ФИЛИП ЛЕВИН: ЕДИН ЖИВОТ В ПОЕЗИЯ

Пейчо Кънев

web

Изминаха няколко месеца, откакто в ръцете ми попадна тази книга, а аз едва сега успях да намеря време да пиша за нея. Поезията винаги изисква отделно време, което да откраднеш от житейските баналности. Особено ако става въпрос за поет, пред когото изпитвам толкова голямо вълнение.

Стихосбирката, за която говоря, се казва "Самата истина", а нейният автор е големият американски поет Филип Левин. Той си замина от този свят през 2015-та година, но остави след себе си едни от най-прекрасните книги в американската, а и в световната поезия. Издателят на това бижу е издателство "Фрост", което до този момент ни срещна с книги на американските поети Карл Денис, Клаудия Емерсън, Били Колинс, Тед Кусър, Том Хенън. Тези, които са запознати с американската поезия ще се съгласят, че тук няма нито едно случайно име. Това важи с пълна сила и за Филип Левин. Преводът отново е дело на Благовест Петров, който се е справил много добре със задачата си, със съвсем леки забележки, които са незначителни и не намирам за нужно да бъдат посочвани; изящното оформление е на Иво Рафаилов.

Първата ми среща със стиховете на Левин се случи преди доста време в една американска библиотека. Издърпах една книжка на случаен принцип от рафта с поезия, която се казваше "A walk with Tom Jefferson" (Разходка с Том Джеферсън). Няма как да скрия, че тя породи първоначално учудване в мен от силата на поезията в нея, а след това желание да прочета още книги на този поет. И години по-късно по никакъв начин не съжалявам за това свое желание. Дори напротив.

Харесвам Филип Левин по много причини. На първо място, той е част от онази Америка, от която бях неделима част и аз - работническата. Левин не произлиза от така наречената академична поетическа общност, която недолюбвам в някои отношения. Той е част от работническата класа на тази страна. Онази, която цял живот изкарва в дванайсетчасови смени и се прибира у дома късно вечерта, за да утоли глада си с ръжен хляб, суха шунка, яйца и няколко бири. (Дори две от неговите книги носят заглавията "Какво е трудът" и "Последната смяна"). Той се ражда през 1928-а в сърцето на автомобилната индустрия на Америка - Детройт. (За голямо съжаление, това вече е един полумъртъв град). Още като момче, на 14 години, той започва да работи в автомобилните фабрики. За щастие, след дълги години на непосилен труд, Левин си намира работа като преподавател в Калифорнийския университет, а впоследствие, след като поезията му започва да се предава от ръка на ръка и името му да се изрича на все по-висок глас, той вече е чест гост - лектор в най-престижните американски университети. И няма нищо чудно в това, че точно "Самата истина" бива удостоена с наградата "Пулицър" през 1995 година.

Филип Левин ми стана един от любимите поети през годините, понеже неговата поезия е директна, изключително честна, изпразнена от сложни метафори и алегории, топла, човешка и разказвателна - през цялото време, докато го четеш, имаш усещането, че си седнал на масата с твой приятел, който е видял много от този живот и той сега е до теб, за да ти сподели своите истории. На моменти дори може да е изключително лиричен и нежен:

Събуждайки се призори трийсетгодишен -
преди шест години, виждам
разтварянето на миглите й
да ме посреща у дома. Мога
да си припомня издължените й ръце да ме
обгръщат, а аз да протягам
ръка, докато мигът се изгубва
сред всичките забравени часове.
Всичко останало от нашия живот,
дървото отвъд този прозорец
стене на вятъра...

("Февруари, 14-ти")

...Където и да си сега, има земя
някъде под теб, очаквайки да прибере
малкото, което оставяш. Тази сутрин станах,
преди да се съмне, облякох се в студа, измих
си лицето, прокарах гребен през косата
и под него почувствах черепа си, неумолим,
скорошен дом на нищото. Вятърът,
който понесе пясъка през онзи ден преди години,
имаше име, което ще надживее моето
с хиляди години, въпреки че е направен от въздух,
каквото и аз ще стана, вярвам,
въздух, който тихо в ухото ти шепти:
"Аз съм прах и спомен, твоите двама съседи
на тази студена звезда". Онзи вятър, Леванте,
ще свири през кухините на черепа ми,
за да създава тази особена музика. Когато я чуеш,
припомни си, че това съм аз, подсвирващ, отишъл си,
но присъстваш, все още топъл сред пламъка на твоите грижи.

("Прах и спомен")

Но все пак основна тема в поезията на Левин е трудещият се свят в Детройт от XX век, много често неговите стихотворения представляват монолози, разказващи за социалната и икономическата среда в този град на фабрики, цехове и машинен шум, стигащ до небесата. Ето няколко примера.

...Преди вечеря се бяхме
наредили да отмием смазката от лицата
и да протъркаме ръцете си с коравата четка,
а паницата с вода се сгъстяваше и ставаше сива,
бяла пяна се образуваше на повърхността,
а последният я изхвърляше на двора.
Сварени картофи със сол и масло, глави лук,
дебели филии хляб, изстинало мляко
почти синьо на чезнещата светлина,
ароматът на кафе от кухнята...

("Един ден")

Призори. Тъкмо се
прибирах през релсите
към товарните докове,
когато видях хлапе да слиза
от товарен вагон, синьото му
яке се влачи като пола
и се насочва към оградата. Беше
дигнало на дясното си рамо
мокра дървена кошница
с прясна риба и се клатушкаше
напред-назад като някой,
чийто крак е по-къс от
другия. Свалих очилата си
и ги забърсах с края
на мръсната си риза и всичко,
което можех да видя, бяха силуетите
на мъже, надигащи се един
подир друг и протягащи се
едновременно към небето и земята...

("Синьо")

В едно интервю поетът отговаря по следния начин на това, какво означава да пише поезия, след като е бил нощна смяна във фабриката: "Вярвах, че ако успея да пресъздам моите усещания чрез поезията, ще мога да й придам стойността и достойнството, която нямаше как да получи от самосебе си. Също така мислех, че ако успея да пиша за това, ще успея да разбера живота си; вярвах, че ако започна да разбирам живота си - или поне тази част от него, заета от работата, - тогава ще мога да го приема с някаква доза радост, един елемент, липсващ дотогава." И той успява да го постигне. Левин пише смело, непретенциозен до крайност за американската мъжественост, физическия труд, простите житейски удоволствия и дълбоката мъка. Често споменава своето еврейско потекло и влиянието, което е получил от любимите си испански поети Мачадо и Лорка, както и от своя приятел Джон Бериман - един от най-големите американски поети, експериментиращи с езика.

Преди няколко месеца се сдобих с последната книга на Филип Левин, над която той работи до смъртта си. Тя се казва "Моите изгубени поети: един живот в поезия" и представлява сборник с автобиографични есета. Ще си позволя да преведа тук началото на първото есе в сборника, а именно "Моите изгубени поети".

"Написах първите си стихотворения в мрака. Всъщност в "двоен мрак": това означава, че се намирах в една малка горичка, осветена единствено от луната, както и при пълна липса на напътствия, познание или озарение, които можеха да ми дадат великата, добрата, или дори посредствената поезия. В интерес на истината, никога не мислех за тези първи мои произведения като за стихотворения; никога не ги смятах за нещо различно от това, което всъщност бяха: малки и тайни речи, отправени към луната, когато осветяваше и когато не осветяваше всички онези заобикалящи ме части от мирозданието, както и онези, изплъзващи се от сетивата ми, тези, за които нямах име, или пък понятие, знаех само, че всички те ме слушат".

В заключение мога да кажа следното: потърсете тази книга и я намерете. Така ще прекарате час или два в компанията на човек, който може да ви сподели някои неща за живота, които вие никога не сте предполагали. А това въобще не е малко.

© Пейчо Кънев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.03.2017, № 3 (208)