ЧОВЕКЪТ-СТОЛ
Радиопиеса

Рене Карабаш

web

Леля Фани

Случи ми се за първи път, когато бях на пет. Леля Фани ни беше на гости. Беше полусляпа и тлъста. Мама я посрещна, закачи жълтото й шушлеково яке на закачалката и я съпроводи до кухнята. В кухнята бях аз. Играех на не знам какво под масата, не помня. Усетих новата миризма на пот и парфюм. Ноктите й на краката бяха лакирани в олющено червено. От пръстите й се повяваха няколко косъма, като самотни сухи храсти в напуканата земя. Показалецът й беше по-дълъг от останалите пръсти. Това ме отврати вече много. Нещо в гърлото ми се повдигна. Сигурно е имало миш-маш за обяд. Леля Фани направи две крачки до масата. Опипа я и реши, че там има стол. Стол обаче нямаше. Тя започна да сяда. Мускулите на прасците й се стегнаха, коленете й изпукаха, вените се подуха, бедрата се снижиха, пилешки бутчета, завесите на роклята се вдигнаха. Около час леля Фани сядаше на стола, който го нямаше. През това време малки капки пот се опитваха да се измъкнат от сгъвката зад коляното й. Тези, които успяваха да го направят, се спускаха надолу по глезена и се забиваха в подметката на кафявите й сандали. И аз, коленичил на пет, облакътен на студения под под масата. Чаках трупът на леля Фани да се сгромоляса на пода до мен и леля Фани да ме види. Не ме гледай! Недей! Извинявам се, исках да кажа, че не исках да ме види. По-точно не исках да види, че съм я видял как пада. Имах точно един час да реша какво да направя. Две крачки напред с колене и лакти и се озовах под седалището на леля Фани. Тогава се случи това, за което ме попитахте. Случи ми се за първи път, когато бях на пет. Леля Фани седна на гърба ми. Това беше първият път, в който разбрах, че съм стол. Нищо не съществуваше в този момент. Нито писъкът на леля Фани от изненадата, нито тежкият й задник, нито миризмата му премесена с парфюма й, нито космите й по краката, нищо освен нищото и абсолютното ми присъствие там в този велик момент като стол.

После майка ми влезе и се разкрещя, какво правиш там, това шега ли е, ти нормална ли си, а ти, ще счупиш кръста на сина ми, ненормалница, извинявам се, но той се появи от нищото, сигурно е видял, че ще падна, направо ме спаси от сътресение на мозъка, ставай, дрисльо, и спри вече с глупостите си, колко е часът, трябваше да си си легнал вече, колко пъти, да, нататък не помня, защото леля Фани стана от мен и аз спрях да съм стол. Свърши. Първият път, в който бях стол и поисках да съм стол завинаги. Знаех, че един ден ще стана истински стол.

Майката и бащата

- Кога казахте на близките си, че искате да станете стол? Как го приеха те?

На 15 години събрах смелост и казах на мама. Случи се след като влезе в стаята ми да ме извика за вечеря. Бях забавил да я заключа. Бях там с приятелката ми в средата на стаята. Бях стол, а тя седеше върху мен. Стори ми се, че мама не обърна голямо внимание на това, което вижда, но се извини и излезе, все пак бях там с приятелката ми. Не исках повече да крия от майка ми истинската ми същност на стол. Тя беше най-близкият ми човек, от когото нямах никакви тайни. Исках да знае, че синът й е стол. Обичам да съм стол. Това ме докосва до по-горните светове, в които има милиони столове и само любов. Майка ми се разплака и каза, че се срамува от мен, че трябва да се лекувам. Каза, че баща ми не трябва да разбира. Казах и на него няколко дни преди операцията.

- Как приехте новината, че синът ви иска да стане истински стол?

- Първо, болезнено, като всяка майка. После времето. Времето помага за всичко. Един път се вгледах в очите му, докато се правеше на стол. Прави се на стол по три-четири пъти на ден. Гледах му очите. Никога не са били по-светли и пълни. Първият път, когато ми каза, че е стол, и иска да стане истински стол, имах неблагоразумието да го изпратя на психиатър. Изписа му някакви лекарства, от които халюцинираше. Имаше много тежки нощи, в които идваше при мен и плачеше. Викаше, мамо, сънувам кошмар, събуждам се и той продължава. Сънувам, че съм човек.

- Как се почувствахте, когато разбрахте, че синът ви иска да си направи операция. Да си присади крака на стол, като протези на ръцете и краката.

- Кой сте вие, бе? Кой ги пусна тук? Ти ли? Ти ли, куче мръсно? Вън от тука! Вън...

Операцията

- Кажете ни как решихте да си направите тази операция?

- Преди приятелката ми да ме напусне, я карах да сяда върху мен понякога. Толкова е хубаво да си стол. Дори за някой непознат на улицата. Не само близки и приятели са сядали на гърба ми. Хубаво е, но е болезнено. Коленете и ръцете ми започнаха да кървят. Раните хващаха корички, които се разраняваха на следващия път и всичко се повтаряше. Освен това изобщо не исках да виждам ръцете и краката си. Исках на тяхно място да виждам краката на стол. Втората крачка, с намирането на доктор, който да направи операцията, беше най-трудна. Всички доктори ме гонеха от кабинетите си. Мислеха ме за луд, перко, имбецил. Ти си луд, бе. Пълно куку. Нямам време за шегички, моля, напуснете кабинета ми, извинявам се, но точно в този час имам консултация за поставяне на гръдни импланти. Мамка му! Защо всички имат право да си слагат гръдни импланти, а аз не мога да си сложа крака на стол, попитах поредния доктор. Той се усмихна и каза, утре в пет тук за пълни изследвания и кръвна картина. Не можех да повярвам, че мечтата ми ще стане реалност, че ще стана истински стол с красиви крака на стол, забити в дебелия персийски килим на мама. По пътя за вкъщи влзяох в един магазин за мебели. Исках да избера краката, с които щях да остарея. Имаше толкова много столове! Между тях се чувствах толкова аз. Избрах един дървен бял стол. Казаха ми, че е тоскански модел за ценители. Краката му бяха гладки и прави, на всеки имаше бял пръстен. Изработката беше толкова добра, дизайнерите бяха изимитирали по него дупки от червейчета. Може би това ме накара да го взема. Малките дупки от червейчета. Купих си и трион. Имате ли други въпроси?

Приятелката

- Добър ден. Ще ни отворите ли вратата? Правим репортаж за човека-стол. Вие сте последната му приятелка преди операцията. Знаем, че сте тук. Видяхме как изгасяте лампата.

Мълчанието

Тя мълчи.

След операцията

- Какво направихте, когато се събудихте след операцията.

- Исках да видя ръцете си. Повдигнах ги и видях краката на стол. Бях толкова щастлив... Приближих ги към лицето си и помирисах протезите. Миришеха на прясна боя, дърво и кръв от бинтовете. Беше божествено, извинявам се, аз, ще приключим ли скоро с репортажа?

- Някой дойде ли ви на свиждане?

- Мама.

- Докторе, влязохте в историята с операцията на човека-стол. За вас морално ли е това, което направихте? Това не е ли против Бог. Той създава хората с ръце и крака, вие им присаждате крака на стол?

- Защо да съм срещу Бог? Нима човекът-стол не е негово творение? Всяко желание, което идва от сърцето, е истина, която ни се дава от Бог. Човекът-стол е съвсем нормален човек, който яде, спи, ходи до тоалетна. Само че иска да е стол. Харесва му, хората да сядат върху него, да ги кара да се чувстват добре. Хората като него са на изчезване. Радостен съм, че го познавам.

- Видяхме, че свети. Отворете.

- Изрод. Нищо повече не мога да ви кажа.

- Промени ли се нещо в отношенията ви със сина ви след операцията?

- Всичко. За щастие, към добро. След нея разговаряме повече. Пием кафе всеки ден. Той се прави на стол и аз сядам върху него. Говорим си с часове. Какво ли не, даже за пингвините.

Смее се.

- Вярно ли е, че със съпруга ви, който е баща на сина ви, спите в различни стаи след операцията?

- Вярно е. Съпругът ми хърка и не мога да спя. Той хърка.

- Преди да си стол, ти си човек. Кой е първият спомен, който си спомняш като дете?

- Не помня на колко бях. Баща ми отглеждаше гълъби, в големи клетки като къщи. Бях влязъл да си играя там с един новороден бял гълъб. Баща ми ме заключи в клетката и започна да се смее. Аз пищях. Той се смееше. А гълъбите летяха из клетката и се блъскаха ту в мен, ту в клетката. Пищях така няколко часа, после изгубих гласа си. Когато майка ми се прибра от работа, се опитах да й кажа мамо и не можах. Всички много ми се смяха. Накрая започнах да се смея и аз. Иначе имах хубаво детство.

- Нямам повече въпроси.

- Сега след като приключи интервюто, бихте ли се престрашили да седнете върху човека-стол?

- Хахаха. Не знам, няма да е много професионално.

- Заповядайте, удоволствието няма да е само мое.

Мълчанието

Репортерът седи върху човека-стол. Дълго мълчи. После плаче.

Бог

- Удобно е. В живота си не съм стоял на нещо по-удобно.

Господи.

© Рене Карабаш
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.11.2016, № 11 (204)