Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЩАСТЛИВЕЦЪТ

Велислав Д. Иванов

web

Спокойствието и равният тон, с които Виктория сутринта прочете некролога на Мартин във вестника, ме изненадаха. Макар да бяха минали толкова години откак те прекратиха своите отношения - тогава, за мое върховно щастие - не бих допуснал, че вестта за смъртта му би могла да я остави напълно равнодушна; дотолкова, че просто да отгърне следващата страница, като междувременно отчупи парченце шоколад и несъзнателно го промуши между плътните си устни, прехвърли го неколкократно с езика си, след което преглътне. Докато тя безучастно прелистваше черно-бялата хартия, аз се унесох в спомени за Мартин и времето, когато той беше част от живота ни. Ако и не винаги приятни, тези отблясъци на моята памет не можеха да бъдат възпрени; като поток който с години е огъвал дървена преграда, тази вест шеметно я помете, вихрено я срути, оставяйки безпределната струя на образите, които миналите събития бяха оставили в мен, да ме залее и удави.

*

Срещнах го (ги) - преди повече от тридесет години, тогава млад и самоуверен режисьор, току-що излязъл от театралната академия и пращящ от амбиции и надежди. Поради отличието от школата и впечатлението, което бях направил с дипломната си постановка, адаптация на няколко мита от Овидиевите "Метаморфози" без никакви декори, имах възможността да бъда избран за режисьор на една от най-очакваните - и скъпи - продукции за сезона, по "Фауст" на Гьоте. Тъй като обаче бях прекалено млад и прохождащ за театралните среди, директорът на Театъра любезно ми съобщи, че трудът от правенето на прослушване за ролите ми е спестен. Фактът, че Мартин бе син на неговата втора братовчедка, разбира се, бе пълно съвпадение.

Макар, без да го бях виждал, да бях предубеден към него поради това обстоятелство, още на първата репетиция се убедих, че никога не бих намерил по-добър Мефистофел, колкото и каквито и актьори да бях прослушал. Внимателно оформената и заострена гарвановочерна брада и леко къдравата коса, почти стряскащата изразителност на неговия поглед - той имаше лека форма на хетерохромия: въпреки че и двете му очи бяха сини, едното бе забележимо по-ярко от другото, почти сиво; - ироничната Волтерова усмивка и стройното му телосложение; всичко това поразяваше всеки негов събеседник, както и стотиците зрители в театралния салон.

Ролята на Гретхен бе дадена на неговата годеница, което също ме предубеди, преди да я бях срещнал. Но когато видях Виктория в образ - тя бе десетина години по-млада от Мартин, и моя връстница - скептицизмът ми се преобрази във възхищение. Естествената й грация, бледото й лице и плътните, начервени устни, дългата кестенява коса бяха съвършените външни белези на чистото Гьотево създание. Но далеч по-забележителна бе промяната, която се осъществяваше в нейния характер. Извън сцената, тя бе цинично остроумна, словоохотлива и преливаща от любопитни истории; познаваше добре лицемерието на театралните среди и макар сама да бе изтъкната част от него, често си позволяваше парливи вметки, които го изобличаваха и предизвикваха неловък смях у околните. Влезеше ли в образ обаче, тя въплъщаваше наивността, невинноста и непорочността на праведна девойка, наденваща расото. Да, Виктория бе великолепна актриса.

След няколкомесечните изнурителни репетиции постановката пожъна очакван успех. Целият състав бе на висота, а моята интерпретация бе по-скоро близка до първоизточника, и по метода на Станиславски - на тези години Брехт ми се струваше изкуствен, безличен и безчувствен; а и на това ме бяха учили в Академията - и единствено авангардните декори и костюми, вдъхновени от източнохристиянските религиозни облекла, внасяха първоначален лек смут у зрителите. Но с първокласното представяне на актьорите, той бързо бе преодоляван и дори бе повод за възторжени отзиви в пресата. Ако се вярваше на критиците, искрени въпреки близостта на главните им редактори с директора на Театъра, бях създал трайно име и слава за себе си и своите актьори.

Но през дългите месеци на репетиции, представления и празненства след представленията усещах как все по-силно съм привлечен от Виктория. Затъвах бавно, постепенно, сигурно. Давах си сметка за това, че тя е сгодена за звездата в моята постановка; осъзнавах, че можех да й предложа едва частица от това, което Мартин вече бе постигнал; ясно виждах как скромният ми чар не можеше да бъде дори сянка на неговото обезоръжаващо обаяние, как неговата гладка, омайна реч медно струи, докато собствените ми думи излизаха мъчително и обикновено; но всички тези разсъждения се разграждаха в секундата, в която тя се засмиваше и разсмиваше всички с някое от своите студентски преживявания, или когато бе сериозна и обсъждаше с мен в най-неосезаеми детайли своето изпълнение, текста на пиесата или препратките на автора.

Тези тягостни терзания продължиха през двата сезона, в които пиесата се играеше. В тях не можех да направя нищо, колкото и безнадеждно и отчаяно да бе то, тъй като бях обвързан с договор, а спектакълът щеше да пропадне - след очакваното от мен крушение исках просто да замина някъде, където и да е, да поставя някоя друга пиеса, каквато и да е, стига да не бе немска, и да се пречистя, ако това въобще бе възможно. Когато след юбилейния стотен спектакъл пиесата бе закрита и вече нямах задължения към Tеатъра или трупата, написах писмо от пет думи, незабелязано го оставих у нея, върнах се в празния си апартамент, и зачаках. С почерка на притеснен осмокласник можех само да напиша "Светът си за мен. Ела.".

Стоях на прозореца в тъмната стая и напрегнато пушех цигара след цигара, тяхната бледа светлинка слабо осветяваше лицето ми при всяко дръпване. Надявах се да дойде, но не очаквах да го направи. Всички мои сетива ми казваха, че това е невъобразимо; за двете години, в които я познавах, нито веднъж не бях виждал с Мартин да се карат за каквото и да било, или дори да са в най-малко несъгласие помежду си; но въпреки това аз се надявах и молех. Затова, когато чух отмерени стъпки, идващи в посоката на моя блок, не вярвах, че са нейните, въпреки че толкова напомняха; когато те се изкачваха по стъпалата, бях убеден, че ще спрат на долния етаж, или ще продължат нагоре; и едва когато чух звънеца на вратата, си позволих на своите надежди да прераснат в изблик на щастие. Макар сърцето ми да имаше ритъм, по-неспокоен от Тайнствата на Стравински, по бузите ми се стичаха сълзи на радост, първите в моя двадесет и шестгодишен живот.

*

Бъдещето, което бях планирал за себе си - дори бях купил своя самолетен билет и си бях извадил виза за една източна страна - всъщност се сбъдна за Мартин. Скоро след това той напусна страната - сценарий, който не бях и допускал - и почна да играе на далечни сцени и на чужди езици. Неговото актьорско съвършенство, неговата обаятелност, разбира се, бяха отвъд език и култура, което му позволи бързо да спечели и публиката далеч от дома. Понякога във вестниците поместваха колонка за някой негов триумф, създавайки му почти митологичен образ. Той не се връщаше - не знам дали бе имал близки тук въобще, - което му отреждаше романтичното осезание на заточен гениален творец с разбито сърце, съграден от спомените на хилядите му почитатели, възхищавали му се в театралните салони. Много рядко ликът му омайваше зрителите на големия екран от някой нискобюджетен чуждоезичен артфилм, който едва стигаше до поклонниците на киното, но в крайна сметка Мартин никога не бе търсил преход към филмите; прекалено много обичаше аплодисментите на публиката след всяко представление, прекалено много бе привързан към живата сцена с мраморните херувими над нея.

Никога не попитах Виктория защо дойде при мен - чудесата просто са необясними, - но нашата връзка съвсем не бе така гладка, както тяхната ми изглеждаше. Имахме периоди на завършено, споделено щастие, каквито не бях считал за възможни. В продължение на седмици стояхме затворени в своето жилище, изключвахме телефона и звънеца, опивахме се от себе си и се вплитахме един в друг. Когато тя спеше, а аз бях буден, можех просто да стоя на пода, свит на кравайче, и да се усмихвам и плача, не вярвайки на собствения си късмет; въргаляйки се в собственото си щастие. Бутилките вносен алкохол, екзотичните вина и десетилетните коняци подсилваха нашата любовна еуфория, без никога да я изкарат извън ръба.

Но не всичко бе вино и рози. Понякога се карахме, крещяхме си, правехме сцени пред приятели и случайни хора. В по-огорчителните моменти се обиждахме, аз я наричах с имена, които не вярвах, че са нейни; тя ми отвръщаше с качества, които преди припознавах за свои. Така три пъти в крайна мелодрама - нали все пак бе актриса, а аз режисьор! - тя ми казваше завинаги сбогом, само за да се завърне в още по-сърцераздирателна сцена, достойна за класик от романтизма. В крайна сметка, и двамата осъзнахме как животите ни са неразривно преплетени, и седем години след онази повратна нощ, без поза и театър, пред двама случайни свидетели, сложих венчална халка на нейния съвършен безименен пръст.

*

Мартин направи своето единствено завръщане тринадесет години по-късно. Престижната трупа, в която играеше, бе на турне из цяла Европа - тя обиколи всички столици, освен Минск, където им бе отказана виза - и той, макар че със сигурност бе имал възможността да остави дубльора си да изиграе ролята точно на тази дата, отново се завърна като Мефистофел на сцената, на която го бях режисирал толкова отдавна. Афишите бяха навсякъде, билетите се изчерпаха за часове и достигаха четирицифрени суми на черно; театралният полубог слизаше от драматичния Олимп за едно представление, заточеникът се завръщаше за единствена вечер и всички негови поклонници искаха да станат съпричастни на събитието, да видят съществото, дало форма на мита. За моя изненада, два дни преди представлението, директорът на театъра ми връчи анонимен плик, адресиран до мен. В него имаше единична покана на мое име.

От предпазливия разговор, който проведох с Виктория вечерта, предположих, че тя не е получила пропуск за представлението. Наистина се колебаех дали да отида, но в крайна сметка чистото любопитство надделя над моите скрупули. Така, тайно от своята съпруга, влязох в театъра час по-рано и заех мястото си на втория балкон.

Първото ми впечатление от Мартин бе изненада - той се бе променил така много!, - гладко избръснатото му лице и изключително късата коса можеха да принадлежат на друг човек, ако не беше незабравимия му поглед и неговото сиво око, което ми се стори дори по-ярко и от преди; сега в по-тъмните сцени то стряскаше със своя единствен блясък. След смута, който предизвика външния му вид у мен, последва объркване, докато не осъзнах, че този път той играеше Мефистофел по метода на Брехт. Излизайки на сцената, той оповестяваше своето появяване с иронична фраза в трето лице, след което декламираше текста с хлад и дистанция, без емоцията на персонажа да съответства на тази на лицето му. За двете десетилетия откак аз бях режисирал тази постановка, бях дорасъл достатъчно, за да оценя какво актьорско съвършенство изисква подобна интерпретация, какво раздвоение трябва да настъпи у него, за да изиграе ролята на висотата на своята слава. И той го направи, без да покаже и за секунда колебание или несигурност. Дори се почувствах неловко, когато публиката, виждала Брехт само на пощенска марка, не успя да оцени това, което бе видяла; бе си помислила, че той е напълно помрачен, и го изпрати с хладни, кратки, тихи овации.

Подсъзнателно знаех, че съм дошъл не само за постановката. Не вярвах, че Мартин би ми изпратил покана единствено за да стана свидетел на неговото майсторство, в което така или иначе бях убеден. Изчаках недоумяващата тълпа да опразни салона, след което отидох зад сцената и дадох визитната си картичка на охраната с молба да я предаде на Мартин. След петнадесетинаминутно чакане бях любезно поканен в неговата гримьорна.

Той бе обърнат с гръб към мен, все още облечен в театралното черно наметало; виждах лицето му в огледалото. Напразно чаках няколко минути да ме приветства или поне да отбележи присъствието ми по някакъв начин. След като това не се случи, от крайна неловкост изрекох първия комплимент, който ми дойде наум, казвайки, че подобни представления ще се помнят дълго след смъртта му. Изведнъж Мартин се завъртя на стола си с лице към мен, втренчено се вкопчи със сивия си поглед и бавно каза:

- Но - тук той ме назова с първото ми име - Вие навярно знаете - отново използва старата учтива форма, такава отживелица в съвременния ни език, - че всички тук всъщност сме мъртви.

Погледнах го учудено, очаквайки той да произнесе някаква неловка шега, която вероятно би била счетена за остроумна в страните, в които е бил, но която в момента ме оставяше в неловко недоумение.

- Какво... Искате да кажете? - можех единствено предпазливо да попитам.

Това бе последната реплика, която отправих към Мартин в следващите минути, твърде вероятно дори час. Той бавно, спокойно, логично и равномерно изясни току-що казаното в реч, която бе твърде лирична, за да бе съчинена на момента; твърде често алитерираше с хриптящите съгласни, когато говореше за смъртта, твърде отмерени бяха неговите фрази, напомнящи на прочетен бял стих. Но не само формата на казаното остана отпечатана в мен. Неговото съдържание бе не по-малко смайващо.

*

Мартин изразително обясни следното схващане. Той дълго бе наблюдавал хората и бе опознавал себе си, задавайки си едничкия въпрос защо всички страдат. С години без успех бе търсил човек без болка и тегоба, което само изостряше, разказваше той, моите търсения. С всяко ново познанство се питах защо това същество страда, с какво то е заслужило тази участ - наистина, нямаше как да узная целия живот на тези хора, но в огромното мнозинство от случаите ми се струваше, че техните тегла са напълно несправедливи и с нищо незаслужени. Но ако постъпките им (ни) не определят тяхната (нашата) участ, то тогава как се случва това, че едни страдат повече, а други - по-малко?

Дълго мислех, продължи Мартин, че няма никаква логика в това; че всичко е просто един екзистенциален жребий, който е изтеглен за нас в момента, в който проплакваме за първи път и за първи път поемаме въздух, докато веднъж, четейки оригиналния текст на "Фауст", ме осени идея, в чиято правота оттогава все повече се убеждавам. Наистина наглед липсва връзка между това, което правим, и това, което получаваме, но това не значи, че такава отсъства. Всъщност, приятелю, обърна се той повторно към мен със собственото ми име, ние живеем в ада, и част от нашето страдание е да не знаем за какви грехове в предишния си, истински живот плащаме сега.

Всички сме мъртви, всички сме били грешни и сме попаднали в ада, със строга сериозност продължи той. Страданията ни са различни, тъй като и греховете ни са били различни. Това, което тук наричаме щастие, приятелю, усмихна се иронично той, е преходно и присъства с единствената цел да усили болката, когато то свърши, като наркотик, без който нормалното ни битуване става все по-трудно, мъчително и непосилно. Вероятно това би отговорило на въпроса, който искате да ми зададете сега - за децата и детството. Щастливото детство - защото, съгласете се, малко деца по света всъщност наистина имат щастливо детство - съществува тук само за да може по-късно страдалецът да се завръща в меланхолни спомени към него, което, в крайна сметка, само усилва неговия гнет. И бидейки човек, имал такова детство, смятам, умислено продължи той, че принадлежа към по-дълбок кръг на ада, отколкото някой, който не е изживял такова.

Ако това е адът, то къде е дяволът тогава, ще попитате, усмихна се Мартин. Въпреки че на сцената нерядко съм се превъплъщавал във Велзевул, приятелю, трябва да Ви разочаровам поне донякъде - дявол няма. Всъщност всички сме дяволът. Вие бяхте дявол за мен преди двадесет години, без вероятно дори да си давате сметка за това; аз пък бях ежедневен мъчител за Вас две години преди това, и, да, понякога го осъзнавах, макар и Вашите терзания да не бяха преднамерени. А сега за Вас дяволът е... Но нека не се свличам на нивото на клевети и злословия, Вие сте достатъчно разсъдлив да си дадете сметка. Всички, приятелю, сме лоши в своята същност - нали затова сме в ада! - и дори и да не го целим, взаимно се тласкаме в огнените езици на страданието с тризъбците на нашите алчност, злоба и лъст.

Какво е имало преди, и какво има след това, умислено продължи Мартин, дали може да разберем? Дали всички не сме малки демони, низвергнати от райската градина? И дали престоят ни в този пъкъл ще изкупи греховете ни и ние ще можем отново да се завърнем там след това, което наричаме смърт, но което всъщност би могло да бъде повторно рождество? Има достатъчно философии, спекулиращи с въпроса. Иска ми се да вярвам, че изкуплението е възможно, но осъзнавам, че е също толкова вероятно това да не е така. Но дали това схващане обяснява човешкото страдание и може ли то да бъде опровергано, попита реторично той. Ако съм посочел един-единствен истински щастлив човек, без тегла, без болка, такъв, какъвто не би прилягал на ада, тази представа би се сгромолясала. Бях ли способен?

Искаше ми се да мога да изкрещя някое име, което с един-единствен замах да изобличи неговата мизантропия, да срине неговите съждения и да постави огледало срещу собствената му ненавист. Но не можех; наум не ми идваше нито един истински щастливец; за когото и да се сещах, в следващата ми мисъл бяха цената на неговото временно или привидно щастие и прикритата болка. Всъщност истината е, че исках да изкрещя своето име в лицето му, да му покажа собственото си щастие, и вероятно щях да го направя, ако тази среща се бе случила година по-рано.

*

Бракът ми с Виктория бе в най-тежкия си момент. Тя играеше Дездемона в друг театър и колкото и иронично да бе, всички се стичаха в салона, за да видят химията между нея и Отело, която, ако се вярваше на пресата, се простираше отвъд сцената, за което и Мартин намекна. Тя излизаше с него, често ги снимаха заедно в показни ресторанти и кафенета, което разпалваше първична ревност у мен. Въпреки че тя в сълзи се кълнеше в своята вярност, аз не бях убеден - нали бе такава добра актриса! - и продължавах да я обвинявам, наричам с имена, хуля. Желанието за похотлива мъст у мен ме караше да излизам с произволни актриси от моите постановки всеки път, когато тя се превъплъщаваше в Дездемона, макар че не довеждах контактите с тях докрай - за мен бе достатъчно да вечерям с тях, докато някой начинаещ фотограф внимателно ни заснемаше и пращаше снимката в утрешния вестник. Така често в страниците със театрални клюки присъстваха две фотографии - на мен и Виктория - с четири души.

Суетата на моите подозрения ми се разкри едва наскоро в целия си саркастичен фарс. Всъщност не към Дездемона бе имал намерения Отело, а към Яго, и показността с Виктория е била единствено за параван, тъй като е бил смутен да заяви открито своята ориентация. Колко се упреквах за собствената си мнителност и колко искрени сълзи пролях в гръдта й с молби за прошка! Но тя знаеше, че това е просто суета и великодушно махна с ръка, отпускайки задушаващата хватка, която ме бе обтегнала след това разкритие. Времето, в което дойде разговорът с Мартин обаче, определено бе най-тревожното за мен от години насам. И не можех да му кажа нито своето име, нито нечие друго.

Той просто самомнително се усмихна и направи жест, че срещата ни е приключила. Промълви протоколно "сбогом" и ме остави в собствените ми мисли. Години след това се връщах към тази особена вечер. Опитвах се напук на остарелия мизантроп с пронизващ сив поглед да открия истински щастлив човек, който задочно да го опровергае и да успокои моите мисли. Но винаги, когато опознавах някого, който ми се струваше щастлив, осъзнавах, че това бе просто добре поддържан параван; единствената искрена радост виждах, когато хората разказваха за съкровените си болки, когато споделяха теглата си с друг, след което пак сами поемаха кръста си и продължаваха своето търсене.

Десетки, стотици пъти си задавах въпроса дали Мартин все пак не бе прав, дали всъщност не сме дребните дяволи, обитатели на ада, възпиращи се едни други в него; дали това не бе единственото възможно обяснение. Осъзнавах, че размислите върху тези въпроси само ме правят по-малко щастлив; че вероятно именно това бе целял Мартин с мефистофелската си реч, даваща ми подобно познание. Но веднъж обзели ума ми, тези екзистенциални тегоби не ме напуснаха. Имаше периоди, в които не можех да спя заради тези екзистенциални тегоби, както и други, в които те бяха просто незабележим фон на моето съзнание. Но никога не реших въпроса за себе си, никога не стигнах до окончателния извод. Сега Мартин бе мъртъв, или може би повторно роден? Дали страдалчеството му бе донесло изкупление, и бе ли то възможно?

*

Не бях сигурен колко време бях умувал върху спомените си за Мартин и колко време ми отне да ги поставя в хронологичен ред за себе си, така че да останат запечатани като картонена кутия със стари диапозитиви. Поглеждайки към Виктория, предположих, че не е било твърде дълго, тъй като тя все още привършваше шоколада си.

- Говорил ли ти е за ада? - попитах, все още вглъбен и унесен в мислите си.

- Кой? - инстинктивно попита тя, но почти веднага свърза репликата ми с предишната част от разговора, и отвърна. - Не, защо?

Можех да разпознавам кога лъже. Макар да бе великолепна актриса, годините съжителство с нея постепенно ме научиха, че лекото свеждане на поглед преди отговор, съпроводено със сдържана усмивка, бе пробойна в нейното актьорско съвършенство; откритие, което никога не споделих с нея, успявайки по този начин да отличавам дребните, ежедневни, безсмислени лъжи. Но сега бе искрена. Свих рамене. По лицето й виждах как мислите й се прехвърлят от далечния спомен за Мартин към последната плочка шоколад пред нея; пое я с пръстите си, усмихна се и с поглед ми я предложи, протегна ръката си и я пъхна между устните ми.

Връхлитащият прилив на топлота - изправен пред обкръжението на смъртта, по-силен от когато и да било преди - представи пред мен нов, непознат поглед върху всичко, което Мартин бе казал. Усетих как всички негови слова, как цялата му философия ми се разкриваха като заплетена утеха за неговата самота; като софизъм за неговото собствено, себично, самомнително страдание. Помислих си за мисълта за рая, за представата за ада, за това как никога няма да узнаем дали те не са просто това - мисли и представи - и как от нас зависи какво от тях въплъщаваме наяве; сетне за това как Мартин бе мъртъв, мъртъв, мъртъв - тленни останки; техния прах; избледняващи кадри върху прашни екрани, - а, гледайки Виктория, осъзнавах колко истински жадно, неутолимо жадно жив бях самият аз. Може би убедеността ми в тези изводи щеше с времето да се отслаби; може би съмнението, природно присъщо, щеше някога отново бавно да ме загложди, но в този момент узнах единствената глъбинна, непреходна истина: щастливеца - щастливецът бях аз.

 

 

© Велислав Д. Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.10.2013, № 10 (167)