ИЗ "ДИМИТЪР АТАНАСОВ. ЛИТЕРАТУРНА АНКЕТА"

Милена Видралска

web

Живот преди литературата

- Какви са вашите спомени за родното място?

Роден съм на Дунава, в Силистра, но съм израснал в квартал Айдемир, преди това село, най-голямото в България, по-късно пак село. Има народна песен: "Запалило се голямо село Айдемир...", слушал съм баща ми да я пее. До 1989 година наброяваше 9200 жители, при последното преброяване през 2011 е малко под 8 000 и вече не е най-голямо, изпревари го софийското село Лозен. И въпреки това има повече население от 140 града в България. Може да не е най-голямо, но пък е най-дълго - около петнайсетина километра по протежение на долината на реката. А за мене е и най-красиво. Разположено е в източната част на Долнодунавската равнина, западно от Силистра. През него минава шосето за Русе. Заливната тераса на Айдемирската низина се простира от Силистра до езерото Сребърна, а на юг землището стига до село Ламбриново. От тях 100 декара са на дядо Димитър.

Айдемир е квартал на Силистра от края на 60-те години на миналия век. Състои се от три части: квартал "Деленките", Централна част и квартал "Татарица".

Квартал "Деленките" е населен предимно с работници от заводите в промишлената зона и е модерно предградие - с блокове и кооперации, големи магазини, ресторанти. Името произхожда от растението "деленка" или "делянка" - вид билка, съществува поверие, че се дава на влюбени, за да ги разделят, нарича се още "развалниче". Имало я в изобилие навремето в региона.

Квартал "Татарица" е населен с казаци-липованци. Те имат много интересна история. След потушаването на Булавинския бунт през ХVІІ век ги прогонват от бреговете на Дон извън границите на Русия като староверци от сектата на некрасовците. Дошли тук, водени от атаман Игнатий Некрасов. Бягали са със старите си свещени книги и икони, рисувани върху липово дърво. Оттам - липованци. Наричат ги още старообрядници, членове на религиозно движение, създадено за да се противопостави на църковните реформи на патриарх Никон. Проповядват идеите за съхраняване на старите християнски обреди за благочестие. Изоставили домовете и родината, за да съхранят и предпазят от осквернение заветите и ритуалите на своите деди и приели съдбата на религиозни изгнаници.

Къщите им са островърхи, с особена резбена украса на триъгълната лицева подпокривна част. Носят огромни бради, казашки шапки и рубашки, а жените пъстри кашмирени шалове. Липованците са потомствени рибари, преживяват предимно от риболов по Дунава. Църквата им се казва "Покров Пресветой Богородице", строена е 1750 година. За липованците пише Константин Иречек, споменава ги в записките си и Садък паша.

И татко, и дядо поддържаха близко приятелство с тях. За мен бяха много колоритни образи, по-късно някои станаха герои в моите разкази и романи. Казаците говореха български с особен акцент, речта им беше изпъстрена с русизми, при все това се разбирахме прекрасно. Славеха се като големи пиячи, произвеждаха си самагон, ала харесваха и нашата гроздова. Но любимо питие им е водката.

Сред тях се отличаваше богатирът Анисим, със своя ръст от 2,20-2,30 метра правеше впечатление на някой великан от приказките. Имаше едно едро муле, което до него изглеждаше паленце. Голяма атракция предизвикваше пътуването му за Силистра. Сядаше винаги на последната седалка и дължината на разперените му ръце беше колкото широчината на автобуса. А краката му заемаха цялата пътека, не можеше да се минава. И най-големият номер обувки не му ставаше, поръчваше си на обущар. Беше ни съсед по лозе в местността Кълнежа, като деца играехме там с дъщеря му Анюта, по цял ден се катерехме по черешите и кръстосвахме долината. Бяхме съученици до осми клас, на една възраст, но до нея изглеждах лилипут. Тренираше баскетбол, в гимназията стана основна единица на "Доростол", висока беше 2,19 метра.

Аз обаче харесвах друга казачка от моя клас, красива като актриса, казваше се Дария. Баща й Евсей плетеше рибарските мрежи на дядо. В Татарица имаше чудно хубави жени, от тях лъхаше красота и женственост, и някаква примамливост. Те силно се отличаваха от останалите като излъчване. Мъжете от цял Айдемир въздишаха по русата кръчмарка Уля, сбивания ставаха, разводи, някои се пропиваха заради нея. Привличаше ги като магнит, чак от Деленките идваха да пият там, макар че кръчмата "При Уля" беше на изхода на селото към Сребърна и Русе, а казаците бяха буйни и агресивни.

Общуването с тези хора остави дълбок отпечатък в съзнанието ми. Бай Анисим и бай Евсей са едни от прототипите в романа "Сметище за надежди“.

- Каква роля имаше семейството за изграждането ви като характер?

Моите предци са земеделци. Няма да сбъркам, ако кажа земевладелци, дядо през 40-те и 50-те години е бил сред първенците в Айдемир. Разбираше от земеделие, удаваше му се, беше добър стопанин. Като ни взеха земята с насилствената колективизация, отказа да влезе в ТКЗС и стана рибар. Често ме вземаше със себе си на Дунава. Той ми даде не само любовта към голямата река. Почти ежедневните разговори с него ми донесоха познание, което иначе никога нямаше да придобия. Животът под открито небе, сред природата, ме научи да обичам и да чувствам удоволствие от хармонията, от всичко, което ме заобикаля. От малък имам страст по риболова, за мен това преживяване е голяма тръпка, истинско приключение. След смъртта на дядо баща ми стана един от най-прочутите рибари от Малък Преславец до Силистра и от Дунав на юг до язовирите на Ламбриново и Смилец. Прекарвах детството си в ловене на риба в ямите край дигата, които се пълнеха всеки сезон след отдръпване на пролетните води на Дунав. Усещането е неповторимо - като захлупиш коша от ракита да усетиш чукването по него, това беше знак, че съм хванал нещо. Нещо, защото се е случвало да хвана я жаба, я змия... Най-голямата риба, която хванах, беше петкилограмова щука, изглеждаше ми като акула. Имам снимка с дядо и неговият най-голям улов - дванайсет килограмов сом. Със сома бяхме еднакви на ръст.

- Непрекъснато споменавате реката. Какво означаваше тя за вас?

Не коя да е, а най-голямата река, дълга почти 3000 км и на места дълбока до 30 метра. Да, тя наистина има изключително емоционално значение за развитието на характера и формирането ми като личност. Ежедневието ми беше свързано с нея - величествена, мощна, въздействаща и страшна. Водата е сила, влече, отнася, иска те. Не можеш да нагазиш два пъти в една вода, тя изтича покрай теб. Като реката на времето. Като живота...

Запомнил съм един надпис, издълбан на чешма: Камъкът е по-траен от нас, а водата е вечна.

Дунав е най-яркият ми спомен от детството. Бях малък, всеки ден ходех с дядо за риба. Реката изглеждаше страховита и опасна, но и привлекателна. Тя ме искаше, водата ме теглеше и мамеше, приласкаваше ме и ме носеше, а с нея се носеха и мечтите ми. Помня корабите, едни идваха незнайно откъде, други отиваха незнайно къде... На всеки от тях пътувах и аз, с моите копнежи и блянове.

За първи път се качих на кораб, когато бях на шест години. За детските ми представи бе цял град - с магазини, заведения, къщи за живеене, детски площадки. На палубата имаше люлки. Една ме удари и ми счупи два зъба. Голям плач беше. Слава богу, не останах щърбав...

Умея да плувам и обичам да плувам. Островите по поречието от Гарван до Силистра ми бяха познати - и българските, и румънските. Те са райски кътчета от градините на Бога - с гъста като джунгла растителност, с прекрасен, бял от слюдата пясък, населени с най-различни животни и птици.

На един от тях имаше езеро, в което съм ловил риба. Същият има и по-романтично значение за мен - водех гаджетата на плаж там. По онова време карах мотора на баща ми - руско чудовище, ИЖ 350 кубика. Отивахме на брега на Дунав, срещу пет лева някой от казаците рибари ни откарваше с лодка до острова. И там, в уединение и тишина, сред екзотичната природа, се отдавахме на плажен нудизъм. По времето на тоталитаризма нудизмът си беше престъпление, а ние просто бяхме млади търсачи на приключения и емоции.

Водата ме обича. И аз я обичам. Зарежда ме. За мен тя е магия. Моят рожден елемент.

Плувам добре, владея кроул, бруст, бътерфлай и гръб. Имам грамота за маратонско плуване на 10 км по Дунав, бях едва 7-ми клас. Класирах се на шесто място сред петдесетина плувци на възраст от 14 до 50 години. Аз бях най-малкия участник.

Като студент участвах на турнир по плуване в 50 метров басейн. Състезавах се на финала с момче от последния курс, беше як, с една глава по-висок от мене. Въпреки това го победих. Състудентите ми само дето не ме хвърляха на ръце. От тоя ден колежките ме гледаха с по-други очи, а жените в моя живот значително се увеличиха.

Бях на международна бригада в Унгария, в град Егер, ходехме всеки ден на плаж на плувния комплекс. Имаше студентки от ГДР, всички до една бяха добри плувкини. Спечелих им симпатиите, бях единственият, който владееше бътерфлай - най-тежкия и най-трудния стил. Нарича се още "делфин", изисква много енергия и гъвкавост.

- Кои са спомените от детството, които ви носят радост и до днес?

Човек винаги се връща към спомените си, особено от детството. Много от въпросите на бъдещето имат отговори в миналото.

Давам си сметка, че в по-ранни години пазех и хубави, и лоши спомени, макар че хубавите доминираха. А сега, на прага на 60-те, вече пазя само хубави спомени. Игрите и побоищата в махалата, плуването по язовирите и Дунава, скитането по островите, бракониерството, изобщо близостта с природата никой друг не можеше да ми даде. Бях тръбач, на детските лагери свирех "чорба-каша" и будех децата. Имам много награди за художествено слово, рецитирах от най-ранни детски години до края на студентството.

Едно лято отидох да видя баща ми, вече беше останал сам. Отивахме да мелим ярма за животните и срещнахме моята учителка по литература Найда Енева. Тя ме подсети за следната случка. Като ученици често ни водеше на излети край реката. Веднъж, докато се разхождаме, стигаме до корабче, закотвено на десетина метра до брега. Аз набързо се съблякох по плувки и скочих безразсъдно във водата. Качих се на палубата, изревах победоносно, после се хвърлих пак във водата и излязох. Бях щастлив и горд, все едно съм извършил някой подвиг, въпреки че получих за награда два шамара от нея. Енева тогава призна, че е преживяла най-страшния момент в кариерата си, тъй като е мислела, че ще се удавя. Не знаеше, че мога да плувам.

Баща ми имаше надуваема военна лодка с гребла. През студентските години, когато се връщах през ваканциите, я вземах и заедно с Иван, едно съседско момче, си правехме експедиции по поречието на Дунав. Хващахме автобус до село Гарван или до село Ветрен, на 30-40 км западно от Силистра, пускахме се по течението, спирахме на всеки от живописните острови или сред заливните гори по брега, ловяхме риба, раци, беряхме водни лилии, търкаляхме се по горещите бели коси от пясък. Разучавахме гнездещите там редки водни птици, доближавали сме пеликаните, имаше цели колонии ибиси, чапли, корморани, червеногуши гъски, диви патици, виждали сме по островите диви прасета, сърни и елени, зайци, лисици, водни змии. Най-многобройни и най-шумни бяха птичите колонии на островите срещу езерото "Сребърна". От 80-те години шлюзове го свързват с реката, така остава пълноводно през цялата година.

Сещам се за още една комична случка. С моите приятели от махалата откраднахме рибарска лодка и се спуснахме по течението на реката. Когато излязохме на брега, собственикът ни подгони и аз не успях да си взема дрехите. Скрихме се в конопената нива, която стигаше до дигата. Конопът беше с височина два метра. Изгубихме се. Наранени и ожулени, след часове балтаене, накрая успяхме все пак да излезем на пътя. Аз чисто гол. Дадоха ми един потник, привързах се някак и така прекосих цялото село. Голям срам брах тогава, сега като се сетя и ме напушва смях.

Родителите ми забраняваха да ходя сам на реката, притесняваха се за мене. Баща ми имаше навик да ме заплашва така: "Много внимавай, ако се удавиш, ще те пребия от бой!“

- Интересувате се от историите на градове, на родове, на древни паметници. Вероятно още много неща сте научили за родния край, който очевидно е оказал силно въздействие върху формирането ви като родолюбив българин...

Чингиз Айтматов не случайно казва, че детството е зародиш на съвестта и зародиш на личността. Това е възрастта, в която се оформя характерът и личността на човека. После следва само шлифоване, но не и кой знае какви промени.

Името Айдемир за първи път се споменава през 1548 година в османски регистър за войници с български имена. По това време е било ленно владение на санджак-бея. По-късно се среща и като Ая Тимур и Ай Тимур. На турски език значи желязна луна (ay demir). Предполага се, че през средновековието е съществувало бойно укрепление, крепост във формата на полумесец.

Но има и друга версия, различна от тази, на която аз съм по-голям привърженик. От старогръцки език "Аyios“ значи светец, а "Демир“ е съкратено от Димитър (като Патлейна при Велики Преслав, което идва от името на Свети Пантелеймон). Всъщност Св. Димитър е моят закрилник и това съвпадение никак не е случайно, за него говори и проф. Анчо Калоянов в предговора на моята книга с коледарски песни "Милим Божне ле, коладе ле". Етимологията подсказва, че в землището на селото е имало място (аязмо, манастир, църква), покровителствано от солунския чудотворец. Най-вероятно при възвръщането на християнството в Дръстър след покръстването на българите през 866 г. Свети Димитър да е унаследил мястото на Свети Дазий. Свети Дазий, просиял в Дуросторум, е един от ранните мъченици за вярата, който през 303 г. бил посечен, защото не пожелал да участва в езическите кронии (сатурналии), предходници на нашето коледуване. Същността на новогодишните празници се е състояла в следното - жителите на града избирали по жребий едного помежду си за “цар" на крониите, позволявали му да люби която пожелае от жените на Дуросторум през петдесетте дни на неговото “царуване", след което му отсичали главата, изпращайки го при техния бог. Паметта за този жесток обред е съхранена в българската песен за падане на царството на цар Костадин, която е една от моя сборник с коледарски песни. Според проф. Калоянов в по-пространните варианти, записани пак от североизточните краища, ритуалното посичане се извършвало при “извори-кладенци". Навярно такъв извор или кладенец в околностите на Дуросторум се е намирал в землището на най-близкото селище до укрепения с яки стени град. Впоследствие, в съгласие с практиката при християнизацията, предишното езическо култово място се е оказало под закрилата на посечения тук Свети Дазий. Известно е, че мощите на мъченика били погребани в една от градските църкви, а през VІІ в. нападенията на авари и славяни принудили жителите на Дуросторум да напуснат града заедно с ценната реликва и 13 века мощите се съхранявали в италианския град Анкона. През ноември 2003 г. най-тържествено са върнати в Силистра.

През 1915 година румънски археолози при проучване на римските крепости между Дуросторум и Трансмариска (Тутракан) под село Айдемир попадат на римски път в близост до брега на Дунава, бил е с ширина 8 метра. Имало е останки от римска пътна станция - mansio. Днес, сто години по-късно, няма и следа, всичко е останало под водите на реката, тъй като българският бряг постоянно се подкопава. Останки от пътя могат да се видят само през юли-август в години, когато нивото на реката рязко спада. В самото село до една от чешмите са намерени мраморни колони от римско време. В началото на миналия век в района на селото е било открито съкровище със сребърни монети от времето на Иван Александър. Майка ми, докато копае лозе на Карабурун беше намерила сребърна тетрадрахма на Филип Македонски. Чувал съм и за други такива находки на различни места в землището на селото.

Айдемир е сред малкото селища в Южна Добруджа, където от средновековието до днес без прекъсване живее старо полянско население. Поляните са славянски племена. В едно от своите пътувания акад. Любомир Милетич споменава, че в Айдемир, освен местното население "гребенци", след 1828 г. има преселници стари хърцои от село Каба кулак (днешното село Ушинци) и село Хърсово, Разградско, балканджии и македонци от село Кара арнаут (днес село Голям извор, Разградско). Хърцоите са поклонници на прабългарския бог Хърст, който съответства на иранския бог Хорст (Слънце), тачен и от близките до прабългарските племена алани. Името на Разград всъщност идва от Хръсград, така е записан в османския регистър на пастирите скотовъди от 1573 г. Коренното население гребенци (ерлии, както се наричат местните) се смята, че е от времето на Второто българско царство. То спада към т.нар. гребенско-елийско население. Отличава се и по носиите, и по говора. Докато не се сдобият с три-четири деца, младите невести забраждат на главите си червен гребен, който е като гребена на петела, а отзад на кръста запасват пищимал (набрана широка престилка с червен бордюр по края). Иначе гребенци казват "шорц" на престилката, "ялашник" на издълбания камък, в който се сипва храна на животните, "чурелче" на забрадката, "чуканясах" означава измръзнах, "чувен" е съд за готвене със заоблено дъно, а пъстрите очи са "чакърести". Гребенци има и в съседните села Калипетрово, Алфатар, Сребърна, Ветрен, Попина, Гарван. Баба ми Цвята е гребенка от Попина. Отвъд Дунава, по крайдунавските села към Калараш (срещу Силистра), Олтеница (срещу Тутракан) и по-навътре към Букурещ също има гребенско население. Олга, кръстницата на баба, живееше в Олтеница.

Сведения за Айдемир дава и Юрий Венелин, който в своите записки за пътуването си из Добруджа през лятото на 1830 г. отбелязва, че в селото са живеели и молдовани. За наличието само на християнско население в Айдемир говори назначеният през 1841 г. "мухбир" (служебно лице немюсюлманин, посредник между раята и османските власти) в селото. В документа се отбелязва, че в селото са регистрирани 150 къщи.

През 40-те години на миналия век селото се казва Княз Хесенски, в памет и признателност на княз Александър Батенберг, син на германския принц Александър фон Хесен-Дармщад.

- Има ли разлика в представите ви за Айдемир във вашето детство и днес?

Централната част на Айдемир се състои от четири махали - Арнаушката, Алмалийската, Средната и Кабакулската махала. И в четирите има преселници от другаде. Алмалийците са от Румъния, от село Алмалии, заселени през 1940 година, когато Добруджа се освобождава от румънска власт. След Крайовската спогодба румънците прогонват българите от Северна Добруджа да се върнат в границите на България. Тогава са дошли от селищата по Дунав нагоре до Констанца. Имаше хора от Тулча, веднага се сещам за бай Георги Тулчалията, приятел на дядо, пушеше и кашляше като дърт циганин.

Преселниците в Арнаушката махала са християнско население от Албания с български корен и потекло. Но пък Милетич твърди, че са македонци от Костурско. И аз мисля, че има право. Те имат изключително интересен говор, върху който съм писал в университета курсова работа по диалектология при проф. Байчев. Арнаушкият диалект носи много от белезите на югозападните български говори. Ако ви кажа едно изречение на арнаушки, повече от сигурен съм, че няма да можете да го преведете: "Айде барай троха на одънди“. Всъщност означава: "Хайде иди (отмести се) малко по-нататък“. Или пък: "Веште идин пънт ут туа дън минувати." Ще рече: "Друг път от тука да не минавате". Или:"Тий съ смейт двата". "Двамата се смеят". Те и днес говорят с голяма и малка носовка, използват назалните съгласни. Казват бънда вместо бъда; вънжи вместо въже; грънди вместо гърди; гълъмби казват на царевицата; кънделка на къделята; мънгла на мъглата; прънт за прът; пъмпук на пъпа; трънти значи побягна (търти да бяга); удънди ще рече оттатък, отвъд. Гландъм значи гледам; панда - педя; йандър - едър; мансу - месо; йензик - язик; панта - пета.

Много яко "акат", по това също се отличават от местното население. Казват срада вместо среда; пасна вм. песен; трава вм. трева; масту вм. място; кону вм. коня; а корна значи скубя. Интерес предизвиква вмятането на "й" обикновено преди "н" в думи като: идейни - ядене; къмпейни - къпане; дробейн - дробен, залък; курейн - корен; кучейн - кочан, царевично стебло; ризейн - резен и т.н. На сватовете казват сфатуфте. На орехите - уреи. Хойт значи ходят. На някои думи трудно се хваща значението заради необичайните окончания - инъ (за несв. глаголи), - иништъ, - ина, - чина, - чанта (за мн. ч. на същ. от м. и ср. род), например сицинъм - дърпам силно; флигинъм - влизам; игништъ - агнета; мънжиништъ - мъже; кучиништъ - кучета; тилчина - телета; йеричанта - яренца.

Арнаутите са компактно население, които идват със своите обичаи и традиции. Например коледарските песни в моя сборник "Милим Божне ле, коладе ле" не са техни, те имат други, които са много различни и се отличават от нашите. Дошли са от село Кара арнаут, днес Голям извор (старо име Арнауд), намира се на река Война (с ударение на ό) в землището на община Самуил, пак Разградска област. А там пък се преселили от Костурско още през ХІV-ХV век. През 20-30-те години на миналия век са имали 8 казана за ракия, представяте ли си какво пиене е било за село от 200 къщи. Но е имало също и дъскорезница, и мелница. Селото е било вакъф на великия везир Рустем паша. Никой не можел да премине през него с подкован кон и ездешком. Ползвало се със специален статут, жителите му не са били ограбвани и измъчвани от турците. Няма друго село в Лудогорието с толкова голяма интелигенция при такъв малък брой жители.

Средната махала, от която съм и аз, са балканджии. Тя е разположена между Арнаушката и Кабакулската махала. Зная, че хората са дошли от Разградско, а преди това от Балкана. От баща ми съм чувал да наричат възрастните хора "вариклечковци“, защото си варели месото с пилафа на клечки. Те идват от Котленско, оттам се изселват още през турско време в днешното село Ушинци, Разградско (старо име Кабакулак). Чувал съм още, че вариклечковци били търговци, прекарвали стока от едната страна на Балкана до другата, от Южна България в Северна и обратно. Когато керванът спирал да почива, слагали общ казан на огъня и всеки си бучвал на клечка месото, което си носи за из път, за да познава коя е неговата мръвка по клечката. Аз зная от нашите ядивото "Курбан вариклечковци" с овче месо, лук, моркови, сол, черен пипер, магданоз. В етимологичния речник думата "вариклечко" е обяснена като скръндза, циция, стипца. Човек, който вари много пъти едно и също месо, забучено на клечка, колкото да подмазни яденето. Човек, който гледа своето, не дава и не мисли за други.

Дали е така, не мога да кажа, не се сещам за скръндзи и циции в Средната махала... В нашата не, но в Кабакулската махала имаше фамилия Пинтиеви, от тур. пинтия - скъперник, стиснат човек.

- Какъв е родът, от който произхождате вие?

Моят род е Градеви - по името на моя пра-пра-прадядо Градю от Кабакулската махала. Въпреки че от прадядо ми Атанас, който купил земя и преместил домочадието в Средната махала, е тръгнал прякора "Памукови“. Още от млад е имал бяла като памук коса, оттам идва Памуков, което се предава после на дядо, на братята му, на баща ми, на мен, изобщо родът става Памукови. А преди това сме били Градеви. В Айдемир е имало Дядо Градева чешма и Дядо Градев мост, но за съжаление, не са запазени. Аз като журналист съм се подписвал под някои материали с псевдоним Димитър Градев или Виктор Градев - взел съм името на малкия ми син и на старейшината на рода. Не знам дали всъщност дядо Градю е основател, но дотам съм стигнал - седем поколения назад. Навярно дядо Градю е преселник през 1829-1830 г. по време на руско-турската война, наречена Дибичката, завършила с подписването на Одринския мирен договор (14 септември 1829 г.), когато започнала най-голямата изселническа вълна към Бесарабия, Влахия и Молдова. Според същия договор Силистра и близките села около града оставали под руско управление докато Османската империя изплати репарациите от войната с Русия. Именно тогава в тоя край са дошли и са се заселили много хора от Разградско, бягайки от турците.

Не е толкова стар родът ми, нито пък толкова аристократичен. Сещам се само за кмета на Айдемир около 1970 година Драган Георгиев, който е от Градевите. Дано някой да се заеме по-сериозно с тези проучвания и да продължи започнатото от мен. Направих родословно дърво до дядо Градю, иска ми се един ден да бъде завършено. В Библията, която пазя вкъщи, на последните страници пиша имената, датите на раждане и смърт на всички, като съм започнал от дядо Димитър. В тази Библия ще бъдат вписани, надявам се, моите внуци и правнуци.

В Кабакулската махала преселниците идват от Каба кулак, Разградско. Това село, днес наричано Ушинци, е на 7 км източно от Разград, на главния път Русе-Варна. Близо до него е римският град Абритус, а самото село съществува още по времето на траките.

В Айдемир е имало килийно училище още 30-те години на ХІХ в. В селото е учителствал Илия Блъсков, един от известните книжовници по онова време в България. Църквата "Св. Троица" е строена преди руско-турската война през 1828-1829 г. В нея се пазят два свещника, направени от дулата на руски пушки, хората ги наричат "руските свещници", пазят се многобройни ценни ръкописи, сред които и пергаменти. Камбаната също е подарена от руски войни. В тази църква са кръщавани и са се причастявали предците ми, аз, сестра ми, големият ми син (и то още през социализма, когато беше забранено...). Баба Цвята беше много набожна, тя ме водеше по празниците със себе си.

Айдемир е бунтовно село. Не като Перущица, Панагюрище и други от по-миналия век, ами от по-ново време, от времето на социализма - хората се разбунтуваха и отказаха да бъдат квартал на Силистра. Това стана през 70-те, след чешките събития. Искаха да е село, защото, откакто стана град, западна. Всички пари от самооблагането отиваха за благоустрояването на Силистра, а в Айдемир нищо не се правеше. Това беше причина хората да се противопоставят и не искаха да се примирят. За друг подобен бунт не знам. И наистина го направиха отново село. Сега вече всичко е застроено, между Айдемир и Силистра е промишлена зона.

Казвам Силистра и си давам сметка, че не би трябвало да говоря само за Айдемир, за мене и двете са родно място, в живота ми са свързани в едно, като матрьошки, едното се съдържа в другото. В детството ме водеха на панаир в Силистра, баба Цвята почти всеки ден беше на пазар, продаваше грозде, плодове и зеленчуци, вземаше ме с нея и по цял ден обикалях града и се разхождах в Дунавската градина. Още не бях записан на училище, веднъж баба не искаше да ме вземе, кой знае какви причини е имала жената, накара ми се, качи се на автобуса и ме остави на спирката в центъра на Айдемир. Не е предполагала какво ще направя. Хукнах разплакан след автобуса. Тичах по шосето чак до консервената фабрика и винпрома, това са около 6 километра, вече влизам в града. Видя ме бати Борис, син на вуйчо Тодор, шофьор на камион, позна ме и ме качи в кабината при него, прилъга ме да ме повози, та ме върна, иначе можех да се изгубя. Или да ме открадне някой, знам ли. Или пък, недай боже, кола да ме удари. Закара ме вкъщи и ме предаде цял-целеничък на дядо, майка и татко бяха на работа. Размина ми се това приключение без пердах, нашите сигурно са били по-доволни, че не ми се е случило нещо лошо.

После, като тръгнах на училище, вече сам ходех в Силистра на куклен театър. Още като ученик се записах в Школата за художествено слово при читалище Доростол. Спортувах гребане и плуване. Завърших механотехникума. А след университета, вече бях семеен, дадоха ни общинско жилище, три години живяхме в Силистра. Тогава беше чист и тих град с бели хубави къщи, в архитектурата се усещаше връзката по Дунава с Европа и Румъния. Късно през социализма възникна квартал Триъгълника с високите блокове, но той е почти извън града, на изхода за Добрич и Варна. Имаше и летище с директна връзка до София, полетът беше 50 минути, билетът струваше 22 лева отиване и връщане. На театър съм ходил в София със самолет... По Дунава пътуваха големите речни пътнически кораби "Александър Стамболийски" и "Георги Димитров", а по-късно метеора до Русе, Свищов и Видин. Още е пред очите ми прекрасният изглед откъм Дунава на белия град с мощната крепост над него, когато се връщах с кораб или с метеора от Русе. По онова време наричаха Силистра Бялата Хавана.

- Проявявали ли сте по-задълбочен интерес към историята на Силистра?

Забележителна е историята на Дуросторум-Доростол-Дръстър-Силистра. Градът е свързан с римските императори Траян, Марк Аврелий, византийските Юстиниан, Йоан Цимисхий, Василий ІІ Българоубиец, с българските царе Симеон, Самуил, Ивайло. Бил е епископски център още в ІІІ-ІV век, една от най-старите духовни крепости на България, митрополитски център още от покръстването.

Римският град Дуросторум е основан през 29 година, дотогава е бил тракийска крепост. Император Траян премества тук един елитен легион от Панония. През І-ІІ век е бил най-главният град на провинция Мизия. А император Марк Аврелий обявява Дуросторум за самоуправляващ се римски град - муниципиум. Тук е роден спасителят на Рим, наричан още "последният римлянин" - пълководецът Флавий Аеций. Той е бил три пъти консул на Рим, днес длъжността съответства на министър-председател. В паметна битка в Северна Франция успява да победи хуно-българската армия на Атила. В края на ІІ век император Диоклециан възстановява града, превзет и ограбен от племето "карпи", поселено в източните Карпати. В Дуросторум пребивава и император Валент по времето на Първата готска война. При Юстиниан градът процъфтява и получава името Доростол. Малко след това го превземат аварите и много от знатните жители се преселват в Анкона, Южна Италия. В края на VІІ в. Доростол, след това Дръстър, е владение вече на Първата Българска държава. През 895 г. цар Симеон е разбит от маджарите и се оттегля зад стените на добре защитената крепост Дръстър. А през 927 г. митрополитът на Дръстър е провъзгласен за пръв патриарх на България. Самуил освобождава града от византийците и до 1000 г. Дръстър често е негово седалище. След това отново е завзет и става административен и военен център на Подунавието, простиращо се от река Тимок до морето.

По това време Дръстър е голям град с чисти и широки улици, богати и многолюдни пазари, а хората заможни и живеят в изобилие, както пише арабския пътешественик Идриси. В края на ХІІІ век Ивайло е обсаден и почти цяла година отстоява крепостта от византийците. 100 години по-късно Иван Шишман е принуден да предаде града на турците.

Под турско робство Силистренският санджак се простира от морето до централна България, в него влизат девет български града - Силистра, Варна, Анхиало, Месемврия, Карнобат, Айтос, Велико Търново, Разград, Русокастро, и два града отвъд Дунава - Аккерман и Килия.

В началото на ХІХ век Силистренската крепост е обсадена от руски войски под командването на княз Багратион, а малко след това в Силистра влиза генерал Кутузов с войските си. В друга руско-турска война през 1829 г. крепостта отново е превзета, този път от генерал Дибич Забалкански, като градът остава руско владение до 1836 г. с комендант и кмет капитан Георги Мамарчев. По това време украинският учен Юрий Венелин изкарва няколко месеца в Силистра. Султан Махмуд ІІ превзема отново града през 1837 г. и възлага на немския инженер Фелтке построяването на укрепителен пояс от фортове и редути, сред които и крепостта Меджиди табия. И още нещо знаменателно - по време на Кримската война руските войски отново обсаждат силистренската крепост, в битката участва и великият руски писател Лев Николаевич Толстой. През 1871 г. силистренци готвят въстание срещу турците начело с Филип Тотю, което така и не избухва. По-късно, през 1876 г. четата на Таню Войвода минава Дунава, но е разбита. В крайна сметка като военно присъствие турците напускат завинаги Силистра през 1878 г.

За съжаление, остава свободна едва до 1913 г., когато през Междусъюзническата война Румъния окупира Южна Добруджа. Съгласно Букурещкия, а после по Ньойския договор цяла Южна Добруджа минава под румънско владичество. Какво изтърпяват добруджанци в продължение на двадесет и осем години, те си знаят. По време на Първата румънска окупация (1913-1916 г.) Силистра става префектура на новия окръг Доросторум в румънското кралство. Първата работа на префекта е да закрие всички български културни институти и училища и да конфикскува имотите им. Българите скриват книгите от библиотеката и евакуират Силистренската гимназия в Русе. Две години по-късно тайното място на библиотеката е открито, жандармерията изземва и изгаря книгите. През 1916 година румънците отвличат 25 000 българско население - мъже, жени, деца и старци. Изкарват ги насила от къщите, не им дават да вземат покъщнина, с конете газят по тях, разстрелват на място. Обезлюдяват цели села. Натоварват ги на конски вагони и ги депортират в Молдова. Вагоните са открити, откъдето минат през населени места румънците ги замерят с камъни, има убити още по пътя. В Молдова ги вкарват в концлагери под открито небе, живеят в дупки под земята, като животни. Работят на румънските чокои без пари. Мнозина умират от издевателствата и терора, други от болести и глад. След години, когато оцелелите се връщат по родните места, намират къщите си ограбени, обрасли в гюрлюк, превърнати във вълчи бърлоги. Още пазя записки от дядо, който е бил в Молдовата. Той разказваше с горест и болка за изстъпленията на румънците.

По-късно, през 20-те години, властта приема закон, според който изземва една третина от българските земеделски земи, за да оземли румънските колонисти и цинцари. Ето пример за държавно разбойничество. Южна Добруджа се освобождава едва в 1940 година по силата на Крайовската спогодба като последствие от създалата се муждународна нетърпимост срещу Румъния. Но тогава пък румънците обезбългаряват Северна Добруджа. Според спогодбата е трябвало да се извърши размяна на населението - румънците в България да се изтеглят в Северна Добруджа, а българите от Румъния в България. Румънците натоварват насила нашите сънародници от Кюстенджа, Хърсово, Тулча и др. на влака, и ги прогонват в България. А това е изконна българска земя, хората са родени и отраснали там, дедите им са родени там, принуждават ги да изоставят къщите и строените от тях църкви, гробищата с гробовете на близките им. Заграбват имотите им, за да ги дадат на румънските колонисти от Южна Добруджа. И на всичко отгоре България трябвало да плаща репарации 1 милиард леи на румънците, уж за строителството на пътища и други, които били извършили през годините на робството. А те нищо не са строили, само са ограбвали и малтретирали хората. Затова добруджанци посрещат през 40-та година българската войска със сълзи на очи, с венци и цветя, с хляб и сол.

Този румънски геноцид и до днес не е признат. А вина носят и Европа, и Русия. За румънското робство беше забранено да се говори и пише до 1989 година. А сега вървим едва ли не ръка за ръка в Европейския съюз. И от време на време румънците пак проявяват нагли териториални претенции, какъвто беше случаят с газопровода "Южен поток" в Черно море. Или за острови по Дунава.

Това е друга тема, по-добре да не я продължаваме. Но не бива да допускаме като българи да нямаме памет за робството... То е не само история, а и болка. Болка, която ние, потомците, още носим.

- Сигурно познавате добре историческите и културни паметници на Силистра?

Римската гробница е една от впечатляващите реликви на града, датирана от началото на ІV век, по времето на император Константин І. Намира се в югоизточната част на града, където е античният некропол на Дуросторум и се смята за уникален и емблематичен паметник на късното антично изкуство от българските земи. Предназначена е за заупокойно жилище на римски патриций. Тя е правоъгълна, със сводест таван и изпълнена с напълно съхранени фрески, чийто цветове са толкова свежи, сякаш току-що стенописани. Господарят на гробницата - знатен римлянин, и до него съпругата му, облечени в пищни одежди, са изобразени в почти естествени размери, а около тях са разположени девет фигури, навярно слуги. Над тях са изрисувани два пауна, които пият жива вода, символ на вечния живот, от голям камперус (ваза). Единият от прислужниците, с външни черти на гот, подава на господаря червена хламида (плащ) със златна фибула. Сводът е изписан с характерни декоративни фигури, съдържащи флорални мотиви и фауна, присъща на римските провинции от Северна Африка и предна Азия, а също и ловни сцени.

Гробницата е паметник със световно значение, без аналог в късноримската империя, единствен по рода си в късноантичната епоха. През 2008 г., когато бяхме в Силистра с Владо и Лили Яневи и поета Сашо Серафимов за честването на моята 55-годишнина, директорът на Археологическия музей Иван Бъчваров отвори гробницата специално за нас и ние имахме шанса да я разгледаме и да чуем от него подробности, които друг надали знае. Беше преживяване, което не се забравя.

Крепостта Меджиди табия е друг исторически паметник, също емблематичен за Силистра. Издига се над града и е удивително добре запазена. Строена е от принудително събрани 300 българи, майсторите от Дряново, а каменоделците местни, които после били заточени в Анадола, за да не издадат тайните на крепостта. Подобна съдба има и комендантът на строежа Али паша, извикан в Цариград и обесен по същите съображения. Проектът е на немския военен инженер Хелмут фон Молтке, който по-късно става началник щаб на немската армия. Преди освещаването крепостта е посетена от султан Абдул Меджид, на чието име е наречена. Крепостната стена има формата на шестоъгълник с височина 8 метра. Пред нея има ров, широк 5 метра и дълбок 2-3 метра. От крепостта тръгват тайни подземни тунели, които излизат на ключови места в центъра на града. Днес тя се държи от концесионера Валентин Петков - набор, служили сме заедно. Все ме кани да отида при него в творчески отпуск, щял да ми осигури една бойна кула с изглед към Дунава и Румъния, обзаведена с бюро, легло и мобилен интернет, да пиша там, в уединение. Той е и уредник, и екскурзовод, негово дело е музеят в самата крепост. Докара и пет-шест оръдия от Плевен, Велико Търново и Шумен. Завъдил е цяла колония костенурки. Потокът от български и чуждестранни туристи не спира. Понякога тук снимат филми, играят театрални представления, организират се концерти и други културни прояви.

Ето защо съм проявявал любопитство и интерес към историята на Силистра, на Айдемир, на Добруджа. И продължавам да проявявам. Накъдето и да се обърна, все има какво да разкажа.

Не знам, не съм сигурен дали бих се заел да напиша историята на Айдемир, макар че много пъти съм бил близко до това решение. Може би ми е липсвал някакъв външен подтик. Трябва да призная, надявах се от кметството да ми възложат, но никой не се сети да го направи. Явно, няма да съм аз, дай боже, друг да я напише.

- Проявявате забележителен интерес към родния край. Освен историята, има ли нещо друго, което да ви е заинтригувало?

Освен за родовете в Айдемир, за историята на отделните махали, съм се интересувал и от местния диалект. Не че оттам е тръгнал интересът ми към родния език, но когато прогледнах като студент по филология и усетих богатството на езика, това предизвика много голям интерес у мен към различните диалекти и към етимологията на самите думи. Освен за арнаушкия диалект имам курсова работа и за топонимията в Айдемир, за имената на различни местности, тълкувал съм откъде идват и какво означават. Например Лунгата е с румънски корен, означава дълъг тесен канал, провлак. Намира се в източната част на Търница - по-малко оточно езеро след езерото Сребърна. Името Търница идва от "търлица" и има формата на терлик (терлица). Курткулак е долината на вълците, от "курт" (тур.) - вълк и "кулак" (диал.) - дол, долина. Там наистина имаше вълци. Имахме голяма нива в тази местност, доста е отдалечена от селото, дива долина. Имахме и бостани, спал съм в колибата заедно с леля и татко да пазим дините, да не ги оберат, когато узреят. Чувал съм вълците да вият през нощта, много страшно вият, тъй че от малък нося вълчия вой в себе си. Когато пиша за вълци, този вълчи вой винаги го чувам.

Кълнежа е друга местност, в която имахме лозе. Това лозе дадоха на дядо, след като му взеха земята, лозята в Търница, добитъка и всичкия земеделски инвентар. С това лозе съм израснал, с дядо го гледахме. Наблюдавал съм как го подрязва, помагал съм, затова и аз мога да режа лозе. Набивахме хареки, така казват в моя край на коловете. Копал съм. Пръскал съм. С дядо направихме колиба, сковахме и голям чардак на една череша - висок 5-6 метра, като се кача горе и пред погледа ми е цялата долина. Земята в Кълнежа беше благословена от Бога, много плодородна - каквото бучнеш, кълни, пониква, и оттам - кълнеж. В смисъл на "кълн“, а не на клетва. Мислех, преди да издам най-новата си книга "Световъртежи“ - едно от работните й заглавия беше "Кълнежи“. Но точно тази двойственост на думата ме отказа. Иначе много хубаво заглавие, но носи друг нюанс. Божествено място - цялата долина тръгва от местността Дебелата върба, минава през Големия язовир, а от него се проточва през цялата долина малко бистро поточе и се влива в езерото Сребърна. Равнината от двете страни на рекичката е ливади, южната стръмнина е обрасла с гора от буки и липи, а северната с лозя, има салкъмени горички, а като се прехвърли хребета, започва голямата гора. Храсти, диви круши, пчелини. А долу на равното, от двете страни на реката - люцерна. Черен път пресичаше цялата долина, тревата избуява по средата на коловоза. И като избуи и люцерната, става едно наситено зелено, спокойно място... Рекичката ромоли едва-едва, тънък ветрец просвирва в камъша (тръстиката) и папура. Беше много красиво, имаше много животни и птици. В гората буките и липите се извисяваха сякаш до небето - не мога да обгърна стволовете им. Като дойде демокрацията, се оказа, че имаме тук 6 декара наследствена гора по линия на майка ми. След демократичните промени я получих по документи, непосредствено до нея построиха манастира "Св. Богородица".

В тази гора съм бродил и съм хващал птици, катерил съм се по дърветата да видя - това гнездо чие е, дупката в дънера на кълвач ли е - държал съм в шепи малки птиченца голишарчета и дребни яйчица. Яйцата ги разпознавам - те имат различна големина и пъстрота. Всяко си е само за себе си, според пилето - курчеви (на кафяви петна, луничави) на пъдпъдъка, сивобелезникави с кафяви точки на чучулигата, синьо-зелени с тъмни петна на гарвана, бледолилави на кадънката, бели с надлъжни резки на хайдушката гарга, бели на кълвача, бели с червени петна на попаяка...

Залагал съм примки за язовец, по нашия край го наричат борсук. Думата е диалектна, но е интересно, че на руски, киргизки, татарски е все "борсук", навярно е със старобългарски произход. А на турски е "порсук". Веднъж един се беше хванал, беше овършал голям алай (от тур., кръг, колело). Идваше да яде грозде. Беше се пречупила телта и избягал с примката на шията. Този случай съм го разработил в новелата "Кълнежа“. Язовецът има много специфична, остра миризма. Опасен е, ако срещне човек, който му препречи пътя, се хвърля на слабините му и хапе. Това го знам от дядо. Ако отвориш чувал в чатала си скача право в чувала, така се лови най-лесно.

Години след това, като отида в Кълнежа, и все се оглеждах да не изскочи някой борсук да се хвърли на чатала ми, пък аз съм без чувал...

Всичко съм описал с голяма любов и това, явно, се чувства. Проф. Славчо Иванов, когато рецензира първата ми книга, беше отделил специално внимание на тази новела.

Сещам се за една история с дядо. Както върви по пътеката към гората, която пресича люцерната и реката, някой го чука по рамото, той се обръща и вижда голям колкото него смок, изправен на опашката си. Явно и смокът се е изплашил, защото е отпрашил по пътеката - ей така, изправен на опашката си, едва ли не. Дядо ми и той хукнал... Наистина ще да е бил голям, много се беше уплашил дядо. А той не се плашеше лесно. После баба го води да му леят куршум. Точно тази случка съм я втъкал в сюжета на новелата, но не с дядо, а с друг герой, прототип на един приятел на баща ми - Илия Велев се казва. Заедно играеха в танцовия състав, а той имаше история с една сребърченка, та се чудеше жена му как да си го върне. Подочух от баба, че му връзвала, докато спи, червен конец на ухото. Това сега изглежда наивно, но тогава е ангажирало съзнанието ми и съм го пренесъл във времето, и съм го описал в "Кълнежа". Смокът съм описал, бай Илия - да ми прости, че му споменавам името, също и язовира.

На този язовир - Големия, сме бракониерствали с баща ми. Имахме едно среднощно приключение - бяха изпуснали шлюза и водата беше спаднала, много плитко беше станало, а е пълен с шарани, и то големи - по 4-5 кг. Виждат се гърбовете им, пляскат с опашки по водата, излизат да пасат трева не на пасажи, а на стада. Много е изкусително това. През нощта - с една пласа, яхваме ИЖ-ето и отиваме. Няма луна, няма джан-джун наоколо, нищо не се вижда, ние влизаме във водата и започваме да теглим пласата. Пласата е мрежа, дълга 7-8 метра, с корк отгоре и оловни тежести отдолу, с пръти в краищата. Боже, такава тиня, такава дълбока тиня - до чатала! Не мога да си движа краката. Три дена после страдах от мускулна треска. Баща ми се справя, но той е мъж, а аз още момче, ученик бях. А едни шарани наоколо щуреят... Останали 50-60 см вода. Тези големи шарани минават покрай мен като прасета, чувствам ги как се отъркват в тялото ми. Така яко блъскат мрежата - ще я скъсат! Вдигаме я нагоре, но е трудно да я задържа, пълна е с риба. Не можем да я изкараме на брега. Това бракониерско приключение още го помня, все ми е така живо пред очите. Явно, сме били в голямо напрежение да не дойде пазач, те ходеха въоръжени по онова време, водоемите бяха общинска собственост. Сега са частни и е още по-затегнат режимът. Тази бракониерска жилка - открай време я имам.

- Сега не ходите ли да бракониерствате?

Имам приятел в Пловдив, генерал от запаса, няма да споменавам името му, води ме на лов понякога и ми дава пушка, той има няколко. Стрелям по яребици. Кучетата вдигнат ятото, изтрещят няколко пушки, паднат няколко птици и ловците викат: Ей, писателят ги удари всичките... Нали съм аджамия, юркат ме. По заек съм стрелял. По прасе още не съм, нито по сърна. Не знам дали бих могъл да стрелям по сърна. Той все ме хайка да ходим на лов и сигурно пак ще отида. Друго е сред природата, сред полето, в гората още повече. Общуването с тия сърдечни хора от ловната дружинка е много приятно - научавам разни истории. Особено като седнем да се черпим, докато разпределят улова, тогава тръгват едни сладки мохабети, та се връщам препълнен. Признавам, ловен билет нямам, така че тези мои набези са си чисто бракониерство.

Но да се върна към Кълнежа. Имаше такъв случай - жена беше убита. Каруцата с конете се обърнала и я затиснали ритлите, а те имат остри шишове да задържат сеното - един от тях се беше забил в нея. Това също съм го вплел в новелата. По-късно разбрах, че е любовна история и така тя стана по-цветна. Има ли жена, има ли любов - нещата стоят по друг начин, а и написаното е по-вкусно.

Сещам се пак за змиите, виждал съм и съм държал в ръце риза на змия, след като си е сменила кожата. Ходихме веднъж на язовира и оттам тръгнахме с няколко момчета до нашето лозе с чардака да го нагледаме, да хапнем грозде. Пресичахме една гола поляна, явно сме подплашили някакво змийско гнездо, като хукнаха едни змии надолу към реката - гъмжило - толкова много. Една мина през краката ми - жълта и люспеста, огромна, а ние сме боси. Нали разбираш какво преживяване е да мине през краката ти тази змийска гмеж? Ето такава тръпка, ако изпиташ, няма как да я забравиш.

Помагах на дядо да пластим сено в балтата. Вдигам пластовницата с желязната вила, отдолу се измъква един голям смок, около метър и половина. Уплаших се, пуснах сеното, смокът се шмугна към мен, аз отскочих и замахнах. Убих го с вилата. Дядо беше далеч и докато разбере какво става, аз се бях справил. Просто не мислиш в такъв момент, всичко ти идва инстинктивно. Чувството за самосъхранение очевидно е заложено в човека.

Много водни змии съм срещал в ямите по Дунава, из които съм ловил риба. Плуват малко на верев, с винтообразни движения. Някои от тях хапят, но не са отровни.

Имам и други изживявания... Като ученик, майка и татко на работа, дядо отива по свои работи, мен ме изпращат на лозето в Кълнежа. Да го пазя от птици, от животни, от крадци. И тръгвам пеша от Aйдемир, по главното шосе през Татарица, покрай стопанския двор, пресичам гората, прехвърлям баира, спускам се и стигам до лозето. По онова време толкова обичах книгите, че четях през целия път, включително и през гората. На чардака по цял ден чета и това ми беше приятно. Не ми тежеше да пазя лозето - аз четях през цялото време.

А когато не четях, скитах по долината с Робър. От малко кутре израсна с мен. Не си спомням намерих ли го или някой ни го подари. Дадох му име по една книга, в която се разказваше за куче на име Робър. Беше ме впечатлило. Това куче стана много голямо, много едро. После аз влязох в казармата, а нашите нямаше какво да го правят и го дадоха на помпената станция на Дунава, помпиера го гледаше. Той му сменил името, вързал го на синджир. Аз не бях се връщал 18 месеца от казармата и като си дойдох, отидох да го видя. Беше станало едро не като вълк, а като магаре, беше ме страх да приближа. Но когато го извиках, ме позна. Подви опашка и аз се престраших... Изправи се на задните си крака, сложи лапи на раменете ми и ме близна по лицето. Беше станало колкото мене. Човек изпитва много голяма емоция към животното, когато му е предано, когато му е вярно. Като се замисля за неговия живот, къде е отишло, сменило е стопанина, но е запазило спомен за предишния си сайбия. Очевидно има не само памет, а и чувства.

От баба съм чувал, че конете сънуват. Когато ни ги взеха, остана само едно конче, Делю му беше името, като порасна, дядо започна да го впряга - после и него секвистираха. Когато то почиваше, похризваше, докато спи, баба казваше, че сънува. Този момент съм го втъкал в романа "Тарпани“. Имах идея книгата да се казва "Сънища за коне“, но Радичков издаде "Спомени за коне". Много са близки, не върви някак.

Има още една интересна местност, в която сме имали ниви - Скрипца. Дори хората с имоти там и те не знаят какво означава името, просто никой не се замисля върху произхода и значението на думата. А мене ме глождеше, беше ми интересно какво значи тази или онази дума, правил съм проучвания, разни справки, ровил съм по речници и енциклопедии. "Скрипца" значи "пачи крак“ и идва от румънски. А защо "пачи крак“? Защото местността, гледана от птичи поглед, е такава, че върви един дол, който се разделя после на три, точно като пачи крак

Караборун е "черен баир“ (тур. karaburun), защото е висок и общо взето винаги изглежда мрачен. Възправя се на запад от Татарица. Там е имало наблюдателница от римско време, вижда се голяма част от Дунав - от Силистра, през Айдемирската низина и Сребърската балта, чак до Ветрен. Много стратегическо място, с голяма видимост и на запад, и на изток, засича се всяко движение по реката в периметър около 30 км. Днес там има триангулачна пирамида. Наоколо са намирани римски монети

Пряуда е ниска част в Балтата, гьол с дължина около 150 метра, с пътека (брод) за преминаване на добитъка през водата; пряко през водата означава. Затона пък е дълъг към 500-600 м и широк 50-60 м канал, намира се между дигата и брега на Дунава, между заставата (имаше граничари на времето, когато границата беше действаща) и Железния бряг. В сърбохърватски, чешки, беларуски и полски zaton значи "речен разлив", "място, удобно за риболов с мрежа", "плитчина", "застояла вода", а от румънски език значението му е "зимен рибарник". С баща ми и дядо ми тук сме хващали риба с кошове и мрежи, щуките бяха големи като кросно, а шараните като прасета... Някога са спирали рибата с плет.

А Девнята е кръгла и дълбока дупка с изворна вода, с диаметър 50-60 м. Думата има индоевропейски произход (dhewna) и значи извор. Има предание, че водата идва от балкана. Един чобанин си изпуснал гегата в една балканска река, където водата се губела, и тя излязла тука, в Девнята.

Тютюнлик се нарича големият остров на Дунава, овчарите са прехвърляли стадата с лодки, там са правели кошари и са нощували. Не знам какво значи името, както не знам какво значи името и на другия остров - Чайкипе.

Името на местността Сергечито вероятно произхожда от думата sürgü (тур.), която значи резе, мандало. Мястото е затулено, сякаш заключено, само от едно място се влиза. Като Дядо Гергьовия алчак - гориста кулачка, пълна с дивеч, намира се в Кълнежа. Думата алчак е заемка от турски език, alçak е ниско място или долина с ниска гора, храсталак. Също и Вишналча - долината на вишните. Сусурлука е мочурливо място (от su на тур. - вода) близо до землището на село Ламбриново, а Ортаборун - средно възвишение, среден баир.

Кованлъка и Кованлъците също е турска дума (kovanlik) - значи пчелин, пчелините. Близка дума е Колоанлък, Колоанлъците, ще рече около анлъците, като анлък е образувана с метатеза на звуковете "н" и "л", т.е. алнък - граница, синор.

Каркъма е местността, в която стрижат овцете, идва от турската дума kirkim. Стрижат и ги къпят още и на Бънюва чешма.

Друга местност е Габрица, намира се на източния бряг на езерото Сребърна. Склон, обрасъл с габърова гора. Преди да ни дадат в Кълнежа, там имахме лозе, по цял ден гонех птиците край брега, навлизал съм с каик навътре в езерото, да наблюдавам пеликанските гнезда на кочките (плаващи торфени островчета, обрасли с туфи тръстика). Пеликанът е великанска птица. Тежи 15 килограма, размахът на крилете му стига до 3 метра, а човката му е като корито, с торба към шията, побира 5-6 килограма риба наведнъж. И мучи като крава. Яйцата му са големи колкото два мъжки юмрука, сини на цвят. Виждал съм и къдроглави, и розови, държал съм такава птица в ръцете си...

- Какво ще ни разкажете за хората от селото? С какво ви впечатляваха?

Причудливи прякори има по нашия край, на някои така и не можах да проследя произхода им, нито да ги разгадая. Например Гергуша, Доданката, Калъна, Каспара, Шумолито, Шомолчето, Шалавира, Шелмата, Топлю, Тришката, Томбуя, Чилибона, Щифанака. Но пък знам, че Бурунсуза е с голям нос; Камбура, Камбурчо е гърбав; Милтара е войник (от рум.); Пойраза е студен зимен вятър, северняк; Чилингира е ковач (тур.); Кузлуджана - от с. Кузлуджа, Румъния; Флатаряна - от с. Алфатар (с метатеза); Каракаша е черновежд; Калмука - вечно сърдит, начумерен; Кескина - лют, резлив (за човек); Базиргяна е търговец (тур.); Гиджука - с отрязана опашка. И т.н.

Без да се увличам повече, само ще спомена и някои по-особени думи, не за друго, а за да се усети езиковото богатство на местния диалект. На дивисила айдемирци казват лющян; на големите греди на тавана - кириши; на хулигана - пергиш; на пуяка - коркой; киптар е кожух без ръкави; възланца - възглавница; скомен значи стол; хател - юрган; на леглото казват пат; на лавицата - кивгир; на бълхите - бъхли; а на синята слива - бърдачка; вилицата е фъркулица; кратицата е правоъгълна тава; икинлик - нивята; смрадлика е тетрата; вратига на белия равнец; звъника на жълтия кантарион; млечка на радиката; изтравниче на овчарската торбичка; тлъстига или тлъстица на тученицата.

Имам една новела в книгата "Световъртежи“ - "Катранкуш“. Малцина знаят, че катранкуш по нашия край казваме на пчелояда. Голям е между кос и гълъб, и е с много красиво оперение. За мен тя е най-пъстрата птичка, която се среща в България - с блестящи зелени пера, преминаващи в синьо, жълта гушка с черна ивица, в иризиращи, подвижни цветове. А като разпери крилата - отдолу те са друг цвят - карнеолови съм ги нарекъл, червено-кафяви. Много интересно пее, сякаш подвиква горе в небето, или по-скоро подсвирква. Едно гроздовидно подсвиркване. Аз го различавам, като ходя на вилата, щом чуя катранкуш в небето и казвам на този, с когото съм: "Ето, това е катранкуш“.

Катранкушът живее в дупки, издълбани във високи, недостъпни ярове. С момчетата от махалата сме ходили на лов за птици в такива пропасти или трапове, високи или дълбоки, с отвесни стени. Качвахме се един върху друг, за да можем да стигнем, или се спускахме с въже отгоре, за да се докопаме до тях. Живеят в колонии, дупките им са пълни с остатъци от пчели, оси. Хващали сме катранкуши колкото да им се порадваме, после пак ги пускаме. Такава пъстра птица много рядко ще видиш отблизо, пък аз съм я държал в шепите си. Същинско съкровище. Наричат я още "царско пиле“.

Нямаше кой да спре момчешките ни лудории. Ние се движим на тайфа, днес отиваме да ловим катранкуши, утре ще отидем за лисици, друг ден за таралежи. Или за змии. Или за костенурки. Ял съм супа от костенурка, яйцата им са светло жълти, колкото орехи. Ходехме в гората да избираме чаталчета за прашки. Или да играем по дърветата, прехвърляхме се от дърво на дърво, като маймуни. Ходехме да крадем череши. Крадем, в смисъл, да хапнем, а не да пълним торби с череши. Също и грозде. Не че вкъщи няма, но когато съм с тайфата, не мога да не отида - приключението е примамливо. Дини също сме крали и са ни гонили пъдарите по бостаните, но ние, нали сме млади, бягаме по-бързо от тях. Стреляли са по нас с английска сол.

Днес, връщайки се назад, от позицията на възрастния, виждам колко пакости и какви опасни, а и абсурдни неща съм правил. Сега не бих ги вършил, друг човек съм, с друго мислене, но тези неща тогава, на ония години, са били привлекателни, авантюристични. Сладостта на приключението с нищо не може да се замени.

Друго увлечение от младежките ми години е археологията. В землището на селото са намирани сребърни монети от времето на Иван Александър. Излизали са и римски находки. На брега на Дунава, на Железния бряг, имаше остатъци от римски стени, попадал съм на съдове, множество чирепи. През римско време там е имало пътна станция за смяна на конете. Точно на това място съм намирал монети, медни и бронзови, от Рим и Византия. Вече бях студент, едно лято ходих да търся къде беше това находище, но така и не го открих. Ландшафтът беше променен, беше засадена тополова гора. Но иначе в детството и по-късно през студенстските години съм скитал с приятели по брега на Дунава от Силистра до Ветрен да търся монети. Имам няколко класьора, голяма част съм събирал оттам, пазя ги и до днес.

- Мислили ли сте да ги даритете на някой музей?

Сбирката ми е любителска. Виждал съм колекции - чувстваш се малък, като ги гледаш. Частни, с множество златни и сребърни монети. Има нумизмати, които събират само римски монети или само Византия, или само България. А аз нямам един завършен период с всички монети, които са издавани. Например от българските нямам единия сребърен лев от 1916 г., а от освобождението насам той е най-ценният. Тъй че колекцията ми, ако може да се нарече така, не е претенциозна. Повече от един апартамент едва ли мога да купя с нея. Шегувам се, разбира се...

За мен е ценно преживяването, познанието, страстта, емоцията, докато съм събирал тези монети.

Когато купихме жилището на ул. "Богомил", където живеем сега, извиках моя приятел от Силистра Валентин Петков да го боядиса, той разбира от тия работи, а и да погостува. И понеже знам, че събира монети, му подарих римски сребърни денари - Домициан и Комод. Пари за бояджилъка нямаше да вземе...

В края на 60-те и началото на 70-те години излязоха на мода дънките. Вървяха с долари или марки, продаваха ги в корекомите, или пък шофьорите на тирове ги търгуваха на черна борса. Моите първи дънки бяха марка "Levi Strauss", с името на създателя на дънките, живял в Сан Франциско, Калифорния. Много е любопитно как се сдобих с тях. Познавах от Силистра едно момче, Пламен се казва, продаваше дънки на черно, баща му пътуваше в чужбина. Дънките бяха скъпи по онова време, аз нямам пари, но имам стари монети. Питам Пламен може ли срещу стари монети да купя дънки. Може, но да са златни, едва скланя. Викам си, тоя иска да ми одере кожата за един чифт панталони. Нямам злато, но сребърни имам, казвам. Колко? Ами донеси една кесия. Кесията голяма, не е като днешните найлонови кесийки, събира 3-4 кг, че и повече. Нося аз на другия ден една кесия, пълна със сребърни монети. Малко са, казва Пламен, донеси още една кесия. Няма как, искам дънки, друго не ме интересува. Събрах половин кесия и тръгнах из махалата да търся още. От тоя малко, от оня малко напълних още една кесия и се сдобих с дънки. Днес като помисля какъв глупак съм бил, идва ми главата да си отрежа... От сърцето ми още капе кръв... Колко монети съм прахосал, цяло съкровище, и то не само български, а и сечени римски, византийски... За едни дънки... А иначе, каква радост за кокошия ми мозък, по цял ден се оглеждах в джамовете вкъщи, толкова голямо огледало нямахме... Баща ми се присмиваше, какви скъпи панталони нося, но той не разбираше колко много значеха те за мене. Ученик бях в механотехникума, в първи курс, 1968-ма, бях първия от класа с Levi Strauss.

Бях отявлен фен на Бийтълс. Кой като мене!

Едно лято майка намери антична монета на Филип Македонски - тетрадрахма. По-голяма е от днешния един лев, близо двайсетина грама, чисто сребро. Намери я в лозята на Караборун - най-високото възвишение между Татарица и езерото Сребърна. До триангулачния знак на върха има римски път, имало е наблюдателница там, вероятно е било седалище на военен пост. Веднага се похвалих на приятеля ми Сашо Боев, той ми е консултант. Опита със зъби тетрадрахмата да провери дали не е фалшива. И тя се отчупи. Беше мека, много висока проба сребро.

Стана ми тъжно. Цялата еуфория от преживяното се стопи на мига. Слепихме я някак и реших да питам в Археологическия музей дали ще я вземат. Откупиха я за 300 лева, добри пари тогава. Което означава, че тетрадрахмата на Филип не е елементарна находка.

- Тогава ли започнахте да събирате монети? От кога е тази страст?

От детските години. Просто започна с любопитство, което по-късно се превърна в хоби. Обикаляхме по разкопките със Сашо Боев, той работеше към Археологическия музей. Беше по-вещ от мене, много се интересуваше, четеше. Сигурно не е случайно, че голямата му дъщеря по-късно завърши археология. Това беше постоянна тема на нашите разговори и изобщо на нашето приятелство. Всяко лято скитахме по Дунав, щом спадне водата и се открие брегът. Не познавам друг човек, който да слуша всеки ден бюлетина за нивото на река Дунав в 15 часа и 15 минути по Българското национално радио. Той и днес продължава да го слуша.

Една година - вече бях в Пловдив и ходех в Айдемир само по време на годишния отпуск - по стар навик се разхождам по брега на Дунава и гледам, рибарите са изкарали нещо от реката и го блъскат в камъните, да разберат какво е. На пръв поглед някакъв много особен камък. Обаче не е камък, а кост - голяма колкото тухла четворка, и тежка около 4-5 кг - с насложени плоски кости. Стори ми се прелюбопитна находка. Рибарите с готовност ми я дадоха, бяха загубили интерес към нея. Донесох я в Пловдив и отидох при Илко Басамаков, директор на Природонаучния музей. Той каза, че е зъб от мамут. Рибарите го бяха изкарали с мрежите от дъното на Дунав, водата през този август беше много спаднала. Илко предложи да го купи за музея, беше по-голям екземпляр от експонатите, които имаше. Отказах, въпреки че ми предложи 5 000 лв. Една жигула струваше 6 100 лв. Чунким, както казваше майка, да го бях продал този зъб...

Тогава работех в Клуба на дейците на културата. Държах трофея в кабинета - беше ми голяма гордост. През 1991 г. напуснах, станах журналист. Беше бумът на вестниците. На моето място дойде друг човек. След седмица отидох да си събера нещата. Мамутският зъб беше изчезнал.

- Често ли се прибирате в родния край?

Все по-рядко. Майка почина през 98-ма, десетина години след нея си отиде и баща ми. Сега там е само леля Данка, сестра на баща ми. И нейните деца се разпиляха - по-малката дъщеря е в Канада, голямата в София. А от страна на майка в Айдемир са нейните сестра и братя - леля Дека, вуйчо Стоян, децата на вуйчо Тодор и вуйчо Атанас, които са мои първи братовчеди.

Със сестра ми продадохме бащината къща. Като не живее никой в нея, тя се руши, лозите от асмата и паяците я бяха превзели. Беше подивяла. А беше хубава къща, с голяма градина, лозе, овощни дървета, с голяма асма отпред, с цветни лехи на двора, всичко имаше... Сега имам само гробовете на близките...

- Цялото семейство ли живеехте в нея?

Цялото седемчленно семейство - татко, майка, аз и сестра ми, баба и дядо, и лелка, преди да се задоми. Имаше седем стаи - четири горе, където живеехме ние с лелка, и три странични, северни, пристроени откъм пътя, с кухня и стая с пруст, това е преходна, междинна стая, там живееха баба и дядо. Долу, в приземието имаше сопсол, това е също стая за живеене, пруст и маза, която беше и зимник, и изба. Отделно имахме пишник, самостоятелна пристройка в другия край на двора, по-малка къща с две стаи с оджак и келфан (соба), отпред с кьошк (веранда). Лятно време с дядо и баба спях на кьошка, на открито, котката спеше в краката ми. Пишника го събориха, когато разширяваха улицата, казва се "Зелена морава" и води към гробищата, към Генков кладенец на юг и нагоре през пръстниците на изток към Каркъма. Другата улица, откъм север, я прекараха през нашата градина, плевникът и част от имота остана от другата страна. Един по един всички от фамилията си отидоха, ние се разбягахме, аз в Пловдив, сестра ми в София... В годините постепенно къщата осиротя, накрая баща ми остана сам. Събра се с една жена от Силистра, поживяха малко заедно, но той се разболя и Господ го повика. Когато след това видях къщата, тя не беше същата - беше подивяла от самота. Тогава се съгласих да я продадем.

Сестра ми настояваше, тя все още живееше в Силистра. Има две деца, момиче - хубавицата Елена, носи името на майка, и момче с царско име - Симеон. Надявах се племенниците като пораснат, като създадат семейство, някой от тях да пожелае да се върне в бащината къща. Не би.

В деня на продажбата, преди да тръгна, влязох в стаята на нашите. Да се сбогувам. Поговорих си с къщата за последно. Поисках прошка, че я изоставям.

Взех си сбогом... И се разплаках.

Така се разделихме.

В пиесата "Куче в банята" имам един монолог на финала, в който казвам: Къщите са като хората - идват и си отиват...

Нашата къща още не си е отишла. Имаше късмет, човекът, който я купи, се оказа добър стопанин. Когато ме поканиха в Силистра и ми честваха 55-годишнината, отидах да я видя. Беше я стегнал, с нови порти към пътя, лозето беше окопано, асмата подрязана, здравецът на майка в двора беше нацъфтял... Помолих новите стопани да ми дадат от здравеца. Ходих и до гробището, винаги го правя, когато пътувам нататък. Запаля свещ, поговоря си с близките, помоля се Бог да даде мир на душите им... И чувствам как напрежението се оттича от мене. Взех по една шепа пръст от гробовете. Занесох ги на вилата, дядо Иван, на Венера баща й, ми даде ключовете преди две-три години. Двамата с него сме я строили - два етажа, две стаи горе и две в приземния. Между Брестник и Куклен е, в полите на Родопите. Засадих здравеца, хвана се. Смесих пръстта с другата.

Така пренесох Духа на мястото.

Сега това място го обгрижвам. Овладях асмата, насадих още лози. Направих морава, бих сонда за вода. Искам да стегна стаите за живеене и там да пиша. Вилата нарекох "Венера".

- Майка ви и баща ви какви хора бяха, с какво се занимаваха?

Майка се казва Елена Стефанова Атанасова, и е от рода на Паловите, от Арнаушката махала. Има Палова чешма в махалата, голяма, с два чучура, мисля, че е строена от дядо Стефан, баща на майка. Тя беше в лозарска бригада на ТКЗС-то, после стана животновъдка, работеше в краварник. Беше много работлива, въртеше къщата, градината и двора, работеше и имотите, които имахме - лозя, бостани, царевица частно ползване, което ни се даваше от ТКЗС-то. Нямаше умора. Цял живот работа - от тъмно до тъмно, така съм я запомнил...

Баща ми се казва Иван Димитров Атанасов, големият ми син носи трите му имена. Беше механизатор в ТКЗС-то. Караше трактор "Болгар", ореше и пръскаше лозята. Иначе - най-добрият танцьор на селото, ръководеше танцовия състав в читалището. И певец, знаеше много народни песни. И дядо, и баща ми бяха големи рибари. Преди да влезе в ТКЗС-то, с дядо се занимаваха със земеделие - работеха 100 дка ниви, лозята в местността Търница бяха 10 дка, имаше лятна къща там и зло куче на име Берко - много съм слушал за него. Израснал съм с домашни любимци - винаги сме имали куче, котка. Винаги сме гледали животни, дворът беше голям. Имахме кошара с овце - петнайсетина, поне две прасета, две-три кози, крава, два чифта коне, по-късно магаре, бостани - спомням си, че сме носили дини, колкото котли големи.

Любимо занимание на дядо беше лозарството, ашладисваше много сортове и правеше хубаво грозде. Другите може да нямат грозде, защото годината не е била добра, но той имаше. И правеше най-хубавото вино в махалата - наливаше по два тона, по няколко чешита - червено, бяло... И всичко се изпиваше, ново със старо не се засичаше. Напълни каната и щом някой мине по улицата, го кани да пият по едно. Вкъщи на масата винаги имаше кана с вино, без значение дали е на закуска, обяд или вечеря. Когато му взеха целия имот и прибраха добитъка, отказа да влезе в ТКЗС-то и го обявиха за кулак. Не е бил най-богатият, но беше заможен. После все се ядосваше, че не е могъл да прозре събитията и да продаде земята, за да купи къщи в града. Съжаляваше, че е послушал баба ми и не е продал нивите.

Освен че беше добър стопанин, дядо беше и много луда глава. Беше пехливанин - на всички събори, борби където имаше, той участваше. Беше среден на ръст, як и набит, с дебел врат като на Дан Колов. И ги тръшкаше наред. Спомням си, около 1960 г. е било, когато строяхме нова къща, по обяд в мъжки разговор с първия майстор Марин Жабов - много едър мъж, с една глава по-висок от дядо - от дума на дума се хванаха на бас кой е по-голям пехливанин. И се вкопчиха един друг насред градината, едва ли не на живот и смърт. Другите мъже в кръг около тях ги окуражаваха - истинска схватка между двама борци в тежка категория. Дядо тогава тръшна бай Марин, победи го с туш. И аз бях много горд.

Разказвал е как се е борил с мечка. Който и мечкар да минеше по нашата улица, той го канеше вкъщи и черпеше, караше го да пусне мечката да го гази за здраве. А се е борил с мечка на панаира в Силистра за 100 хил. леи награда. Било е през румънско, преди 1940 година. Баба и дядо знаеха румънски, бяха ходили на румънско училище, майка и татко също разбираха. Винаги, когато искаха да си кажат нещо скришно, говореха на румънски.

Дядо разказваше много колоритно за борбата с мечката. Била голяма, черна карпатска мечка с бяла дамга на гърдите. Излиза един моканин и мечката като го ударила с лапа, той се прескундил (претърколил). Излиза друг - мечката и него тръшнала. Победила и третия, и следващия. Докато си почивала, изпила 12 бири. Тогава дядо излязъл да се бори с нея. Тя като го наближила, се изправила, вдигнала лапи горе и изревала, тогава и той вдигнал ръце и също изревал, но тя не се впечатлила. Пристъпвали така един към друг, дебнейки се, в последния момент дядо смъкнал ръцете и я хванал през кръста, тя се дръпнала, той я стиснал за пъпа, напънал я назад, тя отстъпила, опряла гръб в клетката и започнала да вънчи от болка, да вие като куче. Мечкарят като видял зора едва можал да изтръгне дядо от нея, разтървал ги и признал победата. Спечелил тогава 100 хил. леи, черпил къде когото свари по кръчмите и пак останало, та купил за конете чисто нови хамути с пискюли, юзди с гердани, палдъми и дизгини с бронзови украшения.

Чувал съм хората да говорят за него, че бил голям бабаит. Власите имали страх да минават по нашата улица, той ги преследвал и ги биел. Където срещнел влах, го спуквал от бой. И те не му оставали длъжни, но му имали страха. Наистина луда глава. Баба, като се разсърдеше, го наричаше джелатин, ще рече лош, жесток...

За разлика от него татко беше благ и весел човек. С булгарчето ореше лозята - същите, които ни взеха в ТКЗС-то. В Айдемир учителят Сава Панчев първи купи телевизор, след него Маджара, беше магазинер, третият беше баща ми. Махалата се събираше вкъщи да гледа фолклорни концерти и мачове. Говоря за 60-те години. Един от първите в Айдемир направи локално парно, зимата се разхождахме по потници вкъщи. Беше, ако не най-добрия, един от най-добрите танцьори в Айдемир. Имаха страхотен състав, бяха известни в цяла България. В началото на 50-те години Филип Кутев на няколко пъти го е канил да отиде в София, да влезе в неговия състав, но баща ми отказал. Не можал да се раздели с конете. После, като се развиха нещата по тоя начин - взели са ни и земята, и конете - съжаляваше, че не е приел поканата. Има златни медали от няколко събора на народното творчество в Копривщица. Самият той повече от 30 години беше хуожествен ръководител на танцовия състав в Айдемир. Пееше много хубаво, вкъщи винаги имаше гости - много често идваха негови приятели. Събираха се и пееха, свиреха - акордеони, гъдулки, кавали имаше. Ходеха да коледуват заедно. Спомням си с много хубаво чувство за тези събирания, сигурно оттогава съм заобичал фолклора и мисля, че той живее в мен, имам сетива за него.

Майка също танцуваше - беше танцьорка в танцовия състав. Тя работеше в лозята, после в животновъдната ферма, докато се пенсионира. Готвеше невероятно вкусно. Можеше от нищо да направи манджа. Върне се от работа, откъсне два домата, две чушки, някоя друга бамя, патладжан, сложи ги в тигана и готово. Още преглъщам за нейните гюзлеми и кердушки. И се облизвам за печено пиле с картофи... Да не говоря колко риба е изчистила. Ял съм кюфтета от хайвер. Тя и разточваше, опитвал съм да правя като нейната баница, ала не става. Или като нейния лобудник, тиквеник... Правеше и чудесни сусамки, виненки, топки, по празниците ни глезеше с торта. Плетеше и шиеше много хубаво, вкъщи беше пълно с карета и ковьори, везани от нея. Доеше овцете и козите, кравата също, хранеше животните, копаеше градината, грижеше се за цветните лехи, кършеше лозето, поливаше доматите и чушките. Тя поддържаше къщата и дворния имот с градината, не беше никак малък - четири декара и нещо... Беше изключително трудолюбив човек. Ударник, снимката й беше в алеята на славата.

Изобщо от родителите си, като се замисля, си спомням работа, работа, работа и пак работа - всеки ден, от сутрин до вечер. Умееха да се веселят и когато можеха, го правеха, но и много работеха. Трудът доминираше в техния живот.

- Какви бяха отношенията със сестра ви?

Сестра ми се казва Недялка, носи името на кръстник Делю. По мое настояване, преди още да тръгне на училище, започнахме да я наричаме Нели. Тя е с шест години по-малка от мен. Завърши гимназия, после института в Силистра с български и френски език, после университета във Велико Търново българска филология с английски език, после италианска филология в София, макар че говореше италиански още в гимназията. Владее и руски - изобщо е полиглот. За разлика от мен, аз учих малко немски, малко английски, малко руски, но не мога да кажа, че владея поне един от тях.

Завърши, по моя препоръка, школата за художествено слово на Мариана Ковачева към читалище "Доростол" в Силистра. Беше дълги години в кръжока към читалището. Стана национален лауреат по художествено слово на конкурса в Поморие, посветен на Яворов.

Беше актриса няколко години в Силистренския театър, после, като настъпи кризата в българския театър в началото на 90-те, стана учителка. Ако някой от нас е наследил талант от родителите ни, то тя е наследила пеенето. Пее още от малка. Има прекрасен глас. Все се надявах, че ще кандидатства в консерваторията в София, но като че ли тя не го желаеше достатъчно силно. Италианските песни са й любими, на събирания винаги пееше. Пяла е и като певица със състави по заведения. Другото, за което винаги съм й се възхищавал - завърши курс по парашутизъм и има към 50 скока. С това вече направо ме тръшна. Уважението ми към нея нарастна неимоверно. Изкара една бурна любов със Стефан Йорданов, ожениха се и имат две чудесни деца. Елена завърши в Гърция, а Симеон се готви да кандидатства с английски език. Той впрочем наследи таланта на майка си, много добър рецитатор е, има няколко награди от участия в конкурси. От пет години живеят в София, тя е учителка по английски език, дава уроци по италиански и английски.

- Според вас семейната среда ли създаде обстановката за развитието ви като талант?

Струва ми се - да! Леля Йорданка, на която аз казвам нежно и с обич лелка, има голям принос за любовта ми към литературата.

Все типично български имена имаме - дядо Димитър, баща ми Иван, леля Йорданка, майка Елена, баба Цвята.

Лелка е тази, която се занимаваше с мен, тя ме учеше да чета, да рецитирам. От малък знаех наизуст много стихотворения, изпълнявах ги на семейните празници. Когато заколехме прасето за Коледа, мъжете сядаха на софра и мохабет, на прясна мръвка и пиене, и ме викаха да им рецитирам Ботев - "Хаджи Димитър“, "Борба“, "Моята молитва“. Даваха ми по някой лев за рецитала. Момчетата от махалата навярно са завиждали, покрай мен и те започнаха да учат стихотворения. Една необичайна надпревара беше кой повече знае найзуст, едни спонтанни рецитали вкъщи, на улицата... Колко красиви пориви сме имали!

Като ученик завърших Школата за художествено слово към читалище Доростол в Силистра. После, чак до казармата, бях в кръжока за художествено слово към читалището.

Явявал съм се на много конкурси и съм национален лауреат по художествено слово - имам грамоти и медали от конкурси във Видин, Перник, Русе, София. Не само индивидуално, но и като състав със кръжока.

По време на социализма тези неща се ценяха и ни канеха да изнасяме рецитали, пообиколих България тогава. Може би и затова кандидатствах във ВИТИЗ актьорско майсторство, където стигнах до четвъртия кръг. Но вече бях приет българска филология в университета във Велико Търново. По-късно през годините си давах сметка, било е за добро, че не можах да вляза във ВИТИЗ, тъй като много се промени животът, както и социалният статут на актьора. По едно време имаше пълна липса на интерес към театъра, празни салони. В киното - също. Тази криза, за щастие, е преживяна и салоните пак са пълни. Но не знам дали хората са се запитвали какво им е на тези души, които се занимаваха с театрално изкуство в тези години, как са ги преживели.

Любовта към художественото слово пазя до днес. Още знам наизуст Ботевите стихотворения "Борба", "Хаджи Димитър", "Моята молитва" и други. Знам също "Вяра" и "История" на Вапцаров, "Червените ескадрони" и "Йохан" на Смирненски, "Негово величество човекът" на Пеню Пенев... И понякога рецитирам.

Вкъщи много се четеше - и лелка, и татко постоянно носеха нови книги, които се обсъждаха, преразказваха се. Аз на много малка възраст съм прочел книги като "Бялата ръкавица“ и "Конникът без глава“ на Майн Рид. По-късно това се отрази и на мен - все още чета и няма ден, в който да не го правя. Децата ми също са четящи. Радвам им се, че купуват книги, макар че няма място в домашната библиотека.

Четенето е опасно, казва Салвадор Дали, но по-опасно е недостатъчното четене.

При мен четенето е любов. Любов към книгата, към словото.

От семейството съм прихванал не само любовта към литературата, а изобщо към фолклора и изкуството. Лелка се изявяваше в самодейния театър към читалището, татко водеше танцовия състав, знаеше много народни песни, от него научих коледарските песни, майка също играеше в танцовия състав. И сигурно не е случайно това, че със сестра ми рецитираме, тя стана актриса, после учителка, а аз - писател.

- Към кой писател още от малък сте изпитвали интерес?

На много голяма почит вкъщи беше Джек Лондон. Бяхме изчели всички негови книги, любима беше "Белият зъб“. Читателски празници имаше с "Мартин Идън", "Белю Пушилката", "Дивото зове". После Майн Рид - "Бялата ръкавица", "Конникът без глава", "Оцеола", "Белият вожд", "Квартеронката". Жул Верн - "Капитан Немо", "От земята до луната", "Децата на капитан Грант". Индианските книги на Карл Май.

Баща ми вечер след работа четеше на глас, тъй като тогава още нямаше телевизия, майка ми плетеше и всички слушахме. Беше домашна идилия. По-късно аз започнах да чета на глас.

Други любими книги бяха историческите - и баща ми, и дядо много обичаха историята и имаха чувство за патриотизъм, изповядваха това чувство и темата присъстваше постоянно, но никога натрапчиво, в техните разговори. Аз съм израснал с това чувство, нося го и до днес.

От българските автори Ботев на първо място - той беше на пиедестал, на всеки празник, по всеки повод се рецитираше. Знаех го наизуст не само аз, а и леля ми, сестра ми, баща ми също. Но с най-голямо уважение вкъщи се ползваше българската народна песен. Баща ми знаеше много песни и не само ги пееше, но и ги рецитираше. Много красота има в народните песни, много от душевността на българина, която се предава и на слушателя, и на певеца, който ги изпълнява. Баща ми съпреживяваше и песента, и танца, много артистично изпълняваше тези песни.

От българските автори още Йовков и Яворов бяха на уважение вкъщи, също и Иван Вазов.

- Мислите ли, че някой от тях ви е повлиял, така че да предопредели пътя ви, свързан с литературата?

Определено са повлияли за избора ми, за ориентирането ми към литературата. Смятам, че по-късно, вече като студент, когато преосмислих отношението си към литературата, много силно влияние ми оказаха Йовков, Емилиян Станев и Радичков. Тогава вече проявявах не просто любопитство към историите, които описват, а опитвах да разгадая магията как става едно литературно произведение, как се пише, как се създава, мъчил съм се да вникна зад редовете, зад сюжета.

- В каква посока ви отвя вятърът на съдбата след детските години?

До осми клас в училище бях отличник и бях рецитаторът на училището. След това, по стечение на обстоятелствата, влязох в механотехникума, за да продължа образованието си, тъй като баща ми смяташе, че трябва задължително да взема занаят - това е най-важното, пък другото щяло да се нареди от само себе си. Влязох "Студена обработка на металите“, иначе исках "Двигатели с вътрешно горене“, но същата година закриха тази специалност. Завърших техникума и съм доволен, че ми даде техническа грамотност, и до днес се оправям вкъщи за каквото се наложи. Не съм майстор, който разбира от всичко, но ремонтите ги правя сам.

През периода в механотехникума се занимавах усилено с художествено слово, слушах "Бийтълс" и това по някакъв начин ме балансираше.

Казармата изкарах във Варна. Исках да служа на корабите за три години, но при приемането един капитан ме дръпна настрани и ми каза да не се натискам, че е по-добре да остана две години, да мине бързо службата. Оказа се, че е бил прав и ми е дал полезен съвет. Аз бях воден от романтиката, от прочетените книги.

Взеха ме в щаба на флота, давахме наряди. Имам и любопитни преживявания. Това, което говорят за казармата, че е каляване на характера, не е много вярно, за мен е по-скоро загуба на време. Човек там преживява по-тежки моменти, които не всеки може да преживее лесно. Бил съм свидетел как много от момчетата, които бяха по-лабилни по характер, този режим ги пречупваше. Въпреки това не мога да кажа, че мразя казармата. Много приятелства съм създал там. Но никога не съм имал желание да пиша за нея.

Моят приятел Владимир Янев има една много интересна книга за казармата - "Големият хълм“. Много е хубава, написана с великолепно чувство за хумор. Аз не бих могъл да напиша такава. Той е успял да хване чара на всички простотии, които се случват там, и да го изведе. По едно време имах желание да я драматизирам, да направя пиеса и доста време я търкалях в главата си, но не успях да й намеря дамара. Така и не я написах тази пиеса.

Това, което разбрах в казармата, е, че не съм момче за изхвърляне. Като физически данни и устойчивост на характера бях от добрите, от будните момчета. Скъсваха ни да тичаме. Не бях най-добрият, но винаги съм бил в челната тройка, сред първите. Гимнастика, висилка, успоредка, коремни набирания - играех всеки ден, бях гъвкав и физически добре развит, което ми даде някакво самочувствие. По онова време, понеже поделението беше на брега на морето и местността се наричаше "Почивка", все едно сме на почивка. Бяхме заедно със спортната школа на "Черно море“ и с певците и музикантите на ДНА. Служил съм с Калуди Калудов - оперния певец. Той сутрин се разпяваше в умивалнята и стъклата дрънкаха, докато пееше. Бяхме охранителна рота, давахме наряд в щаба. Няколко момчета всяка сутрин се къпехме с ледено студена вода, това беше всеки ден, дори и през зимата. И всяка пролет на 22 март откривахме сезона, къпехме се в морето. Бях калèн. Но сега с оръжие да ме заплашват не бих влязъл сутрин под студения душ. И имам обяснение - от възрастта е.

- След изпълнената с емоционални моменти казарма как продължи животът ви?

След казармата работих по разпределение от механото, бях секционен майстор в текстилния завод "Добруджа“ в Силистра. Отговарях за 30 предачни машини и ги поддържах. Имаше много добри работнички многомашиннички. Още с приемането ми старите кучета ми скроиха номер - секционните майстори ме накараха да опъна ремъците, за да вървят машините по-добре, при което всички ремъци се скъсаха и трябваше да ги сменям. Това ми беше като урок за незнаещ и начинаещ. Беше голям провал и стана сеир, взеха ме за мезе още първия ден. Но после успях да се докажа и да спечеля уважението им.

В това време ходех в Кукления театър, имаше свободно място и ме навиваха да стана актьор. Даже започнах работа, но нямах вътрешната нагласа, не бях убеден, че това е моят път, иначе много обичам кукления театър.

Междувременно бях приет "Българска филология“ в Търново и заминах да уча.

- След студентските години настъпи ли по-сериозен етап от живота ви?

След студентството ме разпределиха в Силистра, взеха ме в Окръжния съвет за култура. Бях специалист по естетическо възпитание, отговарях за читалищата. Работих три години.

По това време се ожених за студентската си любов. Венера следваше френска филология. Имахме хубава, емоционална връзка. Бяхме влюбени. Идвах в Пловдив да й искам ръката. Тя беше четвърти курс, когато се оженихме, забременя и пътувах често до Търново при нея. Роди първия ни син в Силистра. Колебаехме се за името, дори помолих колегите от Окръжния съвет за култура на едно от събиранията да гласуват за Иван или Филип. Гласовете за Иван надделяха - така се казват и баща ми, и тъстът ми.

Междувременно успях да намеря работа в Пловдив - в Четвърти районен съвет за култура. И се преместихме. Венера беше учител по френски в Асеновград. Аз навлязох сравнително бързо в културните среди покрай навика да ходя по събития и да следя случващото се в културния живот. Много бързо се вписах някак си, докато влизането в писателските среди стана доста по-трудно. Не ме приеха веднага, в Пловдив има един особен, аз го наричам византийски консерватизъм, който трудно се преодолява. Но човек, ако му е писано и, ако е талантлив - не говоря за себе си, - в крайна сметка нещата се случват.

Станах член на дружеството на писателите, спечелих с първата книга наградата "Южна пролет“, това ми даде добър статут сред пишещите. Основател съм на един белетристичен кръг от онова време, в който се включиха все млади хора, с които станахме приятели - Валентин Георгиев, Красимир Димовски, Стоян Сукарев, Димил Стоилов, Иван Тропанкев, Стойо Вартоломеев - тогава беше критик, пишеше в списание "Тракия“, после стана редактор в издателство "Хр. Г. Данов", а днес е собственик на издателство "Хермес". Правехме ежемесечни сбирки в къщата Ламартин, в Алафрангите, в кръчмата Пловдив. Говорехме си за литература - всяка публикация беше празник. Или пък книга, тогава се черпеше за първи коректури, за втори коректури, за премиера.

Иначе непрекъснато, почти ежедневно общувахме в заведението "Кристал“ на Джумаята, до римския стадион. И не само ние, там ходеха актьори, музиканти, художници. Бях секретар на клуба на дейците на културата, отговарях за заведението - назначавах хора, издавах карти, въведох пиано, правех изложби, премиери. Изобщо бяха силни години за клуба, с много културни прояви, ако не всеки ден, то през ден.

Изглежда оцениха работата ми и ме дръпнаха специалист в Окръжния съвет за култура, отговарях за професионалните културни институти и творческите съюзи. Председател тогава беше колоритният пловдивски художник и сценограф Светослав Генев.

В продължение на тридесет и повече години съм непрекъснато в системата на културата. Не случайно познавам всички или почти всички творци на Пловдив. И те мен познават.

© Милена Видралска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.10.2013, № 10 (167)