ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ КЪМ НАТО

Александър Андреев

web

Вивиан се е уговорила с Марко да ги води на вечеря. Тя е банкерка от Западното крайбрежие и нахлува в апартамента с порива на тихоокеански тайфун. Резедаво костюмче, копринена блуза, малка брошка-костенурка, бели маратонки и бутилка минерална вода под мишница. Ние още се лутаме наоколо, кой по пижама, кой по халат.

- Как я карате, хора? - четирите думи са толкова добре омесени между небцето и езика й, че излизат на свобода като сурова мекица, тестени, разточени и несмилаеми.

Докато хората, тоест ние, предъвкваме въпроса й, чудейки се откъде да започнем - че то не е лесно в едно изречение да кажеш как я караш в Ню Йорк, особено ако ти е за пръв път - тя отдавна вече е напреднала в разговора:

- Ужас! Паркирала съм през два блока, и то пак на забранено! Тоя град никога няма да се оправи! Една демонстрация в подкрепа на Израел, една - за палестинците, че на всичкото отгоре и колоездачен пробег на някакви италианци! Взех кола под наем, но като че ли сбърках. Къде ви е тоалетната тук?

Марко скача да й покаже, а Бисера само това чака, за да мине на български:

- Мале, ква е кучка тая! Видя ли й пръстена? Пък нахлузила маратонки, вещицата...

- Вещицата, чух, чух - хили се Марко откъм антрето.

Той е италианец от македонски произход и винаги разбира точно онези български думички, дето не трябва да ги разбере.

- Ми вещица е, да - продължава да мърмори жена му, докато си пали цигара.

Вивиан е стара позната на Марко от годините на следването им в Ню Йорк. Много му била помагала тогава, разправя той. "Абе знаем ги ние тези познати и тая помощ," беше коментарът на Бисера по въпроса. Катарина не харесва този тон, но си мълчи. Бисера й е приятелка от детинство.

- Че кво й е на жената? - обаждам се аз, без да ме питат, както смята Катарина.

Марко ми се усмихва приятелски, а към Бисера размахва ръка, извита в китката като глава на кобра, и изсъсква с изплезен език.

- Да, да, змия съм, нали? - глези се Бисера в отговор. - Ама нали знаеш какво казват италианките? Предупреден съпруг, наполовина спасен. Така че внимавай в картинката!

Вивиан се връща в хола, пльосва се на канапето и изува маратонките.

- Тая вода си я купих на обяд и още не съм я изпила - уведомява ни тя и надига пластмасовата бутилка. - Готови ли сте за сушито, момчета? Отиваме всички, нали така? Исусе, тоя апартамент сигурно струва пет милиона, а?

Аз вдигам рамене, в смисъл, че не съм наясно с цените на имотите в Горен Манхатън, пък и не ме интересува - апартаментът е на италианската банка, в която работи Марко. Катарина, която до момента разлиства пътеводителя и подчертава нещо със зелен маркер, нали е половин германка, решава да вкара разговора в руслото:

- Марко ни каза, че работиш в инвестиционна банка в Сан Франциско...

Вивиан междувременно пак е станала и сега оглежда черчеветата, за да качи или да смъкне някой милион в оценката си. За половин час ще го купи и продаде, барабар с четиримата махмурлии наоколо. Тоест трима, Катарина никога не се напива.

- Ама не е ремонтиран отдавна... Да бе, в Сан Франциско. Там е животът. И слънце има, и място повече. И японската кухня е по-добра. Не е като тук. В Ню Йорк си като в клетка.

- Златна клетка - изтърсвам аз, без да знам точно какво имам предвид.

На Вивиан тази шега й се вижда много смешна. Кристалните висулки на полилея почти задрънчават от смеха й. Марко я щраква с фотоапарата си, а от това на нея й става още по-смешно.

- Ей, Марко, ти да не си папарак? - крещи тя като на футболен мач и закачливо го сритва в бедрото.

Бисера си е допушила цигарата и повлича крака към кухнята за ново кафе. Предишната нощ в Гринидж Вилидж беше доста дълга. Катарина отваря уста, за да каже, че ние няма да ходим на ресторант, или пък да припомни за интереса си към инвестиционното банкерство в Сан Франциско, но после се отказва. Вивиан е забравила въпроса и в момента коментира строителната субстанция на жилището и амортизацията на климатиците.

- Някой да иска кафе? - подвиква Бисера през отворените врати.

Аз не искам - изпил съм близо литър, понеже станах първи някъде около дванайсет. И Катарина не ще - тя всъщност иска само да излезем час по-скоро и да обиколим всичко по зеления маркер. Само Вивиан смята кафето за "добра идея":

- Черно, моля, без захар, без мляко. И без повече фотографии!

Пак смях, пак подрънкване на полилея. Марко отива да помага на Бисера, а ние с Катарина от немай къде започваме да си рецитираме урока: ама страшно е интересен тоя град, човек нали идва с всякакви предубеждения, че то от филмите уж всичко си знаеш, но то е друго, и хората тук са такива едни живи, ококорени, и на всеки ъгъл градът се променя, от Чайна Таун без преход попадаш на Уол Стрийт...

- Ма не ща на ресторант с тая кучка бе, Маркооо - глезено провлачва Бисера в кухнята.

- Бисера, недей така, жената е много симпатична...

Марко също е минал на македонско-български, но въпреки това шепне. Може би заради нас, защото Вивиан няма как да го разбере.

- И тия японски риболяци, айде да не им казвам името, че вещицата ще ме чуе - продължава да каканиже Бисера.

- Аз пък снощи в магазина на ъгъла се запознах с един много смешен човек - опитвам се да подхвана нова история, за да отклоня вниманието от назряващия скандал в кухнята.

Вивиан дружелюбно ма насърчава да продължа. Кима толкова енергично с глава, че направо прешлените й пукат. Аз обаче съм засякал, понеже ми липсват думите на английски, пък съм забравил и имената. Българска работа, мръщи ми се Катарина. Но накрая, както винаги, самоотворжено се притича в помощ на съпруга си:

- Та този човек му разправил на Евгени, че е приятел с Джеси Норман, с Уди Алън, с Джек Никълсън и с кого ли не още. Пишел им биографиите или нещо такова...

- А носеше едно лекьосано сако, май не се беше къпал от седмица - прекъсвам я аз с важни детайли.

- Леле, колко интересно! - радва се Вивиан, макар че изобщо не ни слуша.

- Та така в Ню Йорк... - обобщавам аз и с това разговорът пресъхва.

Бисера се появява с кафетата и с дълбоките сенки под очите. Марко ходи умърлушено след нея с каничка мляко. Спорът за вечерята с Вивиан очевидно не се развива в негова полза.

- Абе аз защо ли не си налея едно уиски?

Въпросът ми е реторичен, а всички, които разбират български, си поглеждат часовниците. Пет следобед. Вивиан не е разбрала, но и тя си поглежда часовника.

- Исусе! Пет часът! Марко, трябва да запазим маса - скача тя от канапето.

Усещам, че нещата взимат неблагоприятна посока.

- Вивиан, аз ще си налея един скоч. Ти искаш ли?

Катарина ме гледа строго. Така де, търся си компания за уиски в пет часа. А и маршрутите по зеления маркер фатално се изплъзват от ръцете й. Скочът също е добра идея, отговаря Вивиан, с лед, да.

- Вие да не сте решили по пижами да ходите на ресторант, хора? Нещо като японско "пиджама-парти", а?

Висулките на полилея пак се разтреперват. Зад гърба й Бисера подигравателно надува бузи и без звук произнася една дума с "у" и "а". Чудя се дали е "курва" или "кучка". Макар че е все едно. Вивиан е извадила мобилния си телефон и удря с показалец по клавишите. Няма маникюр, за разлика от Бисера. С Марко се сблъскваме пред вратата на хладилника.

- Бисера не ще да ходим на японски ресторант - оплаква се шепнешком той, докато вади леда.

- Ние пък с Катарина искахме да отидем до Бруклин и после обратно по моста - съобщавам аз.

- А защо не дойдете на ресторант? Тогава и Бисера сигурно ще се съгласи - предлага Марко.

Оттатък Вивиан шумно спори по телефона за резервация на маса в по-късен час. На мен направо ми се повдига само при мисълта за суши, а съм вече гладен. Занасям двете чаши, като в движение отпивам едра глътка от моето уиски. Бисера пак е запалила цигара и разсеяно разбърква кафето си. Катарина е застанала до прозореца с гръб към компанията. Всички са сърдити, с изключение на Вивиан.

- Хайл Хитлер! - вика ми тя вместо "благодаря", докато поема чашата си.

Знае, че ние двамата живеем в Германия, а там всички са такива мрачни, сигурно заради Хитлер. Марко и Бисера живеят в Италия, но на Вивиан не й хрумва нищо по въпроса. Уредила е масата и сега се оглежда наоколо с още неутолен организационен апетит.

- Зиг Хайл, наздраве, чин-чин, живели - викам аз, защото Марко и Катарина също си наливат питиета от барчето.

Бодрата ми наздравица увисва във въздуха. Другите трима европейци унило мълчат. Българската половина на Катарина меланхолично изучава водката в чашата. Отпиваме съсредоточено. Бисера сръбва последната глътка от кафето и обръща филджанчето. Какво да й обясняваш на тази американка с пружини в маратонките?

- Къде е проблемът бе, хора? - пита Вивиан леко пообъркано след трийсет секунди мълчание.

Споглеждаме се и като по команда започваме притеснено да говорим в един глас. Различни работи:

- Той, Евгени, не яде риба...

- Ние всъщност искахме до идем до Бруклин...

- Аз имам мигрена и трябва да си направя йогата...

- Бисера не се е виждала от години със своите приятели от Германия...

- Всъщност, от България...

- А аз не че не ям риба, обаче...

- Но Марко толкова ми е говорил за тебе, Вивиан, че...

- Обаче, нали сме уморени от снощи...

- И това уиски направо ме удари в петите...

И пак мълчание. Вивиан повдига вежди, докато мести поглед ту към един, ту към друг. В следващия миг висулките изпадат в истерия.

- Е, няма да се оправите в тази Европа никога...