Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХУМОРИСТИЧНА БИБЛИОТЕКА "БАЙ ГАНЮ"

Николета Николова, Евдокия Петрова

web | web | Феноменът Бай Ганьо...

Хумористична библиотека "Бай Ганю" е периодично издание, което излиза между 1942 и 1944 г. малко преди Деветосептемврийския преврат, или иначе казано - в разгара на Втората световна война. Библиотеката представлява поредица от книжки, всяка от които е обозначавана с пореден номер на корицата. Излизат веднъж седмично, като не са свързани сюжетно, а само с идеята в тяхната основа да стои хуморът и да служат за забава. Помежду си книгите нямат и жанрова прилика - срещат се разкази, фейлетони и вицове. Не е ясен точният брой на книжките, публикувани в това издание, тъй като не всички са запазени. Налични са тридесет и пет.

Наименованието "Хумористична библиотека "Бай Ганю" носи две послания към читателя - това, което обединява книгите, е хуморът, и името на изданието е на един от емблематичните за този литературен похват герои. Присъствието на Бай Ганьо подсказва, че четейки книгите от поредицата, от една страна, ще срещнем герои, носещи някои от неговите характерни черти, а от друга - името му ще служи като обобщителен образ на хумористичното и забавното като цяло. Самият факт, че четиридесет и осем години след издаването на книгата "Бай Ганьо" името на героя се запазва в литературното пространство и стои в основата на поредица от книги, говори не само за това, че Алеко успява да създаде един много сполучлив художествен образ, а също и за това, че този образ става част от народопсихологията на нацията.

В "Хумористична библиотека "Бай Ганю" публикуват основно неизвестни автори, но се срещат и утвърдени в литературата имена като Михалаки Георгиев, Елин Пелин, Светослав Минков, Димитър Подвързачов и Георги Караславов.

Една от запазените издадени книги е на Звезделин Цонев "Сапун без купон", обозначена под № 27 от поредицата. Жанрово книжката е определена като весели разкази. Самите разкази са общо четири и са много кратки. Началото на втория разказ "Остроумието на тъщата" може да се свърже идейно с част от "Бай Ганьо": "- Ех, братко, ти ли си? Здрасти! Нейсе! Най-после да се видим! Седни, де, седни!... Отколе не сме се виждали двамата?... Ха, така те искам!... Че къде се губиш, бе човек? Къде скитосваш? Стана толкова време... Да знаеш колко трябва да ти разправям... Да знаеш...". Този откъс препраща към разказвачите от "Бай Ганьо" в кафенето, които си споделят различни истории, свързани с героя. И в разказа на Цонев героят споделя случка, която е изцяло комична, с разликата обаче, че тук той е главен герой, а не както е в разказите за Бай Ганьо. В завръзката на разказа "Остроумието на тъщата" стои надхитряването на хазайката от страна на тъщата на героя с цел изгода. Този момент може да се свърже макар и непряко със случките с розовото масло, което продава Ганьо Балкански. Присъства и неучастващ слушател, което също може да се приеме като идейна заемка от книгата на Алеко.

Макар никъде в разказа да не се среща конкретно фигурата на Бай Ганьо, заемането на модела на повествованието е видимо. Героят и семейството му отиват от провинцията да живеят в столицата. И те като Бай Ганьо не се вписват в новата среда, което отново създава паралел между двете произведения.

Останалите три разказа от книгата "Сапун без купон" нямат връзка с героя на Алеко, освен с това, че също като него са герои на комични случки, продукт на собствените им действия. Хумористичното при тях, както и при Бай Ганьо, идва от това, че ситуациите са породени от нелепи случвания или са резултат на някакъв план, който претърпява смешен обрат. Оттук може да се направи изводът, че образът на Бай Ганьо се е превърнал в модел за хумористичното и чисто забавното.

В хумористичната библиотека е поместен разказ на Борю Руменов-Зевзека, озаглавен "Конорто и Мордохай". Това е хумористичен разказ за евреи, единият от които е типичният мошеник и хитрец. Отново има разказвач - Конорто, който разказва за случките, в които се забръква Мордохай, и слушател в лицето на автора Борю. Това, което поставя разказът на Борю Руменов в редиците на библиотека "Бай Ганю" вероятно е приликата между Мордохай и Бай Ганьо в преследването на "келепира", което поражда весели случки. Отново се налага споменатият извод, че образът на Бай Ганьо е поел функцията на нарицателен за човека, търсещ изгода от всяка ситуация.

"Винената чешма" е книжка № 12 от поредицата и включва четири разказа от Георги Караславов. И в четирите текста героите са от байганьовски тип.

Първият разказ - "Винената чешма", се разгръща около образа на дядо Пею. В селската кръчма той чува, че във Франция има чешма, от която тече вино и може да се пие, без да се плаща. Цяла седмица дядо Пею мечтае за една такава чешма с три чучура и се мъчи да запомни името на града, където тя се намира - Париж. Разпитва из селото в каква посока е този град и изведнъж изчезва. Семейството му се тревожи, търси го и накрая се обръща към властите. Скоро те връщат дядо Пею в село - бил тръгнал по релсите да търси Париж и винената чешма. Той люто псува късмета си и властта, за която вярва, че му е завидяла и заради това го връща в село. Сред съселяните му се ражда новият прякор на стареца - Пею Парижанина.

Пряка отпратка към образа на Бай Ганьо са думите на дядо Пею: "Де тоя късмет - на дядя ти Пея да падне такъв келепир!". В известен смисъл и двамата герои са водени от желанието да получат нещо, без да влагат в него, без да плащат. Келепирът за героите се изразява в безплатното удоволствие: за Бай Ганьо - да трупа пари, а за дядо Пею - да пие.

Подобна е и приликата между Бай Ганьо и Котю - герой от разказа "Въздържател". Котю е богаташ, който предпочита да трупа пари, а не да ги харчи и любимото му удоволствие е да яде и пие за чужда сметка. Същият този Котю, познат на селото като гуляйджия, става въздържател, когато след среднощен гуляй е бит и засрамен от ревнив съпруг. Подобно на Бай Ганьо, който заръчва на жена си да слага на масата повече хляб, така и Котю ходи и яде за чужда сметка, за да пести храна също като героя на Алеко.

В разказите "Винената чешма" и "Въздържател" байганьовското е изразено в лакомията на героите, които в известен смисъл овладяват света чрез "поглъщане". За дядо Пею идеята за Париж се въплъщава във виното, което тече като вода, той свързва чуждата, непозната земя с нещо, което може да изпие, както Бай Ганьо иска да овладее чуждия свят, побългарявайки го. Пример за това е обядът у Иречека, когато героят слага люта чушка в супата, за да демонстрира как се яде "по нашенски".

Следващият разказ от книгата на Георги Караславов - "Мандра", отново илюстрира герой от байганьовски тип. Лазар и Лазарица са пример за алчност и желание за печалба на всяка цена. Лазар донася у дома видрино мъдо, за което твърди, че е чудотворно и е платил голяма сума. Из селото се разчува, че чудотворното парче месо лекува всякакви болести и селяните започват да плащат, за да се възползват от тази магия. Който има пари, плаща с петолевки, който няма - с яйца, масло и други продукти. Един ден новата снаха по погрешка дава чудодейното месо на прасето. Лазар и Лазарица тайно убиват един котарак, за да могат от него да вземат липсващата част и да продължат да лъжат селяните, за да им взимат парите. Тяхната измама е също толкова безочлива, както тази на Бай Ганьо, който продава на чужденците не чисто гюлово масло, а разредено, като мисли единствено за това да се сдобие с повече пари.

Последният разказ от книгата на Караславов се казва "Чуждици" и разказва за бакалина бай Станчо, който се перчи пред съселяните си, че знае чужди думи, въпреки че това не е точно така. Знаенето на "чуждици" му създава самочувствие на много умен човек, който стои по-горе от всички останали, включително и от селските учители. Другото, което според него го поставя по-горе от съселяните му, е това, че редовно посещава Пловдив. При едно от посещенията му там полицаи искат да се легитимира, което той не може да направи, защото жена му е забравила да му сложи документите. Казва на полицаите, че е нелегален, като очевидно не е наясно какво означава думата. Бива арестуван и освободен едва след десет дни, когато кметът на селото лично идва да се застъпи за него. Бай Станчо е типичен пример за човек, който се стреми към издигане от социалните низини, но не се вписва в средата, към която се е насочил. Той е поредният "селски интелигент", който не знае как да се справи с предизвикателствата на големия град, типично по байганьовски.

Друг такъв образ откриваме в книгата на Михалаки Георгиев - "Шарен свят". Героят на едноимения разказ бай Драгойко описва на съселяните си градските нрави, които е видял в София. За него те са непонятни и дори скандални. Според бай Драгойко хората от града са от друг сой и безбожният им живот е причина за бедите, които бог праща на родното му село. Бай Станчо и бай Драгойко са също като Бай Ганьо, който, обикаляйки "Европата", всъщност не успява да излезе от рамката на неевропейското си поведение. И тримата герои търсят проблема за различията между двата свята (познат и непознат) не у себе си, а у другите.

Образите, създадени от Михалаки Георгиев и Георги Караславов носят още в имената си зачатъка на байганьовското. В българската патриархална традиция обръщението "бай" се отнася към фигура с авторитет в общността. Това обикновено е фигурата на най-възрастния и уважаван мъж в семейството, негова опора, която не търпи промени, а пази традицията. Затова още наличието на "бай" в имената на героите подсказва тяхната закостенялост. Те не могат да променят нравите и поведението си, също както Бай Ганьо, и също както него ще останат отхвърлени от новия, развиващ се свят. И при тримата герои обръщението "бай" става неделима част от името им.

В следваща книга от хумористичната поредица - "Кака Пена" на Димитър Подвързачов - срещаме също типичен за епохата образ, но за първи път в лицето на жена. Това е кака Пена, която като героя на Караславов бай Станчо е убедена, че превъзхожда останалите. За нея това да се движи по модата е най-важното, тя отрича миналото си и своите корени, защото се срамува от тях. Не намира българската поезия достойна за четене и предпочита немската, което напомня за Бай Ганьо, който гордо заявява, че вече не яде "чорба", а "супа". Кака Пена е обобщителен образ на човека, който се отрича от родното, смятайки го за недостойно, и признава повече чуждото. Мъжкият образ се характеризира чрез "бай", а женският - чрез "кака", което ни връща към изказаната по-горе идея за закостенялото мислене, преоблечено по модата. Преобличането препраща директно към фарсовото начало на Алековия "Бай Ганьо". Както Бай Ганьо облича белгийската мантия, но под нея носи селската си риза, така и кака Пена крие истинската си същност под модните дрехи.

Във фейлетона на Подвързачов "Навик" от същата книга се засяга политическа тематика, което ни отпраща към втората част на Алековото произведение. Героят Късорогов е бивш политик, който пламенно изнася речи за окаяното политическо състояние на страната и апелира към съвестта на своите слушатели. Стремежът му е да се създаде нова партия, която да бъде партия на честността, на възхода на идеалите, която да лиши от власт злото, лъжите и корупцията. Накрая обаче става ясно, че неговите "слушатели" са кокошките и петлите в собствения му двор. Както Бай Ганьо казва, че всички са "маскари", така и Късорогов твърди, че няма разлика между публиката му сега (кокошките) и преди (избирателите). Пряката препратка към "Бай Ганьо" е описанието на политическото падение, лъжите и корупцията, които са в основата на изборите, които "прави" Алековият герой.

От всичко казано дотук можем да заключим, че въпросът не е как присъства и присъства ли изобщо образът на Бай Ганьо в тази хумористична поредица, щом като неговото име е в основата й, а защо именно то е ключово. В книгите от хумористичната поредица откриваме богата картина от типове и характери, като не се акцентира върху тяхното различие, а се затвърждава еднаквостта на определени черти. Така например е отделено повече внимание на човека, търсещ непрестанно "келепира" в работата, на лакомията, на глупостта - в смисъл на невежеството и наивността, на скъперничеството. Всички тези черти отвеждат към първичното у човека, който е статичен и не търпи развитие. Това са образи, лишени от високи цели и идеали, които могат да бъдат разгледани като обобщен образ, отразяващ характерното за онзи човек от 40-те години, който остава капсулиран в своето дребнаво ежедневие. Появата на цяла хумористична поредица, в която една след друга се нижат байганьовски истории, насочва към извода, че този тип образ не е единичен случай или чисто художествена измислица, а е обобщено изображение на преобладаващия в обществото характерологичен тип. Именно затова "байганьовското", превърнало се в нарицателно за всичко, изброено по-горе, дава и името на цялата поредица.

Реално, за много малко от историите в поредицата може да се каже, че имат конкретна връзка с книгата "Бай Ганьо". Повечето са косвено свързани с нея чрез идеята за комичното в дадена черта от характера, която е присъща и за Алековия герой. Както в "Бай Ганьо", така и в книжките от хумористичната библиотека между редовете на комичното се усеща прикрито и трагичното, което се открива като втори план от читателя. Това не е чудно, тъй като колкото и смешни да са на пръв поглед нелепите ситуации, в които изпадат героите, няма как да не се пробуди някакво съжаление към тях и по-конктренто към тяхната изостаналост и ограниченост. Това е още един паралел между Бай Ганьо и героите тук, допринасящ за обяснението защо именно героят на Алеко стои като име в названието на хумористичната библиотека.

Ако Бай Ганьо е олицетворение на комичното, дълбоко залегнало в българската народопсихология от края на 19. и началото на 20. век, то не би било пресилено да кажем, че негов предшественик е образът на Хитър Петър, който също е много близък на българина. При прегледа на наличните книжки от библиотека "Бай Ганьо" прави впечатление, че част от сюжетите на разказите са по-скоро свързани с типажа на Хитър Петър, отколкото с този на Бай Ганьо. Герои с Хитър-Петрови черти откриваме в "Грешка" на Елин Пелин, "Белият хляб" на Васил Павурджиев, "Женска беля" и "Хитрият бръснар" на Петър Стъпов, "Прости приказки" на Сава Попов и т.н. В тези сборници са поместени кратки разкази за хитреци и глупци, за селяни и чорбаджии, за пътници и ханджии - същите каквито ги познава всеки българин от приказките за Хитър Петър. Героят, независимо дали е назован Хитър Петър, или не, винаги успява да преодолее злободневна ситуация, използвайки своето остроумие и ловкост. Текстовете на моменти изглеждат като носталгично връщане към времената на патриархалната традиция.

Интересното тук е, че се появява и женско въплъщение на Хитър Петър. В разказа на Петър Стъпов "Ахмак Добри" (поместен в книжка № 34 "Хитрият бръснар") става дума за умна мома, която се омъжила за Ахмак Добри. Той бил много глупав и я излагал, но тя с ум и съобразителност успявала да ръководи съвместния им живот. Подобен образ не е особено типичен, имайки предвид, че жената по-често е изобразявана като глупава, несъобразителна и капризна. Точно такава я виждаме в разказите "Какво може да докара една глупава жена" и "Пари за онзи свят" също на Петър Стъпов.

"Хумористичната библиотека "Бай Ганьо" ни дава доста широк поглед върху женските образи, присъщи на периода. Има книжки, изцяло посветени на женската тематика: "Грешка" на Елин Пелин, "Модерни жени" на Недялко Месечков, "Вицове за жените" на Здравко Подвързачов и т.н. В други книжки само част от поместените разкази припознават женските образи като централни: "Женска беля" на Петър Стъпов, "Коженото палто" на Йордан Сливополски-Пилигрим, "Изневярата на госпожа Лимончева" на Димитър Симидов, "Прости приказки" на Сава Попов, "Кака Пена" на Димитър Подвързачов, "Женски дяволии" на Христо Д. Бръзицов. Като цяло се утвърждава образът на съвременната жена (отново подчертаваме, че става дума за периода 1942-1944 г.), която е капризна, повърхностна, не особено умна, впуснала се в лов на богати мъже. В типичния й образ откриваме простота и глуповатост, прикриващи се зад маската на усвоени маниери, култивирани с единствената цел да бъде привлечен съпруг, любовник или просто спонсор с подходящ социален статус. С други думи - жените се специализират в търсене на келепира. И ако Бай Ганьо в панталони отказва да се нагоди към европейските нрави, то надявайки пола, Бай Ганьо се сдобива и с едно особено женско маниерничене, неприсъщо на традиционния български женски образ. То е покварено и в неговата изкривеност можем да търсим цялостно изкривената представа за мястото на жената в делника на европееца.

В късите разкази от книгата на П. Митин (Петър Стъпов) "Патилата на един глупак", "Тримата лакомници" на Сава Попов, "Пуне от Горна Баня" на Трифон Кунев отново се връщаме към мъжките образи в поредицата, при които се акцентира върху глупостта и лакомията. В последните два разказа от "Патилата на един глупак" - "Дърварят и гръцкият владика" и "Родът на гърците" се акцентира върху превъзходството на българите над гърците. Гръцкият владика е показан като подкупен - готов да пренебрегне църковните канони за пари. Това не е нова тема в българската литература. Тя е присъща основно на възрожденския период от литературното ни творчество и присъствието й в художествени произведения през 40-те я прави утвърдена и важна за културната памет. "Пуне от Горна Баня" е разказ точно за изостаналия от развитието на света човек, който предизвиква смях със своята глуповатост. Пуне се връща в Горна баня с влака и отива при жена си, която пере на реката. Тя много се радва, че вижда Пуне, докато не разбира, че той се е прибрал с трена, което тя разбира като Трена - жена, с която Пуне й е изневерил и сега се хвали. Разлютена, жената започва да бие мъжа си с бухалката за пране и да крещи пред всички. Историята е разказана от трето лице, пред друг, което напомня разказвачите от "Бай Ганьо".

Други истории от хумористичната библиотека са "Изневярата на госпожа Лимончева" на Димитър Симидов и "Нимбус и мистериозният куфар" на Васил Павурджиев. В "Нимбус и мистериозният куфар" препратката към "Бай Ганьо" може да се направи на базата "свое - чуждо". Ако в "Бай Ганьо" Алековият герой попада в чужда среда и не успява да се приобщи към нея, то в историята на Павурджиев чужденецът попада в българска среда. Нимбус е белгиец, пътешественик и известно лице от вестникарски комикс. Първото препятствие пред Нимбус е българската митница, с която се сблъсква след слизането си от кораба. Докато проверяват багажа му, митничарите го разпознават и всички започват да го разпитват как така владее толкова добре български. Нимбус любезно обяснява, че единственият му проблем с българския език е правописът и че правописните речници много го объркват, като дава пример с думата "куче", която на места е написана като "кучӕ". Героят се шегува, че вероятно "куче" е обикновеното куче, а "кучӕ" е породистото. Тук веднага се улавя иронията спрямо българския правопис, който по това време е неясен и лишен от точни правописни норми. Вторият сблъсък "свое - чуждо" е между Нимбус и българската железница. Във влака няма сапун, кърпи, вода. Под умивалника има кофа със "съмнителна чистота". Героят отново се среща с непрестанната проверка на багажа, за която казва, че "тази проверка е някаква неизбежна съдба на пътниците на ориента". Във вагон-ресторанта Нимбус се запознава с възрастна дама и нейната красива дъщеря. Момичето се възползва от чара си и убеждава Нимбус да вземе техния куфар в своя спален вагон, тъй като при него е по-широко и така докарва героя до нов сблъсък с българската действителност - полицията. При поредната проверка в куфара на двете дами полицаите откриват "забранени за носене неща" - луканки, самун хляб, сапун, масло, свински бут и отвеждат Нимбус в ареста. Там отново го спасява това, че е известен и вместо да го арестуват, го черпят с кафе.

През цялото време повествованието контрира отношението "свое - чуждо", като целта е да изпъкнат недостатъците на българското. Героят е в непрестанен сблъсък със заобикалящата го среда. Кафето, което пие в ареста, е "черна водица и захарин", тъй като това е "военно време". Влаковете пътуват със закъснение и не спазват разписанията, а на бюфета на гарата му предлагат риба "със съмнителна миризма". Може да се каже, че "Нимбус и мистериозният куфар" е обърнат огледален образ на Бай-Ганьовите истории из Европа, като и в двата случая контрастът "свое - чуждо" успешно интерпретира наболелия за времето въпрос за "ориенталския" манталитет и европейското развитие на държавата.

В книжката на Димитър Симидов разказът "Оптическа измама" е точна извадка на епохата, тъй като главни герои са двама войници по време на война. Войната не е конкретизирана, но от наличните книжки от поредицата, печатани в периода между 1942-1944 г., става ясно, че това са годините на Втората световна война. И в други разкази е вметнато, че действието се развива по време на война.

Изобщо хуморът се явява като пречупено огледало, през което наболели теми като изостаналостта на нацията, нейното невежество и чуждопоклонничеството достигат до читателя по опростен начин. Така тънко се акцентира върху някои недостатъци от човешкия характер, като с това смехът е едновременно и упрек за тях. Освен всичко друго обаче хуморът е много важен от гледна точка на засилената цензура през този период. До този извод довежда присъствието на Светослав Минков в поредицата от хумористични книги. На фона на леките за четене истории, лишени от усложнена фабула, разказите на Минков изпъкват, първо, със своя фантастичен сюжет, и второ - с това, че не отговарят на основното условие на поредицата - да бъдат забавни. Книжката на Минков е озаглавена "Маймунска младост" и включва два разказа - "Маймунска младост" и "Водородният господин и кислородното момиче". "Маймунска младост" разказва за страха от остаряването. Главният герой заминава за Франция, за да му присадят жлеза от шимпанзе, за да остане вечно млад. Там се запознава с американка, която също се е подложила на тази операция. След брака им се ражда дете, което е шимпанзе. Финалът на разказа е лишен от щастлив край - главният герой, плачейки в родилния дом, се превръща отново в човек, но в старец. Той се самоубива, а все така младата му съпруга поема към ново пътешествие с шимпанзето като домашен любимец. Разказът поражда много въпроси, свързани с човешката психика. Тук е засегнат и въпросът за живота и смъртта, стремежът към безсмъртие, както и непрестанното търсене на щастие. Възможно ли е вечният живот да донесе вечно щастлие или напротив - нещастие?

"Водородният господин и кислородното момиче" е разказ за невъзможната любов. Отново чрез фантастичното Светослав Минков докосва един от въпросите, които вечно са интересували човечеството. Героите избират самоунищожението пред раздялата, тъй като те са химически несъвместими. Щастливата развръзка отново липсва във финала, което прави усещането от историята по-достоверно и лично.

Присъствието на фантастични разкази, повдигащи въпроси за човешкото съществуване и чувствата между хората, правят "Хумористична библиотека "Бай Ганю" не просто поредица за развлекателни четива, а и поле за творчество, срещащо се с актуалните проблеми на своето време. От друга страна, хумористична библиотека "Бай Ганю" разпознава поредица образи, които ни помагат да проследим развитието на типичното българско чувство за хумор. Книжките от библиотека "Бай Ганю" са отпечатани през Втората световна война, което, от една страна, е период на социални сътресения, а от друга - период на литературен подем. Почти петдесет години делят Алековия "Бай Ганьо" от байганьовците, които откриваме в хумористичната поредица, но образите олицетворяват много общи търсения в народопсихологията на българина, който продължава да се надсмива над собствените си недостатъци.

 

 

Съдържание на "Хумористична библиотека "Бай Ганьо":

  1. Михалаки Георгиев. Шарен свят. 1942, № 1.

  2. Христо Димитров Бръзицов. Женски дяволии: Съвременни разкази и драски. 1942, № 2.

  3. Димитър Димитров Подвързачов. Кака Пена: Хумористични разкази и фейлетони. 1942, № 3.

  4. Елин Пелин. Грешка: Хумористични разкази. 1942, № 4.

  5. Павел Анастасов. Домашно възпитание: разкази и фейлетони. 1942, № 5.

  6. Васил Димитров Павурджиев. Белият хляб: Хумористични разкази. 1942, № 6.

  7. Дамян Калфов. Женитба. Разкази за жени и мъже. 1942, № 7.

  8. Аспарух Иванов. Тоца. 1942, № 8.

  9. Светослав Константинов Минков. Маймунска младост: Разкази. 1942, № 9.

  10. Димитър Асенов Симидов. Изневярата на госпожа Лимончева: Разкази. 1942, № 10.

  11. Трифон Кунев. Пуне от Горна баня: Хумористични разкази. 1943, № 11.

  12. Георги Славов Караславов. Винената чешма: Хумористични разкази. 1942, № 12.

  13. Аспарух Иванов. На лов за мечки: Ловджийски разказ. 1943, № 13.

  14. Васил Димитров Павурджиев (Генчо Ганкин). Нимбус и мистериозния куфа. 1943, № 14.

  15. Йордан Сливополски-Пилигрим. Коженото палто: Разкази за жени и мъже. 1943, № 15.

  16. Недялко Спиров Месечков. Модерни жени: Малки разкази. 1943, № 17.

  17. Здравко Димитров Подвързачов. Габровски вицове и смешки. 1943, № 18.

  18. Борис Николов Руменов (Борю Зевзека). Конорто и Мордохай: Весела случка. 1943, № 19.

  19. Здравко Димитров Подвързачов. Арменски смешки и гатанки: Кн. 1. 1943, № 20.

  20. Здравко Димитров Подвързачов. Еврейски смешки. Илюстр. В. Лазаркевич. 1943, № 21.

  21. Здравко Димитров Подвързачов. Войнишки смешки. 1943, № 22.

  22. Здравко Димитров Подвързачов. Ловджийски вицове и масали. 1943, № 23.

  23. Сава Йорданов Попов. Прости приказки. 1943, № 24.

  24. Здравко Димитров Подвързачов. Вицове за жените. 1943, № 25.

  25. Орлин Василев. Вампирът. 1943, № 26.

  26. Звезделин Цонев. Сапун без купон: Весели разкази. 1943, № 27.

  27. Петър Иванов Стъпов (Петьо Митин). Смешни приказки. 1943, № 28.

  28. Здравко Димитров Подвързачов. Отбрани вицове. 1943, № 29.

  29. Сава Йорданов Попов. Тримата лакомци. 1943, № 30.

  30. Здравко Димитров Подвързачов. Любовни вицове. 1944, № 31.

  31. Петър Иванов Стъпов. Женска беля [Разкази]. 1944, № 32.

  32. Здравко Димитров Подвързачов. Народни шеги и остроумия. Илюстр. Л. Зидаров. 1944, № 33.

  33. Петър Иванов Стъпов. Хитрият бръснар [Разкази]. 1944, № 34.

  34. Петър Иванов Стъпов (Петьо Митин). Патилата на един глупак. 1944, № 36.

  35. Георги Иванов Русафов (Дендюшка). Клюки и закачки. 1943, № 39.

 

 

© Николета Николова, Евдокия Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.01.2014, № 1 (170)
© Електронно издателство LiterNet, 19.01.2014
Феноменът Бай Ганьо в българската фолклорна и литературна култура от първата половина на ХХ век. Съставители: Милена Кирова, Кристина Йорданова, Николай Папучиев. Варна: LiterNet, 2013-2014.