КРАЙ ГРАДА
(по истински случай)

Веселин Д. Делчев

web

Паркирах туингото преди знака "Забранено спирането!" на няколка метра от източния вход на пазарчето за производители. Не ми се обикаляше из цялата борса. Бях решил да проверя само тук за ябълки. Излязох от колата, и докато я заключвах, усетих несполучливо прикрития поглед на продавачката на картофи да се задържа върху мене повече от нормалното. Обиколих производителите, харесах си един сорт, човекът се съгласи да ми даде на дребно, напълнихме найлоновата торба и се върнах при колата. Вдигнах капака на багажника. Тогава жената с картофите напусна мястото си и се запъти към мене. Усетих нещо неприятно в ситуацията, бързо наместих ябълките, затворих капака, почти изприпках до вратата, но когато я отварях, жената вече от рупор ме попита:

- Как си, мойто момче? Скенерът показа ли нещо?

Изгледах я с автентична изненада - първо не разбрах какво има предвид.Беше на около пенсионна възраст със спусната до рамене коса и пъргав поглед, с който фиксираше всяка подробност пред себе си. Познавах я по физиономия. Няколко пъти бях купувал картофи от нея.

- Още ли ти се вие свят?

- А, това ли? Не съм ходил - вече вдявах ситуацията.

Наскоро бях при личния си лекар, но там реално прегледът не може да остане разговор между двама. През вратата на кабинета преминава всеки звук и другите в чакалнята стават свидетели на проблемите ти. Тази жена беше чула и показваше безжалостна загриженост:

- Не отлагай! Щом доктор Боянова те праща...

- Може пък и да мра!

- Ах, миличкият! Не говори така.

- Ти за мене толкова не се притеснявай! - с последно търпение казах, като вече се нанасях зад кормилото.

Преди повече от десет години с жената продадохме апартамента и се заселихме в оживеното село на 15 минути с кола от града. Бяхме доволни, отървали се от бетонната напластеност, но с някои неща предстоеше да свикнем.

По пътя за вкъщи се зарекох, ида ли на лекар, да говоря шепнешком и да спирам туингото по-далече от познати физиономии. Но мина седмица и се случи друга изненада. Звъни на вратата някакъв русоляв мъж, държи дете за ръка и ми иска десет лева:

- Ще ти ги върна, не се притеснявай.Нали ме знаеш - аз съм от Пашиците.

- Да, сещам се - отговорих, за да не правя лошо впечатление, че не си зная съселяните.

Дадох му парите, но нещо ме зачовърка и на другия ден раказах за него на всезнайкото Кольо Бетеато. Той ме изслуша, позасмя се и обясни:

- Пашиците са гробарите на селото. А тоя - най-младият от тях, се пише все тарикат. Нещо е научил за тебе и затова идва.

Когато му разкрих цялата история, Кольо Бетеато се опита да ме успокои:

- Не си само ти. И с други е правил така - взима пари от тези, за които има данни, че им наближава краят.

© Веселин Д. Делчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2014, № 9 (178)