ЗА ЩАСТИЕТО И ФИЛОСОФИЯТА

Мариана Славова

web

"Щастието за човека е да стане философ.
Щастието на философа е да остане човек."

В. Стефанов

Философията винаги е била нож с две остриета - нейното очарование ни привлича, безбрежният й океан ни приканва да се потопим в царството на мисълта… Но човек трябва да знае кога да излиза отново на брега, защото често се случва, увлечен от някое вълнение, да бъде удавен в магнетично изкусителния океан. Философът е точно като онази пеперуда, която привлечена от пламъка на свещта, се приближила твърде много към него и изгорила крилете си. Ние имаме нужда от философията - тя е онзи мост, който дели бреговете на крайното и безкрайното, временното и вечното, земното и трансцендентното. Но човек не бива да строи къщата си върху мост - мостът е само за преминаване; неговата функция не е да бъде място за живот, а само средство, чрез което имаме достъп до нещо различно. Философията трябва да е като стълбата на Витгенщайн - ако сме истински философи и сме разбрали всъщност значението на философията, то ние трябва да я бутнем като стълба, по която просто сме се изкатерили донякъде. А философите често стъпват на кораба на философията и увличайки се в развлеченията, които им се предлагат на борда, забравят накъде всъщност са отплавали и на кое пристанище трябва да слязат. Тяхно пристанище вече става само корабът. Но хората не живеят по корабите, а на сушата – така, стъпили веднъж на кораба, философите често не се връщат никога на сушата.

Наистина щастието на човека е да стане философ - защото философът вижда света такъв, какъвто повечето хора не могат и не смеят да видят. Най-хубавото във философията е, че никога не те оставя на мира - тъкмо си се успокоил в даден момент, когато изниква нещо, което ще ти разруши спокойствието на мига… Философията е неизбежен ритъм - като муха, кацнала на носа ти… И да искаш да я удариш в знак на протест за нахалството й, всъщност ще удариш само себе си… Колкото и досадна да ви изглежда, философията е онова, което е като обувките - дори да не разбираме веднага важността им, когато тръгнем боси и нараним краката си, осъзнаваме колко неотменно свързани сме с тях… И все пак философията е онова, с което вървим, не по което вървим. Тя е обувките ни, но не и пътя ни. Обувките не могат да познаят пътя, те само ни помагат, на нас, да вървим по него…

Освен това философът забравя, че да останеш човек, означава именно да действаш. Онова, което Аристотел е направил в Древна Гърция - разграничението на теория и практика - е нагласа, отдавна вкоренена във философията и имплицираща нейния елитарен статус спрямо другите дейности. Но това не е съвсем така. Едно е да се говори, друго е този дискурс да стане поведение. Един човек попитал Буда: "Защо, винаги когато те слушам внимателно, никога не постигам никаква промяна? Можем ли всички да стигнем до просветление, или има избрани, щом при мен просто не се получава…?" Буда отвърнал: "Няма избрани. Просто ако ти ме попиташ как да стигнеш до Делхи, аз започвам да ти обяснявам: мини оттам, завий оттук… Но ако след като чуеш ориентира ми, не тръгнеш сам по пътя, не виждам как може да стигнеш до Делхи".

Истинското щастие е именно това - ако ще ставаш философ, то бъди и човек, действай! Да бъдеш философ, потънал в абстрактни размишления, може да допринесе за промяна в нагласата ти, но какво от това, че ще потънем в един такъв различен свят? Това е бягство - сякаш философията е пещера, в която се скриваме; някаква утеха или копнеж… Но философията е нещо повече - тя е изпитание на духа. Едва когато разберем, че философията не е просто бягство, а присъства тук и сега, и винаги в живота ни, тогава тя е истински полезна. Преди това е само говор, бърборене - като рибата, която живее в океана и пита къде е той… Едва когато я хвърлят на брега, тя разбира, че никога не е била извън океана. Но преди да разбере, постоянно е питала; вечно е бърборила. Ето това бърборене означава незнаене. Говори онзи, който не знае; онзи, който не обича. Докато говориш, ти не обичаш; докато говориш, ти не знаеш. Говоренето значи, че не си в океана и че не знаеш, че живееш в него. Знанието е в самия поток на живота; не в него - а самия него. Философията не бива да е онова, което ще те отведе отвъд живота, напротив - ставайки философ, ти трябва да изпитваш живота най-пълнокръвно, защото си стигнал до самия извор.

Когато седнах да прочета нещо за света, аз тогава не разбирах, че не научавам абсолютно нищичко за нищо, и че не срещам никой друг, освен отново собствения си ум… Тогава затворих книгата за света и тръгнах да диря книгата на света… И какво, нима мислите, че ще научите нещо за растенията, като четете за тях!? Не, вие ще научите само това, което умът ви каже - и тогава няма да научите съвсем нищо ново, защото това, което четете, са само буквите - дрехата на ума. Искате да научите нещо за хората!? Отидете при хората! Искате да научите нещо за друга държава!? Отидете там! Искате да научите нещо за ума!? Спрете да четете за ума! Всичко ново, което искате да научите от книгите, вече е познато; дори и да е нова информация, формата е същата. Затова излезте навън и научете нещо ново, наблюдавайте, отидете при самото него, а не при буквите, написани за него. Логиката работи добре, задавайки ни правила за валидни умозаключения и въвеждайки мислите и езиковата им експликация в определени форми; но запомнете, в живота логика няма. Ако имаше, нямаше да я има като наука - нима имаме наука за дишането или храненето? Не, защото те са ни естествено присъщи процеси, ние просто ги правим. Ако логиката беше нещо естествено за нас, нямаше да е наука, а жизнен процес. Затова логика в живота няма - в житейските ситуации тя не работи. И това не е тъжен факт: напротив, тъкмо това е чарът на живота - че е неуловим.

Щастие е да бъдем и хора, и философи. Философът разбира света и живота, но човекът съществува в света и живее живота. Едното не бива да бъде за сметка на другото. Тогава смисълът на философията се губи - човек потъва в нея и се изгубва из безкрайните й лабиринти. Ние трябва да мислим за нещо, което е повече от света и живота, но не и да живеем в него. В крайна сметка какво значение има дали знаеш всички етически теории, ако по пътя си срещнеш човек в беда и не му протегнеш ръка? И какво, ако знаеш идеите на десетки велики умове, а сам ти не умееш да проумееш ценността им, която променя и човека, който си!? Теориите не са нещо, което просто да трупаме в себе си... Те са пътища - пътища на познанието. Но докато търсим и изучаваме пътищата, ние забравяме, че вече вървим; че животът тече. Истинското щастие е да разбереш, че Бог затова е сътворил Земята кръгла - за да не виждаме твърде надалече пред себе си… Ние трябва да познаваме пътищата и да правим нови такива, но и да осъзнаваме, че "сега" също е част от един друг път: този на собствения ни живот. Философията не може да замести живота. Философията не е животът. Философията е ключ към света, но ключът е в ръцете на живота. Философът трябва да остане и човек - само тогава животът може да е пълноценен, а ключът да отваря безброй врати…

© Мариана Славова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.06.2013, № 6 (163)