ИЗ "ЕЛЕНА МУТЕВА (1829-1854). ЕДНО ЗАКЪСНЯЛО ЗАВРЪЩАНЕ"

Марина Младенова

web

В последния ден на моята кратка командировка ме извика директорът на Одеския областен архив Иван Александрович Хиони. В кабинета му стоеше непознатата за мене дотогава сътрудничка Лира Александровна Бодурина, скрита наполовина зад огромен тефтер, надълбоко изяден от мишки. Разтвори го и пръстът й се плъзна надолу по потъмнялата страница, озаглавена "Метрической книги на 1854 год. часть третья об умерших" - "Турецкоподданая Елена Стефанова дочь Мутьева, 25 лет", починала от "чахотка" на 25 април 1854 г. (ГАОО, ф. 37, оп. 3а, а.е. 151; копие в ЦДА).

Само 25 години живяла! Само 25! Аз знаех, усещах нейната младост и пишех на вяра. А сега нейните 25 години кротко лежат в ръцете ми, приковани от една бликнала сълза. Сълза, разляла се точно върху името, уголемила буквите и то става СтефаНОВА. Българско, съвсем по български написано. Смъртен акт. Инстинктивно ръцете ми галят оръфаната книга за мъртвите като самия живот.

Трепетът на вълнението като по верижна реакция докосна сътрудниците, напълнили вече скромния кабинет на директора, и ни свърза с невидимата сила на присъствието. Развълнуваният директор, Иван Александрович Хиони, се чуди: постоянно идват хора, всеки ден се откриват документи, но никога не е имало такова завладяващо вълнение.

Шестдесет такива книги имало преди войната, останали три! И при толкова малък процент на вероятност да се срещнем след 120 години с Елена Мутева!

"Погребалният ритуал е извършен в Петропавловската църква"?! Петропавловската църква е руска. Руска! Не разбират моето вълнение една стая руси и украинци, защото не знаят, че погребалните ритуали и на сестрата Теофани Мутева, и на чичото Евстати Мутев, и на по-голямата сестра Анна Мутева са извършени в гръцката църква "Света Троица". Гръцката, построена в 1808 г. И всички църковни служби са се извършвали на гръцки език! А Елена Мутева е преодоляла традицията на семейството и се е преориентирала към руската църква. Тя е направила завой - както и други одески българи. Едни по-рано, други по-късно.

Отбелязано е: "изповядал и приобщил протойерей Михаил Павловски" и по-късно вече погребалния ритуал извършил свещеник Йоан Глембицки с дяконите Василий Левитски и Михаил Петров (ГАОО, ф. 37, оп. 3а, а.е. 151).

В моя последен ден в Одеса, 7 август 1973 г., от архива, отново с таксито на къдрокосия младеж, пристигаме директно на мястото на Петропавловската църква. До нас, като изпратена от Бога, се изправи 68-годишната Александра Фьодоровна. Търсим мястото на разрушената църква. И тя ни заразказва колко висока и хубава била, втора по големина в града. Имало голяма градина с алеи и рози. Имало денем и нощем пазач за розите. Имало и дом, в който живеели свещениците. Страшно било събарянето на църквата. Съсухрена като старица, тя разказва с много вълнение как при смъкването на камбаната пронизващ звън огласил града. След толкова години картинният емоционален разказ сякаш на живо донесе и до нас последния жален камбанен звън и някак се сля с последния ден на Елена Мутева. Събират се около нас съседи на съборения храм. И като че ли едно невидимо присъствие на вълни на вълни залива малката групичка край таксито. Помня до днес мъката в лицата им и интереса към моя разказ за Елена Мутева. Гледам, вълните заливат и младия къдрокос шофьор. Променя се и той, променяме се всички… Свети върхови преживявания, оставили бразди в душата. За цял живот.

Вървя по сетните дири на Елена Мутева. Тук е бил кварталът на Петропавловската църква, това са улиците, по които е минавала, това е пейзажът, който е гледала. Няма я вече църквата - там сега е училище. Няма го и двора с прочутата розова градина, с дълги широки алеи и пазач за розите. Няма я розовата градина - оазис за българката, излязла от Розовата долина. Там сега е игрище. Оградата е нова, тополите са млади, камъните - излети циментови плочки. Остава земята.

Стъпвам по пясъчната настилка на игрището и ми се струва, че усещам аромата на рози. Струва ми се, че чувам стъпки. Старинни думи ли шепнат стъпките, или стъпките стават на думи? Земята сякаш се разтваря, извива се вихрушка и бликва музика… Стъпките стават на думи, нарежда се стих...

В моите четиринайсет трескави дни по дирите на поетесата Елена Мутева аз не открих нито дома й, нито архива й, нито родственици, запазили писма, портрети, спомени. Да, но името на първата българска фолклористка, поетеса, преводачка стана известно на специалистите, които са при изворите. На специалистите в Одеса - града, в който е пораснала, учила и творила, в който е живяла цели 20 години. И това е началото, което подхранва надеждата. И вярата, че с помощта на сърцатите архивни, библиотечни, научни сътрудници ще се завърне в родината името на Елена Мутева.

© Марина Младенова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.04.2013, № 4 (161)

Други публикации:
Марина Младенова. Елена Мутева (1829-1854). Едно закъсняло завръщане. София: Артграф, 2012.