ЗА ВЕНЦИСЛАВ БОЖИНОВ И РОМАНА МУ "БЕЛЕЗИ"

Владимир Попов

web

Един роман, който оставя белези у читателя. Не само заради необикновената, гранична ситуация, в която попадат героите му - без светлина и храна в затворено пространство, от което почти невъзможният изход е след седмици. Но и заради вътрешната тъмнина и отчаяние, наранили съзнанието им - от загубата на близък човек за единия и от неизлечимата болест на другия.

Бях редактор на първата книга с разкази на Венцислав Божинов - "Пеперуди в рогата", познавам умението му да създава интересни сюжети, възхищавал съм се на богатия му метафоричен език. Тук езикът му е по-пестелив, не така пищен, с немногословни изречения и сгъстени абзаци. Но затова пък целият текст на "Белези" е една разширена метафора. Метафора на загубата и на трудното ново намиране, на безнадеждността и на плахото откриване на надеждата. Метафора на човешкото съществуване от пещерите на далечните ни предци до високотехнологичната ни самота и обреченост днес.

Ако все още този термин е валиден, бих нарекъл книгата на Божинов майсторски написан психологически роман, облечен в несложен, но интригуващ и завладяващ сюжет. Няма да влизам в повече подробности, за да не попреча на читателя сам да открива и да следи лутанията на героите между реалните им преживявания и халюциниращото им подсъзнание. Между създадените от тях самите въображаеми персонажи от древността и собственото си физическо присъствие, разчитащо само на рецепторите на кожата, на телата. Всъщност най-древното опознаване между хората, между мъжът и жената, между майката и детето ѝ. Опипом, като в пещера, е и спасителната любов между двамата герои на романа. Не се ли случва същото и с нас, реалните читатели на "Белези"? Не попадаме ли и ние в романа като в пещерата на Платон, където сенките ни върху стените ѝ, респективно страниците му, заместват ролите ни от реалния живот? Без да се идентифицирам с никого от романа, виждал съм героите на Божинов, разговарял съм с тях, съчувствал съм им, споделял съм с тях собствените си страхове и надежди. Те не винаги са толкова начетени колкото героите на Божинов, но зад черупката на мълчанието си крият своята свръхчувствителност.

Без да е документален, романът е психологически верен в реакциите на героите в граничните ситуации на живота им. Ако потърся генезиса на новата проза на Божинов, със сигурност ще посоча Вежинов с "Бариерата". Разбира се, не става дума за пряко влияние, а за мислене в една посока. В радиоинтервю Венцислав Божинов споделя, че е започнал "Белези" след разговор с една от своите бъдещи героини, тоест с реална жена, страдаща от същата болест. В романа тя търси грешката, която е извършила в живота си и от която всичко по-нататък се е променило, невидимо и последователно. Може би след време науката ще открие тази верига, която започва от случайната грешка, за да се стигне логично до необратимия финал. Но аз все още се доверявам на художествената логика, на таланта на писателя и на психологическата му достоверност, каквито без съмнение притежава и демонстрира в романа си Венцислав Божинов. "Белези" със сигурност обогатява днешната българска проза.

И накрая, не искам да пропусна великолепната със своята откровеност корица на художничката Радослава Боор Даскалова.

15 януари 2020

Венцислав Божинов. Белези. Ред. Мария Бунева. Худ. Радослава Боор Даскалова. София: Рива, 2019.

© Владимир Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2020, № 2 (243)