СРЕЩУ КАНОНИЧНИЯ НАТИСК ДА СЕ ПИШЕ "ПО ЖЕНСКИ": БЪЛГАРСКИТЕ АВТОРКИ И ТЕМАТА ЗА ВОЙНАТА
(Санда Йовчева, "Ние в дълбокия тил", 1937)

Валентина Миткова

web

Спецификите на българския литературен канон (една трудно подвижна, доказала консерватизма си във времето структура) разкриват проблематичното битие на българската пишеща жена, перспективите й за достъп до символния ред на високите културни ценности, възпрепятстваната й публична видимост.

Започнал да се формира през Българското възраждане, развит като част от националния модернизационен проект след Освобождението, третиран като силен дидактичен инструмент през годините, българският литературен канон е доминиращо андроцентричен. В сърцевината си той отразява наложената в културно-исторически план представа за литературна история с нейните жанрови и полови йерархии, (мъжки) авторитети, традиционно установени менталности и обществени стереотипи. Оттук и слабото присъствие на жени авторки в корпуса от български канонични имена, битуващата и до днес маргинализация на женските литературни гласове.

От самата си поява през XIX в. българската женска литература неизбежно се сблъсква със съпротивителните сили на канона, с неговата тематична затвореност, отказа му да признае нейния културен принос, достойнства и право на публична видимост. Както пише Красимира Даскалова, и след Освобождението, създаването на националната държава по западен образец и широко прокламираната държавническа воля за модернизация, традиционната ценностна система, патриархалната менталност и обичайните нагласи остават твърдо вкоренени и устойчиво репродуцирани в българския социален и културен контекст. С постепенното масовизиране на образованието и чувствителното нарастване на женското книжовно присъствие през 20-те и 30-те години на XX век обаче - белег за еманципаторски тенденции и стремеж към личностна себеизява на българката, жените авторки започват все по-активно да атакуват правото си на място в общественото пространство и интелектуалния живот на страната.

Една от ключовите бариери пред женския литературен глас и неговата борба за публична чуваемост са утвърдените от канона представи за т.нар. "женско писане" - имплицитен израз на вкоренените в общественото съзнание патриархални стереотипи. По силата на наложилата се неформална специализация на жанровете, още от началото на 20. в. в мярка за добро женско творчество се превръща лириката, а лиризмът или артикулирането на онова, което се разбира под "женска емоционалност" (интуитивност, изострена чувствителност, майчинско себеотрицание и пр.), се налага като критерий за пишещата жена. Нещо повече - както отбелязва Милена Кирова, женското писане се мисли като саморазбиращо се центрирано от отношението мъж-жена.

Противно на функциониращата патриархална метафизика (Торил Мой) и каноничния натиск да се пише "по женски" обаче, българската женската литература активно търси измерения на творческо присъствие в различни жанрове и тематични направления.

За съпротивлението срещу доминиращата традиция и нейните предписания за социалните роли свидетелства женският интерес към теми, надскачащи прескриптивните рамки на лиризма и повелята за интровертно вглеждане в дълбините на душата. Такъв е зарядът на женския литературен поглед върху войната и свързаните с нея рефлексии. Тематизирането върху военния опит сродява пишещите жени с хуманистичната традиция в българската литература и свидетелства за стремежа им тя да не бъде делена на мъжка и женска (Кьосев 1998: 245). Именно в такъв регистър е скритото послание на антивоенния роман на Санда Йовчева - "Ние в дълбокия тил", публикуван през 1937 г. Роман с дълбок хуманистичен патос, близък до светоусещането на един от класиците на българската литература - Йордан Йовков.

Отношението между литературния канон и жените авторки, статута на българския женски роман в началото на 20. век, социокултурният контекст, в който твори Санда Йовчева, женската литературна традиция в тематизирането върху военния опит, търсенията и публичното позициониране на другите авторки от периода - това са част от въпросите, които смятам да разгледам в настоящия текст.

"Гръбнакът на българската литература е политически", отбелязва Александър Кьосев в съчинението си, тематизиращо принципите на формиране на българския канон. Политическото, разбирано като "сплетеност и пронизаност от сложни силови отношения" с цел постигането на националната идеологема ("инициационно усилие, колективен културно-героически жест по преодоляване на цивилизационните липси и приобщаване към обществото на "зрелите народи") - стратегия, опираща се на уповаване на патриархалната концепция за силата и властта на авторитета, бележи основните насоки в процеса на формиране на българския литературен канон от 19. в. насетне (Кьосев 1998: 13). Канонизирането като стратегия за "установяване и разпределение на културния капитал", за правото на достъп до "средствата на литературно производство и консумация" изтласква женския литературен глас в полето на маргиналиите, иззема правото му да бъде чут и репрезентативен (наравно с мъжкия) по отношение характера и целите на родната книжовна дейност (Изер 2004: 71).

И след създаването на самостоятелната българска държава (1878 г.), противно на промените в инфраструктурата, масовизирането на образованието, целенасочената политика на модернизация и следване на западни образци, обществените нагласи и нормативна култура упорито отказват да напуснат своя патриархален порядък. Прескриптивни за жените остават традиционните им роли, а семейството продължава да съществува в качеството си на най-високо санкциониран модус на женска реализация.

Въпреки това обаче женското присъствие в българската книжнина прогресивно нараства: както отбелязва Красимира Даскалова, за периода 1878-1944 г в рамките на родното литературно творчество е "зарегистрирана духовната продукция на 356 жени, която възлиза на 982 самостоятелни заглавия, от издадени общо 55 851 книги" (Даскалова 2001: 199). Макар да се реализира в повечето познати жанрови направления - поезия, белетристика, драма, критика, добрата женска литература традиционно се възприема като екзотика, като отклонение от правилото. Отрано тя започва да се третира като активност в едно конструирано и владяно от мъжете поле и настойчиво бива интерпретирана в термините на една "особена женскост, емоционалност, интуитивност, майчинско себеотрицание, чистосърдечност, различност от каноничните творби на литературните мъже" (Даскалова 2001: 204). Лиризмът, мислен като адекватен изразител на "женската душевност" (хаотична, ирационална, подвластна на чувствата, противопоставена на "мъжките" логичност, концептуализъм, рационализъм), бива изведен като ключов и единствен маркер на "женското писане".

По силата на жанровите и половите йерархии, кодирани в българската литература от началото на 20. в., лириката е възприета като поле на творческо търсене, в което жените авторки най-правдиво биха могли да изразят себе си. Дори когато прекрачват в сферата на белетристичното, от тях се изисква да отговарят на предварително дефинираните схеми за женственост (Торил Мой), да са "по женски" лирични, т.е. да тематизират най-вече върху интимните трепети на душата. Красноречиви за силата на тези стратегии са положителните рецензии, които получава първият роман на българската писателка Анна Каменова. Както отбелязва Милена Кирова, "Харитининият грях", публикуван през 1930 г. печели симпатиите на критиката - съвременната и тази десетилетия напред, - най-вече в качеството си на "женски" роман - "един истински лиричен роман", "роман на вътрешния, интимния живот" на своите героиня и авторка (Кирова 2009: 16).

Обратното - творбите на онези авторки, които не успяват (не желаят) да се вместят в каноничната рамка, биват обречени на забрава или подложени на остра критика (Екатерина Каравелова, Анна Карима).

Противно на функциониращата патриархална метафизика (Торил Мой) и каноничния натиск да се пише "по женски" обаче, както подчертахме, българската женската литература отрано търси измерения на творческо присъствие в различни жанрове и тематични направления. Макар и публично признати за поетичния си талант, жените демонстрират интелектуална активност в различни книжовни полета: проза - Фани Попова-Мутафова, Христина Стоянова, Евгения Марс, Санда Йовчева, Анна Каменова, Яна Язова, Калина Малина; поезия - Дора Габе, Елисавета Багряна, Мара Белчева, Люба Касърова, Мария Грубешлиева, Бленика, Магда Петканова, Яна Язова, Паулина Станчева; критика и философско есе - Стела Янева, Жана Николова (по-късно - Гълъбова), Вера Бояджиева-Фол, Кръстина Гичева-Михалчева, Златка Чолакова (Гигова 2008: 2006).

Промислени и визионерски за времето си звучат убежденията на писателката и интелектуалка Анна Каменова, която в съчинението си "Женска муза", публикувано в сп. "Златорог" през 1923 г., се обявява срещу клишетата за женско писане, твърдейки, че музата и талантът са еднакво валидни за двата пола, че женското писане има своя история, че е недопустимо отделянето на мъжки и женски субект в полето на литературното.

Съществена роля в канализирането на еманципаторските тенденции, на женския стремеж към творческа автономност и публична видимост изиграва създадената през 1930 г. първа по рода си българска (а за времето си - и европейска) женска организация в сферата на интелектуалното, истински феномен в културния живот на страната от първата половина на миналия век - Клуба на българските писателки. Под негов патронаж поезията, белетристиката и критическите студии с автори жени започват да се появяват по страниците на ключовите за времето културни издания и ежедневници, биват включени в регулярните публични литературни четения. Членовете на Клуба организират месечни сбирки, обменят творчески идеи, споделят нови произведения, инициират публични сказки, поддържат тесни връзки с други женски организации, търсят контакт с пишещите жени в Полша, тогавашните Чехословакия и Югославия, а по време на Втората световна война - и с авторките от Румъния и Унгария (Гигова 2008: 96-97). Както отбелязва Милена Кирова, активността на Клуба представлява "напълно съзнателна и целенасочена борба... за право на публична чуваемост и значимост" (Кирова 2009: 22). Чрез колективната си мобилизация и богатата си интелектуална дейност в рамките на страната писателките добиват самочувствието за една осъществена литературна общност, носят съзнанието за решително прекрачване отвъд маргиналността, в която биват традиционно позиционирани.

В контекста на общия интелектуален кипеж, 20-те - 30-те години на 20. век бележат период както на жанрово, така и на значително тематично обогатяване на женското литературно творчество. Успоредно с приоритетно мислената като женска тема за любовта, значителен отзвук в творбите на писателките получават социално-актуалната и екзистенциална тематика, проблемът за майчинството, мотивите "родно-чуждо" и др. Както пише Людмила Малинова, точно в периода между двете световни войни (време на сгъстен екзистенциален опит и полярност на възприятията) жените-авторки все по-активно излизат от полето на интимно-съкровеното, демонстрирайки "по-богата художествено-психологическа нюансировка на изживяното и преосмисленото", все по-силен акцент върху "нравствено-философските въпроси на битието" (Малинова 1999: 32).

Именно такъв е зарядът на женския литературен поглед върху войната и свързаните с нея рефлексии (особено активни в края на 30-те и началото на 40-те години - време на разочарование, силен удар върху довоенния култ към индивидуалността, съществен пробив в усещането за пространственото битие на българското, крах на националните идеали, горчиви констатации, свързани с човешкото несъвършенство и социалното устройство). Приносът на жените-авторки - поетичен и белетристичен, - за разгръщането на това тематично поле не би могъл да се отдели или дистанцира от доминиращата хуманистична традиция в българската литература (канализирана от автори като Ив. Вазов, Д. Дебелянов, Г. Милев, Н. Ракитин, Н. Фурнаджиев, Г. П. Стаматов, Л. Стоянов, Й. Йовков и др.). Визията за войната като катастрофичен опит, физическа и духовна деструкция, синоним на античовечност и алиенация е в основата на пацифистичния литературен жест през периода - жест, който не би могъл да се дели на специфично мъжки или женски.

За съществуването на своеобразен "женски" континуитет в тематизирането върху военния опит свидетелстват творческите търсения на Е. Багряна (стихосбирката "Мост"), на Магда Петканова, Мария Грубешлиева (цикъла "Война" от стихосбирката "Стрели"), антивоенната лирика на Бленика, на Весела Василева, рефлексиите на Евгения Марс в полето на белетристиката (сборникът "Белите нарциси").

В регистъра на така очертаната женска традиция с особена яркост се вписва антивоенният роман на Санда Йовчева - "Ние в дълбокия тил", публикуван през 1937 г. Роман с дълбок хуманистичен патос, високо оценен за времето си, награден с национална премия, носител на заряд, сравняван от критиката с този на "На западния фронт нищо ново" от Ерих Мария Ремарк.

Според критическите наблюдения на Кръстина Гичева-Михалчева (съвременничка на авторката), достойнствата на творбата на Йовчева се откриват в една универсална (надполова) творческа позиция - в реалистично обрисуваната картина на деструктивните сили на войната - "без морализаторски патос, а през трагизма на човешките преживявания" (Гичева-Михалчева 1938: 476). В обектива на авторката попадат не огневата линия, екстремният пулс на сраженията, а дълбокият тил, панорамно проектиран в топосите на града, селото и болницата. Именно на сцената на тези житейски пространства жените (майки, сестри и любими) достигат до своя, не по-малко драматичен екзистенциален предел. Изпращането на фронта, тегнещото очакване, грижата за ранените, оплакването на убитите, осиротялото съществуване, самотата, забравата, болката, мизерията, безнадеждността, спрялото време, екзистенциалният бунт срещу унищожението на ближния чертаят фазите на специфичния военен опит, на душевното опустошение в тила. Нарушеният ритъм на обикновеното мирно съществуване, деструкцията на личния космос са реалистично представени като своеобразен минорен еквивалент на епичните военни сцени на жестокост и масова гибел.

В коментара си за антивоенния роман на Санда Йовчева К. Гичева-Михалчева акцентира върху пресъздадената "дълбоко запечатана и пречупена през душата... действителност", върху ярко заявения авторов пацифизъм (Гичева-Михалчева 1938: 476). Именно пацифизмът и интересът към вътрешния свят на човека, поставен в ситуация на житейски екстремум (каквато е войната), са чертите, сродяващи тази забравена писателка и общественичка от началото на миналия век с един от класическите автори в българската литература - Йордан Йовков. Не би било пресилено да се твърди, че късната военна белетристика на последния (новелата "Последна радост", разказът "Вълкадин говори с Бога") разкрива светоусещане, до голяма степен присъщо и за романа "Ние в дълбокия тил". Таената в сърцето на обикновения човек болка, същностното неразбиране на войната и нейната разрушителна сила, страданието по нарушената цялост на индивидуалната и колективна (национална) съдба, горчивата равносметка за човека и човешкото, мъчителното себепознание - целият регистър от близки рефлекси, попадащи в периметъра на авторовата чувствителност представляват безспорно доказателство за надполовия (универсален) характер на стойностната литература, за несъстоятелното й делене на мъжка и женска. Но докато, съвсем основателно, по силата на моралния си заряд, новелата "Последна радост" и до днес е интерпретирана в термините на една от най-силните антивоенни творби в българската литература - канонично произведение с патос в духа на най-прогресивните традиции в западноевропейската и световната антивоенна проза, романът "Ние в дълбокия тил" бива напълно забравен от националната литературна история.

Подобна е съдбата на голяма част от българската книжовна продукция, създадена от жени в периода 1878-1944 г. В следствие на своята андроцентричност, партиархалност и властова постройка, българският литературен канон (в качеството си на порядък от "чествани и преподавани автори") и до днес остава центрократичен, херметизиран, недиалогичен по отношение на женските творчески гласове (Даскалова 2001: 204). Но, както отбелязва Красимира Даскалова, "самото съществуване на "женска литература", (...), на пишещи жени съдържа потенцията за промяна" - женското авторство в качеството му на "ново, възстанало писане", което, по думите на Елен Сиксу, носи революционния заряд на една "трансформация на социалните и културни структури", волята на жените да докажат своята ценност и равнопоставеност, да заемат активна позиция в интелектуалното и публичното пространство, да заявят себе си и своя светоглед в историята (Сиксу 1997: 170).

В национален контекст, логическо проявление на тази интенция са битуващите и набиращи все по-голяма популярност в българското интелектуално поле изследователски стратегии за деконструиране на канона, за "пренаписването" му съгласно съвременната социо-културната ситуация, за ретроспективно връщане на жените авторки в плана на българската литературна история и заемане на справедливо полагащото им се място в нейните легитимиращи рамки.

БИБЛИОГРАФИЯ

Гигова 2008: Gigova, Irina. The Feminization of Bulgarian Literature and the Club of Bulgarian Women Writers. // Aspasia (New York), 2008, № 2, 91-119.

Гичева-Михалчева 1938: Гичева-Михалчева, Кръстина. Българският женски роман. // Философски преглед, 1938, X, № 5, 467-484.

Даскалова 2001: Даскалова, Красимира. Женската идентичност: норми, представи, образи в българската култура XIX-началото на XX век. Балкански идентичности. II. София: Илинда-Евтимов, 2001.

Изер 2004: Изер, Волфганг. Литературният канон: д-р Джонсън за Шекспир. Обхватът на интерпретацията. София: 41Т, 2004, 55-71.

Йовчева 1937: Йовчева, Санда. Ние в дълбокия тил. София: Одеон, 1937.

Каменова 1923: Каменова, Анна. Женска муза. // Златорог, 1923, № 6, 386-387.

Кирова 2009: Кирова, Милена. Жените и канонът: мярката, която не е една. // Неслученият канон: български писателки от Възраждането до Втората световна война. София: Алтера, 2009, 9-45.

Кьосев 1998: Кьосев, Александър. Българският канон. София: Ал. Панов, 1998.

Малинова 1999: Малинова, Людмила. Българските поетеси между двете световни войни. София: Ваньо Недков, 1999.

Мой 1997: Торил, Мой. Феминистко, женско, женствено. // Времето на жените. Съст. Д. Камбуров. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1997, 82-99.

Сиксу 1997: Сиксу, Елен. Смехът на Медуза. // Времето на жените. Съст. Д. Камбуров. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1997, 166-188.

© Валентина Миткова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2013, № 10 (167)