ИТАЛИАНСКАТА ТЕОРИЯ НА ПОЛОВОТО РАЗЛИЧИЕ: ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ЖЕНСКАТА АВТОНОМИЯ И АВТЕНТИЧНОСТ

Мария Коцева

web

Настоящият текст има за цел да направи общ преглед на теорията за половото различие в нейното политическо и символно измерение, която бихме могли да открием в теоретичните постановки и реалните практики на някои италиански феминистки от 80-те г. на 20 в. насам. Като тяхна най-дейна проява бихме могли да посочим философската общност "Диотима", създадена през 1984 г. във Веронския университет, и основаната в Милано през 1979 г. "Библиотека на жените" (вж. Диотима б.г.; Библиотека б.г.)¹. Жените от "Диотима", силно повлияни от философските разсъждения на френската феминистка Люс Иригаре и от феминизма на различието², приемат предизвикателствата за препрочит на миналото с цел да му придадат ново значение и за откриване на оригинални ключове за прочит с цел намеса в реалността (Белтраме б.г.). По думите на една от създателките на общността - Киара Дзамбони, "искахме да дадем на думата дълбочина, елемент на другост спрямо случващото се. Това бе начин за философстване, оставайки верни на това да бъдем жени. Въвеждането на въпроса за женското различие, оставяйки го винаги отворен, по онова време бе революционен елемент, понеже цялата история на философията бе мъжка и бе виждана като такава" (цит. по Белтраме б.г.). Жените от "Диотима" получават своето вдъхновение и от текста "Повече мъже отколкото жени", публикуван през януари същата година в "Sottosopra" - вестник на "Библиотека на жените", който поставя нови въпроси пред италианските феминистки, сред които: сблъсъка между желанието на жените за присъствие в социалната реалност като такива и липсата на начини за подчертаване на тяхната ценност, опит и знание, идваща от самите тях; наличието на социална реалност, моделирана по мъжки образ и подобие, в която жените губят собствените си тела и се опитват да се нагодят към мъжките очаквания; нуждата от сексуализиране на социалните отношения и премахване на привидната им неутралност; създаването на отделна група от жени, която да се бори за постигане на адекватност на социалното съществуване, вярно на това да бъдеш жена; женският сепаратизъм не като инструмент за уреждане на междуполовите отношения, а като активно средство за борба, вид съотнасяне към другите жени с цел подкрепа на игнорирания от мъжката социална вселена женски опит; необходимостта от признаване на неравнопоставеността между жените в противовес на идеята за равенството между тях, базирана на обезценяването на женското съществуване. Подобни идеи дават така необходимият стимул както за теоретически, така и за практически действия, насочени към създаването на "общ женски свят", т.е. на свят, присъщ на всички жени.

От гледна точка на италианските представителки на теорията за половото различие последното е "основна разлика за човечеството" (Лонци 1987: 30), премахната в своята автентичност от сексисткото господство. Подобни идеи можем да открием в произведения като "Не вярвай, че имаш права" (1987) и "Диотима: теорията за половото различие" (1990). Заглавието на първото от тях подчертава противоречието между притежанието на права в патриархалния дискурс и реалната невъзможност за осъществяване на това. В подобен контекст на съждения мнимата женска свобода се изразява в това да осъзнаваш себе си като човешко същество. Въпреки това подобни либерални концепции са считани тук за осакатяващи жените. По мнение на италианките равенството е тотализиращ принцип, според който жените са равни на едно универсално неутрално същество (мъж), т.е. на същество, което ги включва в себе си. Абсурдността на идеята за мъжа като универсална норма се крие именно в неутралността му на неполово същество. В традиционната си проява той заема позицията на непроменяем и абстрактен принцип, в съответствие с който другият пол се измерва като равен и различен от него (Кавареро 1990: 43-79). В този смисъл трагедията на жените се крие в появата им на света без символна колокация, тръгваща от самите тях.

Последната идея е важна за разбиране на редица понятия, касаещи италианската теория на половото различие, която вижда обикновения субект като частичен в рамките на доминиращата култура: от една страна, съществува неутралното, което е не само мъж, но мъж и жена; от друга обаче, една жена не знае какво значи да бъде жена и то - свободно, понеже такава възможност й е отказана. Само в сексистката доминация половото различие е в отрицанието: жената е друга на мъжа, който на свой ред е всичко (Кавареро 1990: 43-79).

В този контекст увековечаването на сексисткото потисничество е възможно чрез отричането на женската субективност. Патриархалният дискурс според италианската теория на сексуалното различие позиционира жените в своите рамки, без да им дава възможност за саморепрезентация, мислене за себе си, себеизразяване. Така жените са мислени, а не мислещи, обект, а не субект на дискурса, техният език не им принадлежи, техните преживявания са разказвани и тяхното същество е дефинирано от другите.

Подобно на постструктуралистките италианските теоретички на половото различие вярват, че бинарните опозиции трябва да бъдат деконструирани, защото "замаскирват" асиметрията между половете, на които те гледат не като на допълващи се или противоречащи си, а като на нередуцируеми: жената не е друга на мъж и обратното. От тази гледна точка равенството е само един от механизмите за обективизация на жените, тъй като не им позволява да изразят свободно своята същност. По този начин италианската феминистка мисъл реабилитира стойността на женския опит, поставяйки в центъра на различието сексуализирания по женски субект.

Естеството на подобна сексуализирана субективност се изразявява в редица практики, които се стремят да превърнат символното в социално обозримо. Преди всичко обаче жените стават автономен обект на собствената си реч без препратки към мъжката вселена. Италианските феминистки на половото различие подчертават силата на акта на именуване на света по женски, т.е. на създаване и преобразуване на света след създаването на самите себе си. Езикът на жените става конструктивен в буквалния смисъл на думата: освен че създава жените като познаващи оригиналното полово различие и като активни генератори на значения, езикът изгражда от нищото цяла една вселена от женски символни практики.

Необходимо е да се спрем на въпроса за езика, защото чрез него можем да разберем символния характер на т.нар. "революция" в репрезентацията. Италианкитe считат, че жените искат да говори aвтентичното полово различие, да говорят, тръгвайки от себе си и за себе си, и да бъдат слушани. Това предполага, че в патриархата жените са лишени от такава възможност, понеже силата на словото е в преобръщане на съществуващия обществен и символен ред. Мълчанието е един от начините, който жените традиционно избират, за да се противопоставят на доминиращия дискурс. Мълчаливата жена означава "дa представиш женското различие, което мълчи, докато жените го казват, като подчертават несправедливостите, на които са жертви" (Не вярвай 1987: 117). Нейният образ не е непременно негативен, а напротив - именно в мълчанието жените се опитват да мислят себе си: тук техният език е схващан като отклонение и мълчание (Кавареро 1990: 26).

Бихме могли да свържем тези идеи със схващанията на френските феминистки Елен Сиксу и Люс Иригаре, които твърдят, че жените не са адекватно артикулирани в патриархалния дискурс. Иригаре предлага като стратегия на съпротива разрушаването на патриархалния дискурс с помощта на пародията: начин на писане вътре в белите полета на създадените от мъжете текстове (Справочник 2001: 135). Тази практика може да бъде отнесена към практиката на писане/четене against the grain, което предполага липсата на оригинален женски опит в доминиращия дискурс. Постфеминистката Тереза де Лауретис изследва възможността за пренаписване на културните наративни разкази от друга гледна точка, "a view from "elsewhere". В есето си "Tехнология на рода" (1987) тя говори за проблем, засегнат не само от италианските феминистки на половото различие, а именно: жените са създадени като репрезентация от мъжка гледна точка. Авторката вижда възможност за бягство от хегемонния дискурс в неговите граници - социални пространства, които не подлежат на репрезентация на доминантния дискурс, а биват (ре)конструирани от феминистките чрез четенето между редовете.

Друг опит за позитивна авторепрезенатация на жените е онова, което Сиксу нарича "женско писане", предполагайки половата и езиковата разлика между жените и мъжете. Като интересен факт бихме могли да посочим факта, че тя и Иригаре говорят за особения начин на женско говорене - флуидно, променящо се, многообразно и многопроявяващо се, следващо собствените си сексуални импулси (Сиксу 1992: 195-202; Иригаре 1992: 203-211).

Въпреки това мълчанието не е достатъчно, за да могат жените да подкопаят символния ред на бащата, където те говорят на чужд и повторяем език. Жените се сблъскват с проблема как да излязат извън този дискурс, като същевременно продължават да говорят. Адриана Кавареро вижда в преживяването на отделеността "първата стъпка към изграждането на символно, което да предостави основата на нашата еднаквост" (Кавареро 1990: 124). Според нея жената се отделя от това да бъде друга на мъжа и се завръща при Другата: изначалното, което никога до този момент не е било докосвано от принципа на универсализацията. Бихме могли да считаме Другата за женската символна изначалност, чиято същност бива произнесена в "Аз съм жена": в момента, в който жената се самопроизнася, тя се самоконструира като мислещ и сексуализиран по женски субект.

Жените искат техният глас да бъде чут извън патриархалния дискурс. Американската постфеминистка Наоми Уолф подчертава значимостта, придавана от медиите на външния вид на жените за сметка на думите им (Уолф 1991: 274). Заглушаването на женския глас следователно е не само опит за ограничаване на женската свобода, но и метод за ефективен контрол, който отрича женското присъствие. Според италианките актът на произнасяне сам по себе си не е достатъчен за превръщането на една жена от обект в субект, а той трябва да бъде свободен акт на автономен женски субект, който намира в/при себе си причините за собственото си съществуване. Тези учени искат да видят всяка жена поставена в особена символна общност, вид "женска генеалогия", която те създават и (пре)откриват чрез своите референтни практики.

Италианската теория за половото различие измества фокуса от различията между жените и мъжете към тези между сходни жени, и подчертава многообразието на женски идентичности и на свързаните с тях преживявания. Различните практики на италианските представителки на теорията демонстрират желанието им да открият различен начин за производство на значения извън рамките на официалното. Желанието им да изградят теория на различието, тръгвайки от политическата практика, намира проява в "практиката на правенето". Родена през 1975 г., тя се отнася до "размяна на думи, дела, работа, сексуалност" между жените (Не вярвай 1987: 91). Сепаратизмът на италианските феминистки се изразява в отхвърлянето на идеологическия феминизъм, в който липсват специфични за жените практики. Производството на значения е динамичен, исторически и културно ситуиран процес, чиято връзка с политическото е директна. Целта на подобни практики е именно "политическа работа върху символното" (Не вярвай 1987: 124). Имайки предвид, че "личното е политическо", то то се свързва във верига със символното, което е "езикът, който говорим и гласът, който имаме, за да говорим, с тяхната чудна способност да революцинизират реалността..." (Не се е случило 1996). Целта, която си поставят италианските феминистки на половото различие в тези практики, е "овладяването на речта", която на социално ниво "може да вкара отново в игра смисъла на цялото наше казване и (изживяване) на миналото" (Не се е случило 1996).

Конкретен израз на това е женското доверяване като форма, родена от практиките на половото различие. Тя определя политическата връзка на една жена със своя себеподобна, в която връзка се придава ценност на собственият опит като мярка за света. Символният обмен между две жени се осъществява въз основата на неравнопоставеност като конструктивен принцип: така размяната на жени става обмен между жени.

В тази теоретична и политическа перспектива връзката между две жени е вертикална: една от страните признава другата като притежаваща специални пълномощия. Стойността на женския авторитет се ситуира в символния ред в ролята си на посредник на реалността. Според италианските феминистки само взаимното признаване на стойността на жените и свободната размяна между тях би им помогнала да излязат от патриархалния символен ред.

"Женският авторитет" напомня на фигурата на майката. Според италианските представителки на теорията на половото различие в патриархата липсва изначалната връзка между майка и дъщеря: тя е съзнателно замъглена с цел символното подчинение на жените. Тази връзка е мястото на излагането на женското символно: именно майката е онази, която ни учи да говорим. Този теоретичен момент би могъл да се отнесе към идеите на френската феминистка Юлия Кръстева за майцеубийството и за разликата между Семиотичното и Символното³. Според нея символният елемент на сигнификацията се отнася до граматиката и структурата на означаването, това е и времето, което идва след семиотичното, което е телесната енергия, проявяваща се чрез означаване в езика. Връзката между тях винаги е под напрежение и се проявява в отказа и в стазиса. От една страна, майката е онази, която ни въвежда в езика и работи за развитието на нашата субективност. От друга страна обаче, жените като говорещи субекти трябва да отхвърлят майката, за да се позиционират като такива в патриархалния ред. Италианската феминистка Луиза Мураро (1991) обаче говори за "символния ред на майката": връзката с майката е необходимото условие за свободна намеса на всяка жена в реалността⁴. Според нея всеки женски субект трябва да възстанови връзката с нея и да признае авторитета й.

В тази гледна точка става ясно голямото значение, което италианските феминистки на половото различие придават на фигурата на символната майка в ролята й на изконна сексуализирана фигура, гарантираща половия характер на женския опит, субективност и познание. Идеята за символната майка като последно място за женска референтност позволява свободния символен обмен между различните поколения жени. Въпреки че тази идея е абстрактна, считаме, че тя отговаря на желанието на феминистките да намерят собствения си произход и следователно - автономия. Бихме могли да представим схематично положението на жените в социалното и символното пространство, и ролята на майката по следния начин:

Благодарение на идеята за символната майка и на базираните на нея практики жените започват да се ознаковяват, тръгвайки от самите себе си. Само в ролята си на автономни субекти те имат достъп до символите на техния произход. Бихме могли да твърдим, че "културно достъпните символи", за които говори американската феминистка Джоан Скот в есето си "Род: една полезна категория на исторически анализ" (1996)⁵, се отнасят до символния ред на майката и на бащата. Именно последното създава противоречивите репрезентации на жените, които Кавареро (1990: 56) нарича "неесенциални" - неесенциални, понеже са несъвместими, a резултатът им е създаването на чувство за непълнота и объркване при жените. Бихме казали, че в патриархата репрезентацииите (чрез думи или образи) са универсално сексуализирани - желанието на италианските феминистки обаче е да ги сексуализират по женски.

В тази връзка трябва да отбележим, че италианските феминистки на половото различие не говорят за сексизма като за политическа категория. Съществува конкретно обяснение за това: като сепаратистки те акцентират по-скоро върху основата на освобождението на жените, отколкото върху отношенията на господство. Независимо от това, както жените на "Диотима", така и тези в Милано говорят косвено за сексизма. Феминистките от "Диотима" откриват ролята на сексисткото господство в игнорирането на половото различие (Кавареро и др. 1990: 10) - според тях целта на феминистките е да изтръгнат различието от властта на господството (Кавареро и др. 1990: 21). В допълнение на това те подчертават необходимостта от разграничение между "ефектите на господството на мъжа над жената и проявите на различието между тях" (Кавареро и др. 1990: 20). От своя страна жените от Библиотеката в Милано считат, че сексисткото господство е "неразделна част от човешката култура" (Не вярвай 1987: 30) и че то "се базира на природни и социални причини без прекъсване" (Не вярвай 1987: 58). Другa италианска феминистка, Карла Лонци, в своето "Аз казвам аз" (1977) загатва за ролята на жените в поддържането на сексизма (Лонци 1977: 97-98). Не на последно място, за някои феминисти като Елвира Франко от Диотима "сексизмът е в езика на патриархата" (Кававеро и др. 1990: 155).

Бихме могли да гледаме на езика не просто като на поредица от думи, а в по-широк смисъл: като на система за авторепрезентация и репрезентация на света. Следователно би трябвало да гледаме на патриархалния език като на обект, от който жените да се дистанцират. Именно това е целта на италианските теоретички на половото различие: дистанциране от патриархалното господство и завръщане към корените.

Подобно на тях американската постфеминистка Джудит Бътлър смята, че "онова, което е провокирано от символното, е цитиране на неговия закон, което повтаря и консолидира метода на собствената му сила" (Бътлър 1996: 15). Тя посочва метода на цитиранетo, чрез който една норма става такава. Бихме могли да отнесем тази идея към повтарящия език на жените в патриархата, където им липсва техен собствен и свободно изразен език. Оригиналността на думите на Бътлър е във възможността да погледнем на символното като временна норма на означаване, а не като полуперманентна структура. Една стъпка по-далеч стои идеята на де Лауретис (1987: 2) за деконструкцията на връзката род-полови различия - не онези между жените и в самите тях като притежаващи множество идентичности, но между двата рода (genders). Подобен подход имат и италианските представителки на теорията на половото различие и той е изразен в деконструкцията на дихотомията мъж-жена и разум-тяло. Разликите не са между хората, те по-скоро служат за утвърждаване на уникалния женски опит.

Благодарение на своите идеи и действия жените започват да се представят като тяло и ум в цялата си по женски сексуализирана комплексност. Тялото и умът заедно произвеждат значения, така че и езикът, и изображенията да са сексуализирани по женски. Тялото се явява основен инструмент за критика на фалоцентричния ред и има не само телесни, но и социални измерения. Чрез сексуализирането на социалния живот жените са в състояние да "придават смисъл, превъзнасят, представят с думи и образи връзката на една жена с друга" (Не вярвай 1987: 9). В този смисъл практиката на "тръгване от себе си" означава отхвърляне на стереотипната репрезентация и създаване на нов тип репрезентация, наситена с опита на различни и неравнопоставени жени.

БЕЛЕЖКИ

1. Повече за италианския феминизъм на различието вж. Град (б.г.). [обратно]

2. За идеите на Иригаре вж. Люс Иригаре (2005). За феминизма на равеството и на различието вж. Фрейзър (2011: 380-393). [обратно]

3. За идеите на Кръстева вж. Оливър (1998). [обратно]

4. Мураро счита, че майката е тази, която ни учи да говорим, както и на много други неща, принадлежащи на основите на човешката цивилизация. Чрез това бива препредаден символният ред на майката - езикът има символно значение, което ни помага да интерпретираме онова, което е реално; правилата на майчиния език се пораждат от нуждата от медиация, те са онези, които налага майката, за да можем отново да комуникираме с нея, споделяйки опита й за света. [обратно]

5. Те пораждат множество и често противоположни репрезентации (като Ева и Дева Мария напр.) и са един от четирите взаимосвързани елемента на рода (останалите са нормативни понятия, от които произтичат интерпретациите на значенията на символите; новият тип историческо изследване, позоваващо се на обществените институции и отношения и включващо концепции за политическото; субективната идентичност. Вж. и Ривера Гаретас (1998: 146-152). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Белтраме n.d.: Beltrame, Giancarlo. Parte da un gruppo... // Diotima comunità presentazione, n.d. <http://www.diotimafilosofe.it/art_giabel.html> (27.04.2013).

Библиотека б.г.: Libreria delle Donne di Milano, without year <http://www.libreriadelledonne.it> (27.04.2013).

Бътлър 1996: Butler, Judith. Corpi che contano. Feltrinelli, 1996.

Град б.г.: Citta di bolzano, n.d. <http://www.gemeinde.bozen.it/UploadDocs/8262_introduzione_al_pensiero_della_differenza.pdf> (27.04.2013).

Де Лауретис 1987: De Lauretis, Teresa. The Technology of Gender // Teresa de Lauretis. Technologies of Gender. Macmillan Press, 1987.

Диотима n.d.: Diotima comunità presentazione, n.d. <http://www.diotimafilosofe.it/comunita.html> (27.04.2013).

Люс Иригаре 2005: Luce Irigaray. // Internet Enciclopedia of Philosophy, 2005 <http://www.iep.utm.edu/irigaray> (27.04.2013).

Иригаре 1992: Irigaray, Luce. This sex which is not one. // Modern Feminisms: Gender and Culture. Maggie Humm (Еd.). Columbia Univ. Press, 1992.

Кавареро 1990: Cavarero, Adriana. Per una teoria della differenza sessuale. // Cavarero et al. Diotima. La tartaruga, 1990.

Кавареро и др. 1990: Cavarero et al. Diotima: il pensiero della differenza sessuale. La tartaruga, 1990.

Лонци 1977: Lonzi, Carla. Io dico io. // Libreria delle donne di Milano. Non credere di avere dei diritti. Rosenberg & Sellier, 1977.

Мураро 1991: Muraro, Luisa. L’ordine simbolico della madre. Editori Riuniti, 1991.

Не вярвай 1987: Non credere di avere dei diritti: la generazione della libertà femminile nell'idea e nelle vicende di un gruppo di donne. Libreria delle donne di Milano. Rosenberg & Sellier, 1987.

Не се е случило 1996: E’ accaduto non a caso. // Libreria delle Donne di Milano, Sottosopra Rosso, gennaio 1996 <http://www.libreriadelledonne.it/_oldsite/news/articoli/sottosopra96.htm> (27.04.2013).

Оливър 1998: Oliver, Kelly. Kristeva and Feminism. // Center for Digital Discourse and Culture, 1998 <http://www.cddc.vt.edu/feminism/kristeva.html> (27.04.2013).

Повече 1983: Più donne che uomini. // Libreria delle Donne di Milano, Sottosopra verde, gennaio 1983 <http://www.libreriadelledonne.it/pubblicazioni/sottosopra-verde-piu-donne-che-uomini-gennaio-1983> (27.04.2013).

Ривера Гаретас 1998: Rivera Garretas, Maria-Milagros. Nominare il mondo al femminile. Editori ruiniti, 1998.

Сиксу 1992: Cixous, Hélène. The Laugh of Medusa (extract). // Modern Feminisms: Gender and Culture. Maggie Humm (Еd.). Columbia Univ. Press, 1992.

Скот 1996: Scott, Joan. Gender: A Useful Category of Historical Analysis. // Feminism and History. Joan Scott (Ed.). Oxford: Oxford University Press, 1996, pp. 152-180.

Справочник 2001: The Routledge Companion to Feminism and Postfeminism. Sarah Gamble (Ed.). Routledge, 2001.

Уолф 1991: Wolf, Naomi. The Beauty Myth. Vintage, 1991.

Франко 1990: Franco, Elvira. L’affidamento nel rapporto pedagogico // Cavarero et al. Diotima: il pensiero della differenza sessuale. La tartaruga, 1990.

Фрейзър 2011: Фрейзър, Нанси. Равенство, различие и демокрация: съвременният феминистки дебат в Съединените щати. // Демократически преглед, 2011, кн. 47.

© Мария Коцева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.04.2013, № 4 (161)