Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЪЗХОД И РАЗРУХА
(Опит за портрет на едно добруджанско село)

Валентина Добринчева

web

"Земята на Добруджа е толкова богата, че нищо повече не ни трябва - тя ще ни даде всичко, от което се нуждаем". Тези думи изрича бащата на Йорданка Демирева, когато след Крайовската спогодба през 1940 година, Румъния връща на България Южна Добруджа и тук се преселват много българи, родени в северната част на региона. Семейството е от село Еникьой, Тулчанско (днес Михаил Когълничану) и бива изселено в село Белгун край Каварна, където тогава живеят десетина семейства. Въпреки че има родственици в Силистра, семейството на Йорданка решава да остане в Белгун, заради богатата и благодатна земя, която, както казва баща й, няма да намерят по Дунава. Остават и заживяват в красивата добруджанска мера, която обработват, за да се прехранват. Преселници от Еникьой живеят и в съседните села Септемврийци и Било.

Дъщерята Йорданка се жени за Ангел Демирев - също родом от Еникьой. Той е изкарал до пето отделение румънско училище и нито един клас в българско. Става най-младият (едва 25-годишен) председател на Общински съвет в страната - на община Белгун, в чиято територия влизат няколко села. Изкарва и два мандата като кмет на селото впоследствие.

През социализма Белгун има 1 200 жители, а общината - 3 000. Селото е сочено за образцово по хигиенизиране и благоустрояване. Всичко започва след постановлението за облагородяване на Добруджа от 1951 година. Дотогава равнината била джунгла, казват местните. Вода се вадела от 60-70 метра дълбоки кладенци с коне и келево, а селяните чакали на опашка, за да си налеят. "При тежки условия бяхме поставени, то не е за приказване", казва сега 89-годишният Ангел Демирев, "но издържахме".

През 50-те години на ХХ век се почва всичко - правят се полезащитни пояси, регулация на селата, а Ангел лично участва със съселяните си в строителство на водопроводи, 25 километра канализация, улици и пътища, в поставянето на електрически стълбове и прокарване на телефонни кабели. От 60-те години селото има основно училище, детска градина, клуб на пенсионера, здравно обслужване с родилно, дори и млечна кухня. Оформен е осем декара парк с арка на входа, чешма и шадраван. Едно от първите неща, които прави Демирев, е фурната - за да има откъде работещите жени да си купят за вечеря топъл хляб. Бил е толкова пухкав, че имало приказка: "Който яде хляб в Белгун, тук остава!". Читалище в селото е построено от дошлите от Румъния българи още през 1942 г., като по-късно в 1974 г. е създадена новата сграда с киносалон с 260 места и библиотека. В най-силните години има четири-пет детски състава, когато в съседните села имат по една певческа група, разказва бившият кмет, заедно с жена си, която е водила лазарките и е била главен организатор на всички самодейни състави. В разговора се включва и Маргарита - бивш секретар на читалището.

Йорданка и Ангел Демиреви. В средата - Маргарита, бивш секретар на читалището

Йорданка и Ангел Демиреви. В средата - Маргарита, бивш секретар на читалището

Разцветът приключва, както повечето неща в държавата ни, с 1989 година.

Сега читалището е заключено - от година и половина. Градският парк е опустял, шадраванът е пълен с гнили листа. Асфалтът стои, осветлението също, но няма живот. В селото живеят едва 260 души, от които 200 са цигани, казват местните.

Ангел Демирев не знае как да изрази мъката си, че това, което е построил със съселяните си вече е разрушено - умът му сякаш не го побира. За двамата работливи съпрузи остават само спомените, за срещата с които жена му Йорданка има повече кураж. Тя е запазила чувството си за хумор и разказва интересно как са работили всички заедно, за да живеят по-добре в своето село. Прави кексове със стафиди, отглежда огромни кичести хризантеми, за които биха й завидели всички градинарки, поддържа малката им скромна къща, добита след години служба на обществото, и дава кураж на мъжа си да преживява с болно сърце разрухата.

"След работа отивахме да копаем канали 50 на 80 сантиметра за телефонни кабели", спомня си Маргарита, "нямаше как да откажем, колкото и да сме каталясали от вечерната работа по тютюна, защото Ангел беше там и даваше пример. Виждахме го как товари на каруци бетонови стълбове, как не се предава пред никоя трудност. Смятахме, че нямаме морално право да забавяме телефонизацията на селото". А жена му палаво и гордо си спомня как отивал с печена пуйка и дамаджанка пелин в Толбухин и управниците били готови да му дадат каквото поиска. Получавал така от Окръжния комитет на партията материали за намисленото и работата му вървяла... Случвало се обаче да не е толкова лесно - само с дамаджаната да се свърши работа. Поемал сутринта Ангел към окръжния център, а се връщал късно вечер - от София. В Окръжния комитет отивал да иска още пари за някоя работа в село, но председателят Костадин Станев го пращал на по-високо място - в столицата да вземе от министъра на финансите. Откарвали Ангел до летището във Варна, там той се качвал на самолет до столицата, отивал до министерството, уреждал парите и се връщал същия ден обратно в Белгун. Е, имали подкрепа - министърът тогава, Иван Стефанов, бил земляк - от село Септемврийци.

"И като дойдеха в Толбухин гости от чужбина, все в Белгун ги водеха, защото всичко имаше, всичко беше направено", разказва Йорданка. "Той беше поел общината, а за мен оставаше семейството" - смее се съпругата и добавя, че в това време не е била само домакиня, а е работила, за да натрупа 40 години трудов стаж. Имат две дечица - дъщеря и син. За благодарност, Господ им е оставил синът до тях - в село, да навива с любов и грижи механизма на бащиното си повредено сърце.

И свикнали на работа, за да не стоят с празни ръце, тримата пенсионери сега са се заели да спасяват иконите от храма "Св. св. Кирил и Методий" в Еникьой - родното село на Ангел и Йорданка Демиреви. Еникьой се намира в Румъния - между Тулча и Бабадаг. В Северна Добруджа е имало заселени много българи. През 1858 г. тракийци от село Земенци, Ямболско, отиват там и създават Еникьой. Няколко години след това, те вече събират пари и строят храм - на място, дарено от Ангел Греков - бащата на Йорданка Демирева. През 1866 г. Васил Левски става първият български учител в селото, като местните го помнят и като черковен певец. Той дарява на храма икона на Светите братя, изографисана от Стефан Цанюв, чийто баща Захария Цанюв и братя - Никола и Цаню, са майстори на всички икони в 150-годишната черква.

Храм "Св. Цар Борис" в Белгун

Храм "Св. Цар Борис" в Белгун

Заради свидността на родното място и изкусността на художниците от тревненската школа, Демиреви са решени да спасят иконите. Причината е, че от 2011 г. жителите на село Еникьой - сега именуващо се Михаил Когълничану, вече имат новопостроен храм, в който се молят, и затова са спрели да използват старата българска черквица. Православни са, но вече нямат нужда от стария храм и затова той стои заключен, а белгунци се страхуват, че иконите, купени от техните дядовци и баби, ще се зяносат. Искат българската държава да си ги прибере от Румъния и да ги изложи в иконната сбирка на Историческия музей в Добрич, а може и някои от тях да украсят храма "Св. Цар Борис" в Белгун. "Нашият отец Василий в Каварна е много грижовен и добър свещеник", споделя Маргарита. Сред иконите в Еникьой има на Йоан Кръстител, Тайната вечеря, Рождество Христово, Вознесение Христово и други, някои от тях са със запазени ктиторски надписи.

Докато бил учител в Еникьой, Васил Левски засадил три круши, от които дълго време похапвали местните жители. Отдавна те са изсъхнали, но преди 7-8 години потомци на еникьойци, посетили селото на 140-ата годишнина от пребиваването на Левски и засадили нови три круши на същото място, ала за жалост фиданките вече ги няма - казват, че са прекършени от силна буря, донажда Маргарита.

"Работливи бяхме, работехме и земята като е добра, постигнахме всичко..." - отекват в мен думите на Йорданка. И като чувам разказите за миналото им, като виждам настоящето на Белгун, и не виждам бъдещето му, питам тримата си събеседници: "Защо пак имаме земята, която бащите ви са казали, че ще стигне да се живее доволно, а сега не ни стига?". Единствено Маргарита - като най-млада, тръгва да гадае. "Защото едно време, макар да се обработваше с волове, всеки имаше парче земя, всеки с труда си смогваше с прехраната си. Сетне всичко се автоматизира и след ТКЗС-тата и АПК-тата стана масовото обезлюдяване на селата". Отговорът й не е убедителен, а двамата Демиреви само въздишат. Лицето на Ангел се извива в една дъга от смях през сълзи. От устните му се отронва: "Добре, че вече не мога да вървя, не излизам никъде и не го виждам какво е"...

И когато си тръгвам от Белгун и гледам изораната есенес черна земя наоколо, която е жлътнала лете, ярко зелена пролет или бяла зиме, я виждам по друг начин - голяма, дишаща, близка, обичаща. Тя, дето ни стига, е тук, а ние - ние къде сме?

 

 

© Валентина Добринчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2014, № 1 (170)