НЕЖНАТА ГЛУТНИЦА

web | корица

Ние тичахме - глутница вълци.
Рамо до рамо. Рамо след рамо.
Нежна глутница вълци
подир другите - зли и свирепи.
Тичахме нощи и дни.
Месеци.
Години наред.
Под луна, без луна.
По асфалт и по лед.
Тичахме дружно,
дори с удоволствие тичахме.
Пътят ни беше осеян с остатъци
от богатите вълчи трапези,
които Големият вълк Господар,
Бащицата вълк,
милостиво за нас бе оставил.
Ние глозгахме хищно
приятните кости
на убити животни и птици,
после сито повдигахме взор към небето
и виехме дълго,
мъчително дълго
в чест на нашия вълк Благодетел.
Ние тичахме - глутница вълци.
Подир нас изоставаха
спящи селца
и облъчени ниви,
градове, обгърнати в пушеци,
панелни кутийки.
В тях Завинаги Впримчени вълци
уморено и предано виеха.
Подир нас изоставаха
единаците вълци
и вълци безумци,
еретиците вълци
и вълци бунтовници.
Те не искаха кротко да ближат
Милостивата лапа,
Свирепата лапа
на Големия вълк Господар.
Как умееше тя да наказва
до деветото вълче коляно!
И страхът се увълчи в душите ни.
И от страх и омраза
как виехме -
ах, как хубаво виехме -
особено в празник!
Ние тичахме - глутница вълци.

Бяхме добре подредени -
рамо до рамо,
рамо след рамо.
Най-големите вълци,
Големите вълци,
Малките вълци,
вълчици, вълчета, вълченца...

Ние тичахме - глутница вълци.

Един ден внезапно излязохме
на открито пространство.
В 6 часа вечерта
съобщиха по вълчето радио:
Най-големият вълк
вече не е най-голям.
Беше виене лудо от радост...
И очите ни светеха съвсем по човешки,
о, Боже!
Но беше за кратко.
И започна Голямата битка за кожите.

Ние тичаме още -
малка глутница вълци.
Оредяваме - един по един,
един по един.
Няма вече богати трапези.
Няма вече тържествено празнично виене.
Няма го вълчето братство.
Всеки вие за себе си.
Сам и свободен.

Ах, как Старите вълци се вкопчиха
в своята плячка!
Ах, как Младите вълци
отмъстително вият!

А студът ни нападна.
А гладът ни нападна.
И не вярваме вече в прераждане.
Ние тичаме - глутница вълци,
изпомръзнали, гузни и гладни,
към Голямото Самоизяждане.

__ __ __ __ __

Самоизяждането свърши.
И вече пропаст ни дели.
Богати вълци.
Бедни вълци.
И всичките еднакво зли.

А между нас без дъх, без вяра,
измамена за кой ли път
и изпохапана до смърт,
над пропастта мълчи България.

1990, 2012

© Владимир Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.05.2015
Владимир Попов. Чупливо. Варна: LiterNet, 2015

Други публикации:
Владимир Попов. Чупливо. София: Просвета, 2012.