самоирония отбеляза наум Насим Войнов-Соломон Таверние, когато автобусът набра скорост по живописните серпантини към искрящата столица на Великото херцогство. Зловещите чукари и пропасти край шосето го караха неволно да се напряга, макар че засега сложният му план се движеше не по-малко стабилно от 12-тонното, безшумно и климатизирано возило с трилъчна звезда на муцуната. Винаги подготвяй поне един резервен вариант и оставяй поне една заблуждаваща диря! - Професорът сигурно щеше да похвали своя ученик, когато узнаеше, че Войнов е съумял с един ход да изпълни едновременно и двете му напътствия.

Пасажерите на сааба последваха групата във фоайето на "Хотел Роаял". Войнов едва сега забеляза, че бяха мъж и жена - той набит, със скъпо кожено яке и войнишки обуща, тя слаба, с остригана коса и дълъг пуловер, и двамата към четирийсетте. Сложният му план се крепеше на няколко рисковани предположения: жълтата емблема на агенцията за автомобили под наем "Хърц" до хотелската администрация потвърди едно от тях, тъй че Войнов си позволи поне за няколко секунди да изпита чувство на професионално облекчение. Докато двойката от сааба разсеяно ровеше из диплянките на рецепцията, той се регистрира с паспорта си за "извънредни обстоятелства" като Томас Щрубел от Бон и надуто почука с хотелския ключ по стъклото на "Хърц". Служителката на агенцията се измъкна с насилена усмивка от вътрешното помещение, а Войнов с тила си усети, че единият от съгледвачите му веднага избра по-удобна позиция - до телефонния автомат наблизо.

- Искам да наема кола, която утре ще оставя в Марсилия - достатъчно високо изрецитира новоизлюпеният Томас Щрубел от Бон. - Надявам се, че предлагате такава услуга, да?

Зад гърба му мъжът с коженото яке шепнешком симулираше някакъв телефонен разговор, напрягайки се очевидно да не изпусне нито дума от репликите на гишето.

- Разбира се, господине, само депозитът е по-висок - поразсъни се момичето от "Хърц". - При такива обстоятелства предпочитаме плащане с кредитна карта.

Добро момче е този Томас Щрубел от Бон, сетил се е да извади не само паспорт и шофьорска книжка, но и златна "Виза", наум се пошегува Войнов, побутвайки блестящия пластмасов правоъгълник към служителката.

Около четирийсет минути по-късно, след като внимателно беше изучил картата на града, той отново се смеси с тълпата германци във фоайето. Правеше се, че все още не е забелязал двамата си неканени спътници. Суматохата край автобуса, на която се надяваше, за жалост се оказа чисто немска, тоест - приличаше повече на военен парад, тъй че Войнов смени в движение тактиката и най-спокойно се отправи към наетото порше отсреща. Мъжът и жената го последваха почти тичешком и без да се прикриват. Ех, Томас, Томас, къде ти е германската предвидливост, като не си взел поне едно малко револверче... Не, вече не можеше да си позволи лукса да се шегува - тъкмо бе закопчал предпазния колан, когато една груба войнишка обувка спря затварящата се врата на поршето, а собственикът й насочи към Войнов прогнозирания голямокалибрен пистолет със заглушител.

- Без циркове, мосю Таверние - дрезгаво се обади иззад гърба му слабата жена. - Предстои ни малка разходка и вие ще дойдете с нас. В противен случай ще се наложи да поизцапаме тази прекрасна кожена тапицерия. Надявам се, че предпочитате да използвате мозъка си за други цели...

Мъжът с коженото яке неуместно се захили на тъпата шега и хвана Войнов за реверите.

- Момент, момент да откопчая колана - с уплашен въд измънка мнимият израелец и щракна закопчалката на колана, оставяйки я обаче здраво в гнездото.

В същия миг стартира мощния двигател на поршето. Мъжът отвън го дръпна с все сила за реверите, но коланът прилепи Войнов към седалката, а онзи, неподготвен за такава съпротива, се подхлъзна на мокрия тротоар и падна по гръб. Войнов дори не успя злорадо да се порадва на физиономията му, защото вече беше на следващия ъгъл. След секунди обаче фаровете на сааба заплашително блеснаха в страничното му огледало. Отлично, Нисим, похвали го вездесъщият глас на Професора, мозъкът ти очевидно е далеч по-полезен в черепната кутия, отколкото размазан по седалките на някакво порше! Войнов несъзнателно погали с ръка фината кожа на седалката, докато в същото време десният му крак грубо обработваше газта и спирачката. Упражненията с картата преди малко се оказаха безценни: поршето ревеше като отвързан хищник из задрямалите люксембургски улици, следвайки обаче фотографски запаметения маршрут. Тромавата кола зад гърба му се люшкаше като пиян швед, но засега успяваше да го следва. Войнов знаеше, че едва ли ще си позволят да стрелят насред града, тъй че засега бе спокоен. Когато се появиха първите табелки за автомагистралата към Мец и Старасбург, той внезапно ускори, колата се залепи още по-плътно към мокрия асфалт, а воднистият поглед на сааба остана далеч назад. На следващия ъгъл Войнов угаси светлините, натисна рязко спирачката и поршето с поднасяне елегантно се шмугна в улицата отдясно. Ако преследвачите му бяха забелязали маневрата, разполагаше с не повече от десетина секунди и се надяваше, че не е сбъркал пряката. Закова безшумно край тротоара, хукна навън и само двайсет метра по-нататък откри онова, което търсеше: стоянката за таксита пред гарата. Седна в първата кола, сдържайки учестеното си дишане и подаде листче с адреса на хотел "Европа", който беше съвсем близо до дома на вуйчо Моис. От сааба все още нямаше и следа - навярно вече преследваше поршета по магистралата...

-... Тогава татко ти нали беше в щаба на окупационния корпус, добре че не го знаеха, че е женен за еврейка, и ние с вуйна ти Стела, лека й пръст, ей-така му се тръснахме, голи като пушки, и му викаме, Стефане, спасявай ни, че одринските евреи вече ги подбраха към Полша...

Войнов отпиваше от блудкавия зелен чай, но така му ставаше още по-горещо в преотоплената гостна на вуйчо Моис, която приличаше повече на антикварен магазин с безразборно окачените - явно оригинални - картини, с оръжията, китайския порцелан, слонските бивни, музикалните кутийки, старинните наргилета и прашните бюстове.

- Ама българския не си го забравил, вуйчо Моис - обади се по едно време той, за да спре потока на бежанските перипетии, които - с помощта на баща му - бяха довели вуйчо Моис и вуйна Стела през Лондон в Люксембург, вместо направо в Бухенвалд.

- А, има си хас - втурна се с готовност старият банкер към новата тема. - Ти да чуеш братовчедите ти как го пеят, същински даскали. Ние тука сме малко българите, то и аз дип не съм баш българин, ама дето има една дума...

В тази ситуация Нисим Войнов по изключение можеше да се признае за победен - в края на краищата, вуйчо му го обстрелваше не с куршуми, а с безобидния брътвеж на самотен, възрастен човек, който чрез матерния език съживява цялото си детство и младост. Тъй че ученикът на Професора просто се отпусна в антикварното кресло, отпи от зеления чай и се зае да подрежда поразбърканите чекмеджета на паметта си. В първото попадна оскъдната, но успокояваща информация за преследвачите от сааба: очевидно хора от ротердамската мафия, които искаха да провалят комбинацията му с Де Вилде; насочени по правдоподобната следа към Марсилия, те ще му осигурят така необходимите 30 часа спокойствие - поне откъм този фланг. Във второто чекмедже попадна съдържанието на плика, който Войнов носеше във вътрешния си джоб: кратък доклад до Централата в София, придружен с номерата на банковите сметки, компютърните кодове и тайните телефони на Де Вилде, плюс малка дигитална аудиокасета със запис от последния разговор между двамата, в който се уточняваха подробностите за голямата пратка наркотици - при нужда, София можеше поне за кратко да изолира Де Вилде с помощта на този материал, а ако се наложи, пликът бе в състояние да спаси дори живота на Войнов. Най-объркано беше третото чекмедже, в което Войнов държеше подсигурителната си полица срещу най-опасния риск - рискът от завръщането у дома...

Късно през нощта Войнов се надигна от старинното писалище на вуйчо си с втори обемист жълт плик в ръце, върху който с едри букви беше изписан адресът на Йохан Де Вилде. Подробните бележки и фотокопията вътре описваха структурата и персоналния състав на част от агентурната мрежа, която ПГУ, ВГУ и НТР поддържаха в Северозападна Европа. Войнов по памет беше възстановил и някои от по-важните операции през последните години, добавяйки подробни данни за своята мисия и за контактите си. Ако София случайно имаше намерение да го неутрализира по някакъв начин, този плик му осигуряваше възможност за маневри.

Вуйчо Моис сладостно похъркваше пред телевизора в гостната, когато Войнов положи двата плика върху масичката от абанос, инкрустирана със седефени орнаменти. Косъмчетата в носа на стария човек се поклащаха като борови връхчета при вятър, а лицето му още бе озарено от младежките спомени. Войнов изключи звука на телевизора и предпазливо разтърси спящия:

- Вуйчо, аз трябва вече да тръгвам...

- А? Аз май съм позадрямал, Нисимчо...Присъни ми се майка ти, тъй да знаеш, да го пазиш, вика, Моисе, моя Нисимчо... Пък после нека разправят, че евреите само пари сънували, бош-лаф...

- Аз наистина имам нужда от помощ, чичо Моис - прекъсна го сериозно Войнов. - Моля те, чуй ме добре. Докато се разсъниш, по-дребната ми молба. На този адрес съм паркирал едно тъмносиньо порше - Войнов му подаде ключовете, документите и листчето с името на улицата и номера на колата. - Утре сутрин го върни в бюрото на "Хърц" в "Хотел Роаял", като кажеш, че клиентът е заминал за Марсилия с влака. Сметката е уредена. А сега по-сериозното. В тези два плика има много важни документи. Ако до три дни не ти се обадя, изпращаш първия препоръчано до Бон, адресът е написан. После чакаш още два дни, и ако все още не съм ти се обадил, пращаш втория, също препоръчано, до Антверпен. Въпросът е на живот и смърт, тъй че внимавай да не сбъркаш!

- Разбрах де, разбрах - обидено се тросна вуйчо Моис. - Дип, не съм толкова изкуфял, щом още седя в надзорния съвет на банката. На 12-ти ноември вечерта пускам този, за Търговското на НРБ в Бон, а ако не ми се обадиш и подир туй, пращам втория на, какво беше, Ян Де Вилде в Антверпен. Нали тъй?

- Точно така. И помни, че в твои ръце е може би животът ми...

- Хайде холан, чак пък толкоз... Добре, добре, виждам, че е сериозно. Има си хас да не го сторя, че нали татко ти нас ни отърва едно време. Кажи и друго ако трябва, пари или... нещо?

Войнов отвори уста да му откаже, но тъкмо в този миг една потресаваща картина прикова погледа му към безмълвния екран на телевизора: хора се катереха по Берлинската стена, през Бранденбургската врата към Западен Берлин нахлуваха пощурели тълпи с бутилки шампанско, някакъв източногермански функционер притеснено мърдаше устни в телевизионно студио. Войнов усили звука и няколко минути прекара като вкаменен пред телевизора: даваше си сметка не само, че европейската история започва отново, но и че собствената му игра занапред ще се играе по съвсем различни правила...

- Да, май че ще ми трябва и друго, вуйчо Моис - замислено промълви той и извади портфейла си с кредитните карти и банковите сметки. - Опасявам се, че ще се наложи да поемеш известен риск, ако искаш да се отплатиш за доброто, сторено ти от баща ми...

Утрото ги завари пред компютъра в работната стая на вуйчо Моис. Само преди няколко часа Войнов положително би се усмихнал съчувствено, ако някой тръгнеше да го убеждава, че приказливият старец с косъмчета в носа и старомодна папийонка, може за секунди да се преобрази в истински гангстер. Точно толкова - десетина секунди - бяха необходими на вуйчо Моис, за да разбере в какво се състои проблемът и да даде съгласието си. Стойката му внезапно се изправи, в кестенявите му очи блеснаха лакоми жълтеникави пламъчета, забравил зеления чай, той наля и на двамата обилна доза шотландско "Глен Ливлет", стартира мощната си машина и чрез вградения модем влезе в компютърната система на банката. За няколко минути Войнов беше наказан като дете в ъгъла, докато вуйчо му, тракайки бодро с клавишите, успешно преодоля всички кодови думи и други защити, включвайки се към компютъра на работното си място в банката. ("Роднинството си е роднинство, Нисимчо, ама дори ти не бива да гледаш как го правя!") Рехав кичур лепнеше върху мокрото чело на развихрилия се старец, устните му безмълвно следяха колонките с цифри, а дългите му като на касоразбивач пръсти по магически начин отваряха "пощенски кутии" и банкови връзки по цял свят. През Япония, Сингапур, Хонгконг и Съединените щати, където в момента беше работен ден, той успя да трансферира сумите по три от четирите банкови сметки, които - заедно с кодовете - му беше дал Войнов. На монитора се проведоха десетки потресаващи "разговори" с хора и компютри, навремени вуйчо Моис сменяше идентичността си и преговаряше ту от името на някакъв изпълнителен директор, ту като довереник на Управителния съвет, между другото случайно се намеси в две борсови операции и покрай трансферите успя да извърти няколко дребни валутни спекулации, от които спечели около 17 хиляди швейцарски франка (дупката в Берлинската стена направо беше подлудила финансовите борси), но това, както се изрази самият той, бяха просто "пуканки", дребна компенсация за пропуснатия сън.

- Това е, Нисимчо, повече и да искаш, не може - въздъхна към седем сутринта вуйчо Моис и с театрален жест натисна комбинация от клавиши, която го извади от системата. - На кодиран влог в нашата банка вече разполагаш с почти цялата сума от четирите си сметки, общо, чакай да видя, един милион двайсет и четири хиляди триста трийсет и един запетая нула осем швейцарски франка. Близо осемдесет хиляди останаха в "Креди Лионе", но тях не мога да ги измъкна, тъй като втората част от кода се намира у друг човек...

- У Професора... - несъзнателно измърмори зашеметеният Войнов.

- Какво било? - изненада се вуйчо му.

- Нищо, нищо, това е... друг живот - съвсем не на място се сети за един роман Войнов.

- Влогът, както ме помоли, е на името на Томас Щрубел от Бон, кодовата дума е ШАЛОМ с големи букви, цифровият код е 663557, остава да ми подпишеш пълномощно, за да ти управлявам парите в твое отсъствие...

Кръвта вода не става, помисли си Войнов, като сам не бе сигурен дали има предвид роднинската услуга, която му свърши вуйчо Моис, или пък тлъстата комисионна, която старият евреин си беше изкарал току-що. При това дори не ме попита откъде са парите и защо ми трябва да опразвам старите сметки...

В тоалетната на влака за Брюксел Нисим Войнов-Соломон Таверние-Томас Щрубел за пореден път се преобрази - този път влезе в кожата на българския тираджия Сотир Веселинов. Блейзърът, очилата "Армани" и обичката потънаха във вехта кожена чанта, прическата се разроши в хармония с двудневната брада, а старите джинси, избелялото поло и скиорското яке на един от люксембургските братовчеди довършиха метаморфозата. Няколко часа по-късно кожената чанта потъна в търбуха на един контейнер за боклук на улица "Рю дьо Пре О": невзрачният български шофьор се огледа и пое към просторния паркинг, откъдето щеше да започне поредното пътешествие към Неизвестното.

Дневник на героя, 9.09. - 10.11.1989

Брюкселското слънце сякаш злобно му се хили от ноемврийското небе. Сега се сети да изгрее, нали, точно когато си заминавам, троснато го репликира наум Евгени, който тази сутрин е настроен вражбедно към целия свят: и към родителите на Йохан с кристалните им полилеи, под чието подрънкване преспа няколко часа, и към самия Йохан с прощалната му разходка из Брюксел, и най-вече към самия себе си с гадния вкус в устата. Мъчи се да мисли някак обобщаващо, от птичи поглед: ето, командировката приключи, куфарът му е в колата на Йохан, летището "Завентем", после самолетът, Магда и приятелите на софийската аерогара и т.н. Обаче нищо не излиза. Вместо тази спокойна перспектива, в съзнанието му упорито се появяват юзчетата ракия от бонската кръчма, бодливата, малка глава на Барбара или пък молитвата, която бащата на Йохан произнесе преди закуска. Заслушан в стомашните си киселини и смътните нравствени безпокойства, които му създава споменът за миналата вечер, Евгени едва не налита върху някакъв брадясал субект в изтъркани джинси и скиорско яке, който се припича на слънце заедно с останалата публика в градината срещу кралския дворец. Йохан, разбира се, развява полите на шлифера си някъде далеч напред.

- Пардон! - извинява се Евгени Митев, а човекът вдига ядосан поглед от ръцете си, които току-що е попарил с кафето в картонената чашка.

Що не си гледаш в краката бе, дебелак белгийски! - отеква в ушите му няколко крачки по-късно. Евгени сепнато се извръща, защото е сигурен, че това изречение е било произнесено на родния му и омаен български език, но брадясалият сякаш се е разтопил в прозрачния въздух. След него като че ли остава някакво напрегнато празно пространство с мирис на сяра, канал и барут. Евгени дори за миг решава, че хладният поглед на мъжа и ръцете, изцапани с кафе имат по-дълбок смисъл. Той примигва с тежки клепки, отпъждайки няколко досадни и взели се Бог знае от къде фрази - хладен ум, чисти ръце, горещо сърце, мирис на сяра - и в следващия миг отново се сеща за забравеното сирене, което ще овони цялото общежитие. А дупките на сиренето пък го подсещат за символичната дупка в Берлинската стена, която от сутринта занимаваше целия свят... Изобщо - всичко е толкова объркано и някак тъжно, сякаш един живот е свършил и започва съвсем друг.

Как да го обясниш и на кого да го обясниш тук, в Брюксел? Тази смесица от махмурлук, тежка балканска меланхолия и славянска сантименталност; тази сладостна тъга от раздялата с упойката на един хигиеничен и болнично-студен свят, с неговите подвижни и наивни обитатели, с милионите му предмети и правила, с тротоарните плочки и матовото спокойствие на кафенетата, с довършваните докрай изречения и тежките от размисъл паузи, със смазващото усещане за историчност, с невидимата власт и дружелюбните полицаи, с ветровитите площади и автомагистралите за навсякъде, с приспивната липса на идеи и с буквалността на всяко съобщение...

- За спомен! - тържествено обявява Йохан и му връчва албум с пейзажни снимки и архитектурни забележителности от Белгия, който току-що е купил в някакво сувенирно магазинче.

Евгени и без друго вече се е просълзил, както му се случва винаги, когато искрено си мисли за някакви патетични неща или когато на филмовия екран някое дете прегръща във финалната сцена разкаял се за нещо си родител. Хармонията всеки път срамно го трогва. Ето, той самият никога не би се сетил да увенчае едно приятелство с такъв жест, при това - тъкмо в подходящия момент.

Йохан отчасти е разбрал какво става в подмолите на тревожната му душа, защото по изключение го докосва с ръка и се усмихва.

- Все някога пак ще се срещнем. Аз сигурно още напролет ще дойда в България, за да видя всички природни и човешки забележителности, за които си ми разказвал...

То пък едни забележителности, мисли си Евгени и сякаш вече усеща в носа и в очите си сухия, лютив въздух на софийското летище. Дори само няколко молекули от него, вдъхнати още на самолетната стълбичка, ти стигат, за да разбереш къде си попаднал: изгорели листа, недогорял съветски бензин, Кремиковци и сметището, после в салона български цигари, козметика "Ален Мак", балканска пот, лук и вкиснало, урина и хлор, шаяк, турско кафе и "принцеси", дори митническата декларация мирише на машинно масло, затова пък карамфилите са абсолютно стерилни.

Остават му само няколко часа - в тази градина, в Брюксел, в Белгия, в Европа - и Евгени Митев си мисли, че сигурно трябва да извърши някакъв ритуал. Нещо символично и запомнящо се, което оттук насетне години наред ще разказва с буца в гърлото и с драматични паузи. Да нахлуе в Кралския дворец отсреща? Да подаде персонална молба за членство в Европейската общност? Да застане гол край "Пикаещото момченце"? Или просто за пръв път да признае пред Йохан, че се чувства несвободен, ограничен и тъп, че му завижда заради стоките и комфорта, заради отворения свят и буквалността на съобщенията?

Приятелят му е седнал на една пейка и педантично си увива цигара. Евгени присяда до него, унесено си взима щипка тютюн и една хартийка от синьото пакетче, а изпънатите му нозе изглеждат комично къси, в сравнение с краката на Йохан, които стигат почти до средата на алеята. От детството си има един кошмар, който му се явява периодически: изгубената представа за размерите на собственото тяло, мъчителното усещане, че вътрешният му взор не може да обхване параметрите на спящата камара тъкан, че босите крака се губят някъде далеч отвъд хоризонта, или пък, че изтръпналата ръка под възглавницата е по-тънка от косъм. Когато стане, за да пропъди кошмара, тялото му тежи и е някак неуправляемо, под неутралната обвивка на пижамата сякаш пулсира нещо чуждо, пихтиесто, тромаво и мудно, нещо като бавна лава или погребална процесия сред напечено гробище. Гледайки изопнатите си крака до тези на Йохан, Евгени едва сега съобразява, че този кошмар е сигнал за нещо. Че той, Евгени Митев, никога не мисли за себе си като за "тяло" и тъкмо спящото му съзнание от време на време се опитва да компенсира тази липса. Навярно оттам преди малко се оформи и смътното желание да извърши някакви паметни движения - да се съблече, да тича, да се бори, да постави знак в пространството. Защото през всичките тези месеци той сякаш не е бил тук - слушал е думи и ги е говорил, виждал е образи, регистрирал е движения, но все в някаква безтелесност, все като на ужким. А и през целия си живот май. Ти не стоиш с тялото си зад своите думи и действия - кой ли му го беше казал навремето? Всичките маси, столове, кресла, писалища, коридори, кафенета, кръчми, градинки, пейки, автомобили и легла - всичко това за Евгени е някаква бутафория, реквизит от знаци, сред които присъства неговото абстрактно Аз, но не и той самият. Ами хората? И те ли са знаци? С нарастващ ужас Евгени установява, че дори, ето, не може да си представи как изглежда Йохан. "Йохан" (и "Вълчев", и "Красен" и т.н.) е някаква мисловна конструкция, която сякаш функционира единствено тогава, когато я огрее неговият, на Евгени, взор. Иначе "Йохан" го няма, той просто не е. Йохан в клозета; Йохан, който поправя велосипеда си; Йохан пред черната дъска - всичко това не съществува. Погледът на Другия предизвиква фотосинтеза, идва му наум блудкава метафора, която трябва да омаловажи възникналата тревога.

- Тъжен ли си нещо? - обажда се приятелят му, явно обезпокоен от дългото мълчание.

- А, не, мислех си за вкъщи - лъже Евгени, защото някак му е неудобно да обяснява, че се е мъчел да си спомни дали Йохан има брада или не.

- То и в България може скоро да се промени - отбелязва Йохан, спретнато облизвайки с език поредната цигара.

- Кое да се промени? - не разбира се Евгени.

- Ами обществото, вашият социализъм...

- А, това ли? - Евгени е изненадан, защото от една страна наистина си е мислел за несвободата, но от друга за него тази несвобода е свързана по-скоро с тялото му, отколкото с обществото или социализма. - Не ми се вярва... Ние така сме си свикнали. Хайде да тръгваме най-после, че ще закъснея.

Йохан безпомощно разперва ръце - в смисъл "Не мога да те разбера!" - и препуща напред по алеята. Евгени надига Тяло от пейката и се опитва за последно да отвори сетива към околната действителност. Знае, че трябва по някакъв начин да запамети с носа си миризмата на влага и мокър пясък, на промишленост и парфюми, да запази образа на ей-онзи там шишкав бизнесмен със смешно бомбе и папийонка, вкуса на черния тютюн между зъбите си, памучното усещане за спокойствие и хармония. Да архивира звуците и цветовете, неразбиращия поглед на Йохан, влажното петно отзад на панталона си, студената лъскавост на албума в ръцете си. Глупости. Напред към София! Назад към познатото!

Епилог х 3

Скерцо

"Самолетът на БГА "Балкан" по редовния рейс от Брюксел кацна на летище София".

"На извънредния пленум на ЦК на БКП Генералният секретар на партията др. Тодор Живков подаде оставка."

Тези две събития, случили се на едно и също място (София, България), по едно и също време (на 10-ти ноември 1989 следобед) разтърсиха живота на Евгени Митев. Усещането му за време и за място дерайлира. Нещо по-лошо: той изгуби представа кое е време и кое - място.

В резултат - няколко месеца по-късно, вече като съветник на младата опозиция, той предложи предизборен лозунг в два варианта: "Мястото е наше" и "Времето е наше". След дълги спорове младата опозиция избра втория вариант и изгуби изборите.

За самия Евгени объркването между време и място придоби хроничен характер. "Тук" (България) и "сега" (началото на 90-те) постепенно се превръщаха в някаква възпалена смес от "тук и преди", "там и сега" (Европа), "тук и после". Всичко това постави знаменателен отпечатък върху биографията на Евгени Митев.

Когато неговите съмишленици му предложиха място в политическите структури на опозицията, той отказа с аргумента, че не му е дошло времето. Само че когато му дойде времето, вече няма да има място, далновидно отбеляза тогава един негов приятел - вехнещ комунист и разцъфващ капиталист.

Когато участваше в подпалването на Партийния дом, Евгени смътно осъзна, че иска да изгори "това място", но всъщност полива с бензин "онова време".

Ако допреди няколко години едно придвижване от мястото София до мястото Брюксел му се виждаше като пътешествие напред във времето, сега за същото преместване трябваше да предплаща с безкрайно време - Белгия беше въвела шенгенските визи.

Когато на един 24-ти май Евгени Митев целуваше ръка на папата в Рим, Светият отец благо му каза нещо на латински, което прозвуча като "hic et nunc".

В една дискусия по телевизията опонентът му (същият онзи генерал от ДС) разпалено твърдеше "Такова беше времето", а Евгени не по-малко разпалено отвръщаше "Не, такова беше мястото." Всъщност, и двамата бяха прави.

Когато малко по-късно стана директор на същата тази телевизия, старото време го застигна на новото му място: един вестник публикува досието му.

Следващото му място беше много хубаво, обаче времето се оказа лошо. Няколко седмици, след като Вълчев му подари една малка банка, избухна скандалът с лошите кредити.

Поредният отчаян опит да раздели време от място отведе Евгени Митев на другия край на земното кълбо - в южноафриканския курорт Платенберг. Колкото и да е странно, там нямаше часова разлика с България, а скоро изчезна и пространствената, защото правителството на Нелсън Мандела го експулсира.

Шестте месеца, прекарани на "Развигор", бяха за Евгени дисхармонично единство между безкрайно време и тясно място. С други думи - гадост.

Евгени Митев неудържимо затъваше в колоидно-дисперсната смес от време и място: "тук" все повече му приличаше на "там", но в същото време "сега" напомняше по-скоро на "преди", отколкото на "после", поради което биографията му "преди" някак автономно се променяше, от времето изчезваха определени места (кабинетът на генерала, ЦК на ДКМС, президиумите, коридорите на Комитета, магазинът за авточасти, тротоарът край МНО), а се появяваха други (залата на кинодейците, кино "Петър Берон", дори подземията на ДС и на Института по социология), общите места на социализма отстъпваха място на частните места около кухненската маса, едни точки от времето набъбваха до плюс безкрайност, други се смаляваха до делта t, независимо от времето на денонощието Евгени имаше запазено място край всяка коктейлна маса, но вече нямаше никакво време, защото двата подвижна телефона му го крадяха, независимо от мястото, включително и в тоалетната.

С две думи: Евгени Митев хем не можеше да си намери място, хем страдаше от хронична липса на време.

Така на 13-ти юни 1997 година той се оказа на най-неподходящото място в най-неподходящото време: една пластична бомба с часовников механизъм взриви черния му "Сааб 9000".

Алегро ма нон тропо

А какво се случва в действителност с Евгени Митев и с другите герои на този роман? Ето още един вариант за онези, които не обичат книгите с измислен край:

Евгени Митев устремно нахлува в обществено-политическия живот, участва в митинги, протести и бдения, седи край Кръглата маса, обръсва си брадата, става депутат във Великото народно събрание, поради стомашно-чревен грип не подписва Конституцията, после - вече оздравял - създава Града на истината, гладува, пие (алкохол), подпалва Партийния дом, изрича историческите реплики "Телевизията върви след победителите" и "Днес е хубав ден за българската демокрация", кани Симеон Втори да се върне в България и разговаря на латински с Папа Йоан Павел Втори в Рим, където пътьом опровергава "българската следа", в Лондон обсъжда със Скотланд Ярд неизвестните факти около убийството на Георги Марков, посреща на летището в София своя белгийски приятел Йохан с раздрънканата си лада, в която малко по-късно вози и Генералния секретар на НАТО (същия онзи от пресконференцията в Брюксел), след което ладата окончателно предава Богу дух, но Жоро-магазинера вече го няма, станал е дилър на "Мерцедес" за България, няма го и Пешо-водопроводчика, а казанчето в тоалетната три пъти дневно наводнява апартамента им, Магда пие хапчета и говори по телефона, Вълчев пък е станал петролен магнат, а Красен по едно време оглавява временно правителство, в което Евгени Митев като външен министър признава Македония, дава политическо убежище на китайските си приятели, опитва се да разбие военно-промишления комплекс и привлича за съветник германския политолог Томас Щрубел, който обаче бързо си заминава, след като в почивката на четвъртфиналния футболен мач България-Германия за Световната купа мощна пластична бомба взривява колата му, Евгени изрича поредната историческа реплика "Да духат супата!" и също се оттегля от политиката, след като Киро Алмалех го е обявил за бивш агент на Държавна сигурност, успява да се добере до досието си, заравя се в архивите на ДС и на Щази и постепенно с изумление открива, че Нисим Войнов е действителна личност, бивш троен агент (ДС, Щази и Мосад), а в момента шеф на многонационална холдингова компания, която чрез търговия с вино пере парите на комунистическия шпионаж, Евгени Митев публикува разкритията си, стигащи включително до етажите на властта в София, Брюксел, Хага и остров Малта, в предполагаема връзка с тези разкрития е опожарена вилата на Вълчев в Малта, Магда е спряла хапчетата и сега заплашва с развод, египетският му приятел Сами успява да го открие чрез посолството и му предоставя сензационни документи за наркотрафик и оръжейни сделки по триъгълни схеми с ембаргови държави, извършвани от Нисим Войнов, холдинговата компания го съди за 5 милиона долара и изгубва делото, защото ден преди насилствената си смърт един бивш министър-председател е поверил на Евгени Митев зелена папка с цялата информация, разговорът им е записан от три шпионски централи, но касетите изчезват, интерес проявява дори германското разузнаване, а небезизвестният бонски координатор на тайните служби идва лично в София, за да се срещне с Евгени Митев, бившият генерал от ДС публикува мемоари, в които опровергава всичко, от смъртното си легло се включва и Тодор Живков, който - обиден на генерала - разказва на Евгени цялата истина и му дава още една папка, междувременно обаче Евгени Митев получава двугодишна доцентура по политически науки в Бонския университет, където Барбара го обвинява, че е предал левите идеи и вече не го бива в леглото, той се разкайва и се отдава на екология и правозащитна дейност, научава турски, става мюсюлманин, пуска си отново брада и започва да брани правата на турското малцинство в България, веднъж в Кърджали пияни цигани му счупват главата, бият го и работници от АЕЦ в Козлодуй, а поредният министър-председател го обявява за агент на Световната банка, МВФ и "Сименс", ВМРО го съди за национално предателство и за един наследствен имот, опити да го спечелят за своята кауза правят още сциентолозите, църквата на Муун и дори Нисим Войнов, който му предлага да поеме дистрибуцията на български вина в Белгия, Магда пак заплашва с развод, а и апартаментът им трябва да се боядисва, за късмет обаче точно по това време ООН го привлича в посредническа мисия в Косово, където - въпреки брадата и исляма - го отвличат бойци от АОК.

Последната известна информация за Евгени Митев е от 13-ти юни 1998, когато той позвънил от бункер на албанските сепаратисти по сателитен телефон на своя приятел Красен, за да го пита как е завършил мачът България-Парагвай на Световното във Франция...

Анданте

А ето и трети вариант за онези, които обичат книги със съвсем отворен финал:

М-истерията на българските гласове

(апотеоз)

българийо...
(иван вазов)

... със ссср
(орлин орлинов)

аз съм се...
(васил левски)

...осрахме
(евгени митев)

Всички българи са българи, всички генчовци мариновци гошовци ленчета божани ташовци спировци ружи снежани ахмедовци сандовци стели моисовци данчета стоиловци аспаруховци рози фатмета кольовци митковци камелии орлиновци дамяновци боряни светлани ицовци христовци васильовци богомиловци косьовци мимета пепета ивановци ивановци ивановци с омазани сиво-синкави панталони и домашно плетен кафяв вълнен пуловер на баклавички, с черно под ноктите и мазни лимби по потното чело се подрусваме прави в опикания коридор на влака за горна оряховица, човъркаме ушна кал от огромното си немито жълто ухо, с другата ръка на която ръждясала метална верижка придържа руски часовник ракета стискаме олигавен фас феникс с филтър, в стомаха ни е люто и бомбено от последната леща чорба, изпитата бира напира нагоре в кисели оригни, къде се е дянала затварачката за компоти, този въпрос не ни дава мира от вчера на обяд, през опушеното стъкло на прозореца не се вижда балканът, само някакви хилави слънчогледи и един зелен москвич натоварен с щайги, балканът е друго, там потънал в кърви падна ботев, там храбри хайдути преследваха подли поробители или обратното, там се ходи на екскурзионно летуване в групи с дебели пенсионирани библиотекарки от севлиево и съсухрените им съпрузи-счетоводители-петрови, тирантите на голо оставят кърваво червени ивици по нездраво бледата плът, значките 100 национални туристическа обекта са за гошко, който е отличник и всяка година на 3-ти март рецитира опълченците на шипка, задъхвайки се астматично като покойния артист кисимов, а учителката с кок на три ката за награда размазва червило като кръв по пъпчивата му бузка, родолюбието деца е висша ценност, нашите апостоли затова са проливали, топчето затова е пукнало, нашият малък, но горд народ винаги са го преебавали, топчето ушна кал приятно се търкаля между пръстите, краят на тунела вече се вижда, кураж, все някога ще стигнем до горна оряховица, пък ако е рекъл господ и по-нататък, все направо, кондукторът гледа накриво, защото преди малко някакъв циганин строши шише домашна ракия в краката му, циганска работа, макар че словосъчетанието между циганин и работа е оксиморон, циганин много по върви с убийство изнасилване кючек шашма менте зъболекарско злато, златното жито край линията е сиво, друг москвич от по-стария модел е спрял на сянка под един паметник с дъсчен клозет край него, 1300 години българия, пъшка издълбаният гранит към бузестия чичко по потник, който се чуди къде да се изпикае, дали вътре или отвън, bg е лепнато отзад на москвича, защото семейството на два пъти е ходило в румъния, във влашко това власите са големи мошеници кафеникът дето им го купих на пазара изобщо не работи, цигани са бе марине мамалигари той румънецът една салатка не може да ти направи като хор-, ами то и ракията им никаква то защо цяла германия се изреди да почива на албена, защото и те не са прости, абе прости са ама имат пари мамка им фашист-, ух как ги бихме само, бъл-га-ри-ю-на-ци, гошко е с фланелка стоичков, абе голяма работа сме иначе ама късмет нямаме жена виж гърците дето и тях ги бием където ги хванем, и вино пием от никифорова кратуна, дори поставят условия за прилагането на маастрихтските договорености и в рамките на нато получават огромни финансови и материални субсидии за укрепване на южния фланг, и гръцки фафли ядем, и залоена наденичка на плевенската гара, клозетът е прелял, по неравния цимент слузесто се стелят локви и подгизнали парчета вестник, стените са осеяни с лайняни запетайки, а по тавана лепнат изгорели клечки кибрит, свирки и кавали, ни обещава Цеца, 26 г. с разкривен почерк на вратата, влакът пак проскърцва, в коридора мирише на ракия, амоняк и влажни шинели, войничетата гледат уплашено и опъват в крак от цигарките си, сержантчето пък важно-важно опъва избелялата си ризка и барабани по стъклото с кокалчетата на пръстчетата си, общият език бързо е намерен, български, а това значи войнишки изпращания, осемстотин кюфтета, свирки и кавали, дори един кларинет, братовчедът бойчо така се нацепи че го караха в болницата с отравяне и обезводняване, ние пък сме тръгнали за цимент, и на свако москвича ще прощавате го оповръща целия, щото дигаме един свинарник пък хеито иска всичко от цимент, вълненият пуловер вече жули на врата, а потта щипе зачервената кожа, слънцето се е заковало зад стъклото въпреки скоростта и от шинелчетата се вдига пара, български държавни железници, пише на одрипавялото перде, българска точност, даже без да си гледаме руския часовник, откога трябваше да сме в горна оряховица, това да не ти е швейцария, швейцария ли, да им пикая на шоколадите, купувайте само българско, от своге, от своге ли, имаме там на комшията сестрин син, говори по телевизията, голямото жълто ухо стеснително порозовява от гордост, шест фаса като по команда изсъсква на пода, черните чепици веднага ги размазват сред тънкия слой тинест боклук, пилешки кокали, капачки от бира и станиол от гръцки вафли, ние иначе сме на турската граница ама тия новобранци ги откомандироваха, турците хептен вече ни нямат страха, в селото вече хляб не можеш си купи на български, мамка им рязана, всички имат долари под дюшеците, и марки, на свинарника две турчета ми работят ама щели да бягат през турция за германия, че да идат барем всичките в германия та да мирясат, пък и ние да мирясаме, то дип и на нас зле ли ще ни е в германия, сержантчето замислено човърка една бяла пъпка на челото си, град бяла на три ката скучно се изцежда зад стъклото, източва кривите си улички като месомелачка към площада, масур сланинесто бяла мазилка, масур кървави керемиди, кърваво писмо, кървава песен, марица окървавена, кървав осъм (черни и бели), бялата пъпка се е спукала окървавена, бяла рада и хубява яна не даваме на турска вера, уруспия-със-шамия-във-джамия-тра-ла-ла, църквата-съсирек е запушила една странична уличка, сватба брато, смушкват се войничетата, вратът на попа е обрасъл с посивели къдрави фандъци, яката на расото се е втвърдила от кир, кадилницата се полюшва насам-натам, всички дяволи отдавна са прогонени от киселата миризма на попското немито тяло, булката е без време затлъстяла, розовите дантели покрай бюста й застрашително стърчат като противотанкови загражданеия, мъжът на нейните мечти замислено чисти с нокът зъбите си, втори ляв долу и трети ляв горе са златни, златен ланец се полюшва насам-натам около врата му, златен е и моят трон, припяват войничетата подгрети с ракия, златен пръстен колкото самар с котва и змия поднася свекърът за целувка, после целуват и лепкавия кръст, и лепкавата ръка на попа, и лепкавите бузи на кума, коприната лепне по телата в жегата, младоженецът с копринен костюм в цвят петрол й пуска език докато се целуват и намига на попа, ти ги знаеш тия работи нищо че си с калимявка, бюстът й го притиска точно в диафрагмата и почти му спира въздуха, но той продължава да обхожда с език кътниците й, лачената му обувка потупва в прахта като пред тоалетна, туп-туп-туп тупа иззад розовите дантели, надолу към слабините му, какво зяпаш бе като не знаеш още пикае ли ти се или ти се такова, весело зашамаросва кумът едно опулено циганче, ех на батко, викат войничетата и ритуално обхващат в шепа провисналия шаяк около чаталите си, айде на добър час, викат сватбарите, и вдигат прахоляк с неудобните си обуща, попът е запретнал расото и с треперещи ръце опипва слабините си, за да налучка джоба и да прибере в омазания си панталон омазаната пачка банкноти, дай некой лев бе бате, сополиви се цигането, младоженецът собственически е лепнал длан върху задника на булката и я насочва към колата, беемветройка брато, прахолякът ги обгръща в димна завеса, газ фугас командва от мостика си във влака развеселеното сержантче, тя ще му врътне една свирка още в колата, кикотим се заедно с войничетата, гледали сме едни и същи видеофилми, презаписвани безброй пъти, на изтърбушените плюшени фотьойли, под краката ни бежов мокет на кафеникави запетайки, прогорен в ъгъла от ютия, мирише на паркетин и печени патладжани, бира, ракия и сирене с олио и червен пипер, сватбената й рокля пада с едно движение, а отдолу е по еротично бельо и без бикини, венчето носи от кухнята студена астика, замираме по средата на глътката, когато тя изравя от белия му панталон един дълъг и омекнал член, а-а-а, пъшка той, ох-леле, и ние, войничетата пак опипват шаяка, венчето е приседнала на ръба на излъсканото канапе и също гледа, пеньоарът й се е извъртял на една страна, а отдолу се подава сивкав комбинезон и част от бледо, пухкаво бедро, нейните бедра са стегнати и загорели, мускулите им ритмично тласкат задника нагоре-надолу, нагоре-надолу, после като кокошка започна да кълве току-що изровения член (на английски соск - петел, вж. и руски курица, оттам - кур), сладки зрънца, сладки капчици, златни зрънца, златна астика, венчето гнусливо бърчи нос и тича при патладжаните, войничетата подтичват по перона към другия коловоз, айде лека служба, службата не може да е лека, повече пот в службата по-малко кръв в боя, за моята родина република българия заклех се, изправи се гора от стомана насочете се бойни дула, той с откат изстрелва няколко залпа върху голите й набъбнали гърди, ние си облизваме пръстите от олиото и червения пипер, тя облизва червения си маникюр и червените си устни, видеото е в политическата стая край червения кът на героя, новобранците са отвън на пост, ботев левски и каравелов гледат отгоре, дошъл е ред и на шофьора-негър с фуражка, само с фуражка, който я чука класически на спуснатата седалка, фуражките плющят по пода, уволнение-е-е, ботев и компания са леко огорчени, по тяхно време нямаше такива неща, кого ли е чукал левски, сексуалният живот на българските поборници търсих материали в букурещките архиви по тази тема, разправя ни в купето една леко кривогледа историчка с избелели джинси и риза в защитни цветове, ботев оказва се е бил доста разюздан сексуално малко са обаче писмените източници нали разбирате патриархалният морал и прочие, срамота, мърмори дребен възрастен мъж с таке до прозореца, това ли ви е науката днеска, а вие какво мислите че левски е бил импотентен, изпод такето той се опитва да я прикове с гневен поглед но едното й око му бяга, нито е бил импотентентен нито пък изобщо ме интересува интересуват ме чистите и святи идеали които, ох аман от патриоти, а-а-а без такива това са наши български герои дали живота си в борбата, че те може да са се съвокупявали в свободното си от борба време, шегуваме се глупаво ние, мъжът с такето ядно се секне в парче тоалетна хартия, едно ъгълче залепва на бузата му, не е бръснат от няколко дни, а косъмчетата в носа му потрепват от тежкото дишане, не позволявам в мое присъствие да се гаврят, че вие да не сте началник на родолюбието та ще забра-, аз девойко съм писател и дописник на, добре пишете си и дописвайте само мене не ме, мъжът с такето има пърхот и тежки сиви торбички под очите, в найлонов плик от бга балкан носи ръкопис от 614 страници краеведско-исторически-народопсихологически записки за българщината (с ударение на предпоследната сричка) в лудогорието, в плика са и отрязаните уши на дочо силяхът (от 1756 година), и везаното знаме на 36-та пехотна дружина (от балканската война), и шепа пръст (от свещената бащина земя), и една богородица с избодени очи (от турците), и три синджира (роби), и тракия-мизия-(македония), и солунската (митница), и радецки (с гръм) , и един хляб купен на турски (в лудогорието), и телеграфът (на яворов), и отрязаните уши на джордж (сорос), и едно лудогорско селце, притаило се подбалкански под дебелия сняг под кристалния небосвод, тихо е, само от време на време ще излае куче, клоните на гората пропукват в студа, натежали от сняг, родата се е скупчила край огнището, челядта кротко играе на пръстения под, туй светът е сложно нещо и ей като тая антерия си има и лице и опако, ами да тъй ще да е то, и человекът и той е сложно нещо, тъй-тъй, человекът той е като кучето и от добро разбира и от зло, тъй-тъй-тъй, ингилизинът разправят се раждал със сребърна лъжица в устата, не думай бе, пък швабите пиели вкиснат ечемик, ама че работа, прост народ ви казвам, това една коза да вземеш и тя знае да не посяга на гнило, ми козата е коза, тъй-тъй, жарта огрява отрудените длани и просветлените лица, кандилцето обичливо примигва в ъгъла, в собата мирише на сух джоджен и стомашни газове, децата се пощят, въшките пропукват между черните им нокти, пропуква и жарта, а коминът връща лютив пушек, пет кокошки кълват сладки зрънца, козата и свинята са полегнали край миндера, две бебета и три свинчета-сукалчета спят на топло отгоре, на пода се валят кална слама и барабонки, по едно време идват турците и с кривите си ятагани изколват хора птици и добитък, подпалват селото, играят кючек на мегдана край труповете на озлочестените девойки и викат машалла в призрачната светлина на накладените огньове, сенките им (с фесове) подскачат дълги-дълги по окървавения сняг, после идват кирил и методий с азбуката и паисий със своята книжчица, оцелелите се ограмотяват в четмото и писмото, почвата е подготвена за левски, тъкмо в това село дяконът малко по-късно преспива с една парясница, тя е някак разочарована, защото гостът захърква след пет минути връз нея, уморен от революционната подготовка, подир няколко години идват русите и си отиват, след тях идват циганите и остават, после русите пак идват след немците и пак си отиват, накрая идват американците от майкрософт и отменят кирилицата, само циганите остават, мамицата им, така е то обобщава мъжът с такето дигнаха къщи като прогимназии и отде взимат пари никой не ти казва, от американците сигурно че те дават много пари за циганьорите, говори си писателят с такето, но никой не го слуша, освен един пиян циганин, който се е качил на последната гара и изобщо не разбира български, но въпреки това или може би тъкмо поради това харесва монотонната реч на спътника си, която му напомня за свирнята на зурни по курбан-байрям, циганинът не владее кирилицата и не знае, че е потомък на индийски племена, обаче знае, че е мюсюлманин и джебчия по влаковете, но днес отрано е запразнил и се вози за собствено удоволствие, или по-точно тръгнал е да си получи италианската виза, че в италия за циганите било добре, давали им всеки ден по един самун хляб и вино валполичела на корем без пари, оха-оха, циганинът се опитва да мисли и по-нататък отвъд самуна хляб и виното, обаче това е прекалено сложно, тъй че той заспива, и ние отдавна дремем и сънуваме затварячката за компоти, която се е еманципирала и сама затваря бурканите, 1 буркан 2 буркана 101 буркана, праскови, круши, патладжани, гювеч, чушки, чушки, чушки, свинско месо осолено, дюли, домати, чушки, имам баялдъ, чушки, бамя, банани, хляб и сирене, гръцки вафли, видеокасети с порнофилми и шварценегер и стивън сегал и ян ван дам и кун фу и безкръвни бойни техники, и кървавото писмо, и кървавите меса на балканджи йово (без сол), и хубава яна не дам вам, черва и дреболии, червата ни куркат, що ли не вземем да духнем една цигарка, в коридора тихо говорят, централната банка пак ще вдига водещата лихва, котировките ще скочат, не ще паднат, ще скочат бе, а на бас, на бас, ало брат ми как е доларът, не бе във влака щото ми земаха книжката, да да да, ами да, не бе крушата не чушката, а-а-а, добре, ти си купувай гулдени аз оставам на швейцарски франкове, и кво скъсахте ли я, а така айде чао брато, това е положението бизнес, пък ние сме за цимент, един вагон оправя ли ви, не бе пет торби ни трябват за свинарника, сори ние сме по големите доставки, я пийни един чивас дванайсегодишен за мое здраве, вагонът мъчително скърца, капачката скърца приятно, златни капчици топло преглъщаме, жълтото ухо пак порозовява този път от благост, хубави момчета чистички с копринени ризки и златни пръстенчета и гладки челца и златна обичка на ушенцето розово и смачкано под телефончето малко-малко-мъничко и паричките им много-много-грамада ама малко крадени, то от арабаконак насам все си е тъй, разправя в купето историчката, ние вече сме се напушили, ние винаги сме се гордели с крадците и разбойниците си, писателят заедно с пърхота такето и торбичките си (една найлонова две под очите) тържествено излиза от купето, сякаш напуска парламента, в главата му даже се въртят законодателни предложения, закон за защита на националните герои, закон против циганите турците и интернет, закон за възстановяване на смъртното наказание, закон за отрязване на ушите и други закони, къде си дядо вазов, чуваме го да подпитва из коридора, дядо вазов го няма там, фернандес го няма днес, дядо вазов потропва с бастона си в главите ни, всички българи са българи, дядо вазов обича героите пушките разбойниците окопите цар фердинанд войните отечеството момите езика (български) булките щиковете властта и да го обичат всички, закон за всички паметници на ленин-сталин-димитров да се обезглавят и да им се тури по една глава на дядо вазов, дядо вазов с каскет в ръка, дядо вазов сочи към бъдещето (към миналото), дядо вазов гали комсомолка по главицата (бедрото), дядо вазов на танк, дядо вазов на лайпцигския процес, дядо вазов в швейцария, дядо вазов в горна оряховица, това вече не е тунел, ами си е нощ, почесваме се под мишниците, че ни е спарено, и никаква светлинка, от нийде взорът не види, само две-три лампи жумящи в коридора, и месечината отвън, и синкавото блещукане на телевизорите, в окадената кухничка на потоци се излива приказният живот, коктейл в ендека, разгорещени господа с потни петна около мишниците, пияни принцеси с кристални обувчици и стъклен поглед, лъскав живот, кръв кръв кръв в босна-руанда-либерия, привлекателен живот, бадеми и петифури, суша и пожари, спукани водопроводни тръби и улици като язовири, стопаните на кухничката гледат с провиснало изумление, стопанката едновременно чегърта почернял тиган, в телевизора седят четирима даскали, които им говорят за идентичност, айде по-бързо пускайте филма че да си лягаме, даскалите се ядосват и започват да се обиждат един-другиго, първият се оказва циганин, вторият педераст, третият турчин, четвъртият нищо не е, той всяка вечер си е в телевизора и гледа някак виновно, стига с тоя тиган ма, ти пък кво ги слушаш тия айдуци мигар им нещо разбираш, разбирам аз че ни влиза все повече, даскалите са се сдобрили по повод геополитиката и шипченската епопея, българия е на кръстопът на граница в средата и в периферията, става плячка на америка германия русия македония и турция едновременно, хищни хоботи хлевоусто хулят хитро хапят хляб и хора в хомоти, изедници изневиделица изсмукват изконното изстрадало измъчено, къде си дядо вазов, къде си поп богомил, в босна богомилите са пренесли хаоса и нетърпимостта, писателят с такето пак се засяга, че те са били на страната на народа, на кой народ бе питаме ние, въпросът е реторичен и бавно заглъхва в притъмнелия коридор, на кой народ бе питат в кулоарите и в пленарната зала, ами на този дето седим пред телевизора и си чоплим с нокът мазолите и каквото има още за чоплене, то много няма вече, всичко е изчоплено, рязано е и с бръснарско ножче и с национализация-колективизация-индустриализация и с лихвен процент и земеразделяне и с лозарска ножица даже, пускайте филма мама ви да еба, те го пускат най-после и сядат да гледат заедно с нас, той я обича, но тя е бедна и също го обича, но той има една ферма и една болна майка на другия край на света, но тя пък също има болна майка и един ревнив бивш съпруг, но печалбата от лотарията се бави, ще дойде след осемдесет и седем серии с бяла сватбена рокля и ролс-ройс, но токът спира, а вода и без това няма, вода шурти от спуканите тръби по улици като язовири, но това вече сме го гледали, и кръвта дето шурти в босна, богомилите са се наместили в найлоновия плик бга балкан, балканът не се вижда, но пее хайдушка, и вятърът пее свойта зла, изобщо вятърът и балканът са вездесъщи, и гората, стенат шумят бучат пеят веят отвъд стъклото, в краката ни в коридора вече възниква почва, българска земя от урина ракия вестници пилешки кости фасове гръцки станиол черупки от турски шам-фъстък холандски бирени капачки френски кофички за кисело мляко целофан от американски цигари руски гилзи японско видео германски расизъм мексикански серии сръбски фолк румънски презервативи македонска риза окървавена потни чаршафи с жълтокафеникави петна, кълновете на националното ни самочувствие все някога ще изкласят от земята българска, обобщава собственикът на таке и плик, българинът е като жилавия шипков храст като антерията като козата, а не е като циганина турчина или сърбина, ние не го слушаме, залепили потно чело о стъклото, вече не мислим дори за затварячката, а и отвън не се вижда нищо, за което може да се мисли, слушаме само вятъра в чукарите над паметниците и триангулачните точки, които отдавна са изоставени от одрипавялата българска войска, пазителите на свещената почва свещените граници свещените рубежи постепенно гъбясват и се издуват от боб, умърлушени и осиротели, напуснати от всичко и всички, най-напред от патриотизма и закапечетата, после от петолъчките и натовската заплаха, от съботните пържоли и съветските инструктори, последни масово напускат автоматите им калашников, които се включват в пазарното стопанство, и офицерите им станали (московци) охранители-застрахователи-бизнесмени или просто патриоти на свободна практика, те продължават борбата с цивилни средства, винаги в единен строй с колегите универсални пазители на идеята, онези незабележими герои от първо-второ-трето-четвърто-пето-шесто главно управление, които вече препразниха застоялото съдържание на свещения граал, няма го врагът с партиен билет (партийна книжка), сега пазят не комунизъм-равенство-интернационализъм, а капитализъм-неравенство-патриотизъм, потни и космати, точни като квадрати, с вежди и мустаци, най-верният другар е револверът, камата и пищовът, заклех се в името на патриотичния капитал, за нас патриотизмът за тях капиталът, за многая лета на първи-втори-трети-четвърти-пети-шести клон на първа частна банка, и за шести отдел на шести клон, в подземията вече не бият, там са трезорите, които също са препразнени, преметени като нощви, и нощвите са преметени като трезори, българският капитал и българското брашно са тръгнали да освобождават други страни и народи, швейцария например, нищо че не правят разлика между акредитив и аперитиф, с беневреци от деним и навуща от гучи комитите пладнуват край лаго маджоре, пият давидоф тютюн с пожълтели пръсти със златни пръстени с диамант, пожълтялата им кожа вече е златиста, жълто им е и бялото на очите под юнашките вежди, борбата продължава, активно мероприятие с други средства, врагът вече е със самолетен билет (чекова книжка), западно е на западния фронт, на тихия фронт тихо говорят, разрешете-да-доложа-лицето-посети-обект-номер-три е вече минало неважно, щит и меч в дипломатическо куфарче, портретът на стената феликс-едмундович-дзержински, който купил една ябълка лъснал я продал я купил две ябълки, в златна рамка с патина ротшилд (от немски - червен щит) ботев и левски (от български - лъвски) гледат с укор, златен лъв със сребърна лъжичка в устата на червен щит с една-две-три-четири-пет-шест корони ще бъдат гербът наш, и със 101 кръста, настояват поповете, поповите лъжички и героите, които не са успели да си купят билет за лаго маджоре или поне за 101 далматинци, едно-две-три-четири-пет-шест ченгета от кариерата и неопределен брой дипломати (също от кариерата) пазят с меч и кръст златните си ябълки, строго секретно змеят посети обект номери три направи антисоциалистически изявления, антипартийни, антинародни и антиправославни, бедни бедни мирчо спасов, дето си прекарал десетилетия на пост в опикани входове и на служба в опърдени кабинети тип мно-дс, десетилетия на простатна мъка край писоара и на стомашни киселини след запои със съветски чай, кого проследи и залови, кого разпита и протоколира, кого разобличи осъди разстреля, какво ще оставиш за историята, освен пепелници пълни с фасове с гриф строго секретно и хилядите си ученици-отличници-шестаци, притаили се из кьошетата на отечеството със своите огромни жълти немити уши, уши от кариерата, и мускули от кариерата, и торбички под очите (от пиене), и челца (от бетон), и съпругите им с месечно неразположение от кариерата, с вечно главоболие от кариерата на мъжете си, капитан-майор-полковник-генерал-емил-боев, и десетките незнайни от тихия фронт подполоковници-попполковници, къде си поп богомил, бедни бедни богомил райнов с огромни уши, с такето писателят е умрял, трупът му патриотично се разлага в коридора и храни почвата българска, където някъде е гробът на левски, гербът ни е лъвски, а гърбът ни е волски, историята ни е замесена от три части робство една част борба две лъжици предатели шпиони и попове на вкус, на вкус и цвят другари няма в българската история, консенсус пише с дребни букви на парче вестник в клозета, където банкер от кариерата със запек и мобифон се напъва да спре (или да ускори) девалвацията на лева, клозетната чиния е от злато, а запекът е от черен хайвер, по стените живопис, в съседната кабинка също, там клечи ченге от кариерата, до него борец от кариерата, по-нататък писател и поп, и поет в специален инвалиден клозет, всички те (от кариерата) дружно се напъват да спрат приватизацията упадъка космополитизма атеизма ислямския фундаментализъм и интернет, всички са колекционери от кариерата, общо 2118 квадратни метра живописни платна, най-голямата картинна галерия в клозет, българия пак се прослави, мила родино ти си земен рай, припява просълзен борецът със златен медал и пура давидоф, припяват просълзени и другите цивилни колекционери, с песен се носи влакът към горна оряховица, най-големият железопътен възел в северна българия и втори на балканите, по-добре първи в северна българия отколкото втори на балканите, както е казал дядо вазов със запек край люле бургаз, където дизентерия мъчи храбрата българска войска, от гледна точка на нездравословното хранене българските поборници се делят на две групи, запечени и просрани, продължава историчката, а тази класификация по-сетне се наблюдава и в политическия живот, в българия властта най-често се държи от запечените елити, което е изключение на балканите, защото по принцип запекът е по-цивилизован разумен и успокоен дискурс, вече никой не й възразява, бившият писател вече е поникнал като орлов нокът меча лапа рапица босилек лапад и коприва, балканите пеят пищят децата, о неразумний дискурс, хай-ку за хай-тов: родопа е бисерната сълза на бяло море, отечеството е в атон е в солунската митница е в опасност, отечеството е стоичков, поради что се срамиш от своя запек, всички клозети са прещракали на червено, вътре по мобифоните разпродават реколтата на зелено, само банкерът е на червено със зеленото, бели са клозетните чиниии поради берегите чистоту в уборную, бяло зелено червено, а хлябът е от мъката по-чер, бедни бедни орлин орлинов дамян дамянов, клети народе под звуците на дюран дюран в дискотеката богати бедни, и ти гарване птицо проклета, о кисимов и цеца 26 г. с разкривен почерк, клети български държавни железници с не се навеждай навън de fenetre, и балканджи йово с хубава чичолина не дам вам, и феликс едмундович със синини от бича и от тиранти, и ние, дето с омазани сиво-синкави панталони и домашно плетен кафяв вълнен пуловер на баклавички, с черно под ноктите и мазни лимби по потното чело се подрусваме прави в опикания коридор на влака за горна оряховицА...

<<<

© Александър Андреев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.08.2001
Александър Андреев. Нови степени на свобода. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Александър Андреев. Нови степени на свобода. София, 1999.