ТЕЛЕСНИЯТ (СОМАТИЧНИЯТ) КОД В БЪЛГАРСКАТА РОДНИНСКА ТЕРМИНОЛОГИЯ И СЕМАНТИЧНАТА ОПОЗИЦИЯ "СВОЙ - ЧУЖД"

Мария Китанова

web | Свой за чуждите и чужд за своите

Езикът е както обект, така и субект на културата. А културата от своя страна намира най-често своя израз чрез езика, който е знакова система - базова за всички семиосфери от живота на човека. Изборът на езиковия знак е и принцип на културата, а думата е неин архетип, въплъщение на разума (Гудков, Ковшова 2007: 6). Едно от най-важните определения на културата я характеризира като "негенетична памет на определен колектив" (Лотман 1994: 8). Езикът е онова средство, което може да изразява значенията на всички знакови системи.

Ключовият термин от семиотиката "код"означава принцип на съответствието между плана на изразяване и плана на съдържание на определен знак. С кодовете се определя значимостта на знака, а интерпретирането на тази значимост, означава разбирането на същия този знак (Гудков, Ковшова 2007: 7). Следователно знакът може да бъде разбран посредством определен културен код. Културата е семиотична система, в която се синтезират знаци и смисли. "Знакът е носител на това, което е изработено в процеса на самопознаване и осъзнаване от човека в неговото личностно, междуличностно и надличностно битие" (Телия 1996: 18). Във всяка култура се наблюдава организация на вторични знакови системи, чрез които може да бъде кодирано определено съдържание, а езикът е връзката между тези знакови системи (Рождественский 1990: 64).

"Културният код" е "мрежа, която културата поставя върху обкръжаващия свят, разчленява го, категоризира го, структурира го и го оценява" (Красных 2003: 297). Той е система от знаци, които имат както вербален, така и невербален характер. Кодовете на културата "кодират" най-старите архетипни представи на човека. Те са универсални феномени и са присъщи само на него. И въпреки че метафоричното възприемане на света е специфична особеност на homo sapiens, то метафорите, чрез които се реализират културните кодове, винаги са национално и културно детерминирани. Най-универсалният знак обаче е езиковият знак (Лотман 1994: 6-8).

Различните обекти, които ни заобикалят, освен своите основни функции, притежават и знакова функция, те имат способността да носят както основните си, така и допълнителни значения. Например растителният и животинският свят понякога се превръщат в огледално отражение на особеностите на човека. Те могат да бъдат и носители на определени индивидуални или социални характеристики. Чрез непрекъснатите връзки между нещата "говорещият човек" се опитва да си обясни света, да представи неразбираемото като разбираемо, да осмисли чувствата си, връзките си в социума, живота си чрез другите, да оцени и да постави себе си в центъра на сложни отношения с близките и далечните, своите и чуждите. В роднинската терминология семантичното противопоставяне между своето и чуждото може да бъда изразено и посредством определени културни кодове, които по своята същност са вид метафори: "телесен код"(названия с ключов компонент ‘част от тялото на човека’), "фитоморфен код"(названия с ключов компонент ‘растение’ или ‘част от растение’), а в някои случаи и "зооморфен код"(названия с ключов компонент ‘малко животно’ или ‘насекомо’). Вместо термина "код" някои автори използват като синоними термините "метафора" и "символ" (Букулова 2006:5).

За основен се приема соматичният или телесният код, защото човекът започва да опознава обкръжаващия го свят след като е опознал себе си. Така той го "окултурява". В резултат на това опознаване човекът разбира необходимостта да се върне към себепознаване, но вече на един по-висок етап. По този начин той извървява дълъг път от самия себе си към самия себе си. Иначе казано от самопознанието започва опознаването и описанието на обкръжаващия свят, а от обкръжаващия свят опознаването на самия себе си (Красных 2003: 298).

В. Красных прави следното структуриране на руската картина на света (Красных 2003: 300):

1. Това, което се намира вътре в човека и е ограничено от неговите телесни граници. В древността универсална единица за измерване на пространството са параметрите на човешкото тяло.

2. Личната зона на човека като фрагмент от външното по отношение на неговото тяло.

3. Фрагмент извън личната зона на човека, осъзнаван като близък, свой, роден.

4. Фрагмент от външния свят, който се осъзнава като чужд, опасен и враждебен.

Красных смята, че телесната обвивка представлява вместилище (локус) на мисли и чувства. Особена роля играят различните части и органи на човешкото тяло. Като главни авторката приема сърцето и душата.

Личната зона се очертава от човешката ръка (на една ръка разстояние). Границата на личната зона е очертана по линията на ръката. Тя представлява полукръг. Това, което остава извън сферата на видимостта, е неизвестно, неразбираемо и опасно. Там става пресичането със света на чуждите и със света на мъртвите. Важна мярка на личната зона е крачката. Тя според Красных е минималната единица, от която става преминаването от личната към чуждата зона. Свой, близък, роден се свързва исторически с представата за родната земя. Зад границата на своя свят е светът на чуждите, а там е и светът на мъртвите.

Културните кодове не са рязко разграничени помежду си. Соматичният код предопределя пространствения, а пространствения - времевия. Тясно свързан със социалните отношения е и предметният код. В него влизат понятия като дом, род, семейство.

Чрез анализирането на роднинската терминология по определени кодове можем да интерпретираме семантичната бинарна опозиция свой - чужд. Материалът тук е изключително разнообразен. Срещат се лексеми от книжовния език и от българските диалекти, словосъчетания и паремии. Някои от тези метафорични употреби са познати още от Библията.

В соматичния (телесния) код особено място заемат символните функции на различните части на тялото. От своя страна роднинските отношения имат различни метафорични (метонимични) обозначения, най-основните от които са соматизмите и фитонимите (Толстая 2009: 10). Тези две основни групи за сръбски език подробно са анализирани в работите на М Белетич (Бjелетић 1996: 96; Бjелетић 1999: 48-67). Чрез вторичните значения, специфични за всеки език, се обозначават и социалните отношения на човека. Те са израз на антропоцентризма в езика.

"Соматичният или телесният културен код е един от основните класификационни кодове по своята значимост във всички културно-национални картини на света" (Гудков, Ковшова 2007: 115). Тялото на човека е много добре представено в българската роднинска терминология. Соматизмите са една сравнително голяма лексико-тематична група, което е обусловено от изключително добре разгърната първа част на концептуалната опозиция свой - чужд. Това е функцията, която изпълнява един или друг соматизъм при интерпретацията на противопоставянето, което всъщност е и културният смисъл, на съответните ключови лексеми. С. М. Толстая подчертава, че "от етнолингвистична гледна точка изучаването на родството може да става в два основни плана". Първият - чрез проучване на езиковите форми, не само от номенклатурата, но и на тези смисли, които се крият зад нея. Вторият план според нея все още е слабо разработен. При него роднинската терминология се разглежда от функционална гледна точка, подходът е като към "код", който се използва и в езика, и в културата. Тук се отнасят всички вторични значения на роднинската лексика и терминология, които се използват системно в езиковата номинация, метафорите за семейството и родствените отношения, което дава информация за самия концепт родство, за неговата оценка в съзнанието на носителите на традиционната култура (Толстая 2009: 9-10), имаща както комуникационна, така и символична природа (Лотман 1994: 6).

Следователно, културата е семиотична система със строга йерархия, влизаща в сложни отношения с една друга система - със системата на езика. Човекът като носител на езика, от своя страна, притежава способността непрекъснато да търси прилики и аналогии, да разкрива нещо чрез друго нещо. "От формална гледна точка метафоричната проекция представлява функция на елементите от областта на източника в елементи от областта на целите. В резултат се създава съответствие между източника и целта, стабилността на която варира от стабилните творчески метафори до устойчивите, фиксирани в културната традиция на народите" (Лакофф, Джонсън 2004: 10).

В дескриптивната теория метафорите са описани като множество сигнификативни и денотативни дескриптори, които представят и източника, и целта. Тематично свързаните полета на сигнификативните дескриптори образуват т.нар. мeтафорични модели (М-модели). Дескрипторите, които са свързани тематично с родството, формират М-модела на роднинските отношения... Всеки М-модел описва йерархично построени дървета от сигнификативни дескриптори, като по този начин разкрива функционирането на самите метафори (Лакофф, Джонсън 2004: 12).

Телесният код в българската роднинска терминология е представен чрез отделни лексеми и словосъчетания, в които като ключов компонент влизат съответните соматизми. Въобще соматизмите много често имат в спектъра на своята семантика и роднинско значение (Бjелетић 1999: 48). Най-основни в български език са: кръв, сърце, утроба, плът, кост, коляно. Символиката на телесното е свързана предимно с единия член на опозицията - своето. Всичко, което е свързано с тялото на човека, е нещо негово, познато и много близко. То е един организъм, който е неделим и всяка негова част може да представя цялото. Метонимията е вид метафора, при която е позволено една същност да се замени с друга. Така че метонимията изключително ясно разкрива връзката между цялото и неговите части. Въобще своето е много добре представено в роднинската терминология. Чуждото е сравнително по-слабо изразено в нея главно чрез някои мозаечни противопоставяния от типа на: майка - мащеха, баща - пастрок, невеста, доведени, заварени и природени деца, вôтрешни òра - вôнкашни òра.

Кръв - ‘род, порода, коляно, поколение’.

Най-универсално във всички славянски езици е назоваването на роднинските отношения чрез думата кръв - кръвен със значение - ‘който е основан на еднакъв произход’.

В Речника на българския език на Найден Геров (т. 2: 419) като второ значение на лексемата кръв е отбелязано - ‘коляно, род, влака, корен, пасмина, лоза, пояс, повой, сой, поколение, род, порода’.

В българския език се срещат следните словосъчетания: една кръв - ‘кръвни роднини’, своя кръв - ‘родно дете’, дебела кръв - ‘родство по бащина линия’ (Костурско), слаба кръв, женска кръв, тънка кръв - ‘родство по майчина линия’ (Костурско), кръвни братя, кръвни сестри - ‘от едни и същи родители’, негова кръв, наша кръв, от една крв - ‘от същия род’, детево е от наша крв (Костурско), кръв от кръвта - ‘родно дете’. Най-ясно е противопоставянето при моя кръв, наша кръв със значение- ‘свой, роден’ и чужда кръв, тугина крв със значение - ‘чужд, нероден’. Пословицата Кръвта вода не става разкрива изключително голямото значение на кръвното родство за българина. Всъщност лексемата кръв в тези словосъчетания означава ‘произход’. Словосъчетанието кръвно родство е със значение - ‘роднинство по произход, а не по сватовство’. В българската традиционна култура кръвното родство има патрилинеен характер. По тези причини в Костурско, а и в други диалекти се среща словосъчетанието дебела кръв - ‘родство по бащина линия’ и тънка кръв, слаба кръв - ’родство по майчина линия’. Тази патрилинейност се отразява и в съчетанията еднокръвни - за деца, които имат общ баща и едноутробни - за деца, които имат обща майка. В сръбски език се среща род по крви и по млеку - ‘родство баща и по майка’, род по дебела крв - ‘по бащина линия’ и род по танка крв - ‘по майчина линия’ (Толстая 2009: 10, 12). Словосъчетанието кръв от кръвта ми означава - ‘рождено дете’. Съществителното кръвосмешение е свързано с екзогамията - забрана за сексуални отношения и женитба до четвърто коляно, която всъщност определя много точно родствената близост с нейното ядро и периферия. Забраните за брак между кръвни роднини са изключително строги в българското традиционно право.

Ключовата лексема кръв представя своето в българската роднинска терминология. "Кръвното родство е най-важният вид родство, родство в пряк, тесен или в собствен смисъл на думата; регламентирането на поведението става основно по отношение на него, а също и на нормите, които се отнасят към всички други видове родство" (Толстая 2009: 12).

Кост - ‘род, коляно’.

Соматизмът кост се среща по-рядко в българските диалекти. В говора на българите от Пиротско са засвидетелствани думите кос, коска, кошчина със значение - ‘род, коляно’. Среща се и Чужда кошчина, она дом растура. Женското е чужда кошчина. Женски деца са тугя кошчина. Използването на този тип метонимично назоваване, разкриващо голяма близост, води началото си от Библията. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека (Битие 2: 22). И рече човекът ето това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си) (Битие 2: 23).

Семе - със значението си - ‘сперма’, ‘оплождаща течност’ и значение ‘покрито с обвивка зрънце на растение, от което изниква ново растение’ (Дечева 1997: 707) свързва телесния с растителния код.

Сърце - ‘рождено дете’.

Като второ значение на думата сърце Найден Геров отбелязва - ‘вътрешности на човек или животно, майка, матка, плодница, чрѐво’ (т. 5: 462).

В българските говори в Егейска и Пиринска Македония се срещат следните примери: от сърце да ти е върнато, (Костурско) и од сърце да си исчекаш (Охридско) като пожелание за родно дете, а също и дете под сърце носи - ‘бременна жена’.

С роднинската си семантика сърце се използва само с предлог от в словосъчетанието от сърце както в български език, така и в сръбски (Бjелетић 1999: 53).

Плът - ‘рождено дете’.

И рече човекът ето това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си) (Битие 2: 23).

Плът от плътта, кръв от кръвта (ФРБЕ 1975:126) - ‘неделима, неразделна част от някого и нещо; нещо близко, сродно’.

Плът и кръв сме - едно сме - ‘имаме един произход’ (БТР 1973: 661).

Жила, жилка - ‘род, коляно, сой’ (Геров, т. 2: 20).

С първото си значение в старобългарски (СР, т. 1: 1999: 497) - ‘жила, сухожилие, кръвоносен съд’. Думата семантично може да бъде свързана с кръв. С второто си значение - ‘род, сой’ тя се среща в стб. език и в някои български диалекти: (Севлиевско, Ковачев 1970: 19; Геров, т. 2: 20), Роднѝни сне една жѝла сне (Костурско). Тòй си е замà гръчов, такàва му е жѝлката (Врачанско; Хитов 1979: 246); тяхната жѝлка си е комунѝска (Хасковско; Кювлиева, Димчев 1970: 69).

Коляно - ‘поколение, степен на родство’.

В речника на Геров думата е с второ значение - ‘род, влака, корен, кръвнина, лоза, пасмина, кръв, поколение, порода’ (т. 2: 389-390).

В Старобългарския речник думата има второ значение - ‘поколение, потекло, род, племе, народ’ (СР 1999: 737). Среща се в старобългарските паметници: Асем., Зогр., Мар., Син. пс., Супр., Сав., Слеп. Ап., Ман. хр. и др..

В Български тълковен речник коляно е със значение - ‘произход, род’ (БТР 1973: 368).

В Български етимологичен речник коляно е с второ значение - ‘произход, род’ (БЕР 1979: 565).

В българските диалекти коляно има значение - ‘степен на родство’.

Трубачев (2006: 158) цитира, но не приема етимологията на Р. Бак, че в езика на древните индоевропейци - род, раждане има значение ‘коленопреклонно положение’, а приема връзката genu - ‘коляно’, и genus - ‘род’, гр. γόνυ - ‘коляно’, и γένοζ - ‘род’.

В българските диалекти се срещат следните употреби: от големо колено - от богаток рода (Костурско). Лош човек е - от дяволско колено (Самоковско). Уд дибелу коляну съм - от богаток сам рода (Елена). Ще го гоня до девето коляно - ‘Ще го гоня до далечни роднини’. Както беше отбелязано, в българската традиционна култура има забрана за брак до четвърто коляно, което означава - до трети братовчеди. Първо коляно - майка, баща, деца; второ коляно - първи братовчеди; трето коляно - втори братовчеди; четвърто коляно - трети братовчеди и т.н.

Утроба - среща сесамо в прилагателното едноутробен, едноутробни със значение - ‘деца от една майка’ - едноутробни братя и сестри. В стб. ѫтроба - ‘майчина утроба’ (СР 1999: 1281). В Речник на българския език за едноутробен срещаме следното тълкуване: "за братя и сестри, които са родени от една майка" (Геров 1984: 666).

Компонентът едно в думи като едноутробен в същия речник има трето значение: ‘Който е еднакъв с друг по произход или по някакъв съществен признак: едноверен, едноплеменен, еднокръвен’.

Млечни братя и млечни сестри

В българската традиционна култура децата, кърмени от една и съща жена, без да са свързани с кръвно родство, се възприемат като роднини. Те се наричат захрàнти (Сакар) или млѐчни брàтя и млѐчни сѐстри (Сакар). Жената, която ги е кърмила, се нарича подòйница или помàйчима (Ямболско). Наставката по- в българската роднинска терминология означава ‘почти’, помàйчима означава - ‘почти майка’. Съчетанията имат в състава си ключов компонент - соматизъм. Беше отбелязано, че в сръбски език се среща род по крви и по млеку, което означава - ‘по баща’ и ‘по майка’. Особено разпространен е фразеологизмът майчино мляко. Той по своя произход е свързан с най-древни представи за осъзнаването на света. Майчиното мляко е словосъчетание, което специално подчертава форма на принадлежност на нещо, което е за някого. Зад него ние търсим "концептуалния смисъл на раждането, телесната връзка между хората като продължители и приемници на рода, културни знания, традиции, основи на светогледа (Може тук да се упомене и дълбоката асоциативна връзка на този образ с архетипите на мадоната и младенеца)" (Ковшова 2012: 256). При Христо Ботев в стихотворението му "На прощаване" словосъчетанието е авторски изменено като първо мляко (първо мляко засукал). Майчино мляко означава тясна онтологична връзка, символизира особено близки роднински отношения, а словосъчетанията млечни братя и млечни сестри се срещат в редица езици: молочный брат, малочная сестра, foster-broder, frѐre de lait, Milchbrӥder. Млякотое особен вид храна, храна за новородени деца и се асоциира с началото на живота на човека, а то от своя страна с глагола раста, израствам, пораствам, който е в основата на етимологията на лексемата род. Дете, според Трубачев може да бъде изведено от ‘кърмено’ (Трубачев 2006: 35). Суча със значение - ‘бозая’ също се отнася към соматичния код, а съвкупността на компонентите на майчино мляко го свързва с природния, хранителния и семейния код на културата.

За млечните братя и сестри също е задължителна екзогамията, което означава, че този вид родство се възприема като изключително близко, въпреки че става въпрос за ритуално родство, което по същество представя символично установена идентичност. В семантичната опозиция свой - чужд, те принадлежат към лявата й част.

Пояс - ‘степен на родство, коляно, поколение’ (БЕР 5: 14-19).

До известна степен със соматизмите може да се свърже и терминът пояс, ако имаме предвид значението му - ‘до кръста’ или - ‘до корема’: Сняг до пояс. Брада до пояс. Стягам пояса. В говорите на българите от Македония се среща: Тоя пояс луге сите измреа. Арам стока спечелена не оди до три пояса (пословица). Вероятно етимологията на пояс може да се свърже с глагола *po-jasati - ‘опасвам’, от който се е развило и вторично значение ‘част от тялото, около която се опасва пояс’. Пояс в гръцки ζώνη означава - ‘женитба, брак’. В Пазарджишко, преди невестата да влезе в къщата на съпруга си, свекървата я опасва с червен мъжки пояс и с него я въвежда вътре, за да има деца - момчета (Бjелетић 1999: 61). Разбира се, думата пояс има и други значения в народната култура и в славянските езици: а) встъпване на децата в живота (опасване); б) встъпване в брак; в) плодовитост, мъжка сила; г) защита от нечиста сила и др. (Толстой 1995: 109-111).

В българската традиционна култура телесният код разкрива първия член на семантичната бинарна опозиция свой - чужд в роднинскататерминология. Чрез соматизмите функционират следните роднински връзки: "род" > "поколение" > "степен на родство" > "рождено дете" > "млечно дете" > "родство по бащина линия", "кръвни братя", "кръвни сестри" > "родство по майчина линия" > "млечни братя", "млечни сестри".В семантичния център на своето се намира ключовото понятие кръв. Важна роля в роднинските отношения играят хората, свързани кръвно - родители, братя, сестри. Тъй като българските роднински отношения имат патрилинеен характер, т.е. кръвното родство е по линия на бащата. Различават се кръвни (с общ баща) и едноутробни (с обща майка) братя и сестри. За своите е задължителна екзогамията до четвърто коляно, т.е. до трети братовчеди. Тази брачна забрана подрежда йерархично най-близките роднини в ясна система и ги свързва трайно. Най-яркото отхвърляне на своето и превръщането му в чуждо в традиционната българска култура е родителската клетва. В българската народна култура съществува вярване, че "прокълнатите от своите родители деца са осъдени на земни и отвъдни неволи" (Попов 1994: 180). Тази клетва, както и клетвата на свещеник притежава огромна магическа сила. В българските етиологични легенди темата за превъплъщението в къртица и невестулка след родителска клетва е често срещана. Става въпрос най-често за животни като къртицата, невестулката, порът, плъхът, свинята и глиганът. Къртицата е сляпа, а слепотата е белег за хтоничност, за обитаване на подземния свят, а оттук и за отлъчване от своите.

© Мария Китанова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.10.2013
Мария Китанова. Свой за чуждите и чужд за своите. Варна: LiterNet, 2013