из "МИЗАНТРОПИЯ"

How to say nothing with words

Александър Андреев

web

... или пък военните с техните плещи и рамене, издути от нашивки, пагони и еполети, натежали от звезди и мъжка отговорност, те все още са много срамежливи и лицемерно морални, иначе щяха да се концентрират направо върху гениталите си, да пакетират (пакет!) в сърма и плюш естествената провисналост на своите зелени-кафяви-сиви-сини-черни-бели клинове и парадни панталони със сребърни и златни ципове, които строго скърцат при отваряне и кръвожадно сключват зъбци при затваряне, като питбул, който пази маршалския им жезъл, изправи-се-гора-от-стомана-разлюлейте-се-горди-дула-бум, жезълът е още малък, сивкаво-бледен, сбръчкан и спаружен, още не видял слънцето на победните битки, топки като скиптри, издути от мъжка енергия, но какво ли да се разправяме с нещастните пишки на тези още по-нещастни артилеристи-радисти-танкисти-садисти с плоски физиономии и чела като празното поле на Полевия Устав, където никога не е имало дори една бележка под черта, бележките под черта са цивилно лигаване, те само разсейват, те са друга гледна точка, а ние имаме една-единствена гледна точка - и точка по въпроса! – въпросът е къде е врагът, къде са телата за разкъсване, къде са сепаратистите-фашистите-комунистите-виетнамците-евреите-арабите-турците-о-турците-сърбите-албанците-хуту-и-тутсите-сикхите-цивилните-жените, огън, картеч от сперматозоиди, изнасилването е продължение на войната с други средства, със същите средства, Женевската конвенция не казва нищо за любовта и акта, Женевската конвенция не е Жена, тя е Акт, суров и мъжествен, тя мирише на пропит от пот кожен колан, на шаяк и опърлена пръст, ние крачим в строй, всичко е еднакво и поради това опияняващо, ожулените вратове и каски, Врагът е различното, ако не си различен, значи си свой, какво по-хубаво от това, закопчай горното копче и потегни колана, за да приличаш на останалите, и не забравяй да забравиш езика си, думите са цивилно лигаване, ние взимаме от тях само най-необходимото, само дажбата, порциона, бойната готовност, ние тук се разбираме главно със звуци, с ръмжене и крясък, разбираме се отлично, лесно е, колкото по-силно крещиш, толкова повече имаш да кажеш, това най-добре го разбират граничарските кучета, кучето лежи в краката на майора, ние стоим прави до стената, той е на кеф, с все още незабравения си език ни се ще скришом, подмолно и наум да го окарикатурим, да кажем, примерно, че пърди или се уригва, но той е коварен, той наистина пърди и се уригва с наслада, подигравайки ни се, това е мъжкият език, шумен и военен, а не разните му там граждански глезотии, той дори понамества вместилището на маршалския си жезъл, да имаше сега и по една путка, а, момчета, вие тоя сигурно го знаете, другарю-господин майор, престрашаваме се и ние откъм стената, дето на една й била успоредна таковата, абе, новобранци, каква таковата бе, кажете си го направо, ние тука мъже ли сме или баби, майорът отпива ракия от канчето, пръхти и тресе глава като след баня, мъжът или е мъж или путка или е баба, така е по устав, тъй вярно, баби сме, шегуваме се ние също по устав, това е любимата шега на майора, ама като сме баби къде ни е плетката и къде са ни забрадките, бързаме да го изпреварим в но-нататъшното развитие на шегата, доброволно нахлузваме противогазите вместо забрадки, добре, новобранци, остави, смее се гръмко майорът, и то си е весело, ще се стараем, крещим ние от все сърце, кучето в краката му започва да ръмжи, това вече не е шега, това прилича на нарушаване на държавната граница, майорът сякаш цял се втвърдява около жезъла си, тревога, полоса, прожектори, браздата, браздата, браздата, кучето диша тежко и настървено, пълнителите мазно прищракват в гнездата си, патронът се плъзва в затвора, ние с възбуда масажираме запотените цеви, хубаво ни е, пълната луна разделя света на две, светло и тъмно, ние се държим в тъмното, макар че сме от светлото, ние държим пръст на спусъка, макар че сме за мир, ние държим да направим нарушителя на решето, защото сме се клели, а и заради отпуската, майорът се подхлъзва в калта и пада на самата бразда, пиян е, пистолетът в ръцете му гръмва на месо, на неговото собствено месо, целите му слабини са в кръв, а лицето в кал, това последното всъщност ние си го измисляме, за да окарикатурим и кастрираме майора, докато скучаем, дебнейки нарушителите, тях обаче никакви ги няма, ни на светлото, ни в сянката, ех, да ни бяха паднали, тюхкаме се ние по-късно в спалното, щяхме да им пръснем, ех, да ни падне и онази, и на нея ще й пръснем, и заспиваме потни и вдървени, еднакви, с мазоли от лопатите, с плюски от обувките, със струпеи по остриганите глави, в които няма нищо друго освен Полевия Устав и За-отечеството-царя-президента-политиката-геополитиката-географията-историята, географията и историята развяват черноземнокървавите си знамена над парадни площади, нозете бият в земята, това е добре за кръвообращението, колкото по-силно биеш крак, толкова по-добре за кръвообращение, за кръговрата на кръвта, пролятата кръв наторява чернозема, от него и израства свежа кръв, всичко е толкова просто, почвата е майката, старшината е бащата, той е строг но справедлив, ние се крием в майчиното лоно, заравяме глави все по-надълбоко в окопите, дълбаем-дълбаем-дълбаем, проникваме надолу и навътре, вие сте си ебали майката, бащински ни окуражава той, ще се стараем, крещим ние почти в оргазъм, motherfucker крещи американски сержант на взвода си вечерта по видеото, прекрасен нов свят на бъдещето, в който сержантите от всички континенти си подават ръце за доброто на общата почва и прилежащите й акватория и въздушно пространство, с дебели загорели вратове, със скърцащи чепици и просмукани от пот подмишници, в името на изконния войнишки принцип да се козирува на всичко което се движи да се краде което не се движи а останалото да се боядисва в зелено, майорите в интернационално разбирателство сгушват глави над планшетите, където почвата е надиплена в мащаб 1:2000, зелени кепета сиви фуражки и каски в защитни цветове като чудна пъпка, разцъфнала на благодатна почва, пистолетите кротуват в кобурите, майор майору пищов не вади, майор за майора е брат, от преводачи просто няма нужда, езикът е общ, войнишката майка е една, почвата е обща, войнишкият казан е един, в него плуват късове месо, накълцани сухожилия и раздробени кости, пръски мозък и сварени очи, отрязани езици и уши, простреляни сърца, кръвта кротко се плиска край бреговете на стратегически острови и полуострови, знамената плющят от залповете на вятъра, генералите се изпъват с ръка на сърцето, равнис, пред Химна всички са равни, само един държи ръката си на слабините, може би е футболист или просто пази маршалския си жезъл, от хиляди генерали само един става маршал, избира го Химнът, защото на Химна му е дошло до гуша от сърца с длани върху тях, Химнът си има достатъчно кръв, затова търси водач, Химнът обича да напира в гушите на милиони синове, да ги анестезира с планини реки и полета, Химнът е като хапче против гуша, което раздават на войниците под строй, в Химна се ходи под строй като в златен клозет, който възвисява отделянето, Химнът е естествен тор, изкуствен тор за родолюбието, кое сърце, кой орден и медал, кой пръст на спусъка не потрепват от него, за-по-чест, в-памет-на-жертвите-о-гън, в памет на паметниците с разкривени от родолюбие лица и с юнашки мустаки, о-гън, в памет на кръстоносците и на еничарите, в памет на свинаря Бърдоква (без сведения за мустаки) и на стратега фон Клаузевиц (с прусашки мустаки), в памет на Вермахта и Червената армия, на Пол Пот, Ратко Младич и Уесли Кларк (без мустаки), о-гън, под мустака армейски генерал Добри Джуров добродушно се усмихва, джуркан боб и халва за войската, ура, сутрин-обед-вечер, халвата е турска дума, а от боба се получават газове, но всичко това е военна тайна, държавна тайна, общонационална тайна, халвата подкопава националните ни интереси, и турското кафе в казана за караула, караулът снощи застрелял едно турче от трудоваците при опит за бягство от казармата, мамка им рязана, крещим ние, обаче след произведен предупредителен изстрел във въздуха, добродушно охлажда ентусиазма ни майорът, язък, ние пък си рекохме, че сме ги почнали вече, а едно цигане забравило да се върне от отпуска и се хванало овчарче на кошарите, мамка им тъпа циганска, ами да, то колко му е на един циганин акъла, съблече униформата, наебе циганката и начаса забравя войнския си дълг към Родината, то акълът му на циганина е само в оная работа, а Родината е нещо съвсем друго, Родината е като бойната готовност, суче мустак майорът, по-важно от нея няма, нямаме ли бойна готовност, нямаме и Родина, той турчинът само това чака, манафът му с манаф, да ни изчука изотдзад, чука майорът с показалката по картата на стената, това е то нашата доктрина, като усетиш турчина отзад – стискай задника и го води в плен, ние се хилим глупаво, защото не знаем какво е доктрина, представяме си я като някакво огромно сборище на педерасти, които ходят по двойки със смъкнати панталони, като сиамски близнаци, единият отпред – другият отзад, редниците отделно, сержантите отделно, а начело генералите, техните панталони са обточени с лампази и това е тържествено, генералите козируват, цялата доктрина вика ура, а майорът с изпънати вратни жили гърми във въздуха с калашника, мене майка ми ги сглобява тия калашници в завода, разправя едно войниче, докато пушим пред класното, хубави пари изкарва, че българските калашници били най-добрите в света, мойте пък старци правят бомби-лимонки във фабриката, обажда се друго войниче, тате все псува, че тия лимонки за никаква употреба не стават вкъщи, само за пепелници, ама те пък не пушат с майка, на мене свако ми пък завлякъл от поделението прибор за нощно виждане та си бере по тъмно доматите на частното, това е то конверсия, от мечовете – плугове, от танковете – самовари, от войниците – граждани, от подофицерите – изкуствоведи, от офицерите – почвоведи, душеведи и шамани, вечният мир всъщност е кратка почивка между две войни, шаманите го знаят, и душеведите, и писателите, които в тихото нашепват вечните си мантри за пръстта и кръвта, за дълга и мъстта, за проточените черва и виещите се граници, за романтиката на окопите под едрите нощни звезди, пламъчето на последната кибритена клечка просветва, първото войниче дръпва с наслада от цигарата и подава огънчето на второто, после на третото, те също дръпват с наслада, струйки дим бавно се източват от ноздрите им, само на първото войниче струйката дим се източва направо от гръкляна, през мъничката входяща рана, откъдето току-що е минал куршумът на христоматийния снайперист, изходящата рана обаче е по-голяма, защото куршумът е дум-дум, тя е колкото малка ябълка или голяма кайсия, приблизително четири сантиметра в диаметър, с назъбени костици по ръбовете и кичури коса, сплъстени от кръвта и разкашкания мозък, войничето няма време дори да изпсува, макар че гласните му струни и без това вече са разкъсани, смлян е и хрущялът на адамовата му ябълка, прекъснато е оросяването на главния мозък, вегетативната нервна система е парализирана, поради изгубен мускулен контрол войничето се е насрало и напикало, то само мига и конвулсивно помръдва пръстите на дясната си ръка, между които още гори наченатата цигара, то всеки момент ще умре от спиране на сърдечната дейност и за националните идеали, за Мизия-Тракия-Македония, за Рим-Берлин-и-Токио, за НАТО-СЕНТО-СЕАТО и за майка си, която безутешна го чака на прага, да се завърнеш в ковчег увит в националния флаг, това не е хубаво за националния флаг, за националния флаг е къде по-добре да плющи над щабове и площади, над президентства и дворци, над срещи на високо равнище, на Джомолунгма или на Луната, високо горе, болниците гробищата и църквите нямат нужда от национални флагове там долу, и от бойните знамена, олигавени от новобрански устни, не кръв, а слюнка са попили тези светини, и псувни на майка, за-майката-родина-заклех-се, никога не забравяй две неща – войнската клетва и номера на калашника си, майка си може, но не и номера на калашника, майка му да еба, коя е майка му на калашника, питаме се ние, и на тържествения кортик, връчен за заслуги към армията, и на меча с препаска, връчен на президента-премиера-председателя, какво ли ги правят толкова кортици и мечове, дето им ги връчват всяка година, питаме се ние, дето си нямаме ни меч ни кортик, само калашника АК 3206, разглобяване и сглобяване под една минута, отлично боец, ще се стараем, преди малка България беше не четвърто място по оръжейно производство, а сега къде сме, тюхка се майорът, тия педерасти всичко съсипаха а всяка година си раздават мечове, веднъж президентът на премиера, после премиерът на президента, къщите им са станали като рицарски замъци, накъдето погледнеш все мечове и препаски, предишните бяха по-скромни, само ордени и медали си раздаваха, те икономисваха материала, та да има за калашници, за Ангола-Мозабмик-Сомалия, за всички потиснати прогресивни сили, а ако остане и за потиснатите непрогресивни сили, ако пак остане може да продадем и на потисниците та да им подбием производството, ех, пусто че се научиха всички на работата лекото, само с калашници да се бият, продължава майорът, и негрите даже не щат да си цапат ръцете, да ми дойдат те тука да ги науча на турчин как му вадиш очите с пръст, албанец как го разпаряш на кръст, гърка как го дереш от челото до петите, на сърбина как му прегризваш гръцмуля, влаха на живо как му вадиш тлъстия черен дроб подут от цуйка, те в ония пустини какво знаят за земята с кръв напоената, какво ми се лигавят със своите вождове-човекоядци, то и мечка-стръвница на човек посяга като е гладна, войната е друго, войната е когато искаш да ги затриеш до девето коляно, да им влачиш червата по балкана, да им натъпчеш жените с барут и да палнеш клечката, това е войната, а те ще ми се лигавят с хеликоптерите си, с умните си ракети, с радарите и пресконференциите си, цивилни плъхове дето нямат нищо в гащите си, той знае ли какво е да пръснеш мека детска главичка с приклада, то само казва пъф и толкоз, да прегазиш с танка смрадливите им колиби, отдолу дърво ли пращи кости ли, веригите са горещи и миришат на смазка и кръв, в устата ти е солено и метално, хубаво ти е че да крещиш, само ти и Бог го можете това, отзад остава само разорана земя готова да ражда каквото й разпоредиш, каквото й разпоредят военните с техните плещи и рамене, издути от нашивки...

...или курортистите, разхвърляни по плажа като трупове след ядрен удар, полуголи и облъчени до червено, с цвъртяща кожа и разкашкани мозъци, само тук-таме се помръдва ръка или крак, кутре с дълъг нокът и едър златен пръстен, безформен глезен със златна верижка, кльощав врат със златен синджир дебел колкото корабно въже, с колкото повече злато е бронирана и осинджирена изпръхналата мека плът, толкова по-уютно се чувства вътре пъпчивата душа, бледна спаружена и неграмотна, с ниско чело и тежка златна обица на ухото, душата, дето все бяга от училище, за да иде на плаж, на солариум или просто да пие бира, то детето не е много схватливо ама има добра душа, златна душа в златен кафез, по пода му стърготини и курешки, тиквено семе и слънчоглед, паничка с минерална вода "Евиан", накъсани списания с реклами за бразилски телевизионен сериал и за шоколад "Милка" и за кожени ръкавици от Гучи, душата е кацнала върху ръката в кожена ръкавица и се пощи, какво повече й трябва на тоя свят, малко злато, една италианска кухня комплект (зелена), в гаража сребристо беемве, по видеото Чък Норис и някое порно (хард), а през юли на море със семейството, ръката в кожена ръкавица я гали по главицата и й дава още семки, списание "Блясък"-"Блиц"-"Блик", конкурсът "Мис Европа"-"Мис Свят"-"Мис Вселена", курортистите са се събрали край подиума на плажа, с кървясали очи и раззинати уста зяпат "Мис Плаж" на токчета от "Рафаело" и по бикини от "Пако Рабан", с плът за даване под наем, със зъби от рекламата на "Колгейт", с очи от "Лореал", с нокти от "Диор" и коса от "Вела", с гърди от силикон и противозачатъчна спирала от "Сандоз", с черен дроб от "Моет Шандон", с бъбречета от "Макдоналдс", само мозъкът си е неин собствен, но и той като всичко останало чисто нов и неупотребяван, с тия бикини впити в задника сигурно си мисли само за секс, сладострастно мислят курортистите, тя обаче не си мисли за секс, тя изобщо не мисли за нищо, и по-точно мисли именно за бикините си впити в задника, ох тия пък бикини как се впили в задника ми, мисли си тя, и вечерта в дискотеката, под камшиците на лазера и с чаша ледено мартини (без маслинка) в ръка, тя продължава да си мисли за бикините, пък днес тия бикини като се бяха впили в дупето ми, оплаква се на другите манекенки, защото нали задник не звучи добре, те кимат и подрънкват с обици и кубчета лед, ами да те като ти се впият бикините в дупето, курортистите от съседната маса навлажняват изпръхнали устни в пяната на седмата бира и попипват златните синджири около кльощавите си вратове, синджирите са дебели и стегнати, пълнят дланта им като еректирал член, кур-ортистите са оставили съпругите си с ролки на главата в хотелската стая и са излезли да изпушат една цигара на чист въздух, пък то станаха вече седем, не, осем бири, съпругите им впрочем носят французки кюлоти, които не се впиват в задника, така поне викат съпругите им, когато гледат манекенките на плажа, завиждат им на стегнатите дупета, на татуираното змийче върху прасеца, на пъпа с брилянтен пирсинг, кацнал точно в геометричния център на лъстивия триъгълник, където А и В са гърдите, а С е вагината, геометрия за курортисти, как от произволна точка в пространството да достигнем първо А и Б а накрая С без да нарушим категорическия императив или да ни видят съпругите (което е едно и също), курортистите замижават, за да извикат образа с впитите бикини, докато в хотелското легло странично притискат слабините си в отпуснатите задници на своите съпруги, влажно е и лепкаво, зачервената кожа смъди от потта, цялото им тяло тупти и излъчва талази рубинена светлина като крайбрежен фар, само слабините им са бели и унили, съпругите с примирение изхлузват кюлотите, помагайки си с пръстите на десния крак, само внимавай с ролките ми че съм си играла два часа ти докато се наливаш с бира, добре-добре-добре-гълъбче-захарче-съкровище-ох-злато-козичкатами-ооох-накогосатезипрасковки-сега-сега-сега, сега хайде заспивай вече че си пиян като финландец, дори като трима финландци, за да се събудят на другата заран вдървени от слънчевото изгаряне и със стомаси като изцеден лимон, пътят от леглото до тоалетната се извива и пълзи през враждебната околност, пропада в ями и сякаш няма край, въздухът е пропит до последната молекула от натрапчиви миризми, пържено спирт канела хлор лосион цигарен дим кафе, кафето за закуска е мазно и горчиво като жлъчка, курортистите нервно примигват от нетъпримата слънчева светлина и крият очи под бейзболни шапки с жизнерадостни американски надписи, потниците и гащите им са "Рийбок" или "Фила", и плажните чехли, които шляпат по плочките, чиниите са натоварени до счупване със салам яйца масло конфитюр, гледат се злобно изпод козирките, изпод слънчевите кремове и слънчевите очила "Калвин Клайн", иде им да се заколят един-другиго с тъпите ресторантски ножове, да забият вилица във враждебната физиономия на кленера, или поне да удушат някое дете, тези отвратителни подвижни шумни кресливи пухкави и уязвими ларви, които слузесто оставят подире си следи от сок мляко шоколад сълзи пясък играчки, и майките им, които ги направляват отдалеч с нетърпимо кресчендо, които изпълняват кантати от указания с добре артикулирана гордост, чуйте всички как уча детето си да спазва реда, как от най-ранна възраст му внушавам респект към околните, майки като готически катедрали, надвесили колони над детето в лоното си, не лъжи не кради не пожелавай играчката на ближния, и татковците, натоварени с надуваеми играчки, от които се подгъват безпомощно белите им пищяли, стига сте пищяли де, мърморят татковците с рехави бакенбарди и рижави мустачки, със злощастно случили се носове и мътни очички над тях, с пъстри татуировки по мършавите плещи и атрофиралите бицепси, в шест цвята свирепи готи с рогати шлемове, акули и мотоциклети "Харлей Дейвидсън", кръстове и рози, око в триъгълник и арабески, Мадона и анонимни русалки с големи гърди, гърдите им са хлътнали и безкосмени, някъде под потника неочаквано преминават в щръкнали коремчета, не почвай с тая бира още в десет часа, че защо да не почвам нали съм на почивка, барманът от плажното кафене е мускулест и загорял, със счупен нос и лукави маслинени очи, сервира бирата с услужливо намигване, дали намига на нея или пък на него, на него в смисъл, пий си питието приятел и не им обръщай внимание те съпругите така си говорят, или пък незабелязано ще дръпне нея във все още неотоплената сауна зад кафенето, няма нужда много да се събличат, той подпира с крак вратата, а тя коленичи на чамовата пейка, след две минути барманът е отново зад бара, само под мишниците на рипсената му тениска са избили две влажни петна, първата бира дори още не е допита, макар че вече напича, къде се беше запиляла, ами къде къде да запазя чадър ама нямаше че тия германци още в пет сутринта са си нахвърляли пешкирите, то на германеца това му е, дай му да окупира територии, с щикове с танкове с пешкири с помощи за развитие, Lebensraum, ако може ще ни изтика в морето или ще ни натъпче в сауната да се издушим, първо обаче ще ни свали златото, синджирите и гривните и верижките и обиците и пломбите, за пломбите си говорят две германки под чадъра, един час по корем за упойките, един час по гръб за предимствата на новите порцеланови пломби, после петнайсет минути на сянка за бандитските тарифи на зъботехниците, следобедът е посветен на дизайна в зъболекарските кабинети, на списанията в чакалнята, на музиката в кабинетите, на парфюма на сестрите и на ежегодната зъбна профилактика, утре ще си говорят за новото работно време на супермаркетите, вдругиден за фитнес-центровете, кога свърши тази отпуска, човек едно списание не успява да прегледа, но пък си поговорихме, разменихме осемнайсет мегабайта ненужна информация, като един безкраен тенис-мач, целта е само да прехвърлиш мрежата, да я прехвърлиш със заоблените думи, кухи отвътре и приятно познати, пресни-пресни от телевизионния конвейер, думи като life style и моден дизайнър, като nouvelle cuisine и Наоми Кембъл, като светско парти и шампанско, като бурната-афера-на-Щефи-и-Андре, като ароматът-на-приключението-Бакарди, като хуманитарната-катастрофа-в-Косово, думи еманципирали се от назоваемото, виртуални думи от дисплея на клетъчния телефон, влюбените отдавна не пишат обичам те в мокрия пясък, обичам те е съобщение от дисплея на клетъчния телефон, преодоляло разстоянието между два съседни чадъра на плажа, самотното дете с кофичка на брега е объркано, защото вълните са му срутили пясъчната кула без да му изпишат Game over, таткото маже гърба на майката с плажно масло, два дни противослънчев фактор 30, сетне преминаваме на 20, на 10, а последния ден се печем без защита, така пише в брошурата как-да-придобием-здравословен-тен, и под съседните чадъри четат брошури, как-да-научим-детето-си-да-спазва-правилата, как-да-станем-милионери-за-10-години, как-да-развием-емоционалната-си-компетентност, как-да-извършим-етническа-чистка, да прочистим плажа от манекенки германци деца сърфисти аквалангисти волейболисти и пенсионери, защото от децата и германците по-лоши са само сърфистите с папагалските си ластични гащи, с обветрения си загар и кухите сърфове под мишница, как се сгрява сърцето, когато ги видиш да падат в дълбокото, когато мачтата ги халоса по главата, а платното им се удави, когато нагълтат вода и кротко изчезнат под повърхността, и аквалангистите с надутите си бутилки и заплашителни неопренови костюми, с непохватните плавници и с размазаните лица зад маските, да им се изплюеш на маската да им срежеш тръбите да им спреш кранчето, как весело бълбука освободеният кислород, и волейболистите с натрапчиво лъснали мускули, с разчекнати ченета и с пръсти, сгърчени за топката, начален удар отиграване слънчев удар летален изход, но най-противни са разсъблечените пенсионери с набръчканите си гърбове и провиснали бански, с оределите си косици и гуреливи очи, с петнистите си ръце и косъмчетата в носовете, само да им пуснеш една от двете германки под чадъра, ще ги прегази за секунди, бутовете й са като египетски пирамиди, над тях плътта се дипли дюна след дюна, под мишниците наднича жилава пустинна трева, сутиенът-седло за двугърба камила отзад потъва в подвижния пясък на трапецовидния мускул, капка влага се стича надолу към пролома на задника й, лицето е на сфинкс със сплескан нос, златни скарабеи висят от ушите, огромна златна Нефертити се губи в пазвите, земята трепти от тежката стъпка на матриархата, монументално произведение, в което са вложени години египетски труд, многотонни блокове шоколад, хектолитри кока-кола, цели плантации шам-фъстък, как-да-свалим-излишните-килограми, как да свалим нещо чуждо, продължават да си мислят курортистите с набъбнали от бирата стомаси и с простата като юмрук, забит в пикочния им мехур, ами като по филмите, тя излиза от морето с прилепнала мокра тениска, кожата й е настръхнала, зърната на гърдите й направо ще разкъсат плата, приглажда назад влажната си коса с цвят на старо злато, после тръсва глава, а пръските хващат и пъстроцветно пречупват лъчите на залязващото слънце, ти й подаваш меката хавлия и мимолетно я целуваш по мокрото чело, тя настръхва още повече от този допир, облизва с бърз език капките около устните си, ти закачливо повдигаш вежди, вече си я загърнал и разтриваш премръзналите пръсти на краката й, и по-нагоре, и по-нагоре, под тениската няма нищо друго, слънцето кърваво и бавно потъва в морето (в океана), ще ида да се изпикая, съобщават курортистите на съпругите си, че тая бира, и тая простата, и зърната под тениската, ами иди защо да не идеш, плажната тоалетна им спира дъха със струя миризми от Менделеевата таблица, хлор и амоняк и метан и нещо сладникаво като виолетки, забравили са си чехлите под чадъра, а циментовият под дебне босите им ходила с неочаквани локви и съмнителни хартийки, вече не могат да си спомнят как продължаваше филмът след кадъра с кървавото слънце, пък и няма нужда, най-добре да замижат и да си представят водопад, планински ручей, поне капеща чешма, през нощта чешмата в банята отброява удвоени секунди, удвоени са и отблясъците по тавана, и тътенът от дискотеката долу, и главата и дебелото и тънкото черво, по гръб леглото пари, по корем притиска до задушаване, задушени гъби, патладжани с месо, говеждо рагу, френски сирена, торта със сметана, курортистите замаяно се лутат покрай шведската маса с яркочервените си носове, първите две чаши са ги освободили от телесност, слънчевите изгаряния, възпалението на лигавиците, простата, оловото в краката и стомашните газове са отлетели с вечерния бриз, всички са страхотно симпатични, и вкиснатият келнер от тази сутрин, и петнистите пенсионери от съседния чадър, и онзи мухльо с рехавите бакенбарди, и двете хеопсови германки, дори натъркаляните по дансинга дечица с палци в устата, фалшивият циганин с обица в носа свири като Паганини (Тосканини? Белини?), съпругите кротко се усмихват на нещо свое си, а ние с пълни уста държим речи за подводния свят, за нас като сухоземни водата е чужд елемент, горещим се ние, затова въпреки абстрактната красота на коралите и изумително пъстроцветните риби гмуркачът с маска и шнорхел изпитва смътна тревога и дискофморт плашат го мъхестите шипести шуплести черупчести люспести хлъзгави пъпчиви студенооки дребнозъби многокраки членестоноги храстовидни тревисти или просто безформени и общо-взето безобидни обитатели на този свят докато на сушата е обратното там не обръщаме внимание на далеч по-реални опасности като автомобилите по улицита или ръждивия пирон на вратата към мазето защото страхът е обратно пропорционален на навика а пък любопитството се отнася към страха така както, тук мисълта ни се изгубва някъде и ние си помагаме с чаша червено вино, "Гран Крю" от Сан Емилион реколта 1983, то и без това никой не ни слуша вече, фалшивият циганин е свалил червената кърпа от главата си и с облекчение откопчава обицата от ухото, с чувство на изпълнен дълг сърфистите и аквалангистите почиват в леглата си или на дъното на морето (океана), манекенките уморено смъркат кокаин пред огледалото си, защото им се бави цикълът, защото са си открили една бучка или просто защото са се сетили, че нещата сами по себе си са непознаваеми, готическите майки са свалили децибелите и сега монотонно изливат токатите си пряко в ухото на заспиващото дете, мачкат го финално като пластилин, продухват от съзнанието му всичко неправилно преди лягане, не убивай не си прави кумири не си лапай пръста, за да подновят упражненията на следващата сутрин, само нашето дете още се върти в захлас из празния дансинг и току идва да пореве край масата, но ние му отвъртаме един шамар, защото нали тъкмо си пушим цигарата, защото нали сме на почивка на море на курорт, с бейзболна шапка L.A. Lakers, с бански Speedo, с непохватни плавници и златна гривна, с щръкнало его и изгаряния по гърба, заслушани в ромона над писоара, щастливи и озарени, ние, курортистите, разхвърляни по плажа като трупове след ядрен удар...

Post-new-world

(шега)

...или потребителското общество, което неочаквано бързо рухна под собствената си тежест, случайно уцелено в сърцевината си от една книга на дотогава никому неизвестния фламандски автор Йохан Дефлоо, обикновен редник в легиона на безсребърните западноевропейски левичари с кожени сандали на бос крак, с велосипед и раница на гърба из Африка, с втвърдени възгледи за разхищаването на енергията, за глобалните промени в климата и конференцията от Киото, за правата на слабите и на малцинствата, на маорите и аборигените, на хомосексуалистите от двата пола, на циганите и албанците, на китайците от сектата “Фалунгун”, на китайците от дисидентското движение и изобщо на всички китайци, макар че не са малцинство, на инвалидите и психически болните, на затворниците и задържаните в предварителния арест, на децата, на жените с доброволно прекъсната бременност, на кандидатите за ефтаназия, на пушещите марихуана, на вегетарианците, на ищците срещу държави и концерни, на опитните мишки и бройлерите, Йохан Дефлоо, който се храни с овесени ядки, мляко, сирене и зеленчуци само от биоферми, членува в амнести интернешънъл и “Грийнпийс”, а неделята му е направо изгубена, ако не е бил на демонстрация в защита на кюрдите, срещу автомобилопроизводителите или поне за опазване на трите хилави дръвчета край кварталната бензиностанция, книгата му се казваше “Бавност” и съдържаше едно-единствено изречение, което в продължение на около 800 страници бавно си пробиваше път през лепкавата пластмаса на потребителското общество, опипвайки в страх и почуда, подобно на индианец от делтата на Амазонка, милионите непознати, ярки, крещящи, удобни, обезопасени предмети, душейки с необремененото си обоняние хилядите изкуствени миризми, възбуждащите дезодоранти и замайващия бензин, гранясалото ухание на “Макдоналдс” и химическите ароматизатори с мирис на обработена кожа в магазините за обувки, сред какофонията от модерни звуци, сред острия писък на модемите, вездесъщия тътен на автомобилите, проникващите чак в стомаха баси на рейва, рапа и хип-хопа, дрънченето на монетите в автомата за цигари, полицейските сирени, алармените инсталации, еднаквите кадифени гласове на телевизионните новини, различните сигнални мелодийки на мобилните телефони, откосите на автоматично оръжие и бомбените експлозии, в своята разсеяност умисленото бавно изречение току пропадаше в бомбени ями и в изкопи за нови небостъргачи, но не бързаше да излезе, после бавно се надигаше като водите на Нил в дъждовния период, заливаше метър след метър напукания от горещините бетон, съскаше по нажежената ламарина на автомобилите, проникваше в дробовете на компютрите, поглъщаше супермаркети, банки и стокови борси, по повърхността му плуваха милиони вещи, ненужни и изтръгнати от контекста си, смъртно бледни телевизори “Сони”, починали от задушаване факсове “Панасоник”, ембрионално сгърчени мобилни телефони “Нокиа”, осиротели стикове за голф “Роял”, вратовръзки “Армани” с празни клупове, подути от водата дипломатически куфарчета “Самсонайт” с изплезен розов брой на "Файненшъл Таймс", всичко това разлятото изречение лениво го носеше към устието си, към лимеса, където в ерата на Водолея започва свиването на Вселената, а оцелелите внезапно чуват трептенето на микроскопичните струни, от които се състои цялата материя, там някъде свършваше книгата “Бавност” на Йохан Дефлоо, нито роман, нито философски трактат, еклектична като самото модерно общество, обтегнала се спокойно между Пол Вирилио и Пол Маккартни, между даоизма и дадаизма, между Маклуън и “Макдоналдс”, между глобализма и антиглобализма, между воайоризма и ексихибиционизма, книга, която като търкаляща се лавина облепваше с все повече тълкувания и повличаше все повече читатели, а те постепенно, с потрес и удивление, съзираха през нея всекидневия Апокалипсис на вещите, сред които живееха, на онези десет хиляди четиристотин седемдесет и два предмета, притежавани от средностатистическия обитател на индустриалния свят, предмети, изброени поименно от автора, които в началото опияняваха водещите на телевизионни ток-шоута, защото какво по-ефектно от това да поканиш върлинестия и леко отвеян, но словоохотлив автор в студиото, да сложиш пред него сребриста тротинетка, футуристична машина за кафе и дизайнерска бутилка-матрьошка за олио и оцет, да тупнеш до тях един екземпляр от “Бавност” и да го попиташ как, собствено, тези предмети “изсмукват хуманното от човека“ (цитат), а после да прекъсваш хипнотично простите му, бавни обяснения с паузи за реклама, където обърканият, зашеметен зрител за няколко минути може да се върне в познатия ускорен свят на дружелюбните, оптимистични, услужливи и така необходими прахове за пране, автомобили, парфюми, ютии и стерео-уредби, именно ускорението е едновременно жизненият сок и горчивата чаша с отрова на модерния свят, а десетте хиляди предмета, чийто брой от поколение на поколение ще расте в геометрична прогресия, са негов продукт и инструмент, проповядваше със спокойна втренченост Йохан Дефлоо, когото първо на шега, а постепенно все по-сериозно започнаха да наричат “пророк”, защото никакво друго обяснение не можеше да се намери за удивителния масов ефект от неговите думи, които подмолно изсмукваха публиката на телевизионните викторини, световното първенство по футбол, сапунените опери, “Формула 1”, холивудските екшъни, новините, филмите за животни, музикалните програми, а в крайна сметка и на рекламите, телевизията без да разбере бавно се самоубиваше, подхранвайки пророка с все нови и нови предмети, които той ритуално размагьосваше, като постепенно изчерпваше собствения си списък, последният размагьосан предмет беше самият телевизор, след чието угасване настъпи първоначално объркване, мнозинството хора не знаеха какво да правят нито с новото си знание, нито с времето си – и т.н., и т.н. продължава тази поучителна история, в която, разбира се, хората започват да четат книги, и то не какви да е, а само Важните и Хубавите, в която един съобразителен политик пръв употребява формулировката “Ново Просвещение”, а доброволното забавяне по естествен път снижава първо потреблението, после производството, броят на стоките от петдесет и три хиляди само за година-две се свлича до петнайсет хиляди, колкото са и думите в речника на средностатистическия гражданин, потребителското общество неочаквано бързо рухва под собствената си тежест, а тази история си захапва опашката...

(Текстът е откъс от бъдеща книга на Александър Андреев)