Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИДЕЯТА ЗА БОГ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА НА ДЕКАРТ

Веселина Славова

web

Струва ми се невъзможно да се отделят историята на философската мисъл и историята на религиозната мисъл, към която философската мисъл се обръща, независимо дали за да се вдъхнови от нея, или за да й се противопостави..."

Ал. Койр

В едно от писмата си до Мерсен от април 1630 г. Дeкарт заявява, че това, което нарича теология, излиза извън рамките на неговите занимания с нещата, зависещи от Откровението. Вниманието му е по-скоро насочено към една "метафизика, подлежаща на изследването на човешкия разум" (Декарт 1989: 588). Въпреки това влиянието на християнските учения върху философията му е неоспоримо.

Целта на настоящата статия е, от една страна, да се открият пресечните точки между двете мисловни нагласи, а от друга, да се изтъкне новаторството във философията на Декарт.

За наличието на връзка с традицията свидетелства кръгът от проблеми, характерни за схоластиката: доказателства за съществуването на Бога, проблемът за вечните истини, сътворението на света. В старите теми френският философ влага ново съдържание. Теологията на Декарт запълва една празнина във философията му. Тя има за цел да възстанови прекъснатата връзка между духовно и телесно, човек и свят. Богът е първопринцип, който гарантира собственото ни съществуване и това на вечните истини. Оттук логично следва, че сътвореният от Бог свят е възможен за теоретизиране. Накратко казано, Богът на Декарт е методологичен принцип в полза на истинността. А оттам основната цел на философа във всяко негово съчинение е доказването на абсолютността на нашия разум.

Изходната постановка на Декартовата философия много напомня една мисъл на Августин, изказана няколко века преди това. Тук е мястото да отделим внимание на две на пръв поглед много подобни фрази - Декартовото "Cogito, ergo sum" (Мисля, следователно съществувам) и Августиновото "Si fallor, sum" (Ако се съмнявам, аз съществувам). Приликата е само привидна. В Августиновата сентенция съмнението няма необходим характер, както мисленето (респективно съмнението) при Декарт (вж. Бояджиев 1992). Августин нарочно избира този акт на действие, който е възможно най-отдалечен от достойнството на човешката природа, той утвърждава тезата, че съмнението не може да оспори факта на съществуването ни, което е гарантирано от Бог. Постановката на Декартовата мисъл следва друга логика - мисленето гарантира съществуването. Мисълта предхожда идеята за Бог. Доказателство за това е хипотезата за "Бога-измамник". Тя се различава от тази за злия демон по това, че вече съмнението се превръща в един инструмент на разума, а не само на въображението. Идеята за злия гений е един предметодологически принцип, който има за задача да разчисти пътя на радикалното съмнение. Но неговото съществуване е неустойчиво, тъй като появата му се крепи на нашата фантазия, а не на интелекта ни.

Съмнението, отнасящо се до допускането на съществуването на Бог-измамник, има за цел по-скоро спасението на човешкия интелект, а не на неговата душа. Бог трябва да бъде интелектуален и морален гарант на човешкото съществуване. Теодицеята на Декарт е изградена подобно на християнската, в която се опровергава самостоятелното съществуване на злото, подменено с неистината като интелектуално зло. Правдивостта на Бог гарантира правдивостта на нашите съждения.

Декарт преформулира и онтологическото доказателство за съществуването на Бога на Анселм. Той заявява, че самият факт, че притежавам в себе си идеята за една вечна субстанция, доказва нейното съществуване. В този си вид доказателството на френския философ се основава на противопоставянето на крайно и безкрайно. Според него фактът, че едно крайно същество притежава идея за безкрайността, доказва, че тази идея е независима от нас, че самата безкрайност я е вложила в нашето мислене. Но безкрайността се родее с мисленето, то доказва нейното съществуване. Бог е изведен от мисленето ни, въпреки че е (в смисъл, че съществува в своята изначалност и непрекъснатост) преди него. Идеята за Бога-измамник бива отхвърлена, защото измамата е недостатък на нашето крайно същество, но не е присъща на Бог, който изключва всеки недостатък, доколкото представлява една безкрайна субстанция. Нещо повече, Бог като "всеблаг източник на истината" ни е направил способни да отличаваме истината от заблудата (срв. Декарт 1989: 421).

Оттук следва въпросът, защо сътвореното от Абсолюта човешко същество продължава да се лъже. При отговора на този въпрос Декарт използва методите на схоластиката за оправданието на Бога. Според него не можем да виним Твореца за собственото си несъвършенство, то не произтича от онова, което Бог е вложил в човешката природа, а от свободата да действаме и мислим самостоятелно. Заблуждението е резултат от нежеланието да съгласуваме своето познание за нещата с ясните и отчетливи идеи. Свободният избор между добро и зло е подменен с избора между проверените посредством рационален метод твърдения и изказаните съждения за неща, които схващаме неясно и смътно. От утвърждаването на правдивостта на Бога и постулирането на мисленето като субстанция, следва близостта на човека с Бога. Нещата, които са източник на заблуди нямат основанието си в разума ни, тъй като това означава да се съмняваме и в Бога, нещо което Декарт доказва, че е невъзможно.

Освен като доказателство за неоспоримостта на нашето мислене, Бога при Декарт има и друга функция - той трябва да реши задълбочилото се противоречие между двете субстанции - мисленето и телесността. "Но в действителност умът е нещо друго като субстанция, т.е. битие, реално различно от тялото и актуално отделимо от него, той може да съществува отделно от тялото, сам по себе си: това ни е дадено в откровението на много места от Свещеното писание" (Декарт 1989: 462). Този дуализъм, наследен от философията на Платон, през Средновековието намира отражение във възгледите на Августин.

През 1647 г. в Белгия е издадена програма на Декарт под заглавие: "Обяснение на човешкия ум, или разумна душа, където се пояснява какво представлява тя собствено и каква може да бъде". В това съчинение авторът сам подчертава връзката на своите възгледи с християнството. Според него умът е субстанция, отличаваща се от тялото, теза, заложена в Светото писание. Разумната душа е най-голямото човешко достойнство, тъй като тя ни доближава до Бога, който също е мислещ. Духовната субстанция се характеризира с мисленето, телесната - с протяжността. Мисленето е неделимо, непротяжно, неунищожимо за разлика от тялото. Мисленето има две проявления - воля и разум (срв. Декарт 1989: 463). Волята е способност за запаметяване и въобразяване. Те представляват низши духовни дейности, тъй като са най-близо до тялото. Чистото мислене е дистантно от материалната субстанция. То не търпи никакво въздействие (освен от мозъка, и то от твърде малка негова част, както твърди Декарт). Това категорично отделяне на двете субстанции една от друга създава затруднения за концепцията на френския философ.

Решението на проблема той открива отново в идеята за Бога, който изиграва ролята на обединител. Според Декарт в своя ум ние откриваме очевидни истини, чийто еквивалент не откриваме в действителността. Невъзможно е да докажем, че те са произведени от нас самите, и след като Бог ни е вложил идеята за себе си, то следва, че и останалите идеи имат произхода си от Твореца. Вродените идеи носят своята истинност от произхода си като аксиоматичните положения в математиката. Тези идеи ни помагат в познавателния процес, като се превръщат в критерий за истинност. В своята кореспонденция с М. Мерсен и най-вече в писмата от 1630 г., Декарт излага идеята си за сътвореността на математическите истини, с което се противопоставя на екземпларизма и идеята за еманацията (срв. Декарт 1989: 590). Целта на тази Декартова теза е "нож с две остриета", от една страна, той подчинява вечните истини на Бога, но от друга, ги отделя от неговия ум, за разлика от схоластиката. Според средновековните философи Бог представлява себе си като единна същност, която познава, както себе си, така и битието, което поражда. В този смисъл идеите за нещата са идентични с Божия промисъл. Многообразието в сътворения свят идва по пътя на еманацията. Целта на християнството е да запази непроменлив и цялостен Божия промисъл, целта на Декарт е да гарантира самостоятелността на човешкия разум и възможността му да познава природата без намесата на свръхестественото. За да си осигури подобна свобода, той отрича на Бога ролята на чудотворец: "Ние ще прибавим към нашите предположения, че Бог не извършва в този свят никакви чудеса и че интелигенцията, или разумната душа..., по никакъв начин не ще разколебаят обичайния ход на природата" (Декарт 1989: 206). Два са свръхестествените акта, извършени от Бог - сътворението на света и даването на началния ход на материята, всичко останало може да се развива от само себе си. Абсолютът престава да действа, след като изпълни своята воля, а човекът придобива възможност за свободно действие.

Природата от своя страна осъществява промените в сътворения свят, тя е посредникът на Божията воля. Правилата, по които действа природата, са дефинирани като природни закони. Декарт формулира три такива в "Трактат за светлината" и във втората част на "Началата на философията".

От казаното дотук става ясно, че основната функция на Бога се състои, от една страна, в създаването на математически истини, вродени в нашия ум, а от друга - в пораждането на основните природни закони, обуславящи реда и неизменността на космоса. По този начин Декарт превръща човека в "Слънцето на науките" (Ж.-Л. Марион). Със своята физика, той допринася много за дистанцирането на науката от теологията. Светът е сътворен и краен, но той има свободата да се развива самостоятелно. Тези възгледи подготвят почвата за Нютоновите закони и подема в науките.

Накрая, в заключение ще кажем, че Декартовата теология е една своеобразна защита на Аза. Целта на философа е не да изгради теодицея на Твореца сам по себе си, а по скоро да го превърне в доказателство за неоспоримостта на човешката мисъл. Макар и да изглежда, че картезианският Бог е цел, той всъщност представлява средство. Характерно за Декартовата метафизика е, че идва не след, а преди физиката и вместо да използва вторичните причини, за да се издигне до Първопринципа, тя прави обратното - използва я, за да докаже собственото си и това на другите съществуване. Голямата крачка, която прави Декарт в развитието на новото мислене, е синтезът на Ренесансовото чувство за всемогъщество, заедно с античната любов към изучаването на природата и човека.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бояджиев 1992: Бояджиев, Цочо. Августин и Декарт. София, 1992.

Декарт 1989: Декарт, Рене. Сочинения. Т. 1. Москва, 1989.

Gouhier 1937: Gouhier, Henri. Essais sur Descartes. Paris, 1937.

Koyré 1961: Koyré, Аlexandre. Études d'histoire de la pensée philosophique. Paris, 1961.

Marion 1981: Marion, Jean-Luc. Sur la theologie blanche de Descartes. Paris, 1981.

 

 

© Веселина Славова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.01.2014, № 1 (170)