Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

В БОН, ПОД НАНИЗ ЧУШКИ

Александър Андреев

- Престани с това "у нас"! - поучава го на следваща вечер Барбара, с която довършват вечерята си на ъглова маса под безвкусни гипсови колони в някаква гръцка кръчма в Бон. ("Одисей"? "Орфей?" "Персей?" - Евгени начаса й забрави името.) - Когато използваш за България местоимения в първо лице множествено число, ти автоматично се идентифицираш с всичко в онази страна, а това е глупаво.

- Ами у нас всички така говорят - възразява й Евгени, натъртвайки умишлено на "у нас".

- То затова там долу, на Балканите, при вас - Барбара също набляга на последните две думи - всички са се хванали гуша за гуша. Защото се идентифицирате с някакви абстрактни нации, с някакви линии по географските карти...

Барбара е все тъй слаба и като че ли изобщо не старее. То всички хора тук изглеждат някак запазени, консервирани, мисли си Евгени. Макар че такова наблюдение хармонично се вписва в един разказ, който му е направо противен. За себе си го нарича "Разказа на българската дипломатша" и той звучи горе-долу така: "Ами да, тука живеем като бели хора. Сутрин си изцеждам истински портокалов сок, кафенцето им хубаво, не са ония препечени боклуци у нас, черен хляб, маргарин, диетично, после отивам на фитнес, сауната му, солариумът му, цялата програма изобщо, няма чукундури наоколо да те заглеждат, хората в трамвая мили, не вонят на пот, не се ръгат като животни, в супера всичко има, широко, музика свири, продавачките любезни, колата ти кола, апартаментът ти апартамент, пуснеш си телевизора - всички усмихнати, не ти се пенят разни селяни, не ти пускат чалга, всичко е красиво и естетично..." И така нататък. Евгени се сепва, защото Барбара май го е попитала нещо. Не е чул какво точно, но с годините си е изработил тактическа реакция, чрез която умело замазва честите си отсъствия от един или друг конкретен разговор. И сега бързо формулира едно предизвикателно съобщение, което е по темата, но не го обвързва с предишните реплики:

- А ти знаеш ли, че на български се казва "живее като бял човек" за, примерно, вашия живот тук, в Германия?

- Отвратително! - Барбара реагира точно според очакванията му и съвсем забравя въпроса си. - Ами това е чист расизъм!

- Наричай го както искаш, факт е обаче, че вие живеете добре, а хората "там долу, на Балканите", както се изрази преди малко, се мъчат като грешни дяволи.

- Но, Евгени, това е некоректен аргумент! - гневи се Барбара. - Та нима аз съм виновна, че живея по-добре от хората в България?

- А нима хората в България са виновни нещо, та трябва да живеят толкова зле? - Евгени се усеща в свои води, понеже много обича формалните спорове.

С едно многозначително "уууф" Барбара се отпуска назад в стола си и изпива на един дъх узото, което в чашата с много дебело дъно изглежда почти като сериозно питие. Косата й е все тъй подстригана до кожа, само че сега ярко червена на цвят. Скулите, ушите и носът й сякаш са ваяни под лупа - с идеална форма, подчертани и някак обособени. Обаче устните и очите й са довършвани от друг майстор: големи, прекалено изразителни, непрекъснато в движение.

- Още когато се запознахме, беше през 1989, ако си спомняш, аз ти казах, че с теб много трудно се спори, понеже винаги се изплъзваш. - Барбара очевидно е включила на любимата програма на левите интелектуалци в Германия, която в свободен превод може да се нарече "разнищване на темата до Адам и Ева". - В сегашния ни разговор ясно трябва да разграничим три неща. Първото е национализмът, от който всъщност тръгна всичко. Второто е връзката между качеството на живот и манталитета. А третото е твоята, Евгени, склонност да се криеш от конкретните теми зад паравана на ирониите, парадоксите и каламбурите...

- А четвъртото, и всъщност най-важното, е, че отново се виждаме след толкова години. И че, поне за мен, това е страшно вълнуващо - прекъсва я Евгени, който от една страна е искрен, но от друга знае, че звучи някак мазно, като сваляч на стъргалото.

Барбара обаче явно не усеща левантийския зехтин в последната реплика - може би защото не разполага с асоциациите "стъргало" и "сваляч". Тя искрено се трогва и почти е готова да забрави своите "първо, второ, трето", но Евгени се е заиграл не на шега и увлечен от емоционалното развитие на ситуацията, изтърсва нещо излишно:

- И се крия не само зад паравана на ирониите, каламбурите и какво беше още, но и зад обезоръжаваща сантименталност.

Веднага осъзнава, че самоиронията му е обидна повече за нея, отколкото за него самия. Барбара в първия момент не реагира. После го поглежда с нещо като съжаление (или възмущение, Евгени не успява да си преведе с думи този бърз поглед), хвърля банкнота от петдесет марки на масата и, с памучното яке в ръка, хуква навън.

- Жени... - утешава го малко по-късно стопанинът Спирос на доста приблизителен немски. - Ама накрая винаги се връщат, нали така...

Двамата пият узо за сметка на заведението (или на Барбара, чиито петдесет марки Спирос мимоходом е мушнал в джоба на престилката си) и си общуват в гърления, мъжки регистър на автентични балканци. С някаква смесица от задоволство и покруса Евгени установява, че в този контакт - да, повърхностен, безсъдържателен, по мъжки фуклив и в крайна сметка пиянски - се чувства много по-адекватен, отколкото в интелектуалния диалог с Барбара. Спирос не изисква нищо от него, не очаква никакво мнение или позиция, не се интересува нито от миналото, нито от бъдещето му - той просто си допива с последния клиент. За късмет, този последен клиент се е оказал хем мъж, хем съсед.

 

 

© Александър Андреев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.08.2002, № 8 (33)