Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОМАНЪТ НА ЯВОРОВ: ЧЕРНО-БЕЛИ И ЧЕРВЕНИ СТРАСТИ
(Как ехото... не заглъхва)

Виолета Радева

web

Когато през 1947 г. започва работа по мемоарно-документалната си книга "Романът на Яворов", Михаил Кремен е на 63 години. Той така и не дочаква да види издадена цялата си творба - умира през 1964 г., на 80 години, а една година по-късно излиза така мъчително видялата бял свят втора част. Цели пет години след отпечатването на първата!

"Романът на Яворов" се превръща в истинска сензация. Интересът към книгата е необикновен. Търсят я, четат я като откровение хора от най-различни слоеве. За да я купи човек, трябваше в онези години да има солидни връзки в някоя книжарница, а още по-добре в тогавашното предприятие "Разпространение на печата". Правеха се списъци на чакащите ред за книгата в библиотеките. Роднини, близки и приятели обсаждаха и досаждаха на щастливците, успели по някакви тайни пътища да се сдобият със скандалното четиво. Всички що-годе интелигентни хора говорят за романа, спорят, а пресата кипи от страсти - уж литературни, а по-скоро себични и идеологически. Книгата се допечатва, преиздава. Личният ми екземпляр е от 1972 г., издателство "Български писател". В издателското каре е посочен тиражът - 80 100! Нещо фантастично за сегашното книгопечатане.

Никой не остава равнодушен. Оценките са полюсни. На двата полюса стоят различни по количество и по състав субекти. Във възторг са читателите. В пресата обаче шестват идеологическите стожери на режима, както и роднините на Яворов. Докато събира материал за книгата си, Михаил Кремен се свързва със съвременници на поета и с някои от все още живите участници в трагедията. Списъкът на хората, чрез чиито разкази Кремен къс по къс подрежда мозайката на един живот в неговия най-драматичен период, обхваща 204 имена. Сред тях могат да бъдат отбелязани Атанас Крачолов, Никола Найденов, Дора Габе, Александър Паскалев, Дора Конова, Вера д-р Тихова, Владимир Василев, Елин Пелин, проф. Михаил Арнаудов, Данаил Кацев-Бурски, Иван Божилов, Александър Огнянов, Йордан Хр. Панов, Никола Ю. Тодоров, Вера Игнатиева, д-р Иван Койчев, Соня Дренкова, Павел Генадиев, Андрей Протич, Надежда Протич, проф. Спиридон Казанджиев, Бела Казанджиева, Николай Лилиев, Славка Славейкова, Кръстьо Сарафов, Христо Г. Минчев, Петко Палиев, проф. Ст. Младенов, Стилиян Чилингиров, Иван Радославов... Който проявява интерес, може да прочете всички 204 имена в Централния държавен архив, фонд 80, оп. 2, а.е. 209.

Преки или косвени участници в събитията, те имат своите претенции, несъгласия, предположения. Някои от тях се опитват да спрат появата на книгата още преди излизането на първата част. Когато не успяват, подновяват още по-упорито усилията си да предотвратят издаването на втората част. И донякъде успяват. Както казах, забавена е пет години! Предполагам, че с пречките от всякакъв характер все пак е успял да се пребори Ангел Тодоров - поет, фейлетонист и литературен критик, който в периода 1958-1962 г. е секретар на Съюза на българските писатели. Активен деец на комунистическия печат преди 1944 г., той завършва право в Софийския университет и след това специализира в Париж и Дижон. Заместник-главен редактор на законодателя в областта на казионната литература списание "Септември", Ангел Тодоров не само пуска глави от "Романът на Яворов" на страниците му, но пише и предговора към книгата. Но още преди да се появят предварителните публикации в "Септември", клюката вече обхожда литературните среди и заинтересованите лица. С писмо до Георги Караславов се обръща д-р Найден Найденов. Заради точността, съм запазила авторовия оригинал такъв, какъвто е.

На времето си аз бях предупредил Кремен да не петни паметта на моя вуйчо (Яворов е брат на майка ми) с измислици и подозрения, които противоречат на истината - пише той през януари 1959 година. - Може би Ви е известно, че Кремен си беше позволил да пише във в. "Слово", че Яворов не бил убиец на Лора, но той бил виновен за нейната смърт; че стаята на Яворов била нашарена с дупки от куршуми из револвера му и още куп нелепости и лъжи. Тия негови твърдения, необосновани с нищо, издават само личната неприязън към Яворов и желанието му да величае Лора в която той, според личното му признание, бил влюбен. Не малка в случая е и връзката с печалната и долна роля на жената на Кремен - Дора Конова Кремен в трагедията на Яворов. Писанията на Кремен за поета на "Подир сенките на облаците", са проникнати от скритата тенденция да бъде упорочен един благороден характер, достоен само за уважение, и за сметка на това да се печелят пари.

Усилията на Яворовите роднини са те да обсебят "темата Яворов", за да наложат интерпретация на творчеството и най-вече на образа му като поет и преди всичко като характер и общо като човек в духа на идеализацията, на героизацията и поставянето му на онзи пиедестал, върху който се извисява Христо Ботев. В това отношение те работят упорито още от 30-те години на ХХ век. Ето продължението на писмото до Георги Караславов:

Автентичната история на живота на поета аз съм изложил подробно в готовия си труд "Яворов - възходът и трагедията му", с предговор от проф. Мих. Арнаудов, който бих желал - ако времето Ви позволява - да прегледате един ден, за да прецените заслужава ли той да бъде издаден, като вярно документално изложение на един скъп за всеки добър българин живот на велик творец и мъченик.

Тъй или инък, аз си позволявам да Ви замоля да обсъдите още веднъж трябва ли да бъде представен Яворов на българския народ, през очилата на един зле заинтересуван мним белетрист.

Лично аз, а и всички близки на Яворов ще Ви бъдем особено признателни, ако намерите, че нито е навременно, нито позволено да се разпространява един "роман-биография", чийто печатана една глава в сп. "Пламък" се оказва в очите на близките на Яворов долен пасквил.

След като Кремен беше ходил в Чирпан за да събира сведения за своя "роман" от брата на Яворов Атанас Т. Крачолов и печата глава от него, Атанас му отправи писмо, в което изказва съжаление, че му е дал сведения, когато не е заслужавал това доверие.

Аз ценя високо Вашия талант като повествовател и романист, който предава искрено и честно това, което наблюдава и мисли и смятам, че произведението на Кремен, чуждо на истинско вдъхновение и на здравия художествен вкус, не би могло да Ви възхити ни най-малко.

В тази една страница машинописен текст (ЦДА, ф. 925, оп. 1, а.е. 2) се хвърлят в очи още при бегъл прочит определения, които говорят сами по себе си за злостта, с която се отнасят роднините на Яворов към всяко мнение за него, което не е в услуга на култа, върху чието създаване работят години наред. Показателни за духа на комунистическата диктатура и за методите, с които започват да си служат готовите да бъдат нейни идеологически глашатаи, са обвиненията, че Кремен си бил "позволил" да пише за предполагаема морална вина за самоубийството на Лора Каравелова. Че авторът бил меркантилен и произведението му било чуждо "на истинското вдъхновение и на здравия художествен вкус" (подч. мое - В.Р.). Че бил "мним белетрист". Че всичко е "измислици", "подозрения", "нелепости", "долен пасквил". Че "Романът на Яворов" е вдъхновен от "лична неприязън".

Сред хората, с които животът ме срещна през годините, е и д-р Румен Шивачев, правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Веднъж стана дума за "Романът на Яворов". Той помнеше как Михаил Кремен посетил баба му Офелия, за да разкажела какво помни от посещенията на поета в техния дом. Каза, че са се запечатали у него думите: "Да очистим името на Яворов". За близките на Яворов обаче "очистването" трябва да върви по пътя на премълчаванията, изопачаванията, прикриванията и окалването на всички останали.

Те негодуват от начина, по който е обрисуван образът на поета в първата част. "Недоумявам защо роднините на Яворов не позволяват да се изнасят отрицателни черти из характера на последния; част от тях се знаят вече. Следователно тяхната публикация ще спре мълвата и ще спомогне за разсейване на напластилите се съмнения" - пише на 27 януари 1960 г. В. Добринов в писмо до М. Кремен. Той му съобщава два факта, подкрепящи тезата, че характерът на поета не е от неговите силни страни. Единият е свързан с отношенията му с издателя на Яворовите "Стихотворения" Христо Олчев. Другият визира история от интимния живот на поета. Подобни случаи и епизоди разказват помежду си или в лични писма мнозина от познатите му, включително и Боян Пенев, споменавайки в своя Дневник как са преследвали две "нощни пеперуди". "Но, да ви кажа още нещо поверително - завършва писмото си В. Добринов: - когато чета Яворов, все ми се чини, че той има от какво да се бои, че не безпричинно вижда смъртта, че има вид на човек, който се разкайва за нещо. В моята брошура "Трагедията на П. К. Яворов", която бях издал подир смъртта му, аз направих намек за това: казах, че виденията му са го погубили. Аз не се отказвам и днес от тази моя мисъл." (ЦДА, ф. 80, оп. 2, а.е. 67).

Към писмото си той е приложил и ръкопис на своя статия - "Български страници". Според него пагубно за Лора се е оказало непознаването на "хаотичната и нехармонична природа на Яворов". Твърди и още нещо: "В развитието на спора и за неговото изясняване трябва да се има предвид и следният неизвестен факт. В навечерието да свърши със себе си, Яворов при едно посещение у дома на Лило Илев, зет на мастития писател Т. Г. Влайков, в мое присъствие изказа желание да му се даде представителството за Цариград на издаваното от Илев списание "Книгописец", тъй като възнамерявал да се установи там. Яворов беше дошъл нарочно за тази цел, бе спокоен и проектираше. Самоубийството му малко по-късно при даване ход на обвинението, което веднъж беше прекратено, ориентира към допустимостта да се е почувствал след нашата среща гузен. Този, който му е услужил с револвер и с отрова, навярно лице из македонствуващите среди, е бил осведомен за данни, обнаружващи виновността на поета. Нему е било препоръчано да прибегне по-бързо до разрешение на въпроса чрез самоубийство и спаси честта си".

За съществуването на проект за отиване в Цариград съобщава в писмо до д-р Найден Найденов милосърдната сестра в санаториума на д-р Сарафов Парашкева Николова, майка на голямата българска оперна певица Елена Николай. Лекарят, който е правил инжекции в дясното око на Яворов е д-р Гергинов, най-добрият очен лекар у нас по него време. Поетът бил с много разстроени нерви. Докато пребивавал в санаториума, при него идвали много приятели. "Един от тях беше д-р Кръстю Кръстев - пише намиращата се по това време при сина си в САЩ П. Николова, - който му беше много интимен и говореха продължително. Един ден те двамата решиха Яворов да замине за Цариград и да постъпи в българската болница там." (ЦДА, ф. 925, оп. 1, а.е. 9).

Защо не заминава за Цариград?

На 16 октомври 1914 г. окръжният съд постановява: "Углавно дело № 3214/1914 г. на Соф. Окръжен съд заедно с всичките му приложения да се изпрати в гражданското отделение на Софийския апелативен съд, който да разреши пререканието между Софийския окръжен съд и прокурора по настоящия процес". Същата вечер Боян Пенев, Владимир Василев и Атанас Крачолов откриват Яворов с положен върху корема пистолет и пълно с кръв ухо. Аутопсия не му е направена. Така е пожелал той в предсмъртна записка. Никой не знае дали преди това е изпил отровата... Някак между другото, мимоходом, пет години по-късно, когато се самоубива д-р Кръстьо Кръстев, се прокрадва озадачаващ факт: изпил е отровата, с която се бил самоубил поетът.

След като наследниците на поета не успяват да спрат изобщо публикуването на първата част от "Романът на Яворов", тази "вредна и булевардна книга", както я нарича д-р Найден Найденов, започва масирана кампания за дискредитирането на Михаил Кремен. Роднините му се заемат да търсят всякакви начини и средства, за да осуетят печатането на втория том. Племенникът на Яворов отправя с дата 12 септември 1960 г. следното писмо до Централния комитет на БКП с копие до Министерството на просветата и културата, където също съм запазила оргинала без всякакви корекции и редакции:

Уважаеми другари,

Позволявам си да Ви обезпокоя за следното:

Вам е известно, че Михаил Кремен напечата книгата "Романът на Яворов". Известен Ви е, убеден съм, и шумът, който се вдигна около тая книга.

Почти всички сериозни хора на перото, а и здравия елемент на нашия народ, заеха отрицателно отношение към нея, преценявайки я като булевардна литература, като книга, която дразни долните инстинкти на лекомислените читатели. Заключението на сведующите хора е, че с книгата си Кремен преследва следните егоистични и користни цели:

  1. Перфидно, по един недостоен начин да злепостави Яворов пред обществеността.

  2. Да оневини първата си съпруга Дора Конова, голяма виновница за трагедията на Яворов и

  3. Да спечели много пари.

И наистина, ако се хвърли дори бегъл поглед в страниците на тая книга, всеки сериозен човек ще се убеди, че в нея не се вижда благородния гражданин и тънкия сърцевед Яворов, а някакъв български Дон Жуан, който търси арменки в Чирпан, циганки в Мангър Махлеси в Сливен, изнасилва момичета в поробена Македония, "обича" едновременно много жени и пр. Навред в нея, твореца, истинския Яворов, като гениален поет, вдъхновен хуманист и прогресивен мислител в социалистически дух, отсъствува. Ще намерите тук най-подробни ласкави портрети и фотографии на чорбаджи Юрдан Тодоров и на цялото негово боржуазно семейство, ще се запознаете с "фаталната жена" - Лора, с никому ненужната "История на кадънчето от Русе", при режима на Михаил Такев, с появата на "Халеевата комета", съдбовна за разни чудесии в политиката, с всеизвестната история със "освиркването на цар Фердинанд" и още редица сензационни случаи. За Яворов, обаче, ще четете малко страници и те изпъстрени с клевети и неверни, тенденциозни съобщения.

Тази книга дава съвсем превратна представа за човека и поета Яворов и не допринася с нищо за правилната оценка на една литературна дейност, която краси аналите на нашата прогресивна, високо художествена книжнина. Това е книга, пакостна за литературното възпитание на нашата младеж и за вкуса и образованието на цялото ни общество.

Научавам се, за голямо очудване на всички, които милеят за доброто име на Яворов, че Мих. Кремен бил сключил договор с издателство "Български писател" за издаване на втора част от книгата, която само би довършила разрушителната пропаганда, започната в първата злополучна част.

Убеден съм, че Централния комитет не ще позволи да се извърши това второ покушение върху паметта на гордостта на народа ни - поета революционер Яворов и върху адмирацията на милионите негови читатели, обръщам се с молба за вземане бързи мерки и осуетяване на тоя нов поход против поета, от страна на един безотговорен памфлетист, комуто незаслужено е било оказано доверие от изд. "Български писател", без съмнение, неволно подведено от заинтересовани хора.

Моля приемете най-високите ми уважения.

Почит: (личен подпис)

Племенник на Яворов

Втори екземпляр от това писмо, с личен подпис на д-р Найденов, се пази в ЦДА, ф. 925, оп. 1, а.е. 4. Битката се води по всички възможни линии и в нея са ангажирани различни сили. На 20 август 1961 г. д-р Н. Найденов пише до секретаря на Централния комитет на БКП Митко Григоров:

Прилагам към настоящето преписи от писмата разменени между Народен Театър "Кръстьо Сарафов" и писателя Димо Сяров. Те дават ясна представа, как стои въпросът относно поставянето на пиесата "Трагедията на Яворов".

Писателят Димо Сяров води отдавна, много достойно, борба за реабилитация на скъпия ни покойник П. К. Яворов. Тя почна още през 1934 година, когато Михаил Кремен обвини публично Яворов във в. "Слово", че "той е виновен за самоубийството на Лора", понеже "не вярвал в мъките ѝ на ревност и със студенината си той ѝ отмъщавал за тази безпричинна ревност". Тогава Димо Сяров пак в печата обстойно обори тази нелепа измислица на Кремен, която дълбоко възмути всички близки и приятели на поета. Тази заслуга на Димо Сяров бе дебело подчертана и от проф. Михаил Арнаудов, най-добрия биограф на Яворов, в излязлата преди няколко месеца книга "Яворов - личност, творчество, съдба".

За съжаление и цялата първа част на "Романът" на Кремен не е нищо друго освен подготовка за същия упрек. ЯВОРОВ ЕДИНСТВЕНО Е ВИНОВЕН ЗА САМОУБИЙСТВОТО НА ЛОРА. Но този път "литературно" обосновано. Четете сами главата "Отсам и отвъд ледената стена" и съдете. В нея той пише, че в "Ледената стена" на Яворов се е блъскал не един - наред със всички и Лора. Приближила се и се стоварила "черен труп" пред нея. А това чудно красиво и поетично видение на Яворов не е имало и няма абсолютно никакво отношение към Лора. В същност "замразеният" Яворов е изгарял в пламъците на жестоки терзания. В жалбата си до Апелативния съд той пише: "Каквото и да правех, колкото и време да ѝ отделях, - никога моята любов не беше достатъчна за нея и тя вечно се измъчваше от съмнения. И ако в такива минути тя често говореше в писмата си за смърт, за самоубийство, може да се представи, какво би била в състояние да направи нейната ревност, когато напоследък изкуствено се разпалваше до неимоверност отвън". И кой я разпали?

Яворов решително посочи:

- Дора Конова, първата жена на Кремен!

Това потвърди и съдебният следовател Иван Божилов в своите заключения. А в спомените си той нарече Дора Кремен "един женски Яго", който изигра най-коварната роля при двойното самоубийство на съпрузите Яворови.

Но Михаил Кремен и във втората част на "Романът", от която за сега публикува само главата "Последна вечер" в списание "Пламък", книжка 3, от тази година, иска на всяка цена да изкара невинна първата си жена и да стовари всичката вина за смъртта на Лора върху "сприхавия Яворов". За тези негови напъни братът на Яворов Атанас Крачолов нарече в спомените си Кремен "двуличен и хитър", който никога не е бил искрен спрямо големия поет.

Но нека процитираме. Заключението на главата "Последна вечер" гласи:

"Настоящето" пита:

- Кой е виновен за нещастния край на един от най-големите наши поети?

"Отговор НЕ ПОСЛЕДВА".

Но за това пък Яворов и съдебният следовател Иван Божилов посочиха виновницата в съда:

- Първата жена на Кремен - Дора Конова Кремен.

В съда Яворов намекна, че "със своите обяснения" не иска да прави и самия Кремен нещастен, щом като не е можал да обуздае престъпните пориви на съпругата си.

Кремен лицемерно продължава:

"След като излетяха във вечността толкова десетилетия, няма ли най-после да стане ясно, кой е виновен за преждевременната смърт на Яворов?"

"Ясно е, ясно е: Епохата! Обществото!" - си отговори Бъдещето като далечно ехо.

Епохата? Че тя роди великани! Роди Вазов, Славейков, Тодоров, Страшимиров, Михайловски и още много други. Между тях на едно от челните места бе и самия Яворов. Обществото? Да! Това е верно. Но кое общество? "Обществото", в което Яворов попадна в последната година на злочестия си живот, когато от величествения си възход се сгромоляса в черната бездна на една жестока трагедия. И от кого се състоеше това "общество"? От среда лекомислена, несериозна и интригантска. А най-ярки изразители на тая среда бяха първата жена на Кремен Дора Конова, самия той и Лора с целия си прогнил, но щедро възхваляван в "Романът" "аристократически свят".

За да изясни веднъж за винаги въпроса за двойното самоубийство на семейство Яворови, този път Димо Сяров, опрян само на фактологическия материал, написа пиеса и то толкова силна и интересна, че Народен Театър "Кръстьо Сарафов" предварително се изплаши от успеха ѝ. Защото след нейното представяне по един убедителен и картинен начин щеше да блесне цялата истина, която от половин век продължава да вълнува нашия народ. С тази пиеса паметта на скъпия ни покойник се въстановява кристално чиста, каквато действително е била.

Но Народен Театър "Кръстьо Сарафов" вместо да подпомогне тази високо хуманна цел, предпочете да не си разваля спокойствието и да не се залавя с една "сензационна" пиеса. Нима истината може да бъде сензация? Тя само ще покърти и дълбоко развълнува. Забравя се, че Яворов загина на поста си драматург при същия театър. Нищо от това, че хлевоустата мълва, подхранвана от булевардни "романи", продължава да петни чистия образ на драматурга и поета.

Ето защо аз така горещо се застъпвам за поставянето на пиесата точно на сцената на Народния Театър, където ѝ е мястото.

Моля да бъде също разрешено, тя да бъде отпечатана.

Копие от това писмо има в ЦДА, във фонда на д-р Найден Найденов (ф. 925, оп. 1, а.е. 1). Цитирам изцяло двата документа, които са свидетелство как в годините на комунистическа диктатура за разрешаване на лични взаимоотношения и за литературни спорове някои търсеха и използваха без задръжки партийна протекция и като неоспорими аргументи за своята правота хвърляха идеологически обвинения към противниците си, сочеха техни идеологически "грехове". По такъв подмолен, подъл по същество начин се съсипваха човешки и творчески съдби, потискаше се свободната размяна на мнения, на позиции, унищожаваше се и се изкривяваше нормалното развитие на литературата и културата.

Разменените писма между Димо Сяров и литературното бюро при Народния театър са също интересен документ за нравите в онези години. След като известно време писателят е работил с режисьора Стефан Сърчаджиев и със Севелина Гьорова по оформянето на неговата драма според техните изисквания, тя е отхвърлена с аргумента, че "за сега не краят на Яворов преди всичко интересува българският зрител. По преди трябва да му разкрием творчеството на поета, а от всички обстоятелства около трагичната му смърт трябва да се интересуваме дотолкова, доколкото те осветяват неговата гражданска и творческа физиономия. Това вие не сте постигнали". Части от отговора на Д. Сяров са вплетени без кавички в писмото на д-р Найденов до секретаря на ЦК на БКП Митко Григоров. Ще цитирам обаче пасаж, който по обясними причини по никакъв начин не е споменат в писмото на д-р Найденов:

След сполучливата съвместна работа за истинските причини на вашия отказ аз мога само да гадая. Ако ви смущават отрицателните критики, които се направиха на книгата на Кремен "Романът на Яворов", опасенията ви са неоснователни. Тон на тези критики дадоха най-близките живи роднини на поета. Те сметнаха и то с право, че Кремен петни светлата памет на скъпия им покойник. Още когато в списанията "Септември" и "Пламък" се появиха първите извадки от книгата, братът на Яворов Атанас Крачолов предупреди с частно писмо Кремен да престане да кощунствува с името на непрежалимия му брат. Препис от писмото държа на разположение. Тогава още при първото обсъждане на "Романът на Яворов" Кремен бе жестоко изобличен от най-добрите познавачи на живота и творчеството на Яворов, от неговите племеници д-р Найден Найденов и Ганка Найденова... А покойната сестра на Яворов Екатерина Найденова, придружена от дъщеря си Ганка Найденова, дохажда чак в бюрото ми да ме прегръща, да ме целува и да ми благодари от името на злочестия си брат за това, което правех. И сега пиесата ми, преди да ви бъде предадена, се прегледа и свери от пазителя на цялата Яворова архива д-р Найден Найденов.

Публикуваните в сп. "Септември" отделни глави, много преди да бъде отпечатана книгата на Кремен, предизвикват недоволство и у някои от съвременниците на описваните събития. Владимир Василев протестира срещу израза "лъжлив" за Яворов. Кремен му отговаря: "Ти си казал на Богдана, че си го познавал. Не, не си го познавал! Ти знаеше Яворова между двете самоубийства. И понеже не познаваше добре здравия Яворов, образът ти за него е непълен; този образ няма светлосенки - той е едностранчив, осветен само от едната страна. Такъв образ аз не мога да дам в книгата си". Срещу претворения от Михаил Кремен образ на Лора Каравелова се възправя Симеон Радев. Той споделял, както става ясно от обстойно писмо на Кремен до него, "ходящото мнение, че Лора била "чувствена", че "живяла" с Пулиев и Джиджев, че била "повлекана", дори "нечистоплътна"... И както аз - който имам непосредствени впечатления от нея - се бунтувах в себе си срещу това Ваше мнение, така и Вие сега се възмущавате от моето мнение за нея и за майка ѝ". Възмутени са и двете Дори - Габе и Конова. И те не се харесват. Ходят да протестират пред началствата в Съюза на българските писатели, което принуждава Михаил Кремен да се обяснява и оправдава.

Но докато тече масираната роднинско-приятелска кампания за спиране издаването на втората част от "Романът на Яворов", възхищението на зажаднялата за хубава литература публика расте. Както читатели от далечни места на България, чужди на интригите, вихрещи се в столицата, така и видни интелектуалци поздравяват автора.

Проф. Константин Гълъбов, германист, писател, забележителен ерудит пише на 7 август 1959 г.:

Драги Кремен!

Сядам с удоволствие да ти напиша тия няколко реда за твоята нова книга "Романът на Яворов", която прочетох с интерес - от кора до кора! За нея може да се пише много и да се кажат редица похвални неща, но аз ще се спра на най-същественото.

Както ти казах по телефона преди няколко дни, това е действително книга на вътрешно творческо виждане, макар да е укоренена в един богат фактически материал, който пресича пътя на всякакъв авторски произвол. И тъкмо това виждане е голямото ѝ достойнство. То иде да покаже за лишен път, че Михаил Кремен е един от големите ни белетристи.

Понеже авторът вижда лицата, за които ни говори, виждаме ги заедно с него и ние, неговите читатели: една галерия от образи, които няма да помръкнат в нашето въображение. Ето я меланхолната Мина Тодорова, която крее в любовта си, ето я темпераментната Лора Каравелова, която пламти в любовта си, ето го Яворов, противоречив, загадъчен, тъмен в своята любов, ето ги и техните близки: Петко Тодоров, Пенчо Славейков и моя приятел Михаил Кремен, какъвто е бил той някога със своята хубава брада и още по-хубави очи, излъчващи смирение и кротост, сякаш са очи на херувим. И всичките тия образи ми говорят на един език, който разбирам много добре, защото е езикът на моето време.

Стискам ти ръката за тая хубава книга, Михаил Кремен! С нея нашата мемоарна литература прави нова стъпка напред. Прави я главно с това, че се стреми да бъде портретна живопис, а не суха хронология и мъртво изреждане на факти, не литературна релация. Понеже познавам повечето от лицата, за които ни говориш, мога да кажа, че те са вярно изобразени, без никакви експресивни пречупвания. По тази причина твоята книга има не само художествена, но и научна стойност на един значителен литературно-исторически принос.

Харесва ми в нея и нещо друго: това, че не страдаш от лилипутска скромност, че не криеш себе си зад описваните познайници, че имаш смелостта да говориш и за своите връзки с тях. Ти си цял в своята книга, такъв, какъвто те познавам още от времето, когато бяхме учители в първа мъжка гимназия, и това придава живот на твоята книга, личен трепет, личен нерв. Мразя мемоарите, в които авторът се превръща в някаква сянка, само за да не бъде обвинен в себеизтъкване. Такива мемоари са безжизнени, в известен смисъл дори абстрактни. Мемоар значи спомен, а споменът е всякога нещо дълбоко лично и по тази причина личността на този, който разказва спомените си, не бива да липсва. Пиша това и като про домо суа, защото някои от противниците на моите "Спомени, весели и невесели" изтъкват, че в тях имало личен елемент - че съм ги лишил от удоволствието да бъда в спомените си едно нищо...

Книгата ти е хубава и затова, че е написана смело, с редица отрицателни, но справедливи преценки за неща и хора, и аз се радвам, че редакторът не е ги изхвърлил. Така трябва да се пише! Вечно ли ще премълчаваме, че буболечките са буболечки?

Ще се радвам много, ако скоро излезе и втората част на твоята книга и бъде написана със същото вътрешно виждане, със същата образност, със същата топлота и със същия изящен кременовски език.

Бъди здрав! Очаквам те утре вечер у дома.

Твой: К. Гълъбов (ЦДА, ф. 80, оп. 2, а.е. 56).

Месец по-рано, на 7 юли 1959 г., Жана Николова-Гълъбова улавя с усета си на есеистка тайната за възторга на стотиците хиляди читатели. Действащите лица в драмата Яворов - Лора най-после са показани като личности, а не като актьори от commedia dell arte. Кремен е свалил задължителните маски от лицата им. Поетът не е вече типичният идеален герой, невинната жертва. Лора не е харпията, не е натрапницата, не е "душевно болната кокаинистка", както рисуват и непрекъснато кълнат Яворовите роднини:

Мили Михаил Кремен,

Възхитена съм от книгата Ви, от рядко хубавия стил, от пъстрата картинна галерия на съвременници, нахвърляни понякога само с няколко майсторски щрихи, от вярната преценка на хора и събития, но това, което ме покърти дълбоко е моралната реабилитация на Лора Каравелова. Не очаквах, че Вие като мъж можете да имате такова вярно разбиране за жената, че сте в състояние да четете в душата ѝ, да бъдете сеизмограф на нейните вълнения и най-тънки душевни трепети. Вие очиствате Лора от калта на клюката и сензацията и я превръщате в един трагичен образ, изпълнен с най-възвишени човешки чувства и пориви. Вашето перо я изобразява толкова човешки прекрасна, толкова човешки раздвоена и вътрешно противоречива, че всички други около нея изчезват и тя със своята вътрешна драма застава в центъра на книгата Ви. Всъщност Вашата книга не е роман на Яворов, а романът на Лора, защото тя със своята стихийна и интересна душевност ѝ дава съдържание и движи събитията към техния трагичен край. Яворов е една статична натура, затворен в своята черупка, Лора е дейният фактор, вечно неспокойната, вечно търсещата, вечно недоволната, разтърсвана от вътрешни бури, пра-жената с нейната жажда за пълна и всеотдайна любов. Една Пентезилея на Клайст, която е готова да умре за любовта си, но която изисква и от любимия си същата готовност. Колко добре сте обрисували несъвместимостта на характерите между Яворов и Лора! И каква вярна преценка за нейните качества! Тя живее един много по-богат вътрешен живот от него, тя прелива от творчески импулси и сигурно чака една мъжка ръка, която да канализира тоя буен поток, а вместо това среща в Яворов тъкмо безразличие към своите поетически дарби. Писмата ѝ са истински перли, особено като се има пред вид, че са писани по едно време, когато българският език далече не е бил така усъвършенствуван. По стил те са напълно съвременни. Стойността им е толкова по-голяма, защото са писани непреднамерено - нека Ви призная, че в своя вътрешен живот Лора е много по-интересна и по-човечна от него, става още по-близка и по-човечна и от топлотата и съчувствието, с които е изобразена от Вас. В своите вътрешни противоречия и драми тя действува много по-силно отколкото хармонично изградената Минка Тодорова. Сякаш в драмата на Яворов трябваше да се срещнат двете жени на Клайст: Кетхен и Пентезилея, плюс и минуса на жената.

Бих могла да Ви пиша още много неща, но нека да завърша с едно: само един чист човек като Вас можеше да разбере и прецени морално събитията от онова време.

Желая Ви здраве и сили, за да можете да завършите своето дело.

Ваша Жана Николова-Гълъбова (ЦДА, ф. 80, оп. 2, а.е. 56).

Мнението си за атаките срещу Кремен изказва лаконично и литературният критик Димо Минев: "От Ганкината династия няма що да се боите и да чакате признание. Всички роднини са все недоволни, понеже очакват панегирици. Те искат луната да е светла и в обратната си страна" (писмо от 4 ноември 1959 г., ЦДА, ф. 80, оп. 2, а.е. 101). Другаде допълва: "Поклонник съм на истината и не обичам премълчаванията за починали лица... Докато има живи съвременници на описваните лица, назовани и описани реалистично, все ще има мусения, протести и клевети. Ще съскат, ще крещят те, но щом писаното не е лъжа, не е пресиленост - ще млъкнат или ще бъдат накарани да млъкнат".

Към гласовете на защитниците се присъединява и тихата Фани Попова-Мутафова:

Авторът на "Брегалница", тази изключителна книга, която човек никога не се насища да препрочита - най-верен белег за високото ѝ качество - личи цял в своя тъй нашумял роман. Същото остро око на безпощаден наблюдател, същото поетично вдъхновение при предаване на епизоди тъй скъпи за всяко българско сърце, същата тънка нюансировка на писател с висока култура. В сивия поток на книги, които минават и отминават, Михаил Кремен има завидната участ да внесе своя дял от зряло творчество, което има лична багра, повдига спорове, създава тревога и въпреки всичко - ни дава един нов, друг, непознат Яворов, една странно оцветена рисунка на този тъй скъп и любим поет. Да беше само оживялата нежна сянка на Мина, която Кремен ни предава с толкова очарование и която се нарежда наравно с трагичния образ на Лора в живота на великия поет - романът, който буди толкова страст, щеше да има своето оправдание (ЦДА, ф. 80, оп. 2, а.е. 108).

От Загреб Венка Миларова-Дудукович пише на 20 юли 1959 г. между другото: "Как леко се чете, с какъв огромен интерес към това близко за мен, а и толкова познато минало. Едва има човек, когото да не познавам, а каква правдоподобност, колко духовити са описанията ти, каква удивителна памет имаш ти, Миша! Какъв наблюдателен дар! С каква тънко-чудна психология са разработени всичките ти лица! А да не говоря за стила и езика ти!"

Когато натискът върху Кремен върви по всички линии, на 3 декември 1959 г. тя коментира: "Жалко дето Сим/еон/ Радев и Владо Василев не са могли да се издигнат до твоето ниво, за да се възхитят от обективността ти, вместо "махленското" им сърдене..." (ЦДА, ф. 80, оп. 2, а.е. 68).

С публичния разгром на автора се заема литературният критик Иван Богданов. Неговата обширна рецензия се появява в кн. 2 от 1960 г. на списание "Пламък". Михаил Кремен е заклеймен, че се е плъзнал "по ръба на сензацията" и че дори против желанието си, правел Лора главна героиня на своя роман. Не бил ясен жанрът на книгата. Писателските среди я били посрещнали скептично. С документалните материали се бил отнасял напълно свободно, "цитира каквото му е угодно и доколкото му е угодно". Боравел със спомените на Яворови съвременници произволно. Основният патос на критичната статия обаче е насочен срещу "идейната позиция" на автора. Според Ив. Богданов тя е "неясна". Това обаче му се струва твърде слабо като обвинение в идеологически грехове, затова уточнява: "Вярно е, че той манифестира симпатии към прогресивни обществени течения, но това е без сърце, външно... По дух, по манталитет Кремен остава свързан с буржоазната идеология, с буржоазния бит... Столичните клюки са за него по-важни от обществено-политическите борби на епохата преди Балканската война".

Оценките на Иван Богданов са подчинени на догматичните изисквания на марксистко-ленинската "естетика", според които личната съдба е изцяло детерминирана от обществената среда и класовата борба. В онези години, независимо от тъй наречения априлски пленум през 1956 г., отричането на култа към Сталин и прокламираното "размразяване", по никакъв начин не се забелязва промяна в парадигмата. Възмущение предизвиква у идеологическите цензори дори самото допускане, че е възможно интимната съдба на човека да е резултат от наследственост, вродени предразположености, характер, случайности. М. Кремен е обвинен, че търси трагедията на Яворов "във фаталната му връзка с една жена, а не в обществените отношения, не в противоречивото развитие на поета, резултат от гибелното влияние на обкръжаващата го среда", че е подценил "идеологичния фактор" и не бил се спрял на критиката, "която му се прави отляво, на съжаленията за оня, първия Яворов, автора на "Градушка", "На нивата", "Заточеници", не разглежда ония симптоми на личната трагедия на поета, спрели още тогава вниманието на прозорливи прогресивни хора от епохата." (Богданов 1960: 51).

Към автора са отправени ред упреци и конкретни изисквания какво трябвало да присъства като повествователна тъкан: "вярна картина" на литературния живот; литературните отношения с писателите от кръга "Мисъл"; как се е разпаднала знаменитата четворка; връзката на Яворов с други литератори, например с Божан Ангелов; Младотурският преврат от 1908 година. Следва обобщение: "Такъв художествен метод очевидно е чужд не само на социалистическия реализъм, но и на реализма; това е псевдореалистичен метод, на места съвсем натуралистичен". Почти е излишно да отбележа, че обвинението в натурализъм е толкова безпочвено, че чак изглежда смешно с нелепостта си. Но това е част от аргументацията, необходима, за да се направи категоричният извод за "дребнобуржоазно отношение на автора към събитията". Този грях според Иван Богданов е причина книгата да е наситена "с никому ненужни битови подробности и описания", а от погледа на Михаил Кремен били убегнали най-типичните прояви на софийската "аристокрация" - "нейният аферизъм и политическо жонгльорство".

Скритият мотив на Иван Богданов да напише отрицателната си рецензия в сп. "Пламък" е субективното му негативно отношение към Михаил Кремен. Той се явява официален говорител на всички недоволни, недооценени, пренебрегнати, засегнати съвременници на Лора, Яворов и Кремен. Някои, подложени на агресивен натиск от страна на Яворови роднини, се отказват от това, което са разказали преди това в поредица от срещи с автора. Поведението им, макар укоримо, е разбираемо. Част от тях мизерстват, стреснати са както от все още незаглъхналите жестоки репресии след 1944 година, така и от височайшето комунистическо покровителство, с което се ползват близките на Яворов, особено специалното внимание на Тодор Павлов към Ганка Найденова. Роденият през 1890 г. в Щип, Македония Тодор Павлов по това време е идеологическото острие на БКП. През 1932 г. емигрира в СССР и става професор по диалектически материализъм в Института за червена професура в Москва. През 1936 г. се завръща в България и се отдава на журналистика. След деветосептемврийския военен преврат е назначен за регент на България. През януари 1945 г. е избран за почетен председател на Македонския научен институт заедно с Димитър Влахов. Участва в списването на сп. "Македонска мисъл“ и защитава проюгославски и промакедонистки идеи. Павлов е професор в Софийския университет в периода 1946-1948 г., народен представител от 1946 до 1976 г., член на ЦК на БКП от 1957 до 1977 г., член на Политбюро на ЦК на БКП от 1966 до 1976 година. Директор на Института по философия, почетен председател на Съюза на българските писатели, носител на всички възможни най-високи отличия на НРБ, той е наистина фигура, от която представителите на преддеветосептемврийската интелигенция имат всички основания да се страхуват.

В обстойната си рецензия Иван Богданов посочва и редица, според него, фактологични грешки. Авторът е упрекнат, че подценява хората около поета, за да го постави над всички, а себе си надценява. За някои от посочените конкретни неточности или несъобразности той е прав. Вярно е, че Екатерина Каравелова е обрисувана в твърде негативна светлина и донякъде несправедливо. Нейното нежелание да приеме връзката на дъщеря си с Яворов е обяснима майчина загриженост. За нея няма съмнение, както смятат впрочем Пенчо Славейков и Мара Белчева, че любовта на Лора и бракът ѝ с Яворов не могат да донесат нищо добро за никого. Друг пример е сцената на гроба на Мина Тодорова, където уж Лора се предлага на Яворов. Тя е абсурдна, както казва Ив. Богданов и "напомня за скабрьозния роман на Кирил Христов "Тъмни зори". Изградена е върху свободните съчинения на Атанас Крачолов, който твърди, че това му било разказано от Яворов.

Като много сериозна слабост на книгата Богданов посочва образа на Лора, "тази някогашна галеница на съдбата" като красива жена ("най-хубавата българка"), като чувствителна, талантлива личност, докато Яворов бил представен като "скучаещ резоньор, като безволев сноб, поддал се на демоничната воля на тази виртуозна прелъстителка". Днес можем само да се усмихваме, четейки следните редове: "Изключителната чувствителност на тази някогашна галеница на съдбата авторът манифестира по твърде странен начин с букет от произволно избрани цитати из разни нейни писма до Яворов и доверчивият читател наистина бива зашеметен от този словесен фонтан, докато Кремен грижливо скрива делничния живот на своята героиня, представяйки я пред нас като някаква жрица на обаянието". Критикът смята като съчинени и невъзможни пресъздадените подробности от запознаването на Лора и Яворов през 1906 г. по време на един излет до Драгалевския манастир, защото... по това време поетът бил влюбен в Мина Тодорова! Истината обаче е такава и тя е разказана от Андрей Протич в неговия дневник. Влюбен в Лора, от погледа му не убягват и най-незабележимите жестове, а ухото му долавя и най-тънкия нюанс в наглед баналните фрази за времето или за птичките. Изобщо Кремен бил зает твърде много с това да обрисува "интимния живот на Лора Каравелова".

Разбира се Иван Богданов не може да отрече две безспорни достойнства на книгата: интригуващ сюжет и увлекателен език. Но четивността не била достатъчно условие за успеха на едно произведение, защото трайност в изкуството давало само "задълбоченото отношение към човешките борби". Критикът заключава:

Без Яворов твореца, както и да е написана, книгата губи най-ценното качество, което нашето време ревниво тачи: своята актуалност. Тя се превръща в четиво, в словесна занимавка и след прочитането ѝ просветеният читател с още по-голяма горест чувствува празнината, която продължава да зее в литературата ни около живота и делото на големия поет П. К. Яворов. Те още не са разгледани в цялост от съвременно гледище.

Напусто Михаил Кремен се опитва да отговори на тази критика. На седем машинописни страници, в 27 пункта той обяснява или опровергава онези твърдения на рецензента, които според него са в противоречие с истината. Тези страници обаче редакцията е дала на Иван Богданов, а той ги изпъстря с бележки в полето от рода на: "това, което е дал не е историч. фон, а сплетничество"; "виж му ума"; "познат маниер на бившия търговец да инсинуира"; "в разговорите може, но литературата по това се отличава от търговията, че не всичко в нея може"; "кой какво му казал съвсем няма значение. Важна е историч. истина" и тъй нататък. Има и дълги изречения - когато опровергава разкази на Яворови съвременници пред Кремен. Симеон Радев бил депозирал в Съюза на писателите протестно писмо, а Надежда Протич дала подобно във в. "Литературен фронт" (ЦДА, ф. 80, оп. 2, а.е. 214).

След като усилията на М. Кремен да отговори на обвиненията срещу романа срещат стена от недоброжелателност и мълчание, той е принуден да постъпи така, както преди това постъпва д-р Найден Найденов - пише на 6 април 1960 г. до секретаря на ЦК на БКП Митко Григоров следното:

Другарю Григоров,

Срещу моята книга "Романът на Яворов" се води недостойна кампания, организирана от известни среди (предимно Яворови сродници), на която се поддават мнозина другари. Боравейки с погрешни факти, тази кампания се води често пъти с фалшификации и преиначавания.

Когато се опитах да посоча в печата дори само фактическите неточности и грешки на един от моите рецензенти, Иван Богданов, редакцията на "Литературен фронт" отказа да помести моя отговор, озаглавен "Един неосведомен критик".

Правилно ли е, когато срещу мен се отправят невежествени обвинения, да ми се откаже достъп в един литературен вестник, дето бих могъл да разоблича поне фактически грешки и преиначавания?

Лишен от защита, как ще мога да осведомя читателите си в неверността на изнесените от Иван Богданов лъжливи твърдения?

Моля за Вашата справедлива намеса.

С уважение (ЦДА, ф. 80, оп. 2, а.е. 13).

Стрелите обаче не спират. Но се намират и защитници на Михаил Кремен. Как изглежда в очите на младите хора разгорялата се битка със силен идеологически привкус? Представа ни дава едно писмо до оклеветения автор:

София, 16 юни 1962 г.

Г-н Кремен,

Получих картичката Ви и напълно разбирам възмущението, което е предизвикала у Вас статията на Ганка Найденова в "Език и литература". Аз още преди около месец я прочетох, но не исках да Ви занимавам с този пасквил, тъй като смятам, че не заслужава да му се обръща внимание. Това са последни опити от страна на Ганка да спаси от потъване пропуканото си корито. От тази статия става ясно едно: че Вас и Георги Цанев тя ви мрази не от вчера, че събира от девет дерета вода, за да докаже колко права е тя и как безобразно лъжете и изопачавате вие двамата! Но мъчно вече се хващат на въдицата ѝ! А има и кой да ѝ стегне разпасания пояс! Именно на тази нейна прословута статия се спира в новата, трета книжка на списание "Литературна мисъл" младият критик - Вие го помните от обсъждането на Любеновата дисертация в БАН - Минко Николов, като е озаглавил гневния си отговор "Извънлитературни спекулации в спора за Яворов". Наредил е нашата Гана така добре, че да ѝ дойде дохаки! Намерете книжката и я прочетете тази негова бележка, ще останете много доволен, макар и да не защитава лично Вас. Впрочем, защитени са по един или друг начин, пряко или косвено всички оклеветени от Ганка автори...

Ваш: Атанас Свиленов (ЦДА, ф. 80, оп. 2, а.е. 136).

Преди години отдавна утвърденият критик Атанас Свиленов припомни за забравения автор на повестта "Брегалница" със статията си "Михаил Кремен преоткри Яворов", поместена в броя от 17-23 март 2000 г. на в. "Анти".

Тежко болният, възрастен автор на най-четената у нас в 60-те години на ХХ век книга не успява да се пребори с добре смазаната клеветническа машина и умира, без да види плода на своя упорит труд, без да дочака отпечатването на втория том. Днес ние сме длъжници на неговата памет.

 


Бележка: Михаил Кремен (псевдоним на Михаил Иванов Икономов, по втори баща - Грозев), е роден на 01.12.1884 година в град Оряхово, където майка му е била учителка, а баща му съдия. Според собствените му биографични бележки в ЦДА, ф. 80, оп. 1, а.е. 1 името си Кремен е избрал сам - така се казвало едно момиче от софийските села. Кремен се наричало и едно село в полите на Пирин. Останал сирак на петгодишна възраст, израства с втори баща (майка му се омъжва за учителя Петър Грозев, брат на поета Иван Грозев). Поради професията на родителите си живеят в различни градове - Варна, Разград, Шумен и Ямбол. Завършва гимназия в Сливен. От есента на 1902 г. следва в Софийския университет литература и филология. През 1903 г., тогава деветнайсетгодишен, вижда публикуван разказа си "Първа рожба" в сп. "Мисъл". Д-р Кръстев го подписва с псевдонима Homo Novus. Пак там същата година е печатан и разказът му "Стател". Изключван е на два пъти от Софийския университет - през 1905 и 1907 година. Продължава следването си в Загреб, Цюрих и Мюнхен. Като офицер е участвал в Балканската, Междусъюзническата и в Първата световна война. По време на Балканската война командва взвод от 10. пехотен родопски полк - воюва на Южния фронт. Работи като учител, библиотекар в Народната библиотека (1912-1920). С импресарската дейност на музикалната си къща "Кремона" (1920) продуцира значими изяви на музиканти в България. Публикува разкази в списанията "Демократически преглед", "Ново общество", "Съвременна мисъл", "Съвременник", "Знание", излезли по-късно в сборника "Схлупени стрехи" (1914). Автор е и на стихотворения, пръснати из различни списания. В антологиите на Димитър Подвързачов и на Христо Цанков-Дерижан се поместени някои от тях. Преживяванията си от Междусъюзническата война описва в повестта "Брегалница" (1920). След сближаването си с Яворов Михаил Кремен печата студията "В полите на Витоша" и нейните критици" (1912). Най-значителното му произведение е мемоарно-документалната книга "Романът на Яворов" (ч. I, II, 1959 г., 1965 г.). Вторият том на "Романът на Яворов", както и есеистичният сборник "Портрети с цветни моливи", излизат след смъртта на писателя. Умира на 22.12.1964 г. в София.

 

 

© Виолета Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2018, № 8 (225)