СТАРЕЦЪТ ОТ ПЛАНИНАТА
Коледна приказка

Кина Къдрева

web

Той беше много уморен. Краката го боляха. Ботушите - големите му червени ботуши, се бяха пробили от ходене, пропускаха вода, и пръстите му съвсем се бяха вледенили. Целият беше замръзнал от дългото скитане по улиците. По брадата му се спускаха ледени висулки, а ръцете му бяха посинели от студ и се бяха втвърдили.

Но най го болеше гърбът.

Чувалът тежеше здравата, претъпкан с разните играчки: мечоци, кукли, самолети, ракети, вертолети, влакчета, всякакви видове и марки коли със всякакви видове управление, кубчета, зайчета и така нататък, и така нататък - играчки, които децата чакаха да им донесе.

И той ги носеше.

Еленът му - големият рогат елен, който някога впрягаше в оная приказна шейна със звънчетата, старият елен, не тръгна. - Плашеха го светлините, шумът и движението в големия град. И когато старецът го повика, той се ослуша в тътена, раздиран от звуци и крясъци, който като отровна гъба се издигаше от земята към безкрайността на космоса, погледна тревожно от върха на планината към разпръснатите в подножието й като паднало звездно небе светлини на селца и градове, и измуча. А когато старецът го подкани, за да го впрегне в шейната, еленът заби рога в снега на планината и не помръдна.

Може би старецът трябваше сам да се впрегне в шейната, но не беше вече млад, пък и шейната от години беше доста разнебитена, а не успя да намери майстори на шейни. - Бяха изчезнали някъде в отминалото време, заедно с отминалото време на шейните. Сега хората се возеха на автомобили, на самолети и на всякакви машинарии. Дядо Коледа, когото някои наричаха Дядо Мраз, ги харесваше.

- Не са лоши! - казваше той. - Хем са по-бързи, хем са по-издръжливи!

Но в непристъпните планини, в които живееше, нямаше къде да кацне самолет, а да се изкачи автомобил, бе съвсем невъзможно.

- Виж, един вертолет пò би ми свършил работа! - си мислеше старият човек. - Но ще мога ли да го приземявам при всеки дом? Не всички къщи имат на покривите си тераси, и не всички улици са толкова широки, че да кацам по тях с вертолет. А и да са широки, ще спра и ще объркам цялото движение, и ето ти излишни неприятности!

И старецът пусна багажа си по леда на една замръзнала рекичка като по ескалатор и дори сам се спусна по нея възседнал чувала. Стана му весело, защото се почувства като малко момче. Пък и слизането от върха на планината стана по-бързо, тъй като пътят на реката бе по-прав и по сигурен от всички други пътища.

- А оттам нататък - лесно! - казваше си Дядо Коледа, дето някои го наричаха Дядо Мраз.

Смяташе да вземе такси.

- Ще метна отгоре чувала - и готово! - говореше си той.

Дори беше намислил как да украси таксито, за да изглежда приказно и да не прилича на другите таксита в града. Беше се подготвил за тая работа така, както само той си знаеше, и дори си беше измислил песен:

Бибип! Бибип! - Бибип, бибип, бибип!
            Едно такси вълшебно
            пътува към децата! -
            Познайте кой е в него
            по торбата!

Бибип! Бибип! - Бибип, бибип, бибип!
            Познайте по звездите!
            Познайте по елхата!
            Познайте на човека
            по брадата!

Ей! - Пристига Дядо Мраз!
Радостта лети към вас!
Нека детски смях ечи! -
Шаро да мълчи!

Бибил! Бибип! - Бибип, бибип, бибип!
            Едно такси вълшебно
            е спряло пред вратата! -
            Ще има изненади
            за децата!

- Ало! Ало! Едно такси за Дядо Коледа, когото някои наричат Дядо Мраз!... Не се шегувам!... Какво?... Няма? Ало! Ало! Ало! Не затваряйте, моля! Как тъй няма?... Но мене ме чакат?... Аз имам багаж!... Какво?... Всички таксита са ангажирани?... Какво?... Да не съм луд, та смятам да намеря такси в празничната вечер?... Но...! ...Ами какво да правя сега?

Дядо Коледа, когото някои наричат Дядо Мраз, стоеше на края на града с огромния си чувал съвсем объркан. Пред него градът светеше в гирлянди от разноцветни празнични светлини, от всеки прозорец надничаха блеснали нагиздени елхи, искряха бенгалски огньове, чуваха се смехове, носеше се музика, отвсякъде повтаряха неговото име, чакаха го, а той стоеше в мрака на покрайнината самотен и безпомощен. Беше сигурен, че ако извика:

- Хей, деца! - към него ще се спуснат хиляди крачета и ще се протегнат хиляди ръчички! Въпреки нощта! Въпреки студа! Въпреки страха и забраните на майките! Децата щяха да изскочат от затоплените стаи, за да му се притекат на помощ, забравили да вземат дори палтата си! Само да извика! Не! Нямаше да дойдат заради играчките! Щяха да дойдат заради него! Да го посрещнат! Да го видят! Да го отведат със себе си като най-скъп гост! Той беше сигурен в това! Но не си го разрешаваше! - Беше студено. Много студено! И беше нощ! Не беше време за деца в тъмното безлюдно място на покрайнината... Трябваше да дотътри може би багажа си до някоя от тия най-крайни автобусни спирки и да се придвижи с обществения транспорт, но спирка наблизо не виждаше, пък и как щеше да вмъкне големия колкото автобус чувал в самия автобус, а после да го смъква и отново да го качва на всяка спирка, изчаквайки рейсовете. - Така нямаше да смогне да обиколи адресите.

И той потегли пеш.

Дърпаше чувала подир себе си, а вятърът набиваше снега в очите му и старецът се боеше да не се спъне.

Надяваше се, че някой минувач ще му помогне, но минувачите го отминаваха, все едно че не го виждат. Може и наистина да не го виждаха, улисани в своите грижи.

- Ей, човече! Помогни на Дядо Коледа, когото някои наричат Дядо Мраз! - Подвикна все пак той на един.

Но Оня не се и обърна.

Дядо Коледа, когото някои наричат Дядо Мраз, въздъхна и продължи.

Сигурно не ме позна! - си каза старецът като мъкнеше с усилие чувала. - ...А нима трябваше да ме познае, за да помогне на един стар човек в зимната нощ?... - мислеше си старецът и вървеше стъпка подир стъпка по мокрия сняг все пò към центъра.

Тук улиците бяха вече светли и украсени. Шарени плакати с неговия образ, изрисуван засмян и зачервен, изпълваха стените и огромните билбордове, а от витрините му махаха куклените му изображения, глупаво повтаряйки един и същи жест. - Дядо Коледа, който сега не се чувстваше като Дядо Коледа, а съвсем като Дядо Мраз, защото освен умората си, бе и съвсем замръзнал, спря да си отдъхне, погледа как грейнал от радост и щастие поздаравява минувачите от един билборд и продължи.

- Дя-до Ко-ле-да! Дя-до Ко-ле-да! - скандираха някъде.

- Дя-до Мраз! Дя-до Мраз!

Той се опита да се усмихне, и като се усмихна, съвсем заприлича на образа си, изрисуван по плакатите и поздравяващ го от билбордовете. Помисли, че е невъзможно минувачите, които вървяха на върволици покрай него и развеселени изпълваха улиците с празничното си настроение, да не го познаят, но не го познаха. - Край стареца с огромния чувал на шумни тълпи бързаха весели компании, на ляво и на дясно прелитаха коли, светофарите като коледни лампички на огромна елха припламваха в червено и зелено всред гирляндите на уличната украса и стоповете и фаровете на бързащите автомобили, а той вървеше всред всички и все така никой не му обръщаше внимание.

- Ако бях с елена и шейната, дали щеше пак да е така? - си мислеше старецът. - И какво ще стане, ако напиша името си на чувала и ако се спра и им изпея песен?

И той наистина се спря и запя:

Един уморен Дядо Мраз
пешком обикаля земята... -
Ще дойде ли някой от вас
Със мен да поноси торбата?
                        Няма я вече шейната!
                        Няма го вече елена!
                        Но ме очакват децата
                        В зимната вечер студена!
Един уморен Дядо Мраз
Върви между вас по земята!... -
Поспрете се в късния час,
пък аз ще отворя торбата!

- Гледайте! Един артист! - извика някой.

- Дядо Коледа! Дядо Коледа! - затича се едно дете.

- Това е някакъв пиян! - хвана го баща му за ръката. - Някакъв пиян клошар, от каквито трябва да се пазиш!

- Какви ли ги няма по улиците! - обади се жена.

Дядо Коледа, който бе вече един изтощен и замръзнал Дядо Мраз, бе намислил въпреки умората си да направи едно от своите чудеса. Да накара прехвъркащите изрядко снежинки да се превърнат в момиченца и момченца, и със сребърни звънчета в ръце да изпълнят песента на празничната нощ. Но не го направи. Задърпа чувала и побърза да отмине.

Когато стигна до първия адрес, хората бяха вече на трапезата.

- Много закъсня! - му казаха.

- Какво носиш? Камионче ли? Аз си имам! И то много по-хубаво от твоето! Съвсем е като истинско! - обади се детето. - И такава игра имам! И защо другият Дядо Коледа, дето ми донесе електронен робот, който ми се подчинява и върши всичко, каквото му заповядам, беше облечен с лъскави дрехи, а твоите са такива прости? Да не си фалшив?

- Вероятно единият наистина е фалшив, но кой не знам! - опита се насила да се пошегува Дядо Коледа, вече съвсем като истински Дядо Мраз, и без да прекрачи прага, заслиза надолу по стълбата.

- Ела да те почерпим и да ти кажа стихотворение! - чу той след себе си гласа на детето, но не се върна.

Вървеше и се чувстваше най-самотният и тъжен човек на света. Зимният вятър го блъскаше в гърдите, безразличен и груб, и старецът от снежната планина усещаше, че няма да издържи и ще замръзне, защото не просто краката и тялото му - бе замръзнала душата му. А в това време зад всеки прозорец празнуваха неговия празник и той чуваше как повтарят името му.

- Защо стана така? - си мислеше Дядо Коледа, когото някои наричат Дядо Мраз. - Може би съм много остарял, а може би оня, другият, с лъскавите дрехи е успял да ги измами и да ме замести. Какво ли ще излезе от всичко това?

Той не знаеше какво да направи, нито накъде да продължи. Усещаше само, че силите му го напускат и че повече не може да мъкне тежкия чувал.

- Май това е краят!... - си каза Дядо Коледа и се свлече на заледената улица, опрян о чувала.

И тогава... в белотата на нощта видя пред себе си елена. Той изплува всред изведнъж завалелия обилно сняг и мълчаливо подви колене, за да може старецът да се опре на рогата му и да се качи на гърба му, както някога. После еленът се вдигна в небесата и се понесе право към високата планина.

- А чувалът ми? А подаръците? Не раздадох подаръците! Трябва да се върнем! - рече разтревожен Дядо Коледа, когото някои наричат Дядо Мраз.

- Остави това на нас! - зазвъняха със сребърни звънчета край него снежинките и се превърнаха в малки момиченца и момченца. - Ще ги вземем от торбата и ще ги оставим по балконите и пред вратите на децата, които те очакват и обичат.

- И които нямат друг ни Дядо Коледа, ни Дядо Мраз! - прибави старецът.

© Кина Къдрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.11.2016, № 11 (204)