КЛЮЧОВИ СИТУАЦИИ В ПОСЛОВИЦИТЕ

Мария Китанова

web | Свой за чуждите и чужд за своите

Пословици с компоненти роднински термини

Думата паремия е позната от старогръцки език (παρομία) и означава поговорка, пословица, притча, сравнение. Това са кратки текстове, в които кристализира народната мъдрост. И по тази причина те могат да бъдат източник на изводи за манталитета на един народ. В работата не се отделят пословиците и поговорките, така както е и в англоезичната паремиология (proverb) и по тези причини не се спираме специално на опитите да бъде дефинирана разликата между тях (Пермяков 1975: 255; Жуков 1991: 11-12; Левин 1984: 119).

Пословиците и поговорките имат тройна същност като логическа единица, изразяваща съждение, като езиков факт и като художествена миниатюра. От позицията на лингвистите те са едновременно текст и знак. Пермяков изказва мнение, че като езиков знак пословиците се отнасят към лингвистиката, а като текст - към фолклора (Пермяков 1975: 250-251). Според Гвоздев (1983: 13) те са най-сложното образование, което представя езиковият знак. Като такъв пословиците и поговорките са средство "за моделиране на известен фрагмент от опита и знанията" (Иванова 2006: 25) и имат значение и вътрешна форма. Редица автори (Grzybek 1994: 35-37; Yankah 1994: 130; Серл 1990: 322) подчертават, че пословиците могат да бъдат анализирани само в контекст, тъй като голяма част от тях представят отворени метафори. Пословиците са обект за изследване както в когнитивната семантика, така и в лингвокултурологията. Предмет на анализ в студията е обобщеното значение на пословиците според теорията на значението на Ланакър (Langacker 1988: 44-90), който характеризира семантичната структура като концептуална структура. Под концепт в работата разбираме "основното ядро на културата в менталния свят на човека", той е "многомерно образование, включващо в себе си не само понятийно-дефиниционни, но и кононативни, образни, оценъчни, асоциативни характеристики" (Маслова 2006: 42, 59). В този смисъл значението на пословиците се разглежда като концептуално изображение на определен участък от света (Иванова 2006: 27). Семантичното поле род в българския език се реконструира чрез концептите, назоваващи неговите членове. В тази част се анализират пословици и поговорки със следните ключови компоненти: дом, дете, майка, баща, син, дъщеря, роднина, брат, сестра, снаха, зет, свекърва, кум, а същои такива, в които съответните компоненти присъстват имплицитно. Изборът е предопределен от наличието или отсъствието на концептите в съответния ексцерпиран материал.

В това изследване търсим когнитемите на значението, които по своята същност представляват ключови ситуации - обобщено значение на пословиците (когнитеми на значението). Те са строителните елементи, чрез които се реконструира пословичната картина на света, отразяваща "когнитивните, културни и социални характеристики на носителите на езика" (Иванова 2006: 44) и определящи манталитета на народа, дефиниран като "интегрална характеристика на хората, живеещи в конкретна култура, която позволява да се опишат вижданията им за обкръжаващия свят и да се обясни специфичната им реакция към него" (Дубов 1993: 20). Манталитетът, който се проявява в езиковата картина за света, е езиков манталитет. Манталитетът, проявяващ се в пословиците, наричаме пословичен манталитет, тъй като те са своебразно хранилище на стереотипи в мислите и поведението, които са приложими в множество ситуации. Този пословичен манталитет се очертава в няколко основни момента:

а) в избора на самите пословици като езиков знак;

б) в избора на вътрешната форма на пословиците;

в) във връзката между значението на пословиците и тяхната вътрешна форма;

г) в количествената структура на елементите, от които се конструират съответните фрагменти на пословичната картина на света.

Като резултат от изследването се очаква очертаването на етнокултурните стереотипи, свързани с представите за рода и родствените отношения, отразени в българската традиционна култура, а също и за бинарното противопоставяне свой - чужд. За осъществяване на анализа е изработена една представителна извадка (563 единици) от съответните български източници, въз основа на която е създаден корпус, подложен на анализ.

Пословичният знак се характеризира в два семантични плана, две когнитивни равнища - значение и вътрешна форма. Те образуват пословичния когнитивен модел, в основата, на който има понятия от традиционната семантика - значение, вътрешна форма, оценка, емотивност, метафоричност. За да осъществим тази задача, си служим с термина когнитема, разбирана като "пропозиционална единица на знание, която реконструираме при анализа на семантичното пространство на една или няколко пословици и функционално значима при описанието на когнитивния модел на една пословица или на фрагмент от пословичната картина на света" (Иванова 2006: 97). Тя е най-малкият елемент в конструкцията на концепта. Когнитемата има предимно методологическо значение, тя е "формално средство за лингвистичен анализ, а не е елемент в модела на когнитивната дейност или хипотетична единица, пазеща в паметта си информация, която се измерва в пропозиции, асоциации, семантични маркери и т.н." (Anderson, Bower 1974: 136). Андерсън и Бауер дори допускат, че в паметта на всеки човек съществува набор от определен брой когнитеми. Предполага се, че една част от тях се съхраняват в колективното съзнание на всеки етнос.

При когнитивния лингвистичен анализ на пословичната картина на света е по-целесъобразно да се работи с една когнитивна единица, а не с традиционните понятия като инвариантно значение, компонент на инвариантното значение и т.н. Когнитемата или ключовата ситуация изпълняват функцията на такава единица и се използват при реконструкцията на пословичната картина на света" (Иванова 2006: 99). Въвеждането им прекодира традиционните единици на семантичния анализ. Самите когнитеми не са еднородни - те могат да бъдат когнитеми на значението, на асоциативните връзки, на сценариите и т.н. Отличават се от прагмемите и информемите по това, че са езикови единици (Киселева 1978: 107-109).

Когнитемата или ключова ситуация не са равни на пословицата. техният обем е по-малък. Те са единици от плана на съдържанието и се откриват на различни когнитивни равнища. "Долната граница на когнитемата може да бъде описана със семантичната формула (концепт + асоциативна връзка + концепт), което на вербално равнище означава дума + дума" (Иванова 2006: 99-100). Концептът може да бъде признак, а асоциативната връзка - имплицитно изразена, но може да бъде и предмет и асоциативната връзка да е експлицитна.

Е. Иванова дава примера: Конят е с четири крака, но и той се спъва. В него тя отделя вътрешната форма конят се спъва, която е от три думи, а асоциативната връзка в случая е имплицитно изразена. Когнитемата на значението или ключовата ситуация, която откриваме в пословицата, е всеки греши. Всеки концепт може да бъде разложен на определен брой когнитеми (ключови ситуации), които от своя страна също могат да бъдат разложени на когнитеми. В този смисъл най-долната граница на когнитемите се определя от функционалното значение на съответния текст при реконструкцията, към която се стремим. В повечето случаи това е честотата на повторението на определен елемент знание в дадена пословица или поговорка. Този процес прилича на семантичните примитиви на Вежбицка. Когнитемите, както беше отбелязано, са разнородни и могат да се отделят на различни равнища на когнитивните модели на пословиците.

Например пословицата: "Не всичко, което хвърчи, се яде". На равнището на значението може да се отдели когнитемата външният вид лъже или не всичко е такова, каквото изглежда, а на равнището на вътрешната форма когнитемата е: което хвърчи, се яде. Според Барли подобни пословици превръщат ежедневните отношения в метафори (Барли 1984: 138). Вътрешната форма на думата като понятие е въведена от Хумболт. Руският учен Потебня доразработва идеята на Хумболт и определя понятието "вътрешна форма на думата" като "отношение на съдържанието на мисълта към съзнанието", като единственото обективно значение на думата, нейното етимологично значение (Потебня 1989: 98, 169). Според Кунин вътрешната форма на думата е един от компонентите на значението (Кунин 1989: 147). Във фразеологията съществува и мнението, че вътрешна форма имат само образните фразеологични единици (Феоктистова 1999: 174-175).

Когнитивният подход не е единственият подход при реконструкцията на универсалните концепти. Реконструкция може да се извърши и чрез традиционния семантичен анализ (Яковлева 1994).

Концептът е съвкупност от когнитеми, които образуват когнитивна структура. Или по-точно концептът е когнитивна структура, ментална единица, по-сложна от значението. При количествения анализ на концептите и концептообразуващите когнитеми се отделя и т.нар. прототип. Ако определени когнитеми отразяват признак, който се повтаря с голяма честота в пословиците и поговорките, то това е показател за същностния характер на този признак, т.е. за неговата прототипичност. Следователно прототипът е централен член на категорията, който се разпознава по-добре от периферийните й членове (Лейкъф 1988: 33-34). Видно е, че при определяне на прототипа, се използва статистическият подход (Geerearts 1988: 207), т.е. по-честата употреба на определени единици от знанието, които се отразяват в пословиците от ексцерпирания корпус, е критерий за прототипичност. За отделянето на прототипичните когнитеми в когнитивния лингвистичен анализ се използва терминът праг на прототипичната значимост. Този праг се определя с количествен анализ на концептообразуващите когнитеми. При анализа на голямо количество материал, се наблюдава нарастване на броя на признаците, което е характерно за детайлизиране на концепта. Понякога обаче един признак с по-малък брой употреби може да се окаже съществен при реконструкцията на даден концепт от пословичната картина на света. Ето защо е възможно да бъдат отделени и компоненти с по-ниска статистическа характеристика, които имат съществено значение. При реконструкцията на концепта род в българските пословици такъв е ключовият компонент дом. В когнитивния лингвистичен анализ не се въвеждат формули за определяне прага на прототипичността. Определянето на значимостта на когнитемите с ниска честотност се извършва на един втори етап на определянето на картината на света, при който се използват фонови знания, свързани в случая с традиционната българска култура. Прототипичните когнитеми от своя страна образуват определен когнитивен модел на пословичната картина на света. Пословичният концепт се реконструира въз основа на всичките когнитеми, а пословичният прототип - само на базата на прототипичните когнитеми. Понякога при анализа не се откриват прототипични когнитеми и тогава реконструираме само пословичен концепт, без да реконструираме пословичен прототип (Geeraerts 1992: 223; Иванова 2006: 115).

При разглеждането на пословичната картина на света си служим с понятието култура, при чието определяне се срещат редица трудности (Верещагин, Костомаров 1990: 23-24; Телия 1996: 223). За посочените автори културата е съвкупност от резултати на социалната дейност на човека и има две форми - духовна и материална (Верещагин, Костомаров 1990: 23-24). Езикът е средство за изразяване на културата и същевременно част от нея. В културата на всеки народ откриваме универсални черти. Ето защо е необходимо много внимателно да определяме нейните културнодетерминирани (етноспецифични) черти. Под манталитет тук се приема мнението на Телия, че той се формира от съответната култура (Телия 1996: 224-225). Що се отнася до паремиите, една част от тях се отнася към манталитета на определен народ, а други - имат универсален характер (Телия 1996: 253). Така че манталитетът на един народ включва не само културно-детерминирани черти, но и определени общочовешки черти.

Пословиците и поговорките, образуващи семантичното поле род заемат особено място в българския пословичен фонд. Семейството е единица със строга организация на вътрешния свят на човека. То е център на човешкия свят, едно усвоено свое вътрешно пространство и е част от бинарната семантична опозиция свой - чужд, в която се пресичат и други опозиции като добро - зло, хубаво - нехубаво, чисто - нечисто. По такъв начин този фрагмент от картината за света "представя изключително ярко антропоцентричния характер на паремийния жанр, тъй като в него се фокусира вниманието върху хубавото и лошото в човешките отношения и полезното и вредното в човешкото поведение" (Петрова 2006: 17).

Корпусът от пословиците, свързани с представите за рода, наброява около 350 единици от ексцерпирания материал. Най-много са пословиците с концепти, представящи различни членове на семейството. Те разкриват една консервативна йерархия при организацията на рода, която се базира на сложните отношения между неговите членове, които при определени обстоятелства могат да станат чужди за своите и свои за чуждите.

Родители и деца

Пословиците за родители и деца са сравнително голяма група от ексцерпирания материал - 62 единици. В тях откриваме следните ключови компоненти: дете, деца, чедо, челяд; син, дъщеря, татко, баща; майка. Срещат се и пословици, в които посочените компоненти отсъстват, те присъстват само на когнитемно равнище. Освен посочените компоненти, срещаме и образувани от тях прилагателни: майчин, майчина, майчини, бащин, бащина. Не се срещат пословици с компонент родители. Пословиците с компоненти дете, чедо, деца, челяд са най-много единици от ексцерпирания материал.

Концептите майка, баща, дете са част от пословични фрагменти, отразяващи най-близкото, кръвното родство, а също и отношението към семейството, към различни негови членове, и към дома(Китанова 2009б).

В манталитета на традиционния българин винаги е преобладавало желанието за повече деца в семейството. Семейството е свързано с главно с раждането и отглеждането на децата. Липсата на деца се приема най-често като наказание, вследствие някакво прегрешение.

Таз година булка, догодина - люлка.

Голяма част от сватбените обредни действия се извършват с пожелание на младоженците да им се родят много деца. Не случайно най-често се срещат единици с компоненти дете, деца, чедо, челяд.

От много деца загуба няма.

В една единица откриваме когнитемата (ключовата ситуация) "децата са много важни за семейството":

Булка се купува, чедо не може.

В две единици от извадката се наблюдава мнението, че не от всеки човек може да стане родител:

На луда крава теле не трябва.

Тук откриваме зоометафорична схема, характерна и за други пословични единици от този фрагмент.

Когнитемата "всички деца са важни", за всяко от тях родителите еднакво скърбят, се среща в една единица от ексцерпирания материал, при която също се наблюдава метафора:

Пет пръста има човек, който да му отрежат, все боли.

В две единици срещаме когнитемата "децата са и радост, и мъка":

Един вика за деца, друг вика от деца.

Едни плачат за деца, други плачат от деца.

Тъй като децата са много необходими, за да съществува истински едно семейство, в пословичната картина за света се подчертава, че "отглеждането на децата е голяма отговорност":

И детенце, и вретенце не може.

Крава мукна за телето, мен ми текна за детето.

Да раждат деца, и врабците знаят.

Лесно е на чужди деца баща да станеш, я да видим как ще ги отгледаш.

Жена, дор отхрани едно дете, ока говно изяда.

Втората и последната единица са метафорични като схема.

Отглеждането на децата е свързано и с тяхното възпитание. В шест единици срещаме когнитемата "детето трябва да се възпитава":

Много баби, хилаво дете.

Не учи баба как се дете бави.

Така знае баба, така кара децата.

Така знае дядо, така плаши децата.

Нека плаче детето, да не плаче после майката.

Майка на чедо зло не мисли.

Въпреки това пословиците за възпитанието не са в центъра на пословиците за отношенията между родители и деца (2 ед.). И все пак е подчертано, че децата трябва да слушат родителите си.

Дете, което не слуша майка си и баща си, хаир няма да види.

Бащина поука, синова сполука.

Срещат се и пословици, в които възпитанието на детето е свързано с физическо въздействие като метафорична схема (1 ед.):

Дървото се извива, докато е младо.

Пословици с този когнитемен състав имат семантични съответствия и в Библията:

Слушай, синко, поуката на баща си и не отхвърляй завета на майка си. (Притча 1: 8) Слушай баща си: той те е родил; не занемарявай майка си и кога тя остарее (Притча 22: 23). Който уважава баща си, ще дългоденства, и който слуша господа, ще успокои майка си (Сир. 3: 6.). С дела и думи почитай баща си и майка си, за да ти дойде от тях благословиия (Сир. 3: 8.).

В една единица срещаме и мнение, че бащата не трябва да се слуша.

Като ми е татко, не ми е господ.

Субективното отношение на родителите към децата се среща в три единици от ексцерпирания материал:

Само щъркелът знае кое щръкле е лошо.

Жабата на жабчето "хубче" му казва.

Майката обича и келяв син.

Подчертава се и разбирането, че никой не знае какво дете ще се роди:

Бременната жена е вързана торба, никой не знае какво има в нея.

А също и това, че при раждането си децата са равни.

Както се ражда царче, така и колибарче.

Най-голяма е групата, в която се разкрива "сходството "между родители и деца (7 ед.). В тях откриваме когнитемата "децата приличат на родителитеси".

Какъвто и бащата, такива и децата;

Роди ма, мамо, да ти приличам.

Роди ма, да та мясам.

Харамия татко, харамия син.

По майката ще познаеш и дъщерята.

Каквото преде майката, такова тъче дъщерята.

Каквато козата, такова и ярето.

Крушата не пада по-далече от дървото.

Крушата под круша пада.

В една единица откриваме когнитемата "децата не приличат на родителите си".

И от добър баща и майка се раждат лоши синове.

Тези пословици имат семантични паралели в Библията. Някои от тях са метафорични. Тук се отнасят пословиците с образната схема "плодът пада недалече от дървото", в която се открива фитоморфен код. Дървото и плодът имат общи корени. Родните деца са свои, но могат да станат чужди за рода и семейството, ако са лоши.

В една единица срещаме и когнитемата "понякога родителите са лоши":

Децата теглят от майчини и бащини слободии.

Концептът деца се реконструира въз основа на следните когнитеми (ключови ситуации):

• децата са много важни за семейството;
• децата трябва да се възпитават;
• да имаш деца е радост;
• да имаш деца е трудност;
• децата приличат на родителите си.

В тях е застъпена лявата част на опозицията - свой.

Характерна черта за българския пословичен фрагмент е значимостта на майката, която е по-голяма от тази на бащата. В тях откриваме когнитемата "майката е по-важна от бащата":

Всеки тражи майката, а не таткото.

Секи пита за майка му, за баща му никой не пита.

Дете без баща е половин сираче, а без майка - цяло.

Когнитемата "майката и бащата са важни":

С пари можеш всичко да купиш само баща и майка не можеш.

Бащата тегли от синовете, а майката от дъщерите.

Родителите трябва да се грижат за децата, без да очакват същото от тях. Когнитема "не очаквай благодарност за грижите".

Птиците си хранят пиленцата, без да се надяват, че и тях ще гледат на старини.

Бащата и майката се жертват за децата си.

Пословиците с компонент майка са една голяма група от ексцерпирания материал (четири единици). В една единица компонентът отсъства, той се открива на когнитемно равнище:

При две майки, без майка.

Майка на чедо зло не мисли.

Майката обича и келяв син.

Не знае майката каква челяд ще отгледа.

Всяка крава телето си ближе.

Страданието на майката, което е свързано с проблеми с децата, е изключително силно. Тук се използва притежателното прилагателно майчини, а не компонентът майкаи метафора, свързана с унищожителната сила на огъня.

Майчини сълзи, дето паднат - земята изгарят.

В една единица откриваме противопоставянето между компонентите майка и мащеха:

Едному майка, другиму мащеха.

Връзката между децата и майката според българската пословична картина на света е много силна:

Пословиците с компонент баща са по-малко от тези с компонент майка. Част от тях са свързани със сходството, а в една единица от ексцерпирания материал, откриваме когнитемата "бащата е добре само при децата си".

Бащата тегли от децата си и добрува при децата си.

Тези пословици имат семантични паралели в Библията: "С дела и думи почитай баща си и майка си, за да ти дойде от тях благословия" (Сир. 3. 8).

В една единица от ексцерпирания материал срещаме компонентите син, синове. В нея откриваме когнитемата "един от синовете е опора".

Много синове за хвала, един за храна.

В една единица откриваме когнитемата "дъщерята се грижи за баща си" .

Бащата гали снахата, а живее при дъщерята.

Притежателното прилагателно бащина се свързва със съществителните клетва и благословия. Налага се мнението, че всичко може да има успех с благословията на бащата. Същото се отнася и за прилагателното майчина.

Бащина благословия къща зида.

Изключително силна е бащината и майчината клетва. Клетвата на майката обаче е още по-силна. Чрез нея се осъществява най-яркото откъсване на своето и превръщането му в чуждо, което разкрива динамичния характер на опозицията свой - чужд. Тук откриваме когнитемата "клетвата на родителите е страшна".

Бащина клетва запустява, а майчина - дом изкоренява.

Бащина клетва и майчина корен изсушава.

Бащина клетва и кумова до девета рода гони.

В тези пословици могат да бъдат направени семантични паралели с Библията и библейската метафорична схема: "Защото бащина благословия утвърдява домовете на децата, а майчина клетва разрушава до основи" (Сир. 3: 9).

В две единици от ексцерпирания материал се подчертава стремеж за изгода от родителите:

Който дава папо, викам му тато.

Кроткото агне от две майки суче.

От последните примери можем да отделим следните когнитеми, характеризиращи българския пословичен фрагмент:

• бащата и майката са важни;
• майката е по-важна от бащата;
• бащата е добре само при децата си;
• благословия на бащата е гаранция за успех;
• клетвата на родителите е страшна.

Изводи:

В българския език можем да реконструираме само пословичен прототип дете. Пословиците с ключови компоненти дете, деца, чедо, челяд са значително повече от тези с компоненти майка, баща, син, дъщеря. В българската пословична картина за света този прототип се намира в ядрото на когнитивната структура.

Пословичните представи за майка, баща, син, дъщеря се реконструират само на равнището на концепта.

При важните (ключови) компоненти не се срещат определения. Концептите са монолитни, при тях липсва каквато и да е диференциация.

Метафоричните пословици са сравнително малко. Можем да отбележим единна метафорична схема там, където се подчертава сходството между родителите и децата, а също и при сходството между тях.

Отношенията между отделните концепти са предимно статични, което се изразява в наличието на екзистенциални предикати. Това се обяснява със стабилния и устойчив свят на традиционното българско семейство и рода, отразен и във вътрешната форма на пословичния фрагмент. На първо място от родителите в този усвоен свят се оказва майката, а не бащата. Тя е лицето, което е в центъра на семейството и дома. Това е и основен извод за манталитета на традиционния българин.

Превръщането в чужд за своите става чрез родителската клетва.

Други членове на семейството

Българските пословици с концепти - други членове на семейството, са сравнително много (приблизително 50 единици от ексцерпирания материал). Всъщност общото количество на пословиците не съвпада с концептите, тъй като често по няколко концепта могат да бъдат представени в една пословица. Ключовите компоненти, които се срещат, са: роднина, брат, зет, снаха, свекърва, кум (кръстник), сват.

В тези пословици ние откриваме изключително детайлизирано знание за отношенията между различните по-близки и по-далечни роднини. Изобщо в пословиците с концепти други членове на семейството е отразена цялата система на българските роднински имена - кръвно родство, родство по сватовство, родство по кумство и родство чрез побратимяване.

Българските пословици с концепт роднина са сравнително малко от ексцерпирания материал (35 ед.). В тях концептът е изразен със следните ключови компоненти: роднина, род, рода, свой, своица, които противопоставят хората, свързани кръвно и останалите, които са "чужди" (компонент чуждица). В тези пословици най-очевидна е бинарната опозиция "свой - чужд", която има важно значение при разкриване на концепта роднина в българската езикова картина за света.

Според представите на традиционния българин родството и роднинството са задължителни и много важни, особено в трудни моменти. Най-много се цени кръвното родство. То създава опора на членовете на рода и предполага сигурност. Особено значение представя пословицата: Кръвта вода не става. По метафоричен начин в нея се подчертава изключителната важност именно на кръвното родство. Кръвта означава свои, близки, родни. Метафорични са и пословиците, разкриващи роднинството чрез близостта на майките. Майката, както видяхме по-горе, в българската езикова картина за света е по-важна от бащата и по тази причина роднинството се свързва именно с близостта на майките или с един общ корен. Това се разкрива чрез пословици, в които иронично е отбелязана липсата на истинска връзка по майчина линия.

Роднини са, майките им са сушили дрехите на едно слънце.

Макя му и макя й на едно слънце са се пекли.

Рода са - от два плота тръне.

В една единица са противопоставени роднина и приятел, като е подчертано, че и роднинството, и приятелството са еднакво необходими. В тях отново на преден план излиза идеята за ближния:

Зла година за роднина плаче, а неволя - за приятел.

Дори да не може да се разчита на непрекъсната подкрепа от страна на близките роднини, те пак остават онези "свои", на които може да се разчита в най-тежките моменти от живота:

Род рода не храни, тежко томува, кой го няма.

Свой своего не храни, но тежко му, който го няма.

Брат брата не храни, но тежко му, който го няма.

Не случайно компонентите свой, свои, своица разкриват кръвно родство. Поначало семейството е един "свой" свят, ограден от чуждото. В тези пословици много ясно се очертава бинарната опозиция свой-чужд.

Каквито сме, свои сме.

Лоши сме си, ама свои сме си.

Чуждица не е своица.

Своица не е чуждица.

Чуждото свое не става.

Роднинството предполага задължително да се полагат усилия за членовете на рода:

Свой своего и да не люби, длъжен е за него да се губи.

Свой своего не храни, тежко му който го няма.

Свой своего не жалит, тежко кой го немат.

Свой своего над яма води и пак не ще в ямата да го пусне.

Не случайно родствената близост е свързана с отношения, при които е задължително да се изключи материалният интерес:

Със свой яж, пий, алъш-вериш не прави.

Със свой живей, ала не търгувай.

Само в една единица, изградена метафорично, се наблюдава прозрението, че омразата между роднини може да е много силна.

Цял град да те гони, един роднина да не те гони.

В пословиците, разкриващи концепта роднина, можем да отделим следните когнитеми (ключови ситуации):

• кръвното родство е изключително важно;
• роднините са опора в тежки моменти;
• на роднина задължително трябва да се помага;
• с роднини не трябва да има комерсиални отношения;
• своите са винаги по-загрижени от чуждите.

Изводи:

За българския пословичен манталитет кръвното родство има много голямо значение. Роднините са опора в трудни моменти и понякога може само на тях да се разчита. Компонентите свой, свои, своица показват противопоставяне между хората, които са свързани кръвно и останалите, които са чужди (компонент чуждица). В тези пословици най-очевидна е бинарната опозиция свой - чужд, която има важно значение при разкриване на концепта роднина в българската езикова картина за света.

Пословици с ключов компонент "брат"

Най-голям брой (35 единици от ексцерпирания материал) са пословиците с концепт брат. В една част от тях (три единици) се подчертава колко е важно да имаш брат и как това не зависи от самия човек. Братът е по-близък от приятеля и неговата помощ дава сили.

Чедо си раждаш - брат не можеш.

Приятел е хубаво нещо, ама не е като брат.

Брат, помогнат от брат - по-силен и от як град.

В две единици е подчертано, че човек, който има брат, не бива да остава и без побратимство. Побратимството обаче за традиционния българин е част от изключително важните родствени отношения и независимо от това, че в случая няма кръвно родство, то се приема като такова. Тук срещаме противопоставяне на брат и побратим като по този начин представата за братските отношения се разширява, чрез побратимяването се "усвоява" чуждо пространство.

Ако имаш брат, имай и побратим.

Ако имаш брат, не оставяй се без побратим.

В четири пословични единици е подчертано, че отношенията между братята не включват материалното. За традиционния българин, както видяхме и при концепта роднина, са изключени материалните отношения при кръвните връзки.

Ако ми е брат, не ми е ортак на кесията.

Ако сме братя, кесиите ни не са сестри.

Братя сме, братя, ама кесиите ни не са сестри.

Братство за братство, а сиренето е с пари.

Братство за братство, сирене за пари.

В една единица, че всеки по-богат може да се приема като по-голям брат. Тук откриваме и традиционното схващане, че големият брат винаги е опора на семейството.

Ако си богат, ти си по-стар брат.

Тази пословица е иронична и се свързва и с някои други от типа на "Ако си богат, всекиму си сват" и "Ако имаш пари, всеки за татко те иска".

Братската помощ е свързана главно с моралната подкрепа, която е по-важна от материалната (три единици):

Брат брата не храни, ама все го брани.

Брат за брата не печели, ама все го жали.

Брат брата не храни, но тежко му, който го няма.

Ето защо никой не бива да се намесва в конфликтите между братята, тъй като те често се обединяват срещу "чуждия", "външния".

Братя кога се бият, бягай да ги отминеш, защото ще те бият.

Брат ми да ми е душманин, а не чужд стопанин.

В пословиците разкриващи концепта брат (три единици) се наблюдава и схващането, че понякога враждата между братя е много силна.

Брат за брата умира, ама и брата убива.

Брат на брата по-дълбоко очи вади.

Братска злоба милост няма.

В една единица се подчертава, че любовта на брата към сестрата е по-силна от тази на сестра към брат.

Сестра милей за брат като пръстен съд, а брат като меден.

Пословицата: "Вижда косъма в окото на брат си, а не вижда гредата в своето" - има друг смисъл, метафорична е и е свързана с адекватната самооценка на човека въобще.

В пословиците, които разкриват концепта брат, могат да бъдат отделени следните когнитеми (ключови ситуации):

• да имаш брат е голям късмет;
• братът винаги е опора;
• с брат не бива да се поддържат комерсиални отношения;
• братята винаги са заедно срещу чуждия;
• враждата между братя може да бъде много силна.

Изводи:

Концептът брат е представен на равнището на вътрешната форма на пословиците. Само една единица е изградена като метафора. За традиционния българин кръвното родство, родът и семейството винаги са на първо място, а ролята на брата в отношенията с другите деца винаги е водеща. Особено важна е ролята на по-големия брат. Тя в определени ситуации е равна с тази на бащата.

Пословици с ключови компоненти "зет" и "снаха"

В българската картина за света особено място в йерархията на семейството заемат зетят и снахата. Тези концепти не са детайлизирани. Пословиците, чрез които ги реконструираме, са сравнително малко. И зетят, и снахата остават чужди за родителите на съпругата или съпруга. Както отбелязахме по-горе, в българското семейство най-голямо значение има кръвното родство. Според пословичната картина на света зетят и снахата никога не са докрай приети като истински роднини.

По-добре на синово бунище, отколкото на зетьово огнище.

Зет син не става, нито снаха - дъщеря.

Като умре дъщерята, защо ми е зетят.

Зетьова подкрепа - върбов огрев.

Тъща зетю масло вари, доде му зло в къща уври.

Особено място е отделено на зет, който живее при родителите на жена си. Към него се отнасят с ирония и присмех.

Приведен зет - синигер в кратуна.

С голяма честота се употребява пословицата: Зет като мед, син като пелин. Тя е сравнение и носи известен хумор.

Същата е и ситуацията със снахата. Тя никога не се възприема като истински член от семейството на съпруга си.

Зет син не става, нито снаха - дъщеря.

Бащата гали снахата, а живее при дъщерята.

Традиционно лоши са отношенията между свекървата и снахата.

Свекървата е забравила, че и тя е била снаха.

Всяка свекърва свойта снаха мрази.

В една пословична единица е подчертано доброто отношение към работната снаха.

Работна снаха, по-драга от своя мома.

Пословици с ключов компонент "свекърва"

Концептът свекърва в българската пословична картина на света се разкрива само с едно основно качество - омразата към снахата.

Кълне като свекърва.

Свекървата е забравила, че и тя е била снаха.

Всяка свекърва свойта снаха мрази.

В една единица от ексцерпирания материал се открива и лошото отношение на снахите към нея.

Били се две етърви, а и двете - свекървата.

Концептите зет, снаха, свекърва се изграждат от следните когнитеми (ключови ситуации):

• зетят не може да бъде син;
• снахата не може да бъде дъщеря;
• свекървата не обича снахата;
• свекърът и свекървата не обичат зетя;
• снахата не обича свекървата.

Изводи:

Тъй като за българското семейство кръвното родство е от изключителна важност, то отношението към зетя и снахата е различна от това към собствените деца. За българската картина за света са характерни традиционно лошите отношения между снаха и свекърва. Тук се разкриват специфични черти от манталитета на традиционния българин, които са свързани с факта, че обикновено синът довежда съпругата си в дома на родителите, а дъщерята отива при семейството на съпруга си. Към приведения зет (зет, който живее при родителите на жена си) обикновено се отнасят с насмешка. Снахата никога не става истински "своя" за семейството на съпруга си.

Пословици с ключов компонент "кум"

Особено значение при традиционния българин заема и родството по кумство. Кумът е изключително важен за семейството. Кумството се предава по наследство. Кумът става и кръстник на децата като обикновено избира и техните имена. Ето защо в българската пословична картина за света откриваме изключителното уважение към кума и към кумата.

Стани, святий владико, че иде кумът ми.

Пред кум се вода не гази.

Пред кум се о решето хоро играе.

В три единици се наблюдава иронично отношение към кума (кръстника).

Текне на кръстника за печено прасе, търчи към кръщелника.

Две деца ми е кръстил, три прасета изял.

Хапни си, куме, уста кучешка, разяжда се.

Кум ли си ми, кур ли си ми.

Кумицата не е чуждица.

Концептът се реконструира чрез когнитемите:

• кумът е важен за семейството;
• кумът трябва да се уважава;
• кумът може да поиска всичко.

Пословици с ключов компонент "дом"

Концептът дом е ключов при реконструкцията на концептите род и семейство, въпреки че има по-ниска статистическа характеристика. Той се изразява чрез следните ключови компоненти: бащино огнище, дом, къща. Домът се възприема като център на семейното пространство, което се противопоставя на чуждото: Моят дом е моята крепост разкрива идеята за непристъпност и ограденост от чуждото, което е извън собствения свят.

След самия човек следващият концетричен кръг на своето пространство е домът. Най-добре този концепт е разработен в изследванията на Верещегин и Костомаров (2000: 65).

В българските пословици концептът дом е изразен със следните компоненти: бащино огнище, дом, къща. Съществуват пословици, в които компонентите отсъстват. При тях ключовата ситуация се открива имплицитно.

Бащино огнище - топло пепелище.

У дома си прави, каквото си искаш.

Гледай ума му, мисли за дома му.

Своя къщица, своя свободица.

Своя къща, своя попърдалница.

Своя къща, своя волица.

Не изнасяй мръсното си бельо.

Дома и да се мре, не е зле.

Домашна вечеря по-лесно се претуря.

Къщата не стои на земята, а на жената.

Къща без жена - стадо без овчар.

Къщата плаче за къщовница.

Къща без жена, стадо без овчар.

Две мотовилки в една къща не се побират.

Далеко ходи, но и за дома мисли.

Гледай ума му, мисли за дома му.

Мъжът държи къщата, а жената я краси.

Домът се възприема като център на своето семейно пространство, което е противопоставено на чуждото. Не случайно често срещана е пословицата: "Моят дом е моята крепост". Реконструкцията на концепта дом се разкрива чрез следните когнитеми (ключови ситуации):

• в своя дом всеки е в безопасност;
• родният дом е по-добър от чуждия;
• всичко, което става в дома, трябва да остане там;
• домът и семейството са едно цяло;
• в дома е сигурно;
• за дома трябват грижи;
• жената е духът на дома;
• мъжът е основата на дома;
• във всеки дом има правила;
• в своя дом си свободен;
• в дома трябва разбирателство;
• домът е отражение на разума на живеещите в него;
• всеки у дома си е защитен;
• у дома е хубаво.

Домът е изключително важен концепт при разкриването на семейството, въпреки че не откриваме голямо количество пословици с ключови компоненти дом, къща, бащино огнище. Той е "своето" пространство, което предпазва от чуждите.

Пословици с ключов компонент "род"

Срещат се и пословици с компонент род. Те са сравнително малко в ексцерпирания материал. В тях могат да бъдат реконструирани следните ключови ситуации:

• важно е от какъв род си:

  Избирай жена от сой и куче от копаня.

  И за кучето питат от кой е род.

  От зла рода няма и порода.

• родът е важен за всекиго:

Род рода не храни, тежко му, който го няма.

• основно за рода е общата кръв:

От кръвта не може да бъде вода.

От кръвта вода не става.

Кръвта вода не става.

Изводи:

Родът и семейството като ценност в българските пословици се разкриват чрез концептите на неговите основни членове, които са в лявата част на опозицията "свой - чужд". Най-детайлизирани са концептите жена, мъж, дете. Жената в семейството се разкрива като съпруга и като майка. Като съпруга тя може да е противоречива, но като майка е изключително монолитна. Мъжът е съпруг и баща. Той е този, който създава материалните основи на семейството и неговата сигурност. Жената е "духът на дома", а домът е "крепостта на семейството". Тя създава разбирателство, уют и атмосфера. Тя отглежда децата. Най-важното за едно семейство е да има много деца. Липсата на деца се приема като наказание. Оженят ли се децата, те създават ново семейство и се отделят от родителите си. Стават чужди за своите и свои за чуждите. Важна роля в роднинските отношения играят хората, свързани кръвно - братя, сестри. За българското традиционно съзнание ролята на своите е изключително ценна. Те са опора при житейските трудности. В българското семейство специално място заема родството по кумство. Кумът е важна личност и към него има специално отношение. Прави впечатление, че пословици и поговорки с компоненти баба и дядо, чичо, леля почти липсват. Срещат се единични случаи с компоненти баба и дядо, но там те имат значения - ‘възрастна жена’ и ‘възрастен мъж’, и се отнасят за хора, които имат опит при възпитанието на децата.

В ядрото на концепта семейство са: жената (съпруга и майка), мъжът (съпруг и баща) и техните деца. Своите - това са семейството и кръвните роднини. Близо до ядрото са роднините, а в периферията - всички останали. Домът е защитеното свое пространство на семейството. Най-ясното откъсване на "своите" е родителската клетва.

Опозицията "свой - чужд" в българските пословици

Пословиците с компоненти свой и чужд отразяват базови пространствени отношения в съзнанието на човека. Някои автори правят предположението, че повечето пространствени представи са свързани с този архаичен модел. В. А. Маслова представя митилогичния пространствен модел, като според нея границите на вселената се раздалечават от човека на все по-големи и все по-големи концентрични кръгове: човек, дом, родина, чужбина. Тя подчертава, че митологичното пространство се възприема като многослойно и сакрално нееднородно. Най-малкият концентричен кръг от това пространство е самият човек, който е и основно действащо лице в пословиците и поговорките (Маслова 2004: 256).

Изследването е направено на базата на ексцерпиран материал 336 единици от български пословици.

Пословици с компонент "свой":

Свое се бие с тояга, а хорското с коматя.

Своето сос тап, а тугьото сос комат.

Свое чудо, къде да го денеш.

Свое чудо, никъде не се дява.

Няма по-хубаво и по-ценно от своето, което не може да се сравни с чуждото, както и да изглежда то:

Свое яйце от чужда кокошка е по-добро.

Свой кахър от чужда радост по-добър.

Свой кахър по-скъп от чужда радост.

Своя риза по-близо е до свое месо.

Своята крава ни дава мляко, а не чуждата.

Своята рака, дека ке те почеше, друга не може.

Понякога човек е враг на самия себе си.

Свой камене себе по главата.

Със своите камъни по своята глава.

Никой не може да ти направи това, което си направиш сам.

При тези пословици откриваме следните когнитеми на значението (ключови ситуации):

• своето винаги е близко;
• своето е най ценното;
• варвай само на своите очи;
• всеки прави лошо сам на себе си.

Пословиците с компонент чужд са сравнително много в ексцерпирания материал (16 единици). Във всички тях се открояват когнитемите чуждото не е ценно и чуждото не е добро:

Чужд в чужбина, трябва все черно да вапсува.

Чужд кон да възседнеш, насред път да отседнеш.

Чужд кон крака няма, чужда жена коса няма.

Чужд кон среди водата се зима.

Чужда болес подкожничка.

Чужда жена кости няма.

Чужда жена не е жена.

Чужда ръка не милва.

Чужда чорба не храни, или ситос не държи.

Чужди пари пръсти горят.

Чужди пари своя пазва не топлят.

Чужди ръца - голема грижа.

Чужди ръце сърбел не чешат.

Чуждият хляб със сълзи се яде.

Чуждият хляб е на коляно.

Чуждо седло не е меко.

Чуждото пиле се излюпва от чуждото яйце.

За традиционния българин чуждият не може да стане свой (две единици):

Чуждият сякогаш е чужд.

Чуждото си е все чуждо.

Чуждо куче да си свива опашката.

Носителите на традиционната българска култура разбират, че за да се цени нещо, то трябва да си положил за него труд. Когнитема чуждото не се цени откриваме в две единици от ексцерпирания материал:

Чуждо жито лесно се за бог да прости раздава.

Чуждо гърло не е чувал, не мож го върза.

Чуждото магаре на пътя се разтоварва.

В българскатапословична картина на света чуждият човек не предизвиква доверие.Когнитемата (ключовата ситуация) чуждото не е добро е основна за три единици от ексцерпирания материал:

Тежко тому, кой с чужд ум иде.

Тежко тому, който ходи за чуждица.

Тежко на Ката, чуждо млеко да чака.

От един сравнително голям брой пословици (десет единици) разбираме, че понякога хората приемат чуждото като по-добро от своето. В тях откриваме когнитемата чуждото е по-примамливо от своето:

Чуждата кокошка е по-голяма.

Чуждата кокошка е по-голяма от нашата гъска.

Чуждата кокошка мисирчи яйца носи.

Чуждата кокошка нам се види патка.

Чуждо цвеке рано цъфти.

Чуждото е все по-хубаво и по-сладко.

Чуждото яйце е с два жълтъка.

Тугята кокошка големи яйца носи.

У чужда коза по-ного лой.

Рой роила с чужда сила.

В пет единици е подчертано, че не бива да се очаква благодарност от чуждите, тя никога не се получава (когнитема от чуждия няма благодарност):

Чуждо храни - вълк си храни.

В българската пословична картина на света най-ценно е своето. Понякога обаче чуждото изглежда по-добро и голямо в очите на хората.

В пословиците с компоненти свойи чужд откриваме следните по-важни когнитеми на значението:

• своето е най-важно и ценно:

Своица не е чуждица.

Чуждото свое не става.

Чуждо имане своя стока не става.

У чуждото няма своето.

Чуждото, кое как, а своето с коматя.

В една единица с компоненти свой и чужд откриваме ключовата ситуация "не завиждай":

Гледай в своята паница, а не в чуждата.

В една единица е подчертано, че човек може да има доверие единствено на себе си.

Свои очи, а не чужди речи.

Своето трябва да се цени. В две единици откриваме когнитемата "не превръщай своето в чуждо":

Свой звънец на чужд овен не вържи.

Чуждите гледат в главата, а свой в краката.

Срещат се и пословици, съдържащи необективно отношение към своето и чуждото:

Вижда сламката в чуждото око, а не гредата в своето.

Изводи:

В българската пословична картина на света близките и своите, а също и плодовете от своя труд се ценят най-много. Чуждите хора не могат да се превърнат в свои. Те са отделени с ясна граница. Всичко, което е чуждо, не носи добро. В тези прецедентни текстове динамиката на двете части на опозицията отсъства. Те са статични и ясно противопоставени.

© Мария Китанова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.10.2013
Мария Китанова. Свой за чуждите и чужд за своите. Варна: LiterNet, 2013