(С)ПОМЕН

web

Tогава беше друго,
било е друго,
баща ми е бил озеленител
на селската градинка
(за майка ми осеменител),
карал е работниците да Ровят
земята и той с тях.

Родила съм се
и го повишили в гробар,
почна да Заравя в земята покойници,
возеше ги с малка черна катафалка,
която спираше пред вкъщи.

Да играем на подаръци в нея,
първата целувка да е там,
да ни гонят
(щото туй бе богохулство),
да свиря на пияната ми баба
погребалния марш с триолата
с шарени клавиши,
да чакам татко на пейката
за питката, салама, сладките
от панихидата -
то е най-върховното съжителство
на живота и смъртта,
и то бе всичко.

(С)помен -
с дечурлигата
гоним се между гробовете,
спирам за малко,
мъчно сричам
Т-Т-Т-УК ПО-ЧИ-ВА...,
някой ме подгонва,
бягам.

Тогава имаше повече място
за гоненица
и повече шамари,
очите бяха две
задръстени солници
и всеки ден бе
сляпа Неделя.

...

Баща ми стана полицай,
почна да Разравя земята,
да чопли, да разследва
убийства всякакви,
често се налага и да
стреля,
да убива, не.

Или аз пораснах,
или катафалката се смали,
сега там има патрулка,
деца няма.

Оригвам се на татешко.

...

П.С. Би било хубаво след мойта панихида
едно дете да чака татко си на пейката
за питка и салам,
тогава ще е друго,
то Е друго.

© Рене Карабаш
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2013, № 11 (168)