Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Д-Р КРЪСТЕВ ЗА ТВОРЧЕСКАТА ЛИЧНОСТ И ЗА ТВОРЧЕСКИЯ ПРОЦЕС

Виолета Радева

web

В спомените си за д-р Кръстьо Кръстев Мара Белчева привежда твърдението му, че "Не е човек онзи, който не твори" (Белчева 1982). С омагьосващия свят на изкуството, схващано като "святая светих" на човешката душа, той живее неотлъчно. Критикът е първият у нас, който обръща специално внимание на творческата личност, творческия процес и художественото възприятие. Заедно с Пенчо Славейков издига творческата индивидуалност в култ и темпераментно отстоява автономията на твореца и на изкуството. Феноменът "творец" занимава философа-критик през целия му живот. Своите схващания той развива многократно, но откъслечно и несистемно в редица по-общи теоретични статии и отделни рецензии.

Интересът му към тази проблематика се свързва както със засиления общ стремеж за все по-многостранна изява на индивидуалността, така и с практическите изисквания на оперативната критика, призвана да осмисли конкретните художествени явления, да ги оцени и положи в полето на естетическите факти.

В българския културен живот д-р Кръстев се появява в изключително интересен период - края на ХІХ и началото на ХХ век, - време на прелом и динамични промени във всички области на живота, които отприщват духовните сили на българина. А там, където се освобождава много енергия, неминуемо има напрежение. Обновяването е тотално, но поради специфичните исторически условия на българското битие - закъснялост и едновременност, заедно с действително новото проникват и намират благоприятни условия за развитие идеи и художествени форми, чиято мода в Европа е отминала или заглъхва. По тази причина те показват странни трансформации и имат нетипични прояви. Достатъчно е да си припомним разцъфтяването у нас на символизма, за да се съгласим, че процесът на формиране на следосвобожденската ни култура е много самобитен, следователно и резултатите от развитието му са оригинални и пораждат естетически факти, сложили траен отпечатък върху цялостния духовен живот на българина.

Осезателният контакт с европейския културен свят започва за българите към средата на ХІХ век, когато много млади хора отиват да учат в Германия, Швейцария, Австрия, Франция, Чехия. Там те, естествено, попадат под въздействието на основните философски системи и течения по това време. Особено значително по ред причини от обективен и субективен характер е влиянието на Вилхелм Вундт, на Йоханес Фолкелт, на Анри Бергсон върху общия интелектуален живот на значителна част от образованите и креативни българи.

Оформянето на възгледите за философията и за изкуството на д-р К. Кръстев става под влиянието на неокантианството, господстващо през втората половина на ХІХ век в Германия, където той завършва висшето си образование. Сред най-известните негови представители са Ото Либман, комуто принадлежи известният девиз "Да се върнем назад към Кант!", Фридрих Паулсен, Оствалд Кюлпе, както и учителите на д-р Кръстев Вундт и Фолкелт.

"Протомайсторът на модерната психология" (Кръстев 1902а: 444) Вилхелм Вундт от 1875 г. заема катедрата по философия и психология в Лайпцигския университет, а четири години по-късно създава първата психологическа лаборатория. Експерименталната психология, основана заедно с Фолкелт, дава много ценни данни и изводи, част от които са вградени в съвременната психология. Следвайки Кант, Вундт приема, че науките се отличават само по аспектите, от които разглеждат света, но предметът им е един. Философията според неговото разбиране се състои от две части: учение за познанието (логика, гносеология) и метафизика (философия на природата и духа). Вундт е задължен на Кант и за схващането си за трите степени в развоя на човешкото познание: 1. наивно, което почива върху нашите възприятия и съответства на преднаучното съзнание; 2. разсъдъчно, което е гледището на частните науки и 3. разумно, или, с други думи, философско познание. Философската му система се гради върху три фундаментални психологически понятия: 1. актуално понятие за душата; 2. психофизическият паралелизъм; 3. психическата каузалност. В първите две той има предшественици, макар от тях да взема само идеята, но в третото, според д-р Кръстев, Вундт е изцяло оригинален - психическата каузалност е негово творение, за нея "никой преди него не е говорил, а материалистическата психология е отричала и принципната ѝ възможност" (Кръстев 1902б: 510). Вундт приема, че единствено дейна е волята. Не материята или предметите възприемаме. Представите се пораждат от взаимодействието на волите, следователно светът е сума от воли, в основата на света лежи волята. Своеобразен отглас от това разбиране за света като воля (изказано най-напред от Шопенхауер, развито от Щирнер и Ницше, възприето от Паулсен и прагматиците) намираме в преклонението на д-р Кръстев пред волевите характери и във възхищението му от всяка проява на упорита воля.

Успоредно и наравно с Вундт, Йоханес Фолкелт дава на бъдещия критик още в студентските години идеала за силната и свободна личност, култа към красивото, увлечението по всички изкуства. Човешки значителното - ето какво смята Фолкелт за истинския предмет на изкуството. То включва целта и ценността на човешкото съществуване. Цел и ценност на човешкото съществуване - тези два изходни момента несъмнено импонират много на младия човек и в активната си критическа кариера по-късно той нееднократно ще разсъждава върху тях, ще търси обема на съдържанието им, ще съотнася към тях радостта и страданието, доброто и злото, идеала и действителността, честността и подлостта. Фолкелт гради своята естетическа система върху емпирична основа. Така иска да я откъсне от схоластичността и схематизма, да превърне естетиката в надеждна методология за изследване на произведенията на изкуството и на самия творчески процес. Успехите на психологията по него време го убеждават, че без нейната помощ не може да бъде обяснен нито процесът на художественото творчество, нито естетическата емоция.

Този обобщен поглед върху изходните философски идеи, върху които д-р Кръстев гради собствените си естетически възгледи, е само отправна точка при анализа ни на проблемите, свързани с творческия процес и твореца на художествени ценности, така както ги разбира той и ги отстоява в конкретната си критическа практика.

Създаването на всяко произведение на изкуството винаги е поставяло ред въпросителни пред теоретически изкушения ценител. Защо едни творби дишат вдъхновение и грабват със своята ярка образност? Защо други са безпомощни и лишени от живот? Как се получава така, че някои увличат и пренасят в свят на възвишена красота и истинност, пречистват и облагородяват душата, а други внушават отчаяние или се опитват да говорят на разума, а оставят равнодушно сърцето? В триединството Творец-Процес-Творба можем да открием сплетени всички взаимовръзки и взаимоотношения в изкуството. Да диференцират многостепенната им зависимост е една от основните задачи на всички естетически теории. Кардиналният въпрос е КАК художникът създава своите произведения? Откъде се появяват идеите, образите и виденията, които ги населяват? Коя е силата, оживотворяваща света, толкова наподобяващ, но и толкова различен от реалния човешки свят?

За древните отговорът е бил лесен.

Не човекът е създател на творбата, а божествената сила. Омир се обръща с молба към Музата да възпее гибелния гняв на Ахил, защото за най-древните елини поезията и митът са дарове от трансцендентния свят. Смъртният човек, ако е любимец на боговете и музите, са го избрали за свой проводник, получава виденията и откровенията си, т.е. божествените дарове, чрез сънищата. В контекста на древноелинското схващане става по-ясно и психологическото обяснение на творческия процес у Платон, за когото поетът е богообзет, тълкувател на божественото. Не поради знание твори той, а "поради някаква природна дарба и боговдъхновение като пророците и прорицателите", твърди философът чрез устата на Сократ в "Апология". И поетът, и те "казват много и хубави неща, но не знаят нищо от това, което казват" (Платон 1979: 43). Още по-ясно и категорично се е изразил в диалога "Йон": "Всички епически поети дължат способността си не на изкуство, а на вдъхновение и всички тия прекрасни творби те изказват в състояние на изстъпленост. Същото важи и за способните лирически поети. Както изпадналите в несвяст корибанти танцуват, незнаейки какво правят, тъй и лирическите поети творят тия прекрасни песни, като загубят разума си... Додето разполага с разум, никой човек не е способен нито да твори, нито да предсказва" (Платон 1979: 138-139).

От пълното отрицание на рационалния елемент в творческия процес, до пълното отрицание на интуицията, на подсъзнателната стихия - това са полюсите, в рамките на които се разполагат безкрайни по своите варианти на взаимопроникване концепции за същността и особеностите на творческия акт.

Върху разгадаването на феномена гений упражняват наблюдателността и остроумието си поети, философи, представители на точните науки, сатирици. Съществуват много и философски, и претенциозни, и иронични определения на понятието гений. Римляните така наричали духа-покровител на мъжа, определящ съдбата му. Негов символ, като въплъщение на божествената оплодителна сила на всеки мъж, е змията (Батаклиев 1985: 43). Тълковният речник определя гения като творец с висша творческа способност. За Дени Дидро наличието на широта на ума, сила на въображението и активност на душата - това е геният. Лаконичен е и Анатол Франс, според когото геният е съвестта на миналото и мозъкът на бъдещето. Щипка хумор има в твърдението на Луи Арагон, че функцията на гения се свежда до създаване на мисли, които след 20 години ще станат достояние и на кретените.

Какво все пак отличава гениалната личност от останалите хора?

Човешките способности са синтез от психични феномени. Те имат отношение към успешното изпълнение на определена дейност или комплекс от дейности. Детерминирани са от волята, емоциите, темперамента, уменията, интелекта. В областта на изкуствата те биват уникални и зависят от специфичното съчетание на вродените заложби, от усета за мярка, характера, способността за емпатия, ценностната система, знанията и готовността за обучение. По-висока степен в развитието на способностите е талантът. Той се отличава със систематичност и аналитичност, с възможност за интензивно съсредоточаване и работохолизъм. Гениалността, като висша форма на таланта, не подлежи на строга дефиниция. Към изброените качества и предпоставки за успешна съзидателна дейност, присъщи на талантливите личности, за гения трябва да добавим, че притежава мощно вдъхновение и озарение, че му е присъща пророческа сила. Той не признава утъпканите пътеки, напротив! Той е откривател на нови пътища, на нови форми, закономерности и идеи, възприемани по-нататък от само талантливите. Чужд е на рутината и на подражателството. Зад обичайното и познатото той вижда нови възможности и различни значения. Необикновена, оригинална личност, той се откроява и налага със своята силна индивидуалност. В много голяма степен геният разчита на интуицията си, доверява се на несъзнаваното, на което е присъщо да твори. Той знае, че от материнската утроба на несъзнаваното, по израза на Юнг, израстват всички метафизични твърдения, там се раждат структурните форми, фантазните образи, поетичните видения, преживяването на единство с универсума.

Както в битието на народите, така и в живота на отделния човек влиянията са нещо естествено. Няма човек, който да не търпи влияния. Всяко дело е сбор, своеобразен плод от многопосочни и разнородни въздействия, а човешкото съществуване и реализация са възможни само като резултат от отпечатъците на семейството, средата, образователните институти, държавата, духовната и политическата атмосфера, изкуството, историята, идеологията. Но освен влиянията, които личността търпи обективно и без оглед на волята си, има и такива, които тя сама търси и избира. Допуснатите влияния са най-показателни за умонастроенията и качествата на отделния човек. В юношеството ученикът от софийската класическа гимназия Кръстьо Кръстев е запленен от романтичния свят на Гьоте и Шилер. В Лайпциг, където завършва философия, той попада под мощното влияние на Вундт и неокантианците.

Заради това напълно естествено сред общозначимите теории, които формират схващанията на д-р Кръстев за естетиката и за изкуството конкретно, на първо място стои концепцията на Имануел Кант за гения, както и разбиранията на Хегел за творческия процес. Кантовата естетика е "от най-силните, от най-могъщите влияния, до които изобщо може да се издигне една философско-естетическа теория" - така синтезирано определя нейната роля върху разбиранията на модерните времена Исак Паси (1982: 169). От значение са засиленият интерес и повишеното внимание в Европа към проблемите на творчеството, характерни за края на ХІХ и началото на ХХ век. Стимул са забележителните открития и постижения на психологията, която прави истински пробив в дотогавашния господстващ рационализъм, както и разпространението на фройдизма и интуитивизма, в които на несъзнаваното и на мистичната интуиция се прехвърля "отговорността" за творческия акт.

Д-р Кръстев споделя мисълта на Кант, че "геният е вродената дарба на духа (ingenium), чрез която природата дава на изкуството правилото" (Кант 1980: 198), че "геният е любимец на природата" (Кант 1980: 211). Кант противопоставя категорично гения на духа на подражанието, защото "никой Омир или Виланд не може да посочи как богатите му с въображение, едновременно и изпълнени с мисли идеи се появяват и събират в главата му, затова защото сам той не знае това и като така не може да научи и другиго на това" (Кант 1980: 200). И все пак в изящното изкуство има нещо механично, нещо "школско", което може да се схване, усвои, изучи и към това изучаване, към това интелектуално и волево усилие д-р Кръстев подтиква създателите на художествени ценности в българската култура. В съгласие с Кант той е убеден, че обработката на материала и формата, в която ще се отлее, предполагат "школски образован талант" (Кант 1980: 202). Способността за въображение е, която създава една друга, втора природа от материала, който действителната природа дава, но тази способност е подчинена на принудата на разсъдъка. Пропорциите на тяхната съподчиненост се създават и диктуват от гения. Следователно геният ни помага да опознаем действителността не чрез понятието, а чрез естетическите ѝ измерения, да познаем понятието не само по себе си, а посредством израза, посредством субективното разположение на духа, съпровождащо възприемането на това понятие. По тази причина д-р Кръстев енергично настоява изкуството да не се принизява чрез вкарването на тенденциозни идеи и разсъждения на автора нито до публицистиката, нито до науката. Докато те имат на разположение логическото разсъждение, чрез което могат да ни убеждават, литературата разполага с не по-малко мощно средство - емоционалното внушение.

Много идеи както общо за изкуството, така и конкретно за творческия процес критикът възприема и от Хегел, особено що се отнася до смисъла и предназначението на изкуството в живота на човечеството, както и до съотношението между интуитивно и рационално, между талант и труд. Но той не приема Хегеловото ограничаване на "прекрасното" само в "тесните предели на изкуството" (Кръстев 1898а: 19). Не може, твърди критикът, да има някакво научно значение естетика, чийто основен принцип ни кара да мислим, че в природата и в човешкия живот няма красота, а тя се заключава само в изкуството.

Вътрешна връзка има между схващането на д-р Кръстев за мисията на изкуството да облагороди човешкия дух, да разкрие неговата по-висша природа и мисълта на Хегел: "Художественото произведение трябва да ни разкрива по-висшите интереси на духа и волята, човешкото и могъщото в самото себе си, истинските душевни глъбини" (Хегел 1967: 388). Хегел застъпва идеята за конкретност на изображението. "Художникът трябва да черпи от изобилието на живота, а не от изобилието на абстрактни всеобщности" (Хегел 1967: 391), но тази конкретност е диалектическо снемане на реалността във вътрешния свят на духа. През душата на твореца трябва да са преминали "много и велики неща", да са се пречупили през неговото чувство, за да се обективират във формата на произведения на изкуството. Тази творческа дейност на фантазията, чрез която художникът въплътява разумното само по себе си, Хегел определя като гений.

Според д-р Кръстев душата на поета трябва да е пронизана от надеждите и копнежите на своето време. Той трябва, като "облича в плът и кръв своите лични чувства, съмнения, мъки и тревоги" (Кръстев 1978а: 85), да изрази общочовешки идеали. Изкуството няма за задача да подражава на действителността до детайла, да я копира. Неговите цели са други. В съгласие с Фолкелт, професорът по естетика е убеден, че в преобразяването на природата и в конструирането на един особен, неповторим свят се крият смисълът, както и голямата задача, незаменимото предназначение на изкуството. Като изхожда от това разбиране, той категорично отрича например натурализма като литературно течение, фотографски възпроизвеждащо действителността. За него е недопустимо свеждането на явленията от човешкия живот и взаимоотношенията единствено до равнището на биологията и физиологията, както и тълкуването на човека като безволна жертва на инстинктите си и като пленник на наследствеността.

Дефиниция на това що е гений д-р Кръстьо Кръстев не дава никъде. В статията обаче "Поетическите завети на Ботйова" фиксира черти, които отличават гениалната творческа личност. Гениалният поет е ясновидец, долавящ съкровеното в народната психика и живот: "Тая способност на поета - да отражава в своята душа, като в някакъв фокус, тъмните копнения на народната душа - образува тайната на поетическия гений и върху нея главно почива националността на всяка поезия" (Кръстев 1978б: 65). Обширността и дълбочината на поетическия гений се мерят с разнообразието и богатството на чувствата, които творецът е способен да възпроизведе. Друга особеност на гения е, че е надарен с богато митотворящо въображение, че "в последните свои елементи е тъждествен със способността да се съзерцава природата извън сухите схеми, извън отвлечените категории на ума, имащи значение за привеждане в ред и система нашите познания, но безсилни да ни разкрият и най-малката от тайните на битието" (Кръстев 1978б: 72). Творецът според д-р Кръстев е длъжен да бъде личност с висок морал. Между думи и дела при него трябва да има съвършена вътрешна хармония - единствената, която може да извиси създаденото от него до върховете на духовното откровение, имащо смисъл за човечеството. Това разбиране за органичната цялост на творческата личност, при която има пълно съвпадение между художествено творчество и житейско поведение определя и оценката, която дава за Христо Ботев, като го поставя сред най-великите гении на човечеството. Освен това сам учен, човек на рефлексията, д-р Кръстев цени високо у другите силата на интелекта, умението за спекулативно размишление.

В концепцията на д-р Кръстев поетическият гений не е завършена даденост, не е статично явление, а жива субстанция, която се развива, усъвършенства и се стреми в своите творчески манифестации непрекъснато към по-висшето, към все по-съвършена хармония на форма и съдържание. Затова той отрича опитите на някои критици да приписват величие на Ботев като поет, защото "вече в първите свои песни се намирал там, дето го виждаме и в последните" (Кръстев 1978б: 76-77). Това нито е вярно, нито е съобразено с общите закони на развитието, смята той.

Несъмнено д-р Кръстев е прав и в по-общ, логико-исторически аспект, и в конкретния пример. Колкото и мощен да е поетическият гений, той не съществува и не може да съществува откъснато, независимо от обществената среда, вън от живота, над културно-историческите детерминанти на своето време. Именно животът в неговата цялост, както и личните преживявания на твореца, му дават непрекъснато нови художествени мотиви, усложняват и обогатяват създадената от въображението му втора реалност. Тази концепция е чужда на представата за абсолютната необвързаност и освободеност на гения от конкретно-историческото битие на общността, към която принадлежи. Напротив, поетът е длъжен, ако иска да бъде верен на своето високо призвание, "да живее живота на своите братя, с техните скърби да плаче и с техните радости да се радва" (Кръстев 1978а: 85). Нещо повече. Една от обективните характеристики на гения - неговата ширина и дълбочина - за д-р Кръстев е свързана с това, доколко творецът е в състояние "да схваща и да въплъщава в своите произведения чувства, общи на цял народ или на известна част от него" (Кръстев 1978а: 85). Дори самата поява на гения е пряко свързана с обществените условия: "...мощний дъб не расте в ровката почва на глупавия татул, нито пък благоуханната роза вирее под сянката на безидейната върба" (Кръстев 1978в: 92). За гения, както и за литературата в случая като цяло, "единствено животворна почва" (Кръстев 1978г: 122), от която може да черпи жизнени сокове, е сърцето на народа. През целия си живот, посветен на науката и критиката, професорът по естетика отстоява убеждението си, че художникът е част от своето време, от своята среда и се формира и влияе от обществените условия в най-широк смисъл, които Иполит Тен определя като духовна температура. В това разбиране се крият основанията му последователно и неотстъпно, с цената на много вражди и неразбирателства да работи за повдигане културното съзнание на българина, както и за облагородяване на политическите нрави.

Характерна отлика на голямата творческа личност според д-р Кръстев е, че тя не бълнува за слава (макар в България да виреят най-вече такива), а създава, за да удовлетвори онзи демон, както го нарича той, който живее в човешките гърди и ламти за духовни занятия. Това за истинските творци прави живота достоен да се живее. Така философът формулира един основен свой възглед - че творчеството е неудържим вътрешен порив, че творческата личност създава своите произведения безкористно, без да се интересува от нищо друго, освен от това да изрази, да улови в образи виденията на своето вътрешно Аз.

Още в етюдите си за Вазовата поезия, на прага на критическата си кариера, д-р Кръстьо Кръстев нарича поетите "жреци-борци за духовното" (Кръстев 1888: 623). За него изкуството е свещенодействие. То има своя мисия и тя не бива да се смесва или да се подменя със задачите на политиката, социологията или науката. В представите му това винаги е не само в ущърб на изкуството, но и в ущърб на духовното развитие и усъвършенстване на човечеството. Защото светът на поезията е трансцендентен свят, озаряван от сиянието на идеалните същности, и художникът не бива да унижава изкуството за чужди нему цели. В тази категоричност на мнението се оглежда естетикът, поклонник на Кант и неокантианците, докато в конкретната си практика като литературен критик често пъти е принуден да прави компромиси, неминуеми при общото състояние по това време на родното художествено слово. Така той е първият у нас, който дава определението "жрец" за поета. По-късно то бива подето от Пенчо Славейков, а от него го възприемат символистите. Това определение не е случайно. То изразява неговата непоколебима убеденост, че творческият гений играе огромна роля в живота, че той има мисията да го обнови и да възроди душите (Кръстев 1978д: 277). И силата на гения не се мери със съвършенството на създаденото от него, защото то е "най-малоценното между качествата на всяко човешко дело и не определя неговото значение за съдбините на Духа" (Кръстев 1978д: 280), а със заложената в произведенията му възможност да разкрият съкровени тайни на битието, на мисълта и душата. Да бъде жрец, тоест творец, според д-р Кръстев е най-висшият дар, който човек може да получи от съдбата. Разбира се получаването на този дар не прави личността щастлива, напротив.

Обгорената от Божия плам душа на твореца е много по-уязвима за страданието и без страданието тя не възраства в домогването си до идеала. Надареният от природата с творческа мощ човек е длъжен да приема за единствено възможен modus vivendi подчинението на един етически и културно-исторически принцип: "Вярвай, стреми се и твори дори и тогава, когато никакво човешко предвиждане не обещава успех, когато твоите сили изглеждат нищожни, когато всяка минута смъртта издига над теб своята безмилостна коса" (Кръстев 1978е: 297).

Творецът е избраник, чиято орис е да създава живот и радост в света, както се изразява критикът, но самият любимец на музите да не познае радост и да бъде вечно разкъсван от различни творчески пориви. Той е призван във временното и случайното да долови вечната идея, която да въплъти в такива творби, върху които времето и пространството се оказват безсилни. Лек път за него няма, но в положените усилия и в творческата мъка е изворът на неговата действителна радост, на неговата наслада. Като изживяване това е нещо абсолютно непознато и недостъпно за обикновените простосмъртни. Но обжегнатият от вдъхновението, освен че трябва да има какво да ни каже, за да направи своите мисли и идеи и наши, да намерят те резонанс в душите ни, трябва да притежава и способността да въздейства. Чрез възсъздаването на убедителни картини от живота, чрез фин рисунък на вътрешния свят на героите големият художник внушава, запленява и завладява.

Затова в многобройните си рецензии и критики д-р Кръстев преценява степента на майсторство съобразно с умението на твореца да изгражда живи, детайлизирани и психологически верни образи и характери. Особена отлика на творящата личност за него е способността ѝ не да бъде огледало на действителността, не да копира механично битието, а да е демиург на един нов свят, изчистен от грубо материалното, облъчен от духовност, свят на вечните стойности и Истината. По тази причина творческата личност е винаги нещо неповторимо, индивидуално.

Връзката между обществото и гения за д-р Кръстев е естествена, разбираща се от само себе си. Той не генерализира нито един от двата компонента. Както влиянието на социума върху твореца не е абсолютно детерминирано, така и геният не е мистична сила, способна да съществува и да се развива вън от обществените условия, нито пък е възможно да е чужд и недосегаем за влиянията на своето време. Въпросът е в степента. Художникът по-силно чувства и по-ясно предчувства онова, което става и което идва. Но вярно е също така, че времето и обществото могат да способстват изявата на един гений или да го убият. Когато творецът няма никаква възможност да развие своята индивидуалност, когато е подложен на непрекъснат обществено-политически натиск и тотален контрол, когато е лишен от елементарни условия, когато липсва поне относителна свобода, и най-мощната природна дарба ще помръкне, ще заглъхне и ще загине. Затова д-р Кръстьо Кръстев последователно и неизменно настоява да се зачита вътрешната свобода на твореца. Още по-важното е, че сам дава пример за широта на погледа и толерантност към всяко чуждо мнение. На сътрудниците си оставя простор да пишат от позиции, които често пъти са в диаметрална противоположност с неговите. Да утвърждават произведения и автори, критикувани от него.

Дори тези, които не са обичали безкомпромисния литературен критик признават, че е бил човек с удивителна честност, с достойнство и неподкупна съвест. След смъртта му Александър Дзивгов пише: "...тия, които са надникнали в тайниците на сърцето му, и тия, които са изпитали очарованието на неговото топло слово, знаят какво съкровище от ценности криеше той в себе си. Една открита, честна натура, неспособна за никакви огъвания, една поразителна вътрешна устойчивост и непоколебимост... едно благородство, върху което мрачините на живота не хвърлиха никаква сянка и не плахата доброта на малодушника, а едно непобедимо вътрешно добротворство, във висшия смисъл на това понятие - ето присъщностите на човека, когото тъй рано загубихме" (Дзивгов 1919).

Той полага наистина забележителни лични усилия да издигне и да утвърди културата на българския писател, да бъдат зачитани неговата автономност и авторитет. Влага също много време, енергия и средства за откриване, стимулиране и подпомагане на млади, талантливи автори, на които предоставя страниците на сп. "Мисъл". Петко Тодоров, Боян Пенев, Димитър Михалчев, Михаил Кремен, Владимир Василев са само част от най-изявените по-млади негови съвременници, които е напътствал, поощрявал и подкрепял всячески. Александър Балабанов свидетелства, че е бил готов винаги да услужи, и то не с думи, а с действия, които често пъти са изисквали от него истински жертви. Като илюстрация, извън христоматийния пример с никому неизвестния Пейо Крачолов, ще приведа случая с Кирил Христов, когото прибира в дома си и се грижи за него като за свой син, приемайки всичките му емоционални изблици и прощавайки и най-незаслужени и тежки обиди. Също така без колебание използва всичките си връзки и цялото си влияние, за да бъде изпратен тежко раненият във войната Гео Милев на лечение в Германия.

В общества, в които властта се е месила в областите на духа, са се възпитавали хора, "неспособни да се ползуват от своите собствени сили", подчертава критикът (Кръстев 1978г: 122). За него идеал е демократичното общество, способно да създаде личности със замах и нови идеи, годни за активна дейност. Според д-р Кръстев няма нищо по-пагубно от протекционизма в литературата, защото той създава нископоклонни писатели и популяризира, издига "неспособности и нищожества" (Кръстев 1978г: 123). Верността на тази мисъл беше потвърдена от развитието на литературата и изобщо на изкуствата у нас през изминалите след деветосептемврийския военен преврат седем десетилетия. Забранени и изличени от страниците на българската литература бяха писатели като Змей Горянин, а творци като Димитър Шишманов и Йордан Бадев бяха убити. Други като Димитър Талев и Фани Попова-Мутафова бяха изтезавани по лагери и затвори, унизени и принудени да се "разкайват" за несъществуващи грехове. Вместо тях като "класици" партията на болшевиците наложи "неспособности и нищожества", по думите на д-р Кръстев, като Димитър Полянов, Ст. Ц. Даскалов, Христо Радевски, Никола Вапцаров. Ограничавам се само с примери, които илюстрират как практиката потвърди истинността на казаното от критика преди повече от 120 години.

Вече споменах, че за д-р Кръстев онова, което е условие sine qua non за съществуването на изкуството изобщо, но преди всичко на литературата, е наличието на СВОБОДА. Художникът се нуждае от пълна свобода на убежденията. Върху него не трябва да има идеологически натиск от партии и административни структури. Необходимо е той да бъде вътрешно свободен, за да материализира в творбите си своите най-смели видения и да въплъти знанията и моралните истини, до които се е домогнал в самотните си съзерцания.

Следвайки Кант, д-р К. Кръстев цени високо свободата на духа и на критичната мисъл. Без свобода изобщо, не само за творческата личност, не може да има развитие, убеден е той, изключено е постигането на висшите истини за живота и за смисъла на човешкото съществуване. А само когато се издига умствено и преди всичко нравствено, човек може да оправдае особеното си предназначение като живо същество. Наличието на развити обществени отношения и политическа система, гарантиращи свободното изграждане и изяви на личността, е необходимо, но недостатъчно условие за нормалния духовен живот на нацията и за цялостен подем. От първостепенна важност е обаче постигането на такава вътрешна освободеност, при която творецът престава да се кланя на авторитети, а има силата и доблестта сам и без предразсъдъци да изследва проявения свят и тайните духовни същности. Само свободната личност е в състояние да внесе нравствена енергия в човешката дейност и да я ориентира към постигането на висок морален идеал.

Да критикува, тоест критически да анализира всичко, за д-р Кръстев е първото условие за формирането на правилно насочен ум, способен да установява логическите грешки, да вижда недостатъците, непълнотите и вътрешните противоречия дори в най-съвършената на пръв поглед система, дори в най-изящното произведение на творческия гений. Така, освободен, умът може да намери ново и по-елегантно решение там, където другите не виждат вече дори въпрос. Творецът не трябва да "слугува" на партия, да се меси пряко в политическите борби, а трябва да бъде единствено страж на ИСТИНАТА и на СВОБОДАТА. Това свое становище, защитавано неизменно, д-р Кръстев е изработил под влияние на класическата немска философия и на Гьоте, според когото съдбоносна опасност за съществуването на таланта крие служенето на конюнктурни политически цели, чрез които уж се изразяват национални интереси. След пътуването си в Италия Гьоте се оттегля от пряко участие в държавно-обществения живот, за да се посвети единствено на изкуството си. Едно такова "пътуване в Италия", такова осъзнаване на мисията на художника, нямаща нищо общо с преходното и суетните привилегии на деня, за неколцината политиканстващи български писатели, сред които и неговият близък приятел Тодор Влайков, д-р Кръстев има амбицията да станат темпераментните му статии "Тенденция и тенденциозна литература", "Изкуство и религия", "Княз Фердинанд и българската литература и духовен живот". Друг вид активност е задължителна за поета - социална активност в широкия смисъл на понятието. Отново в съзвучие с Гьоте той приема и осмисля на родна почва чрез анализа на художественото творчество разбирането, че талантът може да се развива и разгръща правилно, само ако изявява най-дълбоките особености на националния характер.

Когато анализираме концепцията на д-р Кръстев за одарената личност, за гения, трябва да имаме предвид и разграничението, което прави теоретически и илюстрира с конкретни примери от българската литература - че според творческата си реализация съществуват два типа поети: 1. публицисти и 2. художници. Те са познати на всяка литература и са еднакво важни фактори за общия духовен напредък и за общественото развитие. Макар да отрича правото на грубо тенденциозната литература да се числи към сферата на изкуството, той признава, че публицистичната поезия играе често пъти по-забележима роля, отколкото съвършеното произведение на поета-художник, ако то стои встрани от тежненията на времето. В статията си "Поетическите завети на Ботйова" противопоставя Любен Каравелов на Христо Ботев, като твърди, че първият е "летописец на своето време, на преходното и случайното в него" (Кръстев 1978б: 56), а вторият - творец на "втора, по-висша действителност" (Кръстев 1978б: 56). В художествен аспект той не цени особено литературното творчество на Каравелов, когото класифицира като типичен пример на поет-публицист. Критикът смята, че поетът-публицист, който се отличава с "наивност на ума и въображението", за "известни форми на управление, както и за известни стъпала на развитие, първият (поетът-публицист - б.м., В.Р.) добива навремени дори много по-голямо значение" (Кръстев 1978б: 57). Това го кара да определи два критерия за оценка на писателите и на техните произведения: а) културно-историческо значение и б) естетически достойнства.

Но дихотомията не свършва тук. По творческа инвенция поетите също се делят на два типа: екстровертен и интровертен. Първият е нехайник като Славейковия "луд гидия" - като птичка хвърка из полето, прехласва се от природните хубости и пее "за това, за онова, с което случаят го е сблъскал" (Кръстев 1917: 34). Вторият е негов антипод. Той изважда наяве преживявания от "глъбините на собствената негова душа" (Кръстев 1917: 34). Като блестящ пример за такъв интровертен тип поет, чиято душа е достатъчно огромен свят, от който да черпи съкровища, д-р Кръстев сочи Пенчо Славейков. Такъв е и Пейо К. Яворов. Тях не ги спъват никакви предразсъдъци. Поради това творчеството им е стъпало в духовното развитие на нацията.

Поетите-нехайници професорът по естетика нарича още "интуитивни художници", за разлика от творците, които си поставят определена художническа задача и имат осъзнато отношение към творчеството. При тези неопитомени вълчета, по собствения му израз, инстинктът замества мисълта и те пеят каквото чувстват, а не каквото мислят. Те са неспособни да се водят от разума в осъществяване на творческите си планове, чужди са на рефлексията, защото са "рожби на горско усое, на пролетна омая и на зноен летен ден". Ярък представител на този тип поети е Кирил Христов. У него напира неукротима виталност. И в живота, и в поезията се отдава без задръжки на инстинктите си, които често пъти го завличат в необясними за разума тресавища. Той се опива от виното на сетивните наслади, дионисиевската радост от физическото съществуване залива душата му и я кара да ликува при вида на девствена моминска гръд, както и от искрящото в чашите вино. Буйна, неудържима енергия напира и в самия него, и в поезията му. Нерядко тя му пречи да се дистанцира от рожбите на своето вдъхновение и да се вгледа в тях с преценяващото, критично око на майстора. Свободната игра на духовните сили, играта на въображението не познава дисциплиниращата власт на неговия разум. Подобна особеност на творческия натюрел д-р Кръстев открива и у Михалаки Георгиев, у когото и изборът на сюжета, и самото писане стават инстинктивно, без съзнателно отнасяне към собственото творчество. Не творчеството-игра приветства критикът, а творчеството-съдба, творчеството-мъка и откровение.

За д-р Кръстев интуитивните поети са предимно чисти лирици и техен отличителен белег е хипертрофията на сърцето. Те трогват, вълнуват, възбуждат чувствата, очароват и пленяват. Тяхната поезия е поезия на емоциите, на своеобразна елинска жизнерадост. Докато онези, които се взират в дълбините на своя вътрешен свят създават творчество, белязано от високи идейни трепети, от идейни чувства (Кръстев 1978ж: 559-560).

Под разбирането на д-р Кръстев, че отличителни белези на голямото художествено произведение са преди всичко богатството от общочовешки идеи и убедителните в психологическо отношение характери, че поетическата творба трябва да дава обилна храна както на ума, така и на чувствата на читателя - разбиране, изказано от него още в "Литературно-научно списание на казанлъшкото учителско дружество" - бихме могли спокойно да се подпишем и днес.

Без съмнение, душата на твореца е много по-лесно ранима и уязвима за страданието. Нещо повече, без страдание тя не може да се издигне до идеала. Разбирането за страданието като условие за вътрешното израстване на художника, е основополагащо в концепцията на философа-критик за процеса на творчество. Тук откриваме преплитане на влияния, които идват от Европа на духа и на изкуството, и на конкретни, домашни примери. Критикът пръв у нас обръща поглед към връзката между личната съдба на твореца и неговото художествено дело. Може да се предполага, че пряк подтик за такъв подход му е дала срещата с Пенчо Славейков, без, разбира се, да подценяваме неговия неизменен интерес към психологията и по-конкретно към психологията на творческия процес. През целия си зрял живот той е най-близък и верен приятел, съмишленик и поклонник на Пенчо Славейков - на поета, измъчван от физически недъг, полупарализиран, страдащ от силни болки, който с огромна воля и упоритост преодолява физическите и душевни страдания, за да създаде едно забележително духовно дело, с голяма естетическа стойност, изиграло ролята на по-високо стъпало в развитието на българската литература и начертало нейните бъдещи тенденции.

Зависимост безспорно има. Тя се изразява в една по-голяма вглъбеност, в по-сериозно и мъдро отношение към дребните неща в живота. Страданието, както казва д-р Кръстев, е единственият път, по който човек може да се издигне до неподозирани "висини на прояснено съзнание" (Кръстев 1978е: 301). Но само творецът може да пречупи през призмата на личното страдание и болката реалността, без да я сведе до тесните рамки на субективизма и егоизма. Напротив. В надмогването на страданието той открива истинското богатство на битието и неговия СМИСЪЛ. Разгадава неговите символи и притчи. Проглежда за скритото от физическите очи. Претворява това по-висше знание в достъпна за разбиране форма чрез образите на художественото произведение. Така прави съпричастни на своите прозрения и приобщава към Духа и останалите хора. Чрез постигнатото по пътя на страданието откровение Животът еволюира, извисява се до вечните истини. От смазваща действителност, личното страдание се превръща за чувствителните и надарени души във велик Учител. Създаденото от такива художници-мъченици обикновено е богато на идеи, философски вглъбено и адресирано еднакво както към чувствата и въображението, така и към разсъдъка. Художниците-страдалци ни доставят естетическа наслада не само със завладяващата сила и убедителност на изградения от тях емоционално-образен свят, но и с радостта на интелектуалното усилие, необходимо да проникнем в тази нееднозначна и многопластова реалност. Защото само за духовно слепия, за неродения в страданието светът може да бъде прост и ясен, лишен от сенки, свят само на едната боя - черен или бял. За човека, преминал през горнилото на изпитанията, нещата придобиват друга стойност и зад видимата действителност той вижда да прозират лицата на истинските същности.

Корените на разбирането за страданието като Учител са в етическия принцип на Сократ: "Да търпиш неправда е по-добро, нежели да причиняваш неправда". Максимата на Сократ и на Делфийския оракул "Познай себе си!" (а няма страдание по-силно от страданието на самопознанието) е основополагащ принцип в моралните схващания на д-р Кръстев. "Да може да страда - дълбоко, неизразимо да страда - да умира всеки миг от непоносима душевна болка, това е най-великият дар на човека, по-велик и по-скъп за нас от дарбата му да мисли и твори" - пише д-р Кръстев и за да не допусне неяснота добавя: "...не са ударите на съдбата, не са обективните факти на нашия живот, не е - с една дума - житейското нещастие само по себе си, което възвисява душата, а онова и само онова, което се извършва в тъмните нейни глъбини. Няма велика душа без велико страдание. Че само великата душа, само тя расте и добива крила в страданието и прониква в най-съкровените тайни на битието и живота" (Кръстев 1978з: 219, к.м., К.К.). Теоретическите прозрения на философа намират паралел в признанията на художника: "Но чудно нещо - аз от плътта на страданията си създавам най-красивите си образи" (Тодоров 1981: 49).

Макар да не е систематизирал и подредил в логическа последователност какви качества са естествено присъщи и необходими за творческата личност, д-р Кръстев многократно е формулирал споделяните от него критерии. Талантът като природна даденост е само изходното начало. Но за да заблести в цялата си мощ и оригиналност, трябва последователно и упорито да бъде развиван и усъвършенстван. В това отношение особена роля играе художническото самосъзнание на твореца - "най-мощният стимул за развитие" (Миролюбов 1907: 42). Не случайно Емануил Попдимитров изтъква, че д-р Кръстев "пръв в критиката заговори за автономията на изкуството, за самокритиката на писателя, за медитативното му отношение към собственото си дело" (ЦДА, ф. 123, оп. 1, а.е. 173, л. 1-2).

Писателят трябва да се проникне от идеята за отговорността на задачата си и за своята висока мисия. Като слабост на цялата новобългарска литература в края на ХІХ век д-р Кръстев сочи в сп. "Критика" това, че "От 10 книги няма нито една, която да те увери, че нейният автор се е приготвил за работата, която иска да върши" (Кръстев 1891: 124). Той упреква писателите, че са нехайни към езика и стила си, че им липсва достатъчно култура. На художника му е необходима не култура външна и фрагментарна, а сплавена органично в неговата самобитна душевност, благодарение на която в достигнатото от предшествениците и в притежанията на други народи да открие и да отгледа онези зърна, способни да го изведат до идейни и духовни хоризонти, имащи значение на стъпка напред в умственото развитие и в усъвършенстването на останалите хора. Пример за целенасочена подготовка за избраното поприще ни дава самият Кръстьо Кръстев, който още като ученик започва да изгражда методично и последователно сградата на безспорната си ерудиция и култура.

В съгласие с Хегел, който категорично отхвърля представата, че геният може без усилие, без напрежение и труд да създаде образцови произведения на изкуството, д-р Кръстев отбелязва: "Внимателност, постоянство и истинска любов към работата са всесилни възпитатели - ако не на гении, то поне на таланти" (Кръстев 1892). Другаде допълва, че на всеки жрец в изкуството му трябват труд и горда душа: "Труд, за да възприеме и предчувствува цял мир от идеи и да обогати ума и сърцето си; горда душа - за да върви прав и със светло чело в живота." (Кръстев 1978и: 567). Разбира се, резултатите от труда зависят от впечатлителността, от отзивчивостта, от разнообразието и богатството на чувствата у творческия субект. В анализа си за идилията на Петко Ю. Тодоров "Орисници" той изрежда най-ценните според него качества на художника: мощно въображение, вътрешна свобода, смелост, самоотречение, служене на вечните, а не на преходни, мимолетни ценности. Този е пътят, по който може да се създаде изкуство, имащо цел и смисъл в плана на миробитието. Изкуство, което ще умножава Живота и жизнените сили.

Повод да изрече няколко думи за друга черта на твореца - скромността - му дава скицирането на белетристичните особености на Никола Начов. Д-р Кръстев прави категоричното разграничение между скромността като житейска добродетел, която предизвиква само похвали, и скромността на писателя, за когото "голямата скромност не е вече добродетел и не е качество, полезно нито за обществото, нито за деятелността на самия писател" (Кръстев 1898б).

Според професора по естетика иманентно присъщо качество на твореца е развитото чувство за собствено достойнство. Писателят, чието царство е царството на мисълта и на идеала, където има закони, различни от тези на всекидневието, трябва да вярва в собствените си сили и да притежава, освен талант, силен характер - борбен, устойчив, неподкупен. Д-р Кръстев е съгласен с разбирането на Гюйо за стила като изкуството читателят да бъде заинтригуван с начина, по който идеите ще бъдат осветени подобно на картина, обърната към прозореца. А това става с грижлива работа върху мисълта и езика. Убеден е, че основното сечиво на поета - българският език, притежава завидно богатство и е забележително пластичен; език, пригоден за поезия, който в рамките на един тридесетгодишен период на развитие, в песните на Яворов достига до "удивителна подвижност, експресия и мелодичност" (Кръстев 1898б: 55). Този резултат, според д-р Кръстев, други народи с много по-богат литературен живот и по-далечни традиции догонват за столетие. Той безспорно е прав, когато твърди, че творческата мощ на поета се мери с неговата способност да привнесе ново съдържание в познатите думи. Но и най-красивата фраза ще остави хладен читателя, ако тя не е съгрята от искрено и неподправено чувство, ако не е стоплена от огъня на сърцето. Свой оригинален стил, смята критикът, може да си изработи само човек, който има определени ясни идеи и горещи чувства. Трябва да отбележим, че самият той е притежавал и двете в изобилие.

Какво още, освен безсъмнения подвиг да редактира почти две десетилетия най-авторитетното списание у нас в края на ХІХ и първото десетилетие на ХХ век, да бъде първият, който поставя литературната критика върху осъзнати философски принципи и у когото теоретическата и оценъчната дейност вървят ръка за ръка, който пръв чрез многобройните си студии, статии, рецензии и университетски курсове по естетика изгражда своя теория за творчеството, който оставя неоспоримо наследство на идващите нови поколения в българската култура? Истински стожер на кръга "Мисъл", той привлича, сдружава творчески и чисто човешки, подкрепя и в голяма степен влияе и оформя едни от най-значимите наши поети и писатели, като създава първото подобно интелектуално обединение, споделящо висок идеал в служба на народа си, общи духовни ценности и художествени критерии. Целенасочените им усилия тласкат художествено-образните средства на българската литература значително напред, обогатяват я идейно-естетически и тематично, ускоряват нейното европеизиране, поставят я редом с литературите на други, много по-напреднали нации.

Докато в 90-те години на ХІХ век, когато д-р Кръстев започва кариерата си на литературен критик, той, подобно на маркиз Поза може да възкликне: "Незрял е този век за моя идеал!" (Шилер 1955), в началото на ХХ век мисленето на българския интелектуален елит е достигнал вече онзи градус на вътрешно естетическо напрежение, необходим за възприемане на модерните за онова време европейски концепции за изкуството и за тяхното усвояване и адаптиране на родна почва. Рефлексията лека-полека е унищожила първичната цялостност, неразчлененост на българското съзнание. Но естественият човешки копнеж и стремеж към цялостност го тласка да търси нова хармония на мисълта, чувството и волята. Разбира се, това ражда противоречия и стълкновения между старото и новото. И както става винаги, тези, които идват, за да отрекат старото и да утвърдят нещо ново, неминуемо тръгват в търсенията си от същото това старо. Така става, когато д-р Кръстев и Пенчо Славейков подемат борбата си срещу принципа, изразяван от Иван Вазов и Константин Величков. Така става, когато "воинството от рошави дечурлиги" иска да наложи своята нова естетика. Затова съвсем закономерно от идеолозите на Великата четворка символистите вземат много неща: самотата като първо условие за творчески растеж; страданието като неотменна необходимост за нравствено самоусъвършенстване; усилията за постигане на изящна художествена форма като иманентно присъщ белег на истинското изкуство; интереса към психологическите глъбини на модерния човек; разбирането за творчеството като стоящо по-високо от живота, ала имащо силата да го възвиси до своите идеали.

Но творците от кръга "Мисъл" са "бащи" и предтечи на символизма в българската литература не само с естетизацията на страданието, със стремежа им за реабилитация на духовното и издигането му над материалното, с акцента върху психичното, с предпочитанието на философското съзерцание пред реалното действие, с преклонението пред волята като творящ принцип, с отдаването приоритет на интуицията над разума. Символистите са, които превръщат призива на д-р Кръстев и на Пенчо Славейков за създаване на изкуство с общочовешка значимост в естетическа реалност, които провъзгласяват този призив за свое идейно знаме и дирят националното не в грубите битоописателски скици, а в спецификата на българския дух, както и откриването на вечно човешкото в този дух.

Неоспоримо и актуално като духовно наследство остава и убеждението на професора по естетика, че художествени са само онези творби, които разкриват част от душата на своя създател. Творби, които дишат искреност и са чужди на лъжата и на конюнктурата. Творби, които ненатрапчиво и без да разбираме как внушават висока нравственост. Защото големият творец е длъжен да бъде морално чист, със светли идеали, устремен към духовното и вечното, а не към земното и преходното. Така естетичното прераства в етично, така Красота и Добро се сливат, за да пречистват и облагородяват "мислещите тръстики".

Всичко, излязло под перото на д-р Кръстьо Кръстев, се отличава с критически патос и носи печата на неговия темперамент, разкрива вживяване в идейно-образния свят на художника и творбата. Стремежът му към пълнота на анализа личи и в най-незначителните по обем рецензии. А в студиите си с особено внимание се вглежда в личността на твореца, в социалните условия и влиянията, които търпи, преценява важността на избраната проблематика, прецизно анализира композиционното изграждане, както и степента на художествено майсторство, изразено чрез езика, чрез непосредствеността и силата на внушената емоция. И нещо много важно - той винаги търси мястото на писателя в общия литературен процес, търси характерно новото, което внася, според силата на таланта си, в литературата. Трябва да му се признае, че умее да открива специфичното в творческия натюрел на българските майстори на художественото слово.

По характера на своето мислене д-р Кръстев не е ограничен емпирик, а критик с обобщаваща, теоретична нагласа и подготовка, който зад конкретния литературен факт вижда проявата на тенденцията, в единичното усеща температурата на времето, зад художествения образ открива идеала и идеалната действителност. Той е непримирим към елементаризацията и вулгаризацията на изкуството, към разнородните прояви на грубо морализаторство и натрапена идейност, на отблъскваща партийност и подчинение на всякакви догматични ограничения. Всичко нехудожествено предизвиква гнева му, често то му дава отправна точка за теоретически разсъждения, позволяващи ни днес в голяма степен да реконструираме собствено естетическите му възгледи. Критикът разчиства останките на духовно остарялото, на ненужното и пречещото. Теоретикът има амбицията да подхрани почвата, върху която трябва да избуят кълновете на модерното. Със завидна непреклонност той внася ред, определя закони, разяснява теоретически положения, пряко свързани с художествената практика. Той е неуморим и безкомпромисен дори към приятелите си. Критикува, учи, произнася присъди, но върши това с удивителна неподкупност и безпристрастност. Мнозина раздразва с менторството си. Но и те, противно на желанието си дори, признават неговата искреност. Дори когато е грешил, никога не е съгрешавал спрямо естетическите си убеждения.

В словото си, произнесено в черквата "Свети Седмочисленици" при опелото на литературния критик, Димитър Михалчев изтъква, че до последния си час д-р Кръстев е останал "една крайно честна душа" и допълва: "Той не правеше никакви компромиси със своите убеждения, даже със своите настроения. Той въобще не беше способен на такива компромиси" (Михалчев 1919). Не е случайно изтървано определението "Бореца", което му дава след неговата смърт Мара Белчева. Тя отблизо и добре го познава. В този спомен-експромтю, нахвърлян с характерния едър почерк на поетесата непосредствено след като научава печалната вест, изпъква още едно определение - "мислителя-самотник" (ЦДА, ф. 124, оп. 1, а.е. 9, л. 7)1.

От дистанцията на изминалия век след неговия доброволен избор да се оттегли от живота можем да признаем без излишни емоции, че е вършил своето дело с високото съзнание за мисия на критик по призвание и по дълг.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Публикувах този текст почти изцяло, включително и енергично зачертаните няколко реда, в сп. София (Радева 1984). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Батаклиев 1985: Батаклиев, Георги. Антична митология. София, 1985.

Белчева 1982: Белчева, Мара. [Спомени]. // Литературен фронт", бр. 3, 21.01.1982.

Дзивгов 1919: Дзивгов, Александър. In memoriam. // Сила, г. І, бр. 31, 19.04.1919.

Кант 1980: Кант, Имануел. Критика на способността за съждение. София, 1980.

Кръстев 1888: Кръстев, д-р К. Иван Вазов. Етюди за стихотворната му поезия. // Труд, г. ІІ, 1888, кн. 5.

Кръстев 1891: Кръстев, д-р К. Промишленост и нейната защита. // Критика, 1891, кн. 1.

Кръстев 1892: Кръстев, д-р К. Една нова книга за писателското изкуство. // Мисъл, г. І, 1892, кн. 1.

Кръстев 1898а: Кръстев, д-р К. Естетиката като наука. // Кръстев, д-р К. Литературни и философски студии. Пловдив, 1898.

Кръстев 1898б: Кръстев, д-р К. Никола Начов като белетрист. // Кръстев, д-р К. Литературни и философски студии. Пловдив, 1898.

Кръстев 1902а: Кръстев, д-р К. Вилхелм Вундт. 70-годишнината от неговия живот. // Мисъл, г. ХІІ, 1902, кн. 7.

Кръстев 1902б: Кръстев, д-р К. Психологията на Вундт. // Мисъл, г. ХІІ, 1902, кн. 8.

Кръстев 1917: Кръстев, д-р К. Христо Ботйов, П. П. Славейков, Петко Тодоров, Пейо К. Яворов. София, 1917.

Кръстев 1978а: Кръстев, д-р К. Поетът и обществото. // Кръстев, д-р К. Етюди, критики, рецензии. София, 1978.

Кръстев 1978б: Кръстев, д-р К. Поетическите завети на Ботйова. // Кръстев, д-р К. Етюди, критики, рецензии. София, 1978.

Кръстев 1978в: Кръстев, д-р К. Иван Вазов като белетрист. // Кръстев, д-р К. Етюди, критики, рецензии. София, 1978.

Кръстев 1978г: Кръстев, д-р К. Един портрет на нашето общество. // Кръстев, д-р К. Етюди, критики, рецензии. София, 1978.

Кръстев 1978д: Кръстев, д-р К. На гроба на Пенча Славейкова. // Кръстев, д-р К. Етюди, критики, рецензии. София, 1978.

Кръстев 1978е: Кръстев, д-р К. Из историята на една душа. // Кръстев, д-р К. Етюди, критики, рецензии. София, 1978.

Кръстев 1978ж: Кръстев, д-р К. Кирил Христов - "Трепети". // Кръстев, д-р К. Етюди, критики, рецензии. София, 1978.

Кръстев 1978з: Кръстев, д-р К. Талантът на Алека. // Кръстев, д-р К. Етюди, критики, рецензии. София, 1978.

Кръстев 1978и: Кръстев, д-р К. Рецензия за "Песни и въздишки на Кирил Христов". // Кръстев, д-р К. Етюди, критики, рецензии. София, 1978.

Миролюбов 1907: Миролюбов, В. Денница - Даница Петрович. // Мисъл, 1907.

Михалчев 1919: Михалчев, Димитър. Слово, произнесено в черквата "Свети Седмочисленици" при опелото на д-р Кр. Кръстев. // Пряпорец, 09.04.1919.

Паси 1982: Паси, Исак. Немска класическа естетика. София, 1982.

Платон 1979: Платон. Диалози. Т. 1. София, 1979.

Радева 1984: Радева, В. Д-р Кръстев: мислителят-самотник. // София, г. VІІ, 1984, бр. 4.

Тодоров 1981: Тодоров, П. Ю. Събрани съчинения. Т. 4, София, 1981.

Хегел 1967: Хегел, Георг В. Ф. Естетика. Т. 1. София, 1967.

Шилер 1955: Шилер, Фр. Дон Карлос. Избрани произведения. Т. 1. София, 1955.

 

 

АРХИВИ

ЦДА, ф. 123, оп. 1, а.е. 173, л. 1-2.

ЦДА, ф. 124, оп. 1, а.е. 9, л. 7.

 

 

© Виолета Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.06.2019, № 6 (235)