БОНИ ГАЦОВ - ДУХОВНИЯТ СИН НА МАРА БЕЛЧЕВА

Виолета Радева

web

Една пролетна вечер на 1985 г. занесох на Христо Г. Минчев току-що излязлото списание "София" с очерка ми за Мара Белчева "Като бял лотос".

- Аз съм я виждал - каза бай Христо, - но не се познавахме. Ходеше винаги в черно и често се разхождаше сама в Борисовата градина. През последните й години за нея се грижеше моят приятел Боян Гацов-Магът.

- Ваш приятел?! - Бях истински изненадана. - Защо не сте ми споменавали досега за него?

- Не си ме питала и не предполагах, че може да те интересува - разсмя се той, развеселен от моето искрено изумление. - Някой път ще те запозная с него.

Около 16 часа на другия ден, както имаше обичай често да го прави, ми се обади по телефона.

- Идвай! Веднага! Кафето ти е готово. Имам хубава изненада за тебе.

Не любопитствах каква е. Все щеше да е нещо интересно, както хубави и интересни бяха всичките ми гостувания при него. А и без всякакви изненади ми беше приятно да си пием кафето двамата, а не обиколена от дебнещи очи в барчето на редакцията. Когато след десетина минути ме въведе в стаята си, той ми представи слаб, напълно побелял, много елегантен възрастен мъж.

- Това е моят приятел Боян Гацов-Магът - ухили се бай Христо в побелялата си брада.

Изпих си кафето, уговорихме се кога да се видим с Боян Магът (така е псевдонимът, с който са подписани неговите книги) и побързах да се върна на работа, преди шефът ми да разбере, че съм изклинчила, без да му поискам разрешение. Такива бяха в онези години порядките в редакциите - следяха те кога си дошъл, кога си излязъл, къде си отишъл, защо.

Срещнахме се сутринта на 15 май 1985 г. в алеята близо до театър "София". Месец по-късно се видяхме на същото място. За съжаление, наскоро след това се разболя тежко. През пролетта на 1986 г., беше отново май, Магът ми се обади, че са го пуснали вече от болницата, където го държали зад решетки, "като че ли съм убиец на папата". Болестта беше отнела много от жизнените му сили. Посещавах го, когато имах възможност. При едно от ранните ми гостувания в дома му ме разведе по любимите си места - градината във вътрешния двор с нацъфтелите рози и свежите храсти, в своето "кътче" с малкия библиотечен шкаф, бюрото, фотьойла и тясното легло. Зрението му беше много отслабнало и ме помоли да му чета спомените, които пишеше с лупа и огромни, разкривени редове и букви, за да нанасям неговите поправки и допълнения, та машинописката по-лесно да ги разгадае. Възнамеряваше да ги предаде на Националния музей за литература. През лятото на 2015 г. ги потърсих в музея на Славейкови. Казаха ми, че такъв ръкопис при тях няма. Съжалявам, че не си направих труда да ги препиша.

Разговаряли сме дълго за най-различни неща: литература, политика, религия, история. Естествено - и за Мара Белчева, заради която проявих първоначално интерес към този човек. Специално на нея беше посветен първият ни разговор. По-късно много пъти се връщахме на темата, допълвахме фактите, осветлявахме ги от различни страни. Още повече, че по същото време съдбата започна да ме среща и с други хора, докоснали се до света на Пенчовата "жадена изгора". Споделяше много неща, но въпреки това оставах с чувството за нещо неизречено, нещо притаено дълбоко в душата му. Не мога да кажа, че нямаше доверие в моята добронамереност и почтеност. Подари ми почти всичко, намиращо се у него, след като беше предал вече основната част от материалите, свързани с Мара Белчева, на музея "Петко и Пенчо Славейкови": стихосбирките "На прага стъпки" и "Избрани песни", юбилейния сборник за 25-годишната театрална дейност на Адриана Будевска, където за голямата актриса сърдечни редове е написала и Мара Белчева, юбилейния "Споменен лист" за Пенчо Славейков по случай 25-годишнината от смъртта му, Устава на гражданския комитет "Пенчо Славейков" от 1934 година, голямо копие от снимка, чийто оригинал е в музея на Славейкови, където е написал собственоръчно: "На Лозенец през 1930 г. при решаване да се основе комитет "П. Славейков". Мара Белчева, придружена от Боян Мага и писателя Цветан Минков. Училище "Пенчо Славейков" - директорът и други местни".

А като памет за първата ни среща е първата стихосбирка на М. Белчева "Сонети", която носи следния дарствен надпис: "На Виолета Радева, заради почитта й към моята наречена майка. 16 май 1985 г., Боян Магът". Посвещението е върху горната половина на втория лист. Вляво, с характерния едър почерк и с неизменното лилаво мастило е подписът на авторката: Мара Белчева. Долната половина на листа Магът старателно е изрязал. Без съмнение, това е неговият личен екземпляр. От първия си лист се беше лишил и екземплярът на стихосбирката "На прага стъпки", за да напише: "На Виолета Радева подарък от Боян Мага - май 1987". Още по-изненадана бях да открия в екземпляра на "Избрани песни" оригиналното картонче, върху което художничката Цветана Гатева-Симеонова е изписала с туш и цвят името на поетесата за корицата на книгата.

И все пак остана някаква съкровена тайна, съкровено чувство, които Магът отнесе в отвъдното.

От роднини на Мара Белчева бях слушала много противоречиви истории и оценки както за мястото му, така и за ролята му в нейния живот. Някои го обвиняваха в корист и съмнителни подбуди, но в крайна сметка Мариана Попиц призна, че никой друг човек не е полагал толкова грижи за леля й, никой не й се е посвещавал по такъв самоотвержен начин, не е откликвал на всяко нейно желание, пренебрегвайки собствените си интереси, както това е направил момъкът от провинцията, дошъл в столицата да търси по-висока наука и да постигне една своя мечта.

Няма да повторя жълтите клюки, които през различни години са се изрекли или написали за Боян Магът и Мара Белчева. Те няма как да докоснат вече тези две души, съществуващи в божествената Светлина, но ако дам ухо за тях, ще се окалям аз самата - нещо, което ме отвращава. Не съм толкова наивна, за да не знам, че никой от нас, човеците, не е съвършен. Не съм и толкова лицемерна, за да твърдя, че онези, от които съм се възхищавала, които съм обичала, чийто живот ми е бил пример, вдъхновение или пък ме е примирявал с пошлото битие на "социалистически труженик", са били безгрешни човешки същества. Добре осъзнавам, че всеки живот в крайна сметка е един провал, съотнесен с идеалната програма, която носим, въплъщавайки се в грубото материално тяло. Но всеки трябва да бъде мерен според силата на намерението да осъществи целта си и мисията, заради която съществува. Да бъде оценяван според стореното реално добро, според искреността и почтеността си.

Като изключим литераторите, които изследват творчеството на Пенчо Славейков и покрай тези свои професионални занимания в сферата на интересите им попадат също животът и поезията на вярната спътница на Жреца-воин Мара Белчева, днес едва ли някой е чувал за Боян Магът, а още по-малко - да е чел някое негово стихотворение. Аз пиша много кратко, казвал ми е той. Сбито. Дума. Думата може да бъде цяло изречение. Езикът ми е език за поезия, не за проза.

В българската литература той остава с лирико-драматичната си поема "Вечен пътник", излязла през 1933 г. и посветена на артиста от Народния театър Паскал Дуков, умрял на сцената през 1929 г. от спукан апендикс, стихосбирката "Кръст и роза" (1934) и "Кървава летопис" (1940). След повече от четири десетилетия е отпечатана драмата му в стихове "Денят се ражда от нощта", която предизвиква изненада у малцината читатели на списание "Театрална библиотека", брой 3-4 от 1981 г. с необикновения си богат език. Казваше: вечер вземам текстове от епохата на Кирил и Методий или на дамаскинарите и попивам езика на онова време и духа на онези българи. Макар да твърдеше, че езикът му не е за проза, беше написал три повести с богомилска тематика, които беше обединил под заглавие "Неправедната уредба". В тях нямаше нито една чуждица, нито един русизъм. Така останаха неотпечатани. В нечие редакторско чекмедже в издателство "Отечество" почиваше негова повест, в която действието се развива през ХV век в родното му село Драганово. Твърдеше, че за да я напише, е ползвал много архивни документи.

Родното му село Драганово е известно не само с градинарите си, разнесли славата му в Австрия, Унгария, Полша, Чехия, Нова Зеландия, Австралия. Това някога богато, хубаво и многолюдно село в близост до Велико Търново, на десния бряг на река Янтра, е дало на България и много духовни плодове. Тук са проплакали и расли сред красивите му околности бъдещите писатели Асен Разцветников (1897), Владимир Русалиев (1899), Камен Зидаров (1902), Румен Стоянов (1941). Тук е родното място и на диригента Бончо Бочев, основал хор "Бодра смяна".

Бони Гацов-Магът е роден на 6 октомври 1903 година. Този факт изиграва съществена роля в по-нататъшния му живот, той е онзи печат, който съдбата поставя върху някои избрани за определена мисия хора. Защото 1903-та е годината, когато едно обикновено посещение на вече утвърдения поет Пенчо Славейков в аристократичния дом на вдовицата на убития при атентат срещу Стефан Стамболов министър на финансите Христо Белчев, се превръща в рядката за нашите нрави и географски ширини духовно-интелектуална и емоционална връзка, обогатила много българския културен живот. Тя е стимул за творчество както за поета, така и за красивата българка, предпочела пред суетния живот на дворцова дама трудното битие на спътница и вдъхновителка на един Жрец и Воин. Свързват ги много духовни неща. Нашите рожби ще са рожби на духа, пише поетът на своята избраница. Двамата започват да превеждат "Тъй рече Заратустра" на Ницше, а Славейков й посвещава венеца на своето творческо дело - поемата "Кървава песен".

Непрекъснатият контакт с Европа формира от драгановчени будни, критични и дейни личности. Тук лесно проникват всякакви идеи и намират почва и условия за развитие. Модните в края на ХIХ и началото на ХХ в. социалдемократически движения са особено популярни. Куриозно е, че в Драганово през 1977 г. е издигнат паметник на "Интернационала". Едва ли някъде другаде съществува нещо подобно! Левите идеи, в техния краен, анархистичен вариант, възприема и Бони Гацов. По всяка вероятност ранните идейни увлечения ги бяха сближили с по-възрастния Христо Г. Минчев.

Гимназия завършва в Търново. Анархистичната му душа го тласка към бунт срещу държавата. Тъй като не иска да служи войник и да се подчинява някому, решава да избяга с параход от България. Във Варна, където отива да търси сгоден случай, се записва като бежанец от Добруджа, при това с две-три години по-възрастен. Там се запознава със зрял и опитен мъж, благоразположен към пламенния младеж. От него научава, че може да се освободи от военна служба, ако работи осем месеца без заплата в железниците. Това го отказва от намерението да подири късмета си по широкия свят. Първоначално служи на гара Каспичан, после в Горна Оряховица, а от ноември 1925 г. в София, но вече като редовен служител на БДЖ. През цялата 1928 г. и началото на 1929 г. е заместник-представител на нашите железници в Цариброд. Междувременно следва в Свободния университет, а когато полага последните си изпити там, записва славянска филология в Софийския университет.

Влечението към старата българска литература, към духовните преживявания и дирения на предходниците ни насочват Бони Гацов към избор за дипломна работа на тема от дамаскинарската литература. Написал работа от 250 страници. Проф. Йордан Иванов казал по този повод на проф. Спиридон Казанджиев: "Той ми написа цяла докторска дисертация". Магът веднъж ми разказа, че Йордан Иванов често водел група свои студенти на сладкарница или на ресторант, където в непринудена обстановка се обсъждали въпроси от литературата. Редовни участници били Петър Динеков, Стефан Гечев, Михаил Ковачев. "От тези събирания съм научил много повече - твърдеше той, - отколкото от всички други лекции в университета. Йордан Иванов беше учител в евангелския смисъл на думата". Плод на този вътрешен интелектуален кипеж били две стихотворни жития в старобългарски стил, които Бони Гацов написал за любимия професор Йордан Иванов и за професор Александър Теодоров-Балан. Разкайвам се, че тогава не проявих интерес към тях.

В разказа му за неформалните събеседвания на учения с любознателни негови студенти открих първообраза на кръжока, в който участвах като студентка в Софийския университет. Професор Петър Динеков, по примера на своя учител, също ни водеше понякога на сладкарница, където валяха всякакви въпроси, имаше спорове и обмен на идеи. Благодарение на това незабравимо време в кръжока по старобългарска литература, през лятната ваканция след втория семестър участвах с малка група студенти от първи и втори курс българска филология в описването на наскоро предадения в БАН архив на Боян Пенев. Резултат от този стаж беше първата публикация на писмото на Боян Пенев до д-р Кръстю Кръстев от 17 юни 1912 г., която направих във в. "Дунавска правда" от 3 август 1967 година. В него бъдещият професор описва смъртта и погребението на Пенчо Славейков и емоционалното състояние на Мара Белчева.

Това участие се оказа за мен от съдбовно значение, защото благодарение на него "прескочих трапа", както казваха старите хора едно време. Ако нямах бележката от проф. Динеков, че трябва да бъда в София за тази практика преди края на лятната студентска бригада, със сигурност, колкото и куриозно да звучи, щях да умра в едно пловдивско село от тетанус. Но... в деня, който беше критичен, аз бях с колеги в Пловдив на път към София. Висока температура, повръщане, загуба на съзнание - силно изплашени, моите състуденти ме водят в болницата до пловдивската гара. Когато дойдох в съзнание, дежурният лекар, видял резултата от кръвната проба, ми каза: "Момиче, момиче, ако половин час по-късно те бяха довели, нямаше да мога нищо да направя за тебе!"

Ако с този епизод се отклонявам от основния разказ, то е, за да потвърдя още веднъж убедеността си, че отделни събития, преживявания и срещи по пътя са тухлите, изграждащи и предопределящи нашия живот, за да изпълним мисията, която ни е отредена. Така и уж хаотичните действия на Бони Гацов и неустановените му все още трайни интереси го водят към съдбовната среща с Мара Белчева.

Интересувах се кога и при какви обстоятелства са се запознали. По думите му това е станало през 1926 г., наскоро след като се установява в София като железничар. Тогава е 23-годишен. Казваше, че не помни как са се запознали. "Сигурно е станало ей така - беше обяснението му. - Разказвал съм ти за Паскал Дуков как изведнъж, от едно случайно виждане в сладкарница в Търново се сближихме и станахме приятели душа в душата. И за Мара Белчева мога да кажа същото. Винаги съм изпитвал едно и също чувство към нея. Аз много обичах майка си и двата образа - на майка ми и на Мара Белчева, бяха за мен слети в едно. Тя умееше с всеки човек да намери общ език. По време на Първата световна война е живяла 4-5 години в Германия, където е сътрудничила с Георг Адам и са се сближили много. Той е искал да се ожени за нея, тя също е била склонна, но майка му се възпротивила заради разликата във възрастта им. Тогава Мара Белчева се оттеглила в едно село - Вертах. Разказвала ми е, че когато става революцията в Германия през 1919 г., дори е говорила на митинг. Не можеше да си спомни какво, но аз знам - това, което са чувствали хората, с които е живяла."

Близки роднини на Мара Белчева обаче твърдяха пред мен, че двамата са се запознали в Бялото братство при Петър Дънов.

На 19 май 1986 г., понесла девет бели градински карамфила, позвъних на вратата на Мариана Попиц. Свърза ни нейната съученичка Гена Папазова, добра позната на Милка Золотова - съпруга на моя колега от в. "Земеделско знаме" Георги Тодоров. Макар Милка и Георги да бяха връстници на моята майка, бяхме и останахме приятели до смъртта им. С тях имам незабравими преживявания по време на кратки екскурзии из България. Милка знаеше за моя голям интерес към Мара Белчева, за упоритото ми ровене в нейния фонд в Централния държавен архив и ми помагаше с каквото може. Когато й показах спомена на М. Белчева за Дънов и се зачудих дали мога да открия нещо по-конкретно, тя се сети за колежката си Гена Папазова, която била и си останала дъновистка.

И ето ме у Мариана Попиц.

"Гацов също беше дъновист - каза племенницата на М. Белчева. - Живееше в бараките на дъновистите в Изгрева. Там са се запознали с леля Мара. Дънов казал, че той е духовното дете на Пенчо Славейков и Мара Белчева, тъй като е роден същата година, когато те започват интимната си връзка."

На Мара Белчева Магът е посветил стихотворението си "Человекородица" от стихосбирката "Кръст и роза", където е изразил слятостта в неговите представи на два образа - този на родната майка и на духовната:

Едничка само теб обичам, Майко,
и всичко друго е лъжа -
едничка, Майко моя, в образ раздвоен.
Къс от сърцето на едната,
дух от духа на другата излъчен.

Във в. "АБВ" от 13 септември 1988 г. излезе статията на Мирела Иванова "Ний сме, които трябва да я приближим" във връзка със 120-годишнината от рождението на Мара Белчева. Тя беше придружена от две нейни стихотворения - "Зима" и "На моя син". Ето второто:

- Тъй запленен съм аз от мъдростта,
така единен сещам се с света,
че вече нямам думи да говоря,
нито да съм съгласен, ни да споря.
Не можеш вече ме разбра и ти,
ни другиго аз мога посвети
в това, що ми нашепва днес небето:
печат положен ми е на сърцето.
- А сам не питаш ли се ти защо
на тебе тайни поверило то?
Не е ли всяка мъдрост на земята,
и дири пътя си като водата?
Когато я небето озари,
тя като мълния се разрази
към дело всъде рве се всемогъща -
с дъхът си и смъртта в живот превръща.

Наскоро след това гостувах на Боян Магът. Без да каже дума, той ми подаде изрезка със статията и ме накара да прочета стихотворението "На моя син". След това рече: "Този, който е взел това стихотворение и го е турил тук, съвсем не си е задал въпроса кой е този син. А този, който го прочете, би се запитал какъв е този син, който и тя, майката, не може да разбере."

На незададения ми, ням въпрос той отговори: "То е посветено на мен. Както аз я чувствах своя духовна майка, така и тя ме приемаше като свой духовен син. Стихотворението не е плод на един конкретен разговор. То е резултат от много разговори, от много преживявания, които сме имали заедно. Ще ти предложа една идея. Напиши статия за последните години на Мара Белчева".

Можех да я напиша. Беше ми разказвал за боледуването и смъртта й. За злощастната история с апартамента, която тя изстрадва и не дочаква да бъде довършен, защото дъновист, наел се със строежа, злоупотребява с част от събраните пари. За беседите, които изнася за делото на Пенчо Славейков. За създаването на гражданския комитет и неговите усилия да изпълни завета на поета "там на високий хълм, където с теб, с другари,/ обичах да седя в тих разговор унесен,/ поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,/ там де мълчанието пей дивната си песен". За летуванията всяка година в планината и колко естествена, колко непринудена и сърдечна е била с хората.

Беше ми разказвал как веднъж, някъде в края на 20-те или началото на 30-те години на ХХ век, отишли на Юндола. Помак от Далови колиби им носел продукти. Поканил ги на гости в своята къща, където живеел с баща си и братята си. Наближили оградата - висока, каменна и без врата, само отвор в стената. До този отвор имало голямо крушово дърво, а под него старец, вдигнал високо в двете си ръце по една златна круша. На Мага казал: "Буюр!", а към нея се обърнал с "На, старо". Имало там момиченце на 7-8 години и то веднага се залепило за Мара Белчева. Било готово да тръгне с нея за София, да учело буквите. "Ето, виждаш, тя с всекиго можеше да намери общ език, с всекиго можеше да разговаря" - завърши милия си спомен Бони Гацов, а угасващите му очи се напълниха с влага. Или така ми се стори?

Тя казвала: "Не мога да пропусна едно лято да не отида на планина". "Само последното лято от живота си не отиде - продължи след малка пауза Магът. - Тя се сливаше с планината. Не се възхищаваше с думи никога. Помня когато се качихме на Ел тепе (дн. Вихрен - б.м., В.Р.). Отидохме горе, аз в шепата си съм събрал малко мъх, между два камъка накладох огън и сложих чайника. Тя мълчеше, отпиваше малки глътки чай и като че ли душата й беше някъде другаде. Понасяше с лекота всички трудности.Тръгнахме веднъж в Пирин от Бъндерица. Аз носех винаги една малка брадвичка. Покатерих се на засъхнал бор, отсякох малко клони и струпах колиба. Така изкарахме нощта, нищо не можеше нея да я извади от равновесие. На всяко място като че ли е била-пребила, нямаше за нея неприемливи условия. Беше човек без ръбове. Тя с всичко можеше да се примири, всяко нещо да приеме, всички да разбере".

Знаех от неговия разказ какви са били и последните й минути на тази земя, преди да отлети там, където са я очаквали нейните любими хора, нейните скъпи мъртъвци. Четири-пет години преди да умре на 16 март 1937 г., заболява. Диагнозата е тумор в матката. Още в края на ХIХ век, когато е 30-годишна, тя е оперирана във Виена, но се явява рецидив.

"Уговорихме се веднъж с лекаря да й каже, че туморът е изчезнал - разказа Магът. - Това й повиши жизнените сили. Не се залежа никак. Докато беше болна, не промени с нищо начина си на живот и понасяше стоически всичко. Никога денем не лягаше на леглото. Имаше един плетен кош, в който държеше разни неща и денем лягаше върху него. Нейната стая беше уютна, приятно наредена със стари неща. Беше отрязала колкото й трябва от някога огромен, скъп и хубав килим. С парче от него беше покрила и матрака, върху който спеше. Имаше няколко фотьойла, както и етажерката с книги, която сега е в музея на Славейкови. До края си запази своята елегантност, външността си, стройната фигура. Тя умря в дома на племенницата си - сестрината дъщеря на Христо Белчев. През нощта, когато й станало лошо, ме извикаха. Лекарят дойде. Бяхме седнали лекарят от лявата й страна, а аз от дясната. Държах й ръката и изведнъж тя ме стисна силно като за сбогом и умря. Преди да умре, видях очите й такива, каквито не бях ги виждал никога: ей такива синьозелени (показва ми майските листа на бреза - б.м., В.Р.). Опяхме я в църквата "Света София". Беше прекъснала няколко години преди това връзките си с дъновистите."

За нейния интерес към Петър Дънов и дъновизма свидетелстват дневник на поетесата от 1926 г., спомените й за Учителя, които публикувах на 10 август 1990 г. във в. "Свободен народ" под заглавие "Глава на флорентински Омир", както и кореспонденцията й с художника Борис Георгиев - също негов следовник.

Веднъж го помолих да ми я опише физически. "Тя имаше много стройна фигура. Беше висока горе-долу колкото тебе - рече, като ме измери с поглед Магът (бях със сандали, без токове, следователно е била висока приблизително около 163-166 см- б.м., В.Р.). - Косата й беше леко прошарена и такава остана до края. Излъчваше доброта и благородство. Вървеше отривисто и уверено. Беше много спретната, чиста. Обличаше се в черно, сякаш с дрехите си казваше, че се е отрекла от грубите удоволствия на живота. Хората, които срещаше, се заглеждаха в нея."

Боян Магът съжаляваше, че му е изчезнала последната снимка на Мара Белчева - пред входа на Борисовата градина били снимани тя, първата му жена, починала от рак на 35 години, и дъщеря им Агна, тогава на година и половина. Беше предал на Националния музей за литература нейни и негови писма, а портретът й, рисуван от Борис Георгиев - на музея "Петко и Пенчо Славейкови".

Когато започна "перестройката" в Съветския съюз, прекарваше с часове пред радиоапарата и слушаше "Свободна Европа". Вълнуваше се от това, което става у нас. Беше се върнал към поезията. В тънка зелена папка пазя седем негови стихотворения. Под най-ранното стои дата 6/7 ноември 1988 година. То няма заглавие:

Блазе, блазе на вас, поети,
в борбата млади изгорели!
Вий с клетва вярна сте заклети,
та хонорар не сте приели.
Не вдигайте глава от гроба!
Макар и вещи в песента,
не ще изпейте сбрана злоба -
с намордник тя е на уста.
Че с ново име, с нов калпак
що нявга беше, днес е пак!

Преди да измине месец, ми подари ръкописа на друго свое стихотворение, което беше онасловил "Зимуване". Под него е сложил дата 2 декември 1988 година:

До сняг от бригадири неприбрани -
картофи, цвекло, ябълки и грозде
и клюмнали озъбени кочани
останаха в полето да зимуват.
Ех, то се знае - шепнат си, умуват
да правят нещо - скучно, зимно време.
Един заекна - плахо, преко сила:
"Другари, записката да четеме,
докле в пореден том не се е скрила".

Веднъж го попитах какво е било отношението на Мара Белчева към комунизма. Отвърна, че тя никога не се е интересувала от политика и никога не са разговаряли за политика. За себе си казваше, че е споделял лявата идея, но обикновено отклоняваше разговор на тази тема, макар често да бях настойчива в очакването на отговор. След един от първите ни разговори съм записала в дневника си:

Стана дума, че творецът трябва да бъде вътрешно свободен, да не пише по поръчка, за да бъде истински творец. Да, ама тогава умира върху сламеник, възрази Боян Магът. Камен Зидаров написа една пиеса (не спомена коя - б.м., В.Р.) и я поставиха в Народния театър. След две години имаше конгрес, продължи той, където се разкритикува това, което той хвалеше в пиесата си. Малко след това я издаде. Беше я преработил в духа на конгреса. А следващият конгрес отчете грешките на предишния. И Камен Зидаров все се съобразява. Вместо той да върви напред, той върви отзад. Настъпва пауза. После добавя: аз съм комунист, цял живот съм бил комунист.

Знаех, че след 9 септември 1944 г. става член на БКП. Че е преподавал във ВМЕИ руски език. Струваше ми се обаче нелогично човек, създал поемата "Вечният пътник", да споделя философията на материализма и съответно идеологията на марксизма-ленинизма. За нея Георги Константинов пише в сп. "Златорог", че е "един сериозен опит за разкриване чрез поетично слово на дълбоки истини". И добавя, че нейният строеж и символиката говорят за поет "с богати видения и възвишено отношение към призванието си". Как можех да се съглася, че в себе си Магът се е отрекъл от поетичните си видения? Тогава призна: "Аз заради тази поема се скарах с Димитър Полянов, защото той не я хареса, а тъй като в "Златорог" я оцениха високо, ми каза: "Щом ония те хвалят, аз не мога да имам с теб нищо общо". Призна още, че идеите на поемата са дълбоко негово убеждение. Дадох си сметка, че думите му за това колко голям комунист е бил, че цял живот неизменно е бил комунист, че една реч, която ми беше дръпнал при разговор за политическите убеждения на Мара Белчева в началото, когато ме убеждаваше колко безпощадни и безкомпромисни трябва да бъдем на сегашния етап на класовата борба, са били защитна броня, израз на всеобщата подозрителност в онези години. Бях журналистка. Работех в партиен орган, независимо че не беше на БКП, а на БЗНС, но нали двете партии имаха една програма! Как можеше да ми се довери? А аз се дразнех и в себе си мислех "Боже, какво нищожество бил този човек, написал поема като "Вечният пътник"! Как може толкова да се нагажда и да се вълнува за материалното си битие?!"

Особено в началото имах двойствено отношение към Мага. В голяма степен ми бяха повлияли думите и отношението на близките на Мара Белчева към него. Но след тежкото му боледуване започнах да го възприемам различно. Беше ми някак жалостно за него. Изглеждаше ми много самотен там, в мъничката си стая-кабинет. Съпругата му беше висока, достолепна, изглеждаща значително по-млада хубава жена, а той пред нея приличаше на немощен, потънал в древността Маг. Синът им, роден през 1951 г., беше човек от друго поколение и едва ли се интересуваше от нещата, които изграждаха духовната част от живота на баща му. Изобщо винаги съм изпитвала състрадание към самотните по душа хора - може би заради някаква подсъзнателна идентификация.

Когато на 3 юли 1992 г. ми се обади синът му, за да ми съобщи, че предния ден баща му е починал, ме връхлетя мъчително угризение на съвестта. Три месеца преди това бях започнала най-сетне работа след унизително обикаляне от врата на врата в продължение на половин година. Но през тези шест месеца ходех често при Мага да разговаряме за живота и за литературата. И неизменното ароматно кафе във великолепната порцеланова чашка. И мъничката Лили, която ме посрещаше на вратата с думите: "Той те чака!" През трите последни месеца обаче, ангажирана с работата и увлечена от вихъра на политическите страсти, все отлагах поканите му да отида. Последно ми продиктува едно стихотворение, което съм записала върху случайно попаднал ми лист. На два пъти ми се обади да нанеса някои поправки. Бях му казвала, че съм написала Житие на Свети Йоан Рилски, но са го чели само тесен кръг хора. Той не виждаше вече, за да може да чете сам. Това, че последното му стихотворение, което аз знам, е обръщение към Светеца, възприемам като прощаване със суетата на земното битие, като поплак на душата, която копнее вече да се завърне в истинския си дом, като квинтесенция на трагичното по самата си природа човешко битие. Ето финала на това стихотворение:

Воззри, Пустиннико на мене!
И аз живея като теб в пустиня.
Пустиня е светът,
че пуст е от любов.
Душа ми с вярата си насити.
От вяра тя беднее.
Да викнех като тебе словата на Пророка:
Проклет да е човек,
човеку който се надее!

Негови бяха думите, че от нас извира една огнена река, която ни обикаля и ни отделя от другите. За да има мир и разбирателство - всеки трябва да погледне дълбоко в себе си и да положи усилия да се промени. У човека има много страсти, много желания. За да се извиси, той трябва постепенно да се очиства от тях. Само така може да премине отвъд себе си.

© Виолета Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2016, № 12 (205)