Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЗРЯН В ЧЕРНИЯ КЛАДЕНЕЦ

Виолета Радева

web

"Недей да изоставяш, Марине, поезията от младите ти години, върху която властва деликатната ведрина на очарованието като юнското слънце, докосващо житните класове в полето."

Петер Юхас, 2002 г.

В тази, останала вече далече назад година, Марин Георгиев едва ли е чул призива на Петер Юхас. В себе си е приключил с поезията. Десетина години по-рано. Защото тогава обръща поглед към Живота. Дошло е времето за ДЕЙСТВИЯ.

Но и то отминава. Идва ред на прозата - на разгърнатата фраза, на логическото осмисляне на преживяното, преминалото, преболедуваното. Разбира се, доколкото можем да определим като "проза" писането за себе си, дневниковите записки, случайните бележки, фиксиращи припомнена болка или миг на радост... И само понякога, като въздишка, ще нахвърли за себе си бърз стих:

И ще изчезна
Както се явих
Внезапно
За себе си
И за околните...

А можех
Да не се явя

Но щом съм тук
Залогът е един
Да ида
Отдето съм дошъл...

Отбелязал е и датата - 8 юли 2002 година.

И още една лаконична бележка от същия ден:

А бях добряк
Препълнен до върха
С надежда за добро...
С добро ли
Ме посрещнаха...

Ах колко често
Трябваше да бъда зъл
Доброто да опазя...

И потичат дните, вечерите, нощите. Бягат сезоните. Годините отлитат. Времето за поезия изглежда безвъзвратно отминало. Вестникът, комуто посвещава десет години в отчаяна битка, за да излиза - не оцелява. Спира, задушен от липсата на пари. По-скоро удушен, за да заглъхне независимото слово. "Литературен форум" е вече един сантиментален спомен за някога силна, истински честна литературна трибуна. Струва му се, че никога повече няма да посегне към листа, към словото. Оттеглил се е в планината, копае, сади, гледа градина. Може би го е напуснало вдъхновението? Музата е отлетяла - пренебрегвана, наранявана. А и откъде да почерпи вдъхновение, като е оплют, заклеймен, обруган, анатемосан от цялата поетическа гилдия, от повече или по-малко известните упражняващи перото си в литературна критика спътници на поетите, от огромното братство на учителите по българска литература, които така са се вживели в стереотипа, че самото му поставяне под съмнение вече предизвиква у тях треска. И най-вече - от бивши и настоящи комунисти/социалисти, за които от интерес или от глупост "идеалът" виси някъде не само в необозримото бъдеще, но и в стратосферни висини.

Защо е всичко това?

Заради една книга-събитие, безапелационно заела челно място сред книжната продукция от 90-те години на ХХ век.

"Третият разстрел".

Марин Георгиев беше определил книгата си като роман-разследване. Ще добавя от себе си: два романа, обединени в едно - роман за конспиративния живот на един съветски агент, за неговия флирт с поезията и за смъртта му; и роман за раждането на този роман, за срещата с ревниво пазената истина, прикрита зад паравана "строго секретно", за писането и за реакциите към написаното. Защото тази книга има по-необичайна съдба. Тя не се появи изведнъж след мълчалив труд над документите. Докато авторът пишеше, във в. "Литературен форум“ излизаха готови части. А те предизвикваха истинска канонада срещу него по вестници и радиа. Не се появи и като преписване на други изследвания, както се случи с последвалите я няколко книги, посветени на Никола Вапцаров. Техните автори ползваха откритията на М. Георгиев, но без да го цитират, без да го споменат, сякаш неговата книга никога не се е появявала на бял свят! Така постъпват и авторите на последния филм за Вапцаров, където тезата за сътрудничеството между властта и комунистите от съпротивата също е заимствана от Марин Георгиев, без да бъде споменато това с половин дума, с позоваване. На обикновен език това се нарича кражба. Интелектуалците, като по-извисени и деликатни, го определят като плагиатстване. Така други ставаха откриватели, без да са обливани с помията, която лиснаха върху него от ляво и от дясно, болшевици и "демократи". Но тези "откриватели" не откриха нищо ново. Дори езикът им си беше същият: фалшиво-патетичен, характерен за марксистко-ленинската критика и публицистика а ла Стефан Продев, само гледната им точка беше разфокусирана. Вапцаров си оставаше гениалният, световен поет - един вид свещена крава. Но на мястото на героя, на комуниста, който с открито чело посреща фашисткия куршум и с революционната си дейност е допринесъл за победата на Съветския съюз и за решителната помощ на червената армия в осъществяването на "деветосептемврийската социалистическа революция“, се появи една "невинна жертва". Нежна душа, подлъгана от коварни Сталинови оръдия. Светла личност, предадена от най-близките. Идеалист... Идеалист, който разнася куфари с пари, отговаря за явки на нелегални, свързва ги един с друг, грижи се за пушките и пистолетите, за пълнителите...

Журналистката В. Къшлова потърси друго оправдание - парите не били съветски, а били английски и били пуснати с парашут за... Вапцаров, а неговите алчни другари го предали на разтерзание, за да обсебят милионите.

През 2012 г. един плодовит автор хвърли нова бомба - било "некомпетентно, непълно, неточно и банално" онова, което от години се пишело за Вапцаров. Основните виновници за смъртната присъда били българските депутати, които гласували "ония БЕЗУМНИ изменения и допълнения към Закона за защита на държавата, по параграфите на които дори момченца от детската градина можеха да бъдат подвеждани под текстове, предвиждащи смъртно наказание". Така че истинските убийци били "творците на тия Драконовски закони" (Борис Цветанов. Кой уби Никола Вапцаров. Публикувано на 23 юли 2012 г. в Off News).

А какви са "безумните“ изменения и допълнения към Закона, приети при започването на войната между Германия и СССР, когато България е съюзник на Третия райх? Състав на престъпление е организирането на бойни групи (sic!) и установяване на връзка с диверсионни групи, дошли от СССР. Познавал ли е Никола Вапцаров този закон и неговите поправки? Без съмнение. Той е интелигентен човек. Живее в центъра на българската столица, а не в някое затънтено селце. Движи се в среда на леви поети и интелектуалци. Чете вестници. Той ЗНАЕ какво е в рамките на закона и какво е извън тях. Не е невменяем. Значи, носи пълна отговорност за решенията си и последвалите от това действия. Следователно негова е и отговорността за последиците от тези действия. А те се наричат КОНСПИРАТИВНИ. И тогава, и сега, в България, както и във всяка друга СУВЕРЕННА държава (изключвам ситуация, когато една страна е окупирана от чужда армия), въоръжената борба срещу легитимната власт се нарича тероризъм.

Любопитно е, че въпреки категоричното си мнение, че истинските убийци на Вапцаров са депутатите, творци на драконовските закони, Б. Цветанов привежда документ от ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 222, стр. 140-141, който ще си позволя да цитирам: "Председателят на Военнополевия съд полковник Игнат Младенов казва след години: Това беше единственият процес по мое време срещу членове и сътрудници на ЦК, единственият конспиративен процес, в който една конспирация бе напълно разкрита. Разкрита в смисъл, че провалът бе генерален. Обикновените конспирации нямаха такова нещо - разчитахме винаги на свидетелски показания. В този процес ние имахме нещо повече от веществени доказателства, повече от необходимото. Тук беше всичко. Взрив, скривалища, мястото, където се правеха бомбите, оръжието, пушките, пистолетите, сярната киселина, мастилниците, всичко това бе разкрито и действителното положение на подсъдимите бе извънредно тежко. Бяха заловени радиостанциите, бяха заловени куфарите с парите, даже както бяха носени".

Още първите откъси от "Третият разстрел", публикувани във в. "Литературен форум", предизвикаха скандал. На думи ние много обичаме истината, но... да не се посяга на измислените кумири! Да не ни отнемат утехата да се кланяме на фалшивите идоли! И започна едно несдържано, бясно говорене срещу писателя, който си позволи да възкликне: "Я, той царят бил гол?!" В какво ли не го обвиниха! Бил "некрофил" (определение на Иван Гранитски - агент Огнян). Посягал на светините. Книгата му била "Гримаси на бездуховността" (Здравко Чолаков). Гаврел се с паметта на един гениален поет. Изпълнил бил "мокра поръчка". Затова, пишейки и публикувайки в крачка, М. Георгиев полемизира в романа-разследване с официалните служители на култа Вапцаров и техните клакьори.

Злобата, особено в лагера на червените агитпропчици, премина всякакви граници на приличие - нахвърлиха се и върху човека Марин Георгиев.

Отхвърлиха по демонстративен начин поета Марин Георгиев. Публично известен е случаят от Пазарджик през 2004 г., когато дружеството на писателите го кани да участва в литературно четене на празника на поезията, но след изложение (по същество донос) от литератора Продрум Димов до кмета Иван Евстатиев, под натиска на БСП и тогавашната шефка на общинския отдел "Култура“ Виолета Гиндева, той не е допуснат в града. Бил поругал Вапцаров и кракът му не бивало да стъпва там.

Заплашваха го. Тероризираха него и семейството му. В интервю от 9 февруари 2010 г. пред Добринка Корчева под наслов "Все пак гробът на Вапцаров не е Божи гроб" той признава, че съпругата му се страхувала да не го убият заради книгата и от стреса и демонстрациите на открити заплахи отслабнала със седем килограма. Някои охулват разследването, без да са чели книгата. Така, по принцип! Други говорят за кощунство. Авторът се беше осмелил да покаже Вапцаров не като икона на светец с бляскав ореол, не като "човек-желязо", убит заради възвишените си идеали и заради "свободата", а като платен агент на НКВД, тоест чужд шпионин, чиято дейност е уличена недвусмислено от намерените веществени доказателства и за която той прави пълни самопризнания.

И всичкият тормоз - защото си беше позволил да извади на светло ИСТИНАТА.

Защото беше нарушил едно от табутата в българската литература.

В България обаче истината никога не е била на почит. Поне през по-голямата част на изминалите 70 години от 9 септември 1944 година. С много мъки и с неистова съпротива се опитва да си пробие път едва през последните двайсет години.

Българинът не иска да знае. Особено ако познанието поставя под съмнение добре сдъвканата идеологическа плява, с която е израснал от детската градина и с която няма желание да се разделя. Загубата на идентичност при всички случаи е драматично преживяване, ако човек не съумее да намери солидни духовни опорни точки.

Познанието тежи на българина. Той се храни с митове, специалист е по митотворчество и особено се гордее с това свое качество.

Дори сега поети от всякакъв калибър, групирани, за да са по-курназ, продължават да твърдят: "Ние мислим, че не трябваше да се посяга на един световен поет". Ще оставя настрана въпроса за "световния поет". Ще отбележа обаче, че мина времето, поне психологически, когато един самоназначил се елит може да раздава отличия, да отлъчва, да приобщава. "Те мислят"! Те, другарите от партийния комитет...

Картината на разнопосочните реакции и оценки за "Третият разстрел" няма да е относително пълна, ако не бъдат споменати и онези смелчаци, които насаме, когато никой нито ги вижда, нито ги чува, стискат възторжено ръката на автора:

"Браво! Поздравления! Най-после да бъде казана истината!"

В същото време се оглеждат гузно, да не би някой да слухти...

Обезкуражаващо звучи признанието на Марин Георгиев в споменатото интервю пред Добринка Корчева, поместено във в. "Шоу": "Аз си мислех, че хората ще отворят обятия да прегърнат истината, а те въобще не я искали". Не само обезкуражаващо. Този стон оставя горчилка в душата, потиска я. Какво да мисли човек за интелигенцията на един народ, която доброволно си затваря очите? Която не само не уважава истината - тя НЕ ОБИЧА ИСТИНАТА! Как може такъв народ да открие ориентирите за движението си в бъдещето? На какво може да се опре? Лъжата ражда друга лъжа и накрая гибел. А че става въпрос за съзнателна, обмислена и целенасочена лъжа проличава от това, че нито един от критиците на М. Георгиев, които го нападнаха с такава злоба и продължават да го преследват по всички възможни начини - чрез премълчаване, чрез демонстративно пренебрежение, чрез стената от глухота край него - не е противопоставил нито един аргумент срещу документалната основа на книгата. Защото тя е неоспорима. Документите са прочетени старателно и съвестно са поднесени. С множество факсимилета. В пълнота. "Имам още много документи - казва авторът, - но стигнах до извода, че ние, българите, не заслужаваме такава книга, която се опитва да каже истината, защото аз може да бъда обвиняван за коментара, но не и за фактите".

Тази много важна страна на романа-разследване "Третият разстрел“ подчертава Димитър Статков в статията "Вапцаров - една човешка трагедия“, поместена в списание OSTEUROPA, бр. 11, ноември 1995 година: "...изключително старателно документираните биографични глави, които вместо стереотипния героичен портрет обрисуват вълнуваща житейска история, белязана от противоречия“. Забележителният преводач на Гьотевия "Фауст“, първият българин, носител на международната награда "Готфрид фон Хердер“ (1966) за този превод и за цялостния си принос в представянето на германската литература и култура в България, редакторът в Дойче Веле Д. Статков откроява още един показателен момент в разследването на Марин Георгиев, за който споменах. "В книгата се засяга и въпросът, дали между тогавашния режим и комунистическата партия - пише той - не са съществували понякога договорености, засягащи в отделни случаи живота и смъртта на отделни лица.“ До подобен извод може да се стигне, и в книгата това е направено, като се съпостави съдбата на Вапцаров и осъдения на смърт по същия процес член на политбюро Трайчо Костов, чиято смъртна присъда в последния момент е заменена с доживотен затвор.

На 3 май 1993 г. Марин Георгиев ми даде с автограф своя току-що излязъл роман-разследване. Прибрах се у дома в "Люлин" след един напрегнат ден в редакцията - работех в "Демокрация", която тогава съжителстваше под един покрив с ръководството на СДС на ул. "Раковска“. Минаваше 22 часа, когато си легнах с желанието да заспя веднага. Отворих книгата, колкото да се приспя. И затворих последната корица в 4 часа. На 25 май в мазата на Столичната библиотека беше представянето й. Много хора бяха дошли, включително бивши възпитаници на Военно-морското училище във Варна, писатели и приятели - едни, защото приветстваха нейната поява, други - за да си "сверят часовника". Говори Енчо Мутафов. Освен адмирациите за смелостта и обективността, той препоръча на автора следващата книга да бъде посветена на поезията на Вапцаров. Остава незабравимо изказването на голямата наша германистка и интелектуалка Жана Николова-Гълъбова, която определи Марин Георгиев като "голям, истински българин", като достоен и смел човек. Тя високо ценеше такива хора, имаше и определение за тях - "носи идентичност на българин". За малцина съм я чувала да го използва. То включваше преди всичко любов към България и българското, духовна сила, честност и преди всичко - отхвърляне на теорията и практиката на болшевизма.

На 29 май във вестника излезе интервюто ми с автора на първата книга, разкриваща истината за Вапцаров, комуто комунистите с много постоянство, с още повече пари и включване на всички възможни политически и държавни лостове, през годините на "социалистическо строителство" изградиха мит за гениалност и го провъзгласиха за световен поет. Мисля, че това интервю беше и първото, появило се по този повод.

Днес, 20 години след излизането на "Третият разстрел", разгръщам отново книгата. Отпечатана е на евтина, вече пожълтяла хартия. В онези години беше много по-важно какво е заключено между меките корици, а не как изглежда полиграфически една книга. Съдържанието на тази и днес, две десетилетия по-късно, продължава да й придава непомръкваща стойност. Тя беше първата след вътрешнопартийния преврат през есента на 1989 година, развенчала един от най-големите комунистически митове, обрасъл отвсякъде с лъжи.

Ще обобщя: за нейното разбиране, както и за проблемното й възприемане, има две кодови думи - МИТ и ИСТИНА.

Марин Георгиев развенча мита за героя Вапцаров. Развенча го с факти. Със самопризнанията. С факсимилета. Със самопризнанията на останалите от процеса. Комунистическите светини се оказаха марионетки, задействани от ПАРИ и АЛКОХОЛ. Идеализмът им - празни думи. Комунистическото знаме Вапцаров - "объркан клетник", както го определи една влюбена в поезията му почитателка. "Объркан клетник", добре платен като организатор на военна конспирация, сам разпределящ потоците пари, идващи от СССР. От документите в делото става ясно, че е вторият човек след Цвятко Радойнов. Но по-страшно за заклетите в култа Вапцаров беше изплувалата истина, че комунистите и преди, и след 9 септември 1944 г. са го смятали за предател, тъй като по време на следствието издава всички свои явки, посочва пароли, шифъра за връзка с Москва. Освен това левите писатели, с които е дружил, изобщо не са виждали в него поетичен талант, не са го имали за поет, за писател.

След като разгромяват опозицията и овладяват изцяло властта, комунистите се заемат с идеологическа обработка на населението, особено на младежта. Спешно им трябват подходящи стихотворения, песни, драматизации за масовите агитки на ученици и студенти, които пращат по селата и по-малките градове. Тогава се сещат, че в стиховете на Вапцаров има подходящи лозунги и особено такъв актуален като "Терорът долу! Съюз със СССР!" или "Бронебойни патрони за нея няма открити, няма открити". Разбира се, че става дума за вярата в комунизма! Така започва шествието на Вапцаровите стихове - първо по агитките, по комсомолските вечеринки, по средношколските тържества. И като осъзнават, че тази плакатна поезия лесно прониква в умовете и сърцата на юношите, решават да канонизират нейния автор. Това с решение, подписано лично от Тодор Живков. И започва планомерна кампания за изграждането на един фалшив, нямащ нищо общо с действителността образ на поет и борец. Появяват се десетки спомени и изследвания, пълни с измислици и свободни съчинения на тема свободолюбие, патриотизъм и хуманизъм.

Втората стъпка в изграждането на митологичния герой идва с идеята да бъде популяризирана неговата скромна по художествените си качества поезия в света. За целта услужливите, сервилни поети-чиновници от Съюза на българските писатели започват да плащат с държавни пари - щедро и дори разточително, за превеждането й на английски, френски, немски, испански, руски, китайски, индийски, унгарски... Плащат за издаването й дори в никому неизвестни държавици, организират световни писателски срещи, конкурси, награди.

"Третият разстрел" завършва така: "Край на книга първа". Марин Георгиев възнамеряваше трудът му да има още една част, под наслов "Петимата от ЦК“. Пред приятели е казвал, че там ще се спре по-специално и върху поезията на Вапцаров. До днес тя не се е появила. Тоталното охулване, истеричните крясъци за посегателство върху "светините", откритото преследване на автора - в условията на уж демокрация у нас това е първият и все още единствен случай на преследване заради книга, - изглежда го отказаха от това намерение.

А аз често се питам как би изглеждала българската литература, ако на 9 септември 1944 г. червената армия не беше окупирала България ? И какво щеше да е мястото на Никола Вапцаров в българската литература, ако на 9 септември 1944 г. комунистите, с "решаващата помощ на червената армия“ не бяха обсебили властта? Щеше ли чрез учебниците на поколения деца да се втълпява в съзнанието на българите, че единственото "спасение" за нас е "съюз със СССР"? Че възмечтаната, бленувана от Вапцаров "бяла пролет" е катастрофиралият комунизъм? Че българското небе не е нашето, родно небе, а е "чуждо"?

Не вярвам!

Тези ми бележки бяха предизвикани от поредица коментари и несъгласия с хора, които се самоопределят като антикомунисти, но щом оспорех по някакъв начин високата оценка, която дават на Вапцаровите стихотворения, те забравяха всякакво възпитание, загубваха дори елементарно приличие и се нахвърляха върху мен с груб, ругателен език. Съзнавам, че промиваните десетилетия мозъци не могат да бъдат лесно изчистени от наслоените лъжи. За съжаление, нежеланието да се разделим със заблудите и самозаблудите, с купищата измислици както за българската история, така и за българската литература, не вещаят нищо добро за бъдещето ни като нация. Ще завърша с мнението на един виден славист, проф. Хайнрих Щамлер, който в писмо до Видка Николова от юни 1993 г., след като й благодари за "Третият разстрел", казва: "Трябва много пъти да ви благодаря за забележителната книга на Марин Георгиев... освен тази добросъвестна, основателна информация, книгата притежава собствената си своеобразна метафизическа и етическа дълбочина - едно измерение, което аз досега не съм намирал ни в една-единствена от новите български книги..."

Изминалите 20 години от излизането на първата книга от изследването на Марин Георгиев за Никола Вапцаров мисля, че са достатъчно дълъг срок, за да се охладят страстите и вече без истерии и без лични нападки да се обсъди спокойно в контекста на цялата българска литература и на националните приоритети мястото на Вапцаровата поезия. Както и да се появи най-после втората книга на Марин Георгиев.

 

 

© Виолета Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.06.2014, № 6 (175)