Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЛУЧАЯТ

Кина Къдрева

web

Морето беше притихнало и в късния следобед заливът между стария и новия град на тоя древен бряг беше като езеро, затворено между боруна - малкия скален нос със старата каменна църква, построена върху останки на светилище до отъпканото гробище на няколко цивилизации, и кея на скромното пристанище, в което не влизаха големите кораби, пресекли като митичния Арго Дарданелите и Босфора на борда с Орфей, успокояващ с лирата си беса на вълните, и донесли откраднатото златно руно и коварната вещица Медея. Виждахме само графичните им силуети, устремени към далечния северен бряг, подпрян от Кавказките скали, на които е бил прикован Прометей.

И ние бяхме приковани. Всеки на своята скала, и кълвани от различни птици, но бяхме се откъснали от скалите си, за да измием разкървавените си дробове във водите на това първично море и да забравим за острите клюнове и болки, каквито всеки получава в тоя живот. Бяхме избягали от проблемите, конфликтите, човешките неразбории, бяхме избягали и от себе си, и в това беше голямата ни победа.

В тоя час, когато жегата се беше утаила, а "ясникът" - крайморският бриз, още не беше прогонил умората от безделието - тая най-досадна умора от изсмукалото силите ни плажно слънце, седяхме в беседката между величието на кедъра, посаден от баща ми, и скромното бунгало на лятната му къщичка на Белия бряг - точно в дъното на залива, и се любувахме на променящите се багри в тръпнещи води. През цялата година бяхме говорили, говорили, говорили, бяхме се изговорили и сега мълчахме. Бяхме решавали заплетени ситуации, бяхме търсили верни решения, бяхме си преборвали с институции и интереси, с характери, амбиции и илюзии, и сега си почивахме, отпуснати в нищото на търсено освобождаване от мисли. Беше удоволствие в тишината да чуваш как тежко пада отронила се кедрова шишарка и да вдъхваш аромата на кедрова смола, смокини и море. И когато като нахален, запърхан и прашен гигантски червен бръмбар спря пред вратата ни малката очукана кола на съседа-адвокат, се зачудихме, защо не е минал по горния път да се прибере в своето си бунгало, а спира пред нас.

Той се измъкна от колата, отвори вратата ни, която никога не заключвахме, прекоси тясната, застлана с плочи пътека, и се тръшна на първия попаднал му стол, без дори да поздрави.

Беше с нелеп черен, официален и измачкан костюм в това горещо време, с потна разкопчана риза и увиснала като клуп на обесник вратовръзка.

- Може ли чаша вода! - каза и се облегна назад с лице към камъшения покрив на беседката.

- От бесило ли са те свалили - не се стърпях да го попитам, наливайки му студена вода от жълтия ни плажен термос, стоварен на масата.

- Просто щях да полудея! Исках да се уверя, че все още има хора - задъхан пиеше студената и давеща го вода на големи глътки адвокатът. - Затова дойдох. Да се убедя, че все още има нормални хора. Че всички не са изроди, истеризирали и луди.

Че беше зле, беше зле, и това виждахме всички.

- Че ти с твоята професия не си ли свикнал на всичко? - попита съпругът ми.

- Свикнал съм. С какво ли не съм свикнал. Но има неща, с които човек не може да свикне. Не може да си ги обясни. Има жестокост, която не може да си обясни. Която не е човешка. Има подлост, която не може да се обясни. Която е падение. Но има извратеност, която никой ум не може да побере, която не се побира нито в морала, нито в законите, нито въобще в човешкия ти мозък, и ти се иска да повърнеш червата си и всичките си органи, да ги изриташ отвратен и да се питаш докъде може да стигне човешко същество.

- Че не го ли знаеш? - подхвърли съпругът ми. - До всичко! Нали най-трудното е човекът да се изгради като човек. Да проумее величието и отговорността да си човек. Да бъде човек! Да го направиш човек.

- И да го разбереш - прибавих.

- Това не е за разбиране. Не можеш да го разбереш и въобще да го проумееш. То е извън разбирането. И да питаш как може дотам да стигне човек и защо са го правили.

- Най често от примитивно изкривено и опорочено съзнание, заредено с агресия, безчовечност и алчност - каза съпругът ми.

- От алчност и липса на човечност. На съвест. На морал - обърса си потта, потекла по лицето, адвокатът и най-после се сети да си махне сакото.

- Безчовечността е присъща само на човека! - продължи съпругът ми. - Може да си чувал за оня случай по времето на Втората световна война, когато фашистка Германия обра всичко и българинът остана на дажба от 150 гр. хляб, огладнял и опоскан всякак. Магазините празни, селският пазар затворен, черната борса е спасението, но само ако имаш пари. Тогава се чуло "на ухо" за едно заведение край София, където тайно сервират готвено с месо. Че е черноборсаджийска работа - в това нямало съмнение. Друга не можела и да бъде! Но полицията нищо не могла да установи. А слухът си съществувал! И скъпо-прескъпо, известен хирург с четирима съученици, все изгладнели за месо, решили да отидат и да отпразнуват както трябва годишнина от завършването на гимназията. В това време на глад, англо-американски бомбардировки, вой на сирени, тичане по бомбоскривалища и разпилени по села семейства евакуирани от столицата и големите градове - де където си могъл да пратиш децата, жените и старите си хора да не им падат бомбите по главите, а ти си вързан да изпълняваш задълженията си сам като куче в празния си дом, защо да не опиташ да си създадеш нещо приятно? - Случаят си струвал. Събрали се, хем да си направят една неделна разходка извън руините и сирените на София, хем да хапнат нещо сготвено, та и с месо. Намират заведението - паянтово и сякаш едва крепящо се всред пущинака - дори не повярвали, че това е заведението, но вътре ги посрещнал усмихнат собственикът, разбрал случая, казал им, че месо е забранено и всичко е с купон и на черно, но ще ги обслужи така, че ще останат доволни, и докато сервирал, им разправял, че баща му имал ресторант в центъра на София, но бомбите го сринали и само той знаел какво е преживял, останал единствен оцелял от цялото семейство. И тъй като край ресторанта на баща си бил изучил занаята, а и баба му била голяма готвачка, решил да опита, защото връзки имал с прекупвачи, намерил тая съборетина и с майсторство и леко преминаване на закона помага на изгладнелите за вкусно сготвено с месо. Е, трудничко било, защото той си бил и готвач, и сервитьор и всичко. Трудно, но човешко!

Знаех тая история от братовчеда на съпруга ми - 20 години по-възрастен от него, който като стажант-адвокат присъствал на делото, и ни е разказвал тоя случай. Знаех и защо моят съпруг я разказва на явно съсипания адвокат, но адвокатът не го слушаше, потънал в своите мисли, и се наливаше, чаша след чаша, с вода.

- Яденето било наистина вкусно - продължи съпругът ми, облегнат на шезлонга си и вгледан в слънчевите проблясъци в синьото спокойствие на морето, сякаш говореше на себе си.

- Не се опитвай да ме разсейваш - каза адвокатът. - Нищо не може да ме разсее! Главата ми така е пламнала, че как съм карал колата от другия край на България дотука, без да се блъсна или да падна в някоя пропаст, не зная! - И той надигна термоса, който отново бях напълнила с вода, и го изсипа на главата си.

- Ще те разсея! Ей сега ще те разсея - каза съпругът ми и се обърна към мене. - Я донеси някакъв плод! Сутринта сложих праскови в хладилника да са охладени.

- А ти трябва да хапнеш и ще ти стане по-добре! - казах на адвоката. - Мога веднага да ти направя един сандвич с шунка.

В същия миг за всеобща изненада той като луд скочи, събаряйки стола си, изтича встрани и взе да повръща, сякаш наистина повръщаше червата си. После като пиян отиде до маркуча от кладенеца, изми се с водата, с която поливахме тревата, и пак като пиян се върна, вдигна стола, каза:

- Извинявайте! - и се тръшна на него. Беше жълт като мъртвец.

Понечих нещо да кажа, нещо да направя, но съпругът ми ми даде знак да не се обаждам и нищо да не правя.

- И така, компанията се смеела, разказвали си ученически спомени и вицове и вкусно си похапвали, докато хирургът не извадил от чинията си една малка костица - иначе месото било обезкостено, погледнал я и казал: "Ами това е човешка кост!"

Всички се залели в смях, защото го знаели какъв е шегаджия и били сигурни, че се шегува. "Човешка кост е!" - взел да обяснява хирургът на съучениците си откъде е костицата, а съучениците му се превивали от смях, че се прави и на ветеринар.

- Ще ида да го питам тоя РЕСТОРАНТЬОР откъде се е взела тая кост - станал хирургът и тръгнал към тезгяха, който не се виждал от мястото, където била масата на компанията. Съучениците продължавали да се шегуват, но хирургът много се забавил и един станал да види защо се бави. - Нямало го при тезгяха.

- Отишъл е в тоалетната - казал му собственикът на заведението, като старателно си бършел в мръсен парцал ръцете. - След гладуване такова хапване понякога гони в клозета.

- Абе той не за тоалетната тръгна, а да ти покаже една костица, която сметна, че е човешка. Нали е хирург - професионална деформация.

В същия миг под краката на съученика на хирурга дъската на пода - един добре прикрит капак, се отваря, и човекът полита надолу. Но бил катерач, и успява да се хване за края на отвора увиснал на мускули, и така да се развика, че останалите скочили, измъкнали го, а в това време Оня зад тезгяха, който с едно натискане на крака отварял капака и така ловял жертвите си, с чието месо готвел вкусните си гозби, се спуснал срещу мъжете с брадва. И почнал един екшън в заведението, маси - столове, хвърляне, скачане. Оня искал да ги изпобие, като залости вратата, но мъжете успели да се измъкват, а оня ги подгонил през пущинака. Все пак в падналата нощ успели да се измъкнат, но докато стигнат до София и до полицията - зазорило, а когато полицията пристигнала до заведението, намерила го опожарено, а от убиеца нямало и следа. Но открили обгорелия обезглавен труп на хирурга и около изгорялата съборетина много заровени човешки кости.

- И не го ли хванали? - попита адвокатът.

- Хванали го и го осъдили на смърт. - Тогава смъртните присъди не били забранени. Можеш да потърсиш в архива досието. Аз съм го чел, защото не можех да повярвам, но се оказа мръсна истина. А него го обесили.

- На такъв не бесило, не куршум, не електрически стол, а като едно време да му вържат краката на два коня, да пришпорят в две посоки конете и да го разчекнат - се обади майка ми, която бе излязла до оградата да гледа регатата от бели платноходки, които като лебеди бяха изпълнили залива. - А още по-добре да го набият на кол и да го сложат на площада, както са правили за щяло и нещяло едно време, та да пищи, да гние, да го плюят хората и да го кълват гарваните!

- Само че в моя случай убийство няма - каза адвокатът и отново заля главата си с водата от термоса.

- Щом няма убийство, значи, все пак не е толкова за преживяване - каза успокоително съпругът ми, загледан и той в танца на платноходките в сините води на залива, но явно мислещ за друго.

- По-страшно е! Има по-страшни неща от убийството. И не по-малко отвратителни. И не можеш тия животни ни да ги разчекнеш, ни на кол да ги забиеш, което си го заслужават, ни да ги осъдиш на смърт, и дори не можеш да намериш параграф, по който да ги осъдиш.

- И ти за единия параграф ли така се разстрои? - казах и му подадох фруктиерата с охладени едри, мъхнати, златисто-румени праскови, гордостта и радостта на бащината ми градина.

- Нали бяхме заедно на плажа и аз плувах вече към фара, когато джиесемът ми започнал неистово за звъни - взе си адвокатът праскова и я захапа. - Ти си го вдигнала, а някаква жена казала веднага да се обадя, не приела обяснението, че съм навътре в морето и казала, че нямала да затвори, докато не ме чуе, а ти си дала телефона ми на рибарката Мария, която тъкмо се канела да влиза с моторницата си в морето, да ме настигне и да ми предаде звънящия и незатварящ се телефон. Мария ме настигна, подаде ми джиесема, и щом чух "МОМЕНТАЛНО ЕЛА!", помолих Мария веднага да ме откара до брега. Слязох от лодката, подминах ви бегом, изтичах до бунгалото си да взема нещо за обличане и несесера, метнах се на "бръмбара" и запраших към моя край.

- Разбрахме ние, че е някаква женска история! То беше такъв прекрасен ден, морето бе така неустоимо с тая галеща зелена прозрачна вода, че да го зарежеш като изстрелян, значи, тая жена, дето се обади, ти е по-важна и от морето, и от нас, и от целия свят.

- Беше братовчедката ми, която преди два месеца остана вдовица. Каза, че нещата не са за телефон, но разчита на мене, че в делото съм нейния адвокат и веднага да тръгна. Мислех, че е за някаква банална наследствена история, но за хората и банални, дори съвсем дребни и дребнави неща се изживяват като фатални. А с нея заедно сме израсли и много се обичаме. И щом така настойчиво ме вика, значи, трябва да вървя.

- И разделихте ли наследството! - обади се иронично майка ми.

- Дъщеря й, която е студентка по журналистика, й позвънила, че имала курсова работа с тема БИТАКА, и на битака видяла за продан костюма на баща си, с който бил погребан.

"Припознала си се! Успокой се и не се поддавай на самовнушения - казала й братовчедката ми. - Да не си почнала да вярваш на духове? Костюмът на баща ти беше конфекция! Такива костюми много!

- И ти ще повярваш в духове, като го видиш! Купила съм го и ти го изпращам да се увериш! - казала дъщеря й."

Братовчедката ми, която е интелигентна жена - учителка по френски в местната гимназия, се разтревожила за психичното състояние на дъщеря си след стреса от внезапната смърт на баща й - минен инженер, изключително разумен и отговорен човек, който дъщеря й много обичала. Била сигурна, че дъщеря й си е въобразила, че костюмът на битака е на баща й. Но когато получила колета и го отворила, видяла, че това наистина е костюмът, с който бил погребан съпругът й. Бил официалният му костюм, но имало една мъничка дупчица под ревера, където носел ордена си на герой на труда, с който се гордеел, защото бил за истински подвиг, който му струвал много напрежение, талант и бил рискувал живота си за спасението на голяма група затрупани миньори, а и на самата мина. Искал да си носи ордена, но да не се вижда, защото не обичал показността, затова го "завинтили" под ревера. Като закрили мината, махнал ордена, но дупчицата останала. - Не се виждала под ревера. Имало и едно едва забележимо петънце от грима на дъщеря й - следа от прегръдката в абитуриентската й вечер, което той държал да си остане, и да не се дава за това мъничко петънце костюмът на химическо чистене, защото му било мило да носи костюма си с тая следа от прегръдката на дъщеря му в нейната абитуриентска вечер и щастието да види вече порасналото си момиче. Дъщеря й по това петънце познала костюма на баща си. - Та тия неща ми разказваше братовчедката ми и плачеше - каза адвокатът. - Но това е само началото. Тя не можела да си обясни как костюмът, с който бил погребан съпругът й, се оказал в София на битака. Разбира се, в полицията не й повярвали, а в града тръгнал слух, че е луднала. Дори учениците й взели да я гледат някак особено и да си шушукат, защото тя започнала истинска война за ексхумирането на съпруга й, а това в един средно голям град не може да остане тайна. Отварянето на гроба станало, и това й коствало жестоко преживяване, но още по-жестоко станало като вдигнали капака на ковчега и той се оказал празен. - Съпругът й го нямало ни облечен, ни гол. Нямало ги дори дантелените чаршафи, копринената възглавница и всичко, оставено в ковчега. Тогава тръгнал слух, че съпругът й е вампирясал и излязъл от гроба, а нея взели да наричат ВАМПИРКАТА, да я сочат с пръст и да бягат от нея. Взела си отпуск от гимназията - било непоносимо. Не казала на дъщеря си, да не я разстройва повече, завела дело за НЕИЗВЕСТЕН ПОХИТИТЕЛ и ми позвънила да отида.

- И ти какво? Разгада ли случая? - попита съпругът ми, а ние с мама бяхме онемели.

- Направи ми сандвич със сирене, моля те, защото поне 24 часа не съм слагал нищо в устата си - обърна се адвокатът към мене, пое си дълбоко въздух и се загледа към потръпващите като кожата на огромен звяр води на изпразнения от платноходките и някак станал пуст и самотен залив. Дочака ме да му донеса сандвича и нарязани на "лунички" праскови, захапа го и ми кимна за благодарност.

- Та разплете ли случая? - повтори въпроса си съпругът ми.

- Първо се обадих на дъщеря й да попита човека, от когото е купила костюма, той откъде го има, като я предупредих да не го стресира. "Да не го стресирам ли? - разплака се тя. - Ще се нахвърля върху него и ще го, ще го - ще отида при него с полиция" - разбирах я, но така нямаше нищо да стане. И я посъветвах да отиде не тя, а някоя нейна колежка от "Разследваща журналистика". И тя пратила своя приятелка - много оправно момиче. Намерила продавача - циганинът Ристю, казала му, че приятелката й купила от него много хубав костюм и че и тя би купила, ако има нещо подходящо, и той и отворил цял кашон с дрехи всякакви и все хубави, да си избира. Тя много го похвалила, та чак го разчувствала. Казала, че ще каже и на другите си приятели да му станат клиенти, и го попитала как се снабдява с такава стока. Ристю й казал, че го снабдява един прекупвач. Момичето се опитало да разбере кой и откъде е прекупвачът, но Ристю не знаел. Прекупвачът бил му казал, че е отвсякъде, че обикаля цялата страна да търси стока, че бил много добър човек, а за името му знаел само, че се казва Сандю. Момичето поискало да й го опише, Ристю с подробности й го описал, тя направила словесен и рисуван компютърен портрет и ми го изпрати. Братовчедката ми не беше виждала такъв човек, но аз си задействах полицията и професионалните връзки и човек като описания от момичето се намери, и то в тоя град. - Някой си Александър Гугуткин - бизнесмен, роден в другия край на България, но заселил се тука преди 5 години, 48-годишен, женен, без деца.

- Значи го хванахте - казах.

- Повикахме го за справка и да си носи фирмените документи, като за деня и часа на "справката" докарахме и Ристю и кашона с дрехите му направо от Битака в София, но помолих това да стане с личната кола на един от полицейските служители, като поръчах и двамата придружаващи полицаи да са в цивилни облекла и да се представят на Ристю като купувачи, чули добри неща за стоката му, за да не го плашим. По време на пътуването Ристю бил много доволен и си хвалел стоката, но като го завели в полицейското управление здравата се уплашил и взел да се кълне, че е честен търговец. Едва го успокоили, че работата му е чиста, но трябва да го срещнат с един човек и Ристю да го познае. Само че Ристю продължавал да трепери и взел да плаче, та помолих да го нахранят добре с храна от ресторанта, като му я поднесе сервитьор като на важен клиент, да има малка ракия и накрая парче торта и голямо кафе, което поуспокоило Ристю, защото ни трябваше доверчив към нас и спокоен.

- Да плачеш ли или да се смееш - седна майка ми при нас да слуша по-добре.

- А тоя Гугуткин гугутка ли се оказа? - подхвърли съпругът ми.

- Да не повярваш! Най-милият добродушен човек, който съм виждал. Розовичък, беличък, със сини наивни и искрени очи, малко по-нисък от среден ръст, но добре закръгленичък и с шкембенце, с къси дебели ръце с малки длани и пръстчета като къси кебапчета. А фирмените му документи в пълна изрядност, с навреме платени данъци към държавата като собственик на малка свиневъдна ферма, при това награждаван за отлично и хигиенично отглеждане на свинете. Просто да го разцелуваш!

- И тука доведохте Ристю - казах аз.

- И тука доведохме Ристю! Тоя ли е Сандю, от който прекупуваш дрехите? - пита следователят.

- Сандьо бе? Какво правиш и ти тука бе, Сандьо - едва не се хвърли Ристю да прегръща бизнесмена Гугуткин и полицаите едва го възпряха.

- Значи, Сандьо, имаш и друг бизнес! С дрехи! Така ли? - попита следователят.

- То пък един бизнес! - обърса с ръка бузестото си лице Гугуткин и погледна така тъжно със сините си искрени очи, че просто да се разплачеш. - Да отглеждаш свине, не е евтина работа. Фуражът скъп, те лакоми, продажбите не покриват разходите, та опитах и нещо друго.

- Много му е хубава стоката! Много съм доволен от него! Добър човек! И той като мене с пет деца и някак трябва да върже двата края - защити прекупвача си Ристю.

Братовчедката ми бе настояла да уредя и тя да присъства на разпита, та двамата седяхме на столовете встрани като наблюдатели.

Че Ристю беше искрен, нямаше съмнение.

- А откъде взимаш дрехите? - пита следователят.

- Обикалям страната! Нещо като вехтошар съм. Питам! А гардеробите на хората пълни със стари дрехи и искат да се освободят от тях, та евтино ги продават, а аз ги давам на Ристю да ги пласира с малка печалба за мене.

- Така, така! - обади се за потвърждение, без да го питат, Ристю.

- То ходенето за тия дрехи не си струва, но какво да се прави! - въздъхна Гугуткин.

- Благодаря, Ристьо! - каза следователят. - Ти си добър човек! - За стоката си недей да се тревожиш. Ние ще я пазим. А сега ще те заведат да си починеш, че после пак може да ни потрябваш.

Бяхме се разбрали със следствените органи и криминалната полиция да настанят Ристю в хотел, да не излиза от стаята си и да има полицай да го пази, но да се държат добре с него.

- Да си ходя ли и аз - стана Гугуткин.

- Ти ще ни трябваш още малко! - каза следователят.

- Откъде взе костюма на погребания преди два месеца с тоя костюм инженер Тодоров? - не се стърпях аз.

- Ами намерих го! - каза почти учуден от въпроса Гугуткин.

- Как тъй си намерил костюма на погребан с тоя костюм човек? - попита следователят.

- Ами в гробищата го намери жена ми! Почти нов, хубав, няма да го оставим да го съсипе дъжда я. Откъде да знаем, че с тоя костюм е погребан инженер Тодоров? Изхвърлен го намерихме.

- Повикайте жена му! - каза следователят.

С криминалните се бяхме уговорили веднага след излизането на Гугуткин от къщата със свинарника с чантата с документи за "справката" да я арестуват и да запечатат къщата, без да влизат вътре и без нищо да пипат, защото огледът и взимането на отпечатъци искахме да стане в мое и на следователя присъствие.

Щом вкараха в следствената стая жена му, братовчедката ми, която стоеше до мене, скочи, и аз едва я придърпах да седне на стола си.

- Тая беше на погребението! - прошепна ми развълнувана тя. - Ходи на всички погребения, плаче за умрелия, кръсти се, моли се, и аз добре й напълних торбата. Всички й пълнят торбата добре. Тя е нещо като постоянен оплаквач. Бедна жена, си казах. Има сега такива, които се препитават от подаянията при погребенията .

Дадох й знак да млъкне, защото още с влизането на жената, преди следователят да е задал въпроса си, Гугуткин я посрещна с въпрос:

- Нали оня хубавия костюм го намери ти, изхвърлен в гробищата, и ми го донесе.

- Че как няма да прибера такъв хубав изхвърлен костюм в това бедно време! Кой ли го е изхвърлил и как не го е срам да го хвърли в гробищата!

Братовчедката ми пак понечи да скочи и аз я задържах и й направих знак да си седи и да мълчи.

- А защо умрелият, погребан с тоя костюм, го няма в гроба? - изненада я с въпроса си следователят.

- Вай! - извика жената. - Че как няма да го има в гроба, като е погребан! Да не е възкръснал? - взе да се кръсти и да се кланя. - Господи помилуй! Господи помилуй! Как тъй няма да го има в гроба погребан човек?

- Защо стресирате жена ми с невъзможни неща - изправи се Гугуткин, зачервен като панджар, и сините му искрени очи едва не изскочиха от орбитите си от възмущение.

- Че какво ще съм виновна аз, ако човекът е възкръснал? - изплака жена му... Господи, твоите чудеса са неизмерими! - кръстеше се непрестанно тя и целуваше нещо, окачено на шията й, но кръст ли беше, икона ли беше, какво беше не можах да видя и да разбера. - Може, като е възкръсвал човекът, сам да си е хвърлил дрехите - каза удивена от откритието си жената. - Може при възкресението дрехите да пречат и възкръсналите да се възнасят голи! - кръстеше се и правеше метани жената.

Беше странен екземпляр. Точно обратният на Гугуткин. Суха, черна, с лице на граблива птица, с малки очи с остър птичи поглед, длъгнеста, и в зелената си провлечена роба приличаше на гигантски екземпляр на насекомото богомолка, дето си изяжда богомолеца, с който се е чифтосала. Силно впечатление правеха ръцете й, дълги и жилести, с длани и пръсти като кокоши крака.

- Пуснете веднага по местната телевизия и радио бързо ИЗВЪНРЕДНО съобщение от криминалната полиция - прекъсна я и вдигна телефона следователят. - Съобщението да съдържа информация, че е намерен кашон със съмнително придобити дрехи, и всеки заинтересуван да дойде пред полицейското управление да ги огледа. - Дрехите са номерирани. Никой нищо да не взема - само да ги огледа, и ако познае нещо, да отбележи номера на дрехата в оставения бележник и да пише името и адреса си.

- Глупости вършите! - избухна Гугуткин. - Само да разбунвате хората! Какво могат да познаят като дрехите са събирани от цялата страна. Искате да ни обвините в кражби, каквито не сме направили! Не видяхте ли от документите ми, че при мене всичко е чисто и изрядно! Ще протестирам! Това да не ви е комунизмът, че да обвинявате хората за щяло и нещяло! - не спираше зачервения и чак разтреперан от гняв и обида Гугуткин.

- И аз ще протестирам! - разкудкудяка се жена му! - Какви са тия полицейски своеволия! А уж демокрация! За това ли се борихме за тая демокрация! Може ли за всичко намерено човек да бъде обвиняван в кражба? Намерих го изхвърлен тоя костюм! А кой го е изхвърлил - не зная. Пък гробът, че бил празен, мога ли да знам защо е празен? Може никой да не е погребан в него! Да е било ритуално погребение! Или да е възкръснал човекът! - започна пак да се кръсти тя и да проклина безбожната полиция, дето я обвинява в кражба, а аз да се чудя как да задържа братовчедката си да не скочи срещу жената. - Вече съжалявах, че отстъпих пред настояването й да я взема на разпита.

- Значи, доникъде не можахте да стигнете с тоя разпит - обади се майка ми.

- А излезе ли нещо от съобщението за кашона с дрехите? - попитах.

- Вече мислех, че нищо няма да излезе, но излезе и то почти веднага - каза адвокатът.

Пред полицейското управление се вдигна една патардия, едни викове, едни крясъци, писъци, вой, проклятия - не ти е работа. Хората напираха да влязат в полицията и полицаите едва ги удържаха, като разтревожени влизаха на разпита и ни държаха в течение на нещата. Крясъците и писъците пред полицията се чуваха и при нас. Следователят поиска да му внесат списъка, докъдето е стигнал. Всички в напиращата тълпа бяха открили дрехите на покойниците си, с които ги бяха погребали.

- Какво ще кажете за това? - взе да чете списъка следователят така спокоен, сякаш четеше от учителски дневник имената и номерата на присъстващите ученици

Гугуткин и жена му се спогледаха.

- Ами хвърлят и намираме! - взе инициативата жената. - Който търси - намира.

В беседката до къщичката на баща ми на Белия бряг така се бяхме умълчали, че се чу как морето изплиска и звънко се оттече в камънака на брега на залива.

- Боже, боже! Търговия с дрехи на мъртъвци! - възкликна майка ми!

- Така възкликна и братовчедката ми! - каза адвокатът. - Не можах да я възпра!

- Че откъде да знаем, че са на мъртъвци? - изграка жената на Гугуткин, наострена за скандал.

- Нашият случай е случайност! Въпрос на късмет да намериш нещо захвърлено! - подкрепи я Гугуткин. - И какво от това, че били дрехи на мъртъвци, щом са хубави и годни за носене. Да не мислите, че такава търговия не се прави с дрехите на предпочелите кремиране?

- Това е престъпление! Кражба от мъртвец! И срамно, и грешно! То е извън човешкия и християнски морал - се обадих, като стиснах ръката на братовчедката си и я придърпах да си седне на стола, защото пак беше скочила лично да се разправя с Гугуткини.

- Отвратително и оскърбително! Все пак има морал! - стана съпругът ми и си взе бинокъла да проследи появилия се като пъстроцветна пеперуда сърф, летящ над вълните в теменужено синия в последните часове на деня залив. - Да превърнеш почитта към мъртвия и болката от сбогуването в бизнес е отвратително - продължи да следи с бинокъла пеперудената игра на сърфа съпругът ми, като се опитваше да отстрани от себе си неприятната лепнеща гадност от разказаното.

- И аз така казах! - рече адвокатът. - А знаете ли какво ми рече Гугуткин? - "Че то с мъртвите е големият бизнес я! Но там човек не може да се вреди!" А жена му добави: "Днеска с всичко се прави бизнес! Времената са такива! Бизнес времена! Водата от измиването на мъртвеца най-върви! Продава се на тия, дето правят черна магия за смърт! И с пръст от гробовете за същото се търгува. Особено от гробовете на неопети мъртъвци и на хора престъпници и самоубийци! С всичко бизнес се прави!"

- Добре го е казала! - обади се мама.

- Вярвате ли - настръхна ми косата от отвращение и ужас - каза адвокатът. - А жената на Гугуткин се развика: "Защо тях не хване полицията, а е подгонила нас, дето с такива работи не се занимаваме, а почитаме умрелите и се молим за душите им. Какво като сме събрали изхвърлени дрехи, дето не знаем кой ги е изхвърлил и дали са от живи, или от умрели? И ние със Сандю сме се питали, като намираме дрехите, кой си хвърля така дрехите по гробищата. Сигурно някои идват в определени дни, събличат се и си правят оргиите."

- Че има такива секти, има, но не и в нашия град - каза с категоричен тон следователят. - Полицията ни е бдителна, доказала своята отговорност, а гражданите ни са с високо човешко и гражданско съзнание.

- То съзнанието им се чува! - изсмя се саркастично жената на думите му.

И точно тогава влезе полицай да съобщи, че положението вън станало неудържимо и струпалият се народ хукнал да разравя гробовете на близките си без хората да искат да чуят полицаите, че това е незаконно и да чакат разрешение за ексхумация. Полицията се опитала да ги спре, но не могла да ги спре - с кирки се хвърлили срещу нея.

- Казах ли ви аз, че с вашите глупави полицейски инициативи, празни обвинения и незаконни действия срещу честни граждани като нас, само ще възбудите народа! - каза изправен като съдник Гугуткин.

- И май в общи линии е бил прав - обади се съпругът ми, без да изпуска да следи играта на сърфа.

- Само че докато се разправяха кой крив, кой прав, дойдоха първите съобщения за празните гробове. И всичко започна наново - наля си отново вода адвокатът.

- Абе от къде на къде ние ще отговаряме, че гробовете са празни? - развикаха се и двамата Гугуткини. - За изхвърлените дрехи, признаваме, видим ли изхвърлена дреха, прибираме я! Защо да се похабява? Но за празните гробове не можем да отговаряме! - седна някак важно и сърдито на стола си Гугуткин, категорично отхвърлящ всяко подозрение, че той и жена му имат нещо общо със случая.

- За тая работа не ние, а вие, полицаите, трябва да отговаряте! - викна разгневена жена му и май беше права.

- Абе как може да си погребеш човека, а него да го няма! - подкрепи я Гугуткин. - Кой да отговаря за това? Полицията трябва да отговаря!

- Явно, полицията не си е отваряла добре очите! - промърмори следователят.

- А може и да не е виновна полицията! - изведнъж като трясната се хвана за птичата глава жената. - Ами да! Това толкова гробове да са празни, не може да е случайно! Станало е общо възкресение на честните, както пише в библията. Станало е такова Боже чудо точно в нашия град! А може и другаде, където има честни и вярващи в Господа хора, но още не е установено! Трябва да е било в някоя особена нощ, я при пълнолуние, я при лунно затъмнение, я при буря! Знаем ли ние, обикновените хора, как Господ и неговите ангели ги правят тия неща. А полицията не е очаквала такова чудо! А може да е била и нарочно заслепена! Господ да я е заслепил да не види чудото на възкресението. И не само полицията! Всички да е заслепил да не видим чудото - взе отново да се кръсти с кокошите си ръце тая дълга като насекомото богомолка жена, да прави метани и да благославя чудесата и делата господни.

- Такива работи не стават! - накара я да спре с метаните си следователят.

- Стават, стават! - сопна му се жената. - Всеки ден стават чудеса, но вие сте неверници и не ги виждате!

- И аз тогава си помислих, че наистина стават чудеса - каза адвокатът, загледан към хоризонта, където небесно синьото, избледняло небе се опираше у по-тъмните морскосини води, и очертаната линия на хоризонта сякаш беше краят на света. - Каква зрителна измама! - каза адвокатът. - Измама и измамност! Какво знаем? Нищо не знаем ни за човека, ни за света! И това, че не се пребих, като подкарах съвсем в несвяст "бръмбара", за да избягам от СЛУЧАЯ и да дойда тука да глътна най-после чист въздух, си е чисто чудо.

- Хайде сега и ти! - обърна се към нас съпругът ми, сочейки с бинокъла в ръка адвоката.

- А как да се приеме по друг начин освен като чудо това, че дъщерята на братовчедката ми получава курсова задача да пише за битака, че отива на битака точно когато е изнесен за продан костюмът на баща й, че тя го вижда сред многотията от привличащи окото стоки, и че точно костюмът привлича погледът й! Че вижда точно него! Че познава, че е костюмът, с който е погребан баща й, и това става причина да се разплете случаят.

- Чудото на възкресението, което е предвидено и описано в библията, е станало в нашия град - категорично заяви жената. - И праведните са излезли от гробовете и са се възнесли голи, както са се родили, дрехите са се смъкнали от тях и тия дрехи сме намерили ние, без да подозираме за чудото. Щастливи са възкръсналите, защото Господ тях ги е избрал! - не млъкваше жената.

- Остави ги тия приказки и не ме баламосвай! - взе да се ядосва следователят. - Не може всички да са възкръснали, при това като са се съблекли. А после да са си заровили гробовете! Кой е съблякъл и отмъкнал тия мъртви хора? За какво му са?

- Как за какво? За спасението им и отвеждането им в Рая - каза възмутена от невежеството на следователя жената.

- А защо, като ги е възкресил, е заровил пак гробовете им и ги е подредил, сякаш не са разравяни! - попита следователят.

- Че на Господ за тая работа не му е трябвало да им разравя гробовете! Той просто ги възкръсва направо през гробовете - каза жената.

- А на мене ми прилича на престъпление - прекъсна я следователят. - На отвличане на труповете. Но кой и за какво ще го направи?

- Абе ако някой го прави, той си знае защо го прави! И Господ с това възкресение е знаел какво прави! - намеси се Гугуткин. - А има и всякакви луди! Има, дето сами си изравят мъртъвците и си ги балсамират да си ги държат вкъщи, има сатанински секти, дето изравят мъртъвци и правят дяволски ритуали с тях, има некромани, дето изравят пресни мъртъвци и се любят с тях, че и мафия за вадене на органи от пресни трупове! Всичко има. Така че сега ни освободете да си вървим и търсете там, където трябва - стана някак солиден, солидарен и съчувстващ на полицията Гугуткин.

- Откарайте ги в ареста! - нареди следователят и прекрати разпитването.

- Всички бяхме много уморени, но дознанието беше стигнало само донякъде и имахме още работа - стана от стола си в беседката ни адвокатът.

Сърфовете бяха станали три и той отиде до оградата да гледа пеперудения танц на сърфиращите, може би за да не мисли повече за случилото се.

- Значи, не я докарахте доникъде и това те разстрои - подаде му бинокъла съпругът ми.

- Всъщност всичко стана оттук-нататък - въздъхна адвокатът. - И добре, че изпратих братовчедката ми да си върви. Достатъчно й беше, каквото бе чула и каквото бе преживяла. Поиска да го коментираме, но аз отказах. Нали ще има дело? Тогава ще видим, а дотогава може и друго да излезе. Я сатанинска секта, я кой знае какво.

- След Гугуткини Ристю ли подхванахте? - присъединих се към мъжете аз.

- Ристю го изключихме от случая още в началото. Като позна Гугуткин, много ни помогна! А когато хората си познаха дрехите, с които са погребвали мъртвите си, наредихме да го освободят. Да му платят стоката, като му кажат, че са я продали и да му дадат нещо отгоре за обезщетение, да му вземат и билет за влака и да го настанят във влака за София, защото не искахме да се мотае из града, а ако пътува с автобуса за столицата, с който пътуват местните хора, можеше да подочуе някои неща, а не искахме да ги знае. Той така се зарадвал на парите, че искал да черпи полицаите и охранителя си, с когото станали приятели, повикал го в стаята си вместо полицаят да стои в коридора и я ударили на игра на карти. Едва го отклонили да не черпи и сигурно вече е стигнал до София. Питал и Сандю ли са пуснали, казали му, че са го пуснали, и Ристю пратил поздрави по полицаите за Сандю, казал им, че е много добър и честен човек и че ще го чака за стока, защото привършвал това, което Сандю му продал. А сега и пари имал да купи. Брей, че хубави хора били полицаите, а той да не знае, да вярва на разни лоши приказки и да се страхува от полицаи. Но сега на всички на битака и във Филиповци щял да каже, че полицаите са най-добрите хора!

- Хайде на едно следобедно питие и край на тая история! - провикна се откъм беседката майка ми.

- Всъщност точно питие ми трябва! - каза адвокатът и върна бинокъла на съпруга ми.

На кръглата градинска маса майка ми вече беше сложила шишето с българска водка "Савоя", кристалните чаши и купата лед, и носеше голямата стъклена паница със свежа салата.

- Не салата, а произведение на изкуството - възкликна съпругът ми! - При това, вкусно!

Всред доматите, чушките и краставиците стърчаха двете масивни лъжици за разсипване, но още не бяха донесени приборите, така че накарах майка ми да седне и тя при мъжете, а аз станах за чинийки и вилици.

Бе вече 6 след обяд, сърфистите вече ги нямаше, но се чуваше как пърпорят мотори на лодки. - От пристанището тръгваха рибарите на риболов.

- Значи, е пристигнал слух, че паламудът вече е излязъл - каза майка ми. - Рано му е, но понякога се случва! Обикновено излиза, когато водата стане 17 градуса, а сега е още над 25.

- Тоя септември е топъл, но на север може морето да е изстинало - налях чашите аз и подканих всеки да си сложи сам лед.

- Ха, наздраве за успешното приключване на твоя СЛУЧАЙ! - вдигна чашата си съпругът ми и я чукна о вдигнатата чаша на адвоката така, че се разсипа весел сребърен звън.

Адвокатът отпи голяма глътка, задържа чашата в ръката си и пи още една.

- Точно това ми трябваше! - повтори думите си той. - Ледена водка! Да угаси всичко в главата ми! Знаете, не съм пияч, но сега от всичко най ми се иска да се напия и да забравя това, което преживях!

- Да не би в лудото каране да си блъснал човек? - разтревожена попита майка ми.

- Аз съм блъснатият човек - каза адвокатът и всички се спогледахме и го огледахме: беше си цял и невредим. Нищо не подсказваше да е блъснат. Поне видимо.

- Да позвъним ли на доктора? - попитах. - Ако си претърпял нещо, да те прегледа.

- Какво може да направи доктора за човек, който се е срещнал с ада!

- Чак пък с АДА! Хайде бе! Взимаш много навътре нещата! - чукна отново чашата си с чашата на адвоката съпругът ми, просто за да чуе кристалния звън, който сякаш преливаше от звъна на плисналите се вълни о каменистия бряг на метри под нас. - Аз не случайно ти разказах оня случай с хирурга и убиеца, дето готвел с човешко месо. Това е АДЪТ! Твоят СЛУЧАЙ е нещо като Чистилище.

- До отиването ни на огледа в къщата на Гугуткини беше една мръсна история, която ни отвеждаше в много посоки и явно ни очакваше много работа със съмнителен резултат - остави празната си чаша на кръглата градинска маса адвокатът. - И в къщата нищо не подсказваше, че може да се промени това положение. Къщата беше почти незабележима всред обрасли с храсталаци хендеци. Едно никакво място някъде на около 2 км от шосето за София. До нея се стигаше по нещо като път, очертан от колела на превозни средства. Сигурно на търговците и месопреработвателите, които са изкупували прасетата на "бизнесмена" Гугуткин. - От града е някъде на 5 км.

- Ами добре го е решил за свинеферма! - казах. - Да не миришат свинете на хората.

- И аз така си рекох - продължи адвокатът. - Свинефермата поддържана, дворът подреден, в двора нещо като щаер - селскостопанска ниска товарна машина. В каросерията банални инструменти - кирка, мотика, лопата, 2 метли, струпано гумирано платнище и една дълга тарга за пренасяне на ръка едно и друго. Вътре в къщата - претрупано, натрупано, безвкусно и неугледно - бит на примитивни прости хора. Хладилникът пълен с деликатеси - явно Гугуткини обичат да похапват. До къщата голяма и дълга пристройка. На вратата пише ОХРАНЯЕМ СКЛАД! Пази си имуществото човекът, си казах. Не вярвах да има охранителна система, но се оказа, че има звукова, свързана с къщата. Влизаме - воня!

- Че то не може да не е воня, като има свине - каза майка ми.

- И аз така си помислих - продължи адвокатът. - Прозорци няма! Само една провиснала електрическа крушка! Склад като склад! Чували, натрупани до едната стена - много. В дъното - голяма, дълга груба и зацапана маса, опряна о много замърсената стена. Сигурно тук разфасова прасетата, си рекох. На по-малка маса до нея монтирана голяма мелачна машина. Впечатляващо голяма и мощна. Сигурно е правел кайма не само от месото, но и от костите и другите органи и части на прасетата. А съседната стена в ляво от вратата, по цялата й дължина и отгоре до долу - най модерни фризери. Откъде ги е доставил, не знам! Цялата стена във фризери! Отдолу догоре! Добре държи закланата стока, си рекох.

- Я вижте бе! Вижте бе! В чувалите няма хранителни смески, а дървени стърготини! - викна някой от криминалните полицаи, които ни придружаваха и правеха огледа. - Всички са с дървени стърготини!

- Със стърготини ли Гугуткин е хранил свинете - разсмяхме се.

- Май всичко ще излезе една стърготинена история - подхвърли съпругът ми, но адвокатът сякаш не го чу.

- Наистина бяха само чували със стърготини.

- Насипвал е подът на свинете, да са на сухо! - казах. - Ще намерите и смеските!

- Абе като казваме, че няма смески, няма!

- Я да видим сега как са угоени със стърготини прасетата на бизнесмена Гугуткин, ако всичко не е разпродал и има нещо във фризерите - през смях каза следователят и отвори една от вратите на фризерите.

- И се сипнаха заледени части от човешки трупове! - каза адвокатът и млъкна.

- БОЖЕ! - прошепна и майка ми. - Нима е възможно? Нечовешко е!

- Шегуваш се! - казах.

Адвокатът си напълни чашата с водка и я изпи на големи глътки.

- Следователят отвори една от вратите на фризерите!... Отвори една от вратите! И втора! И трета! И се сипнаха... сипнаха се, затъркаляха се на пода човешки глави, крака, ръце... Човешки! На мъртъвци! Трупове и части от трупове, наблъскани във фризерите! Падаха! Падаха! Падаха! - Закри си очите с ръце адвокатът.

Бе се облял в обилна пот. Не можа да продължи. Не беше в състояние да продължи.

- Каква извратеност! - казах, и водите на залива, които бяха станали розови от залеза, ми се сториха на каша от пресни трупове и кръв.

Заливът се надигна. Морето изскочи от коритото си, плисна се и ни заля с оглушителен гръм. После настана тишина, а ние сякаш бяхме отнесени на дъното му. Измина век! Измина хилядолетие...! - Бяхме на дъното на бездънността, каменни и онемели!

- По-страшно и отвратително нещо не може да има! - наруши тишината адвокатът. - Главата ми пламна, обърнаха ми се червата, светът се завъртя пред очите ми с трупове и части от трупове. И съм припаднал.

Изнесли ме, сложили ме в моя бръмбар, заливали ме с вода.

Като се свестих - стояха над мене. Казах им, че съм добре и натиснах газта! Карам, а пред очите ми фризери, от които се изсипват части от човешки трупове, сглобяват се на мъртъвци и ме гонят.

Те ме гонят голи, сглобени от различни трупове, разярени, разкапващи се пред очите ми на части - крака, ръце, глави, осакатени тела и части от тела, гонят ме, а аз натискам газта - продължи адвокатът. - Как се измъкнах от тоя АД, не знам! По едно време взеха да се подреждат нещата в главата ми. Тая вещица, жената на Гугуткин, която ходи по погребенията, или е запомняла, или е фотографирала с джиесем гроба. И вечерта двамата, хайде през задната ограда на гробището. А от къщата им до гробището има-няма километър. Не по пътя, а направо през хендеците. Щаерът - до оградата, а те с инструментите вътре. Изравяли са още прясната пръст в гроба, взимали са трупа и каквото друго има, струпвали са го на таргата, затваряли ковчега, насипвали пръстта, подмитали и подреждали отгоре цветята, та за ТРЕТИНАТА, когато дойдат близките на погребания, да не познаят, че гробът е ровен. Отнасяли трупа и се заемали да го събличат, после да го разфасоват, нарязват и напъхват във фризерите.

- Бая работа е падало! - насили се да изплува от дъното съпругът ми.

Ние с майка ми се бяхме прегърнали и не можехме да преодолеем потресението си.

- Нечовешко! - можа да се преодолее и да се обади майка ми. - И всичко за пари ли, за спестяване на разходи за изхранване на прасетата, за какво?

- От извратеност! - наля си водка и съпругът ми, и той като адвоката я изпи на един дъх. - Това за тях е било страст! - Те са го правили с удоволствие! И за печалба, разбира се. За търговията! За измамата! За удоволствието от измамата и от печалбата.

- Изясни ми се от какво е и вонята - каза адвокатът. - Че идва от кофите под масата, в които са смесвали смлени части от трупове със стърготини, допълвали са ги с вода и са хранели с това прасетата. Тая вещица Гугуткина е изсипвала и торбата с подавките на прасетата! Такава свиня!

- Ей, че хубаво за филм! - весело се обади момчешки глас в настаналата тишина, в която се чуваше само тежкото дишане на морето, плискащо се и оттеглящо се от брега на залива. Мълчахме! Какво можехме да кажем?

- Ей, че хубаво за филм!

Беше хлапакът на местен, дошъл някъде от селата, където гледал прасета, продавал ги на държавата и с парите вдигнал голяма къща съвсем до брега, с много стаи, които лете даваше на курортисти под наем.

Не бяхме го видели кога е дошъл. Вероятно към края на разказа!

- Голям филм става от тая история! - възторжено каза момчето. - Само забава и адреналин! Такъв филм ще обиколи света!

- То от такива филми за извратени случаи, изровени от съдебните архиви, че и доизмислени и "дообогатени" с извратености от ТВОРЧЕСКАТА ФАНТАЗИЯ на режисьори и сценаристи светът стана такава клоака, че не си сигурен повечето хора хора ли са, щом такива безчовечни и безбожни гадости ги забавляват - сряза го майка ми!

- Ама аз, нищо! Само казах, че става за филм! Представях си го като филм - защити се момчето. - Дойдох да поискам гумената ви лодка да вляза в морето. Казват, че е излязъл паламуд, а първият паламуд е най-скъп. Та ще ми дадете ли лодката си да изляза на чипари.

- Вземи я! - каза с досада съпругът ми.

- А баща ти, при пълна къща с курортисти защо се стиска да ти купи една гумена лодка, та вече с години взимаш нашата?

- Ще ми купи! И яхта ще ми купи! Но сега събираме за ресторант! - нарами лодката момчето и хукна по стръмната пътека от бащината ми къщичка на Белия бряг над залива, към шосето. - Хайде, че закъснявам! Другите вече са в морето!

- И няма ли едно БЛАГОДАРЯ! - извика подире му майка ми. Тя не понасяше използвачи, нахалници и простаци. - Келепирджия като баща си! - промърмори. - И да донесеш един паламуд за лодката! - извика подире му, но момчето едва ли я чу.

- Защо така се нахвърли върху него? Момче! - помирително каза съпругът ми.

- Защото от такива момчета като него излизат алчните и извратените. Чу ли го! Не отива за радостта да влезе в морето, нито да е рибар като мъжете, а защото сега паламудът бил най-скъп! - потръпна майка ми.

- И после това месо от свине, хранени с мъртъвци, Гугуткини са го продавали! - не можех да понеса тоя факт аз.

- Включително и на месари в тоя град - добави адвокатът.

- Ако хората научат, че са яли месото на собствените си мъртъвци, ще ги убият с камъни! И малко ще им е!

- Полицията няма да допусне саморазправа - каза съпругът ми. - Ще измисли как да скрие случая. Това е местен случай. Не ти са взривените кули на Международния търговски център! То за тях излъгаха света, за да започнат войната за петрола и да си разчистят оръжейните складове, та да могат наново да ги напълнят на наш гръб, че тука няма да измислят как да излъжат хората, за да не се допуснат граждански, психологически, а и политически проблеми!

- Светът може да бъде излъган и постоянно го лъжат, но в малкото градче всичко се научава и нищо не може да се скрие! - каза майка ми. - Как си я представяш тая работа СЛУЧАЯТ да се скрие след намерените дрехи и празни гробове?

- Ще пуснат слух за някаква секта, и за това как са се справили с нея, ще кажат, че свинете на Гугуткин са заразени от нещо предизвикващо свински грип, за да отклонят вниманието на хората от случая, ще се направи електрически капан за свинете и ще ги изпратят на екарисаж, а хората ще почнат да гълтат лекарства срещу свински грип.

- Ще пратят свинете на екарисаж! Така ли? - изправи се от стола си разгневена майка ми. - Да станат на костно брашно, да наторяват с него зеленчуците, и да изядем мъртъвците не на свински пържоли, а на зарзават! Свинете трябва са бъдат залети с химикал и заровени! И това, господин адвокат, разчитам ти да го изискаш и да стане! А за човешките трупове ГЛАСНОСТ, ОПЕЛО и ПОГРЕБЕНИЕ В МАСОВ гроб! - Да е обеца на ушите на обществото! И на такива като малкия, дето взе лодката и дето се увълчават още докато имат жълто на човките! Защото между увълчеността, извратеността и престъпността има една крачка! Днес тая крачка се прекрачва на всички равнища! Никой не поставя въпроса какво е да си човек и какво е човещина и безчовечност! И ето докъде се стига! Човечността не е в претенциите за демокрация, нито във високопарни приказки за либерализъм, зад които стоят интереси, политики и боза за наивници! Човечността е над тях. Тя не е ЖЕСТ и претенции за човеколюбие и правда. Не е етикет! Тя е съзнание и отговорност, че си човек. Разбиране на това какво е да си човек и кое е човешко и кое безчовечно и нечовешко! Някой чувал ли е коментар и дискусия по тоя въпрос?

- Достатъчно! - прекъснах я аз. - Не сме ти студентите да ни държиш лекции! Разбираме ги тия неща И добре, че си в пенсия! Да не мислиш, че днешните студенти ще те слушат и ще те разберат. По-скоро ще опразнят аудиторията и ще отидат да пият кафета и уиски, за да ти се присмиват на маса!

- Но майка ти е права! - защити я съпругът ми. - И не са случайни всякаквите престъпления и извратеността в съвременния ни живот и в напредналата ни цивилизация. Въпросът за човека и човечността въобще изчезна като тема. Замени го политиката, партийността и бизнеса. Дори на лекциите по психология човекът се разглежда с психопатиите, а не с високите си качества като човек! А психоанализата разфасова героите на произведенията и авторите им не по-зле от Гугуткин, и от човека и произведението нищо не остава освен нарязани, "анализирани" от всякакви приумици, заледени и мъртви части и органи. Майка ти е права и за заравянето на свинете, и за ОГЛАСЯВАНЕТО НА СЛУЧАЯ И ПОГРЕБЕНИЕТО КАТО ОБЩЕСТВЕН АКТ!

- СЛУЧАЯТ е ОТВРАТИТЕЛЕН - окуражи се да продължи майка ми. - Гугуткинови трябва да бъдат съдени за тероризъм върху мъртвите и върху живите хора! Как се преживява такова нещо и каква е разликата между случаят Гугуткини и тероризмът?

- За кой тероризъм? - казах. - Той има много маски и много лица. Все отвратителни и извратени! Извратеността е самата същност на тероризма! Извратеност е! - Кой застава днес срещу корените на извратеността, срещу корените на човешкото и обществено зло, което настъпва и ни притиска от всички страни разфасовани и напъхани в ГУГУТКИНОВСКИЯ ФРИЗЕР. Къде е тук ПРАВОТО?!

- Правото е безсилно - насили се да проговори адвокатът, опрял лакти о масата и държащ с две ръце главата си. - То се бори с престъпността, но няма сили да застане срещу корените й.

- И смее ли да застане? - взе да се разхожда напред и назад по плочника пред беседката съпругът ми. - С ГУГУТКИНОВЩИНА се прави бизнес, кариера, слава, политика, пари! Тия ГУГУТКИНИ са показател докъде са стигнали нещата в безчовечността. Няма морал! Нямат съвест!

- Съвест! - повтори някак отнесен думите му адвокатът. - Морал! А колко мили, добродушни, честни и убедителни изглеждат всички! Съвсем като Гугуткин! Съвсем като Гугуткин!

- И всичко правят, за да ВЪЗКРЪСНЕМ - прибавих аз. - И да им напълним торбите на погребението си, за да го излокат свинете, обещавайки ни РАЯ! Какво кощунство!

- Трудно ще е делото! - продължи да си държи главата си с ръце адвокатът, сякаш говореше на себе си. - Няма граждански закон за кощунство. Ще ги съдят сигурно за злоупотреба с чужда собственост, за кражба и измама.

- На каквото и да бъдат осъдени, ще излязат от затвора, ще се скрият някъде у нас или в чужбина, и пак ще подхванат нещо престъпно и извратено - дръпнах навитото към покрива на беседката платнище, за да не духа откъм залива, и си седнах на местото.

- Няма закон за кощунство - въздъхна адвокатът.

- То ако имаше закон за кощунство, преди Гугуткини, и за да няма случаи от рода на ГУГУТКИНОВИЯ, щяха да осъдят НЯКОИ, които съвместиха демокрацията с ликвидация, и унищожиха кооперативните свинеферми, кравеферми и въобще животновъдството, селското стопанство и икономиката на България, за да дадат възможности на "БИЗНЕСМЕНИ" като Гугуткин и ГУГУТКИНОВЦИ! И това е само част от кощунството над България и българския народ - настъпи адвоката майка ми. - Само че съдебната ни НЕЗАВИСИМА СИСТЕМА не само че не вдигна глас, ами се солидаризира с кощунството и унищожението! Нямало закон за кощунството! Как ще има закон за кощунството, като кощунството е ПРИНЦИПЪТ. Ами закриването на училищата по-малко кощунство ли е? Или демократичното заключване на книжарниците, издирането на тежките подвързии на книгите с българска и световна класика, напъхването им в чували и преработването им на тоалетна хартия, за да процъфти порнографията, и книжарниците и книжната борса да се разиграят на политическа лотария за търговски обекти! А не е ли кощунство, и то голямо кощунство, господин адвокат, предложението на твоя колега да сменим с латиница свещената българска азбука - единствената в Европа и християнския свят наистина СВЕЩЕНА, ЧЕТИРИКРАТНО ОСВЕТЕНА, и за разлика от другите европейски езици ПРИРАВНЕНА С ТРИТЕ СВЕЩЕНИ ЕЗИКА, които, за разлика от нашата СВЕЩЕНА българска КИРИЛИЦА, с която пишат стотици милиони хора по света, са езически? Това по-малко кощунство ли е, господин адвокат? И там няма убийство, но е повече от убийство - убийство на българския народ и напъхването на трупа му във фризери, да не се вмирисва при разпродажбата! Защо колегата ти не предложи гърците да си сменят азбуката? Или китайците йероглифите! Или арабите заврънкулките? И те са трудни за тия, които познават и възвеличават само себе си!

- Ти да не си комунистка? - надигна си главата и учудено погледна майка ми адвокатът.

- От пострадалите от ГУГУТКИНОВЦИТЕ във всички системи съм! - сипа лед в чашата на адвоката майка ми и наля малко водка. - Във всички системи има Гугуткиновци. Но ако им се разреши!

- Такъв благонадежден и кротък изглежда Гугуткин, че всеки може да заблуди и подведе - смотолеви адвокатът, опрян с лакти о масата и хванал с две ръце главата си. - Фирмените му документи бяха съвсем редовни: цени, килограми, продавачи, купувачи - предимно ресторантьори и от месопреработвателната промишленост. Затова вече месо няма да хапна! Само зеле! - каза адвокатът

- Докато някоя зелка не ти каже "ДОБЪР ДЕН" и някоя девствена краставица не ти се обясни в любов, защото девствени красавици сега няма! - каза майка ми, за да смекчи диалога. Тя беше професор по генетика, и макар в пенсия, водеше борба срещу разрешението на опити за кръстоска на растителни и животински гени и срещу ГМО производството и допускането му на пазара.

Денят бе започнал да се стопява в идващата от изтока нощ. Заливът бе станал по-светъл - като сребристо, тежко, едва разлюляно стопено олово, а небето ставаше все по-тъмно. Скоро тъмнината щеше да погълне залива, и само лампата на нашата беседка на високия бряг щеше да остане да свети като фар.

- Е, аз ще си ходя! - стана адвокатът.

- Чакай да ти дам още два сандвича със сирене - казах. - И имаш ли в бунгалото някакъв алкохол и кафе!

- Мисля, че нещо имам. Благодаря! - пое сандвичите адвокатът.

- Дай му и един лексотан да може да заспи! - прибави майка ми.

- Ако мога! - взе лексотана и си тръгна адвокатът.

Мълчахме!

Чуваше се как в залива вълните ритмично се удрят в брега и хъхрещо като дишане на астматик оттичат, влачещи камънака, довлечен от тях в зимните и летните бури.

- Как да понесеш и проумееш такава извратеност - не можех да се успокоя аз.

- И как да си купиш пържоли и някакъв колбас? - прибави съпругът ми. Искаше да смени темата. - И ние ще вечеряме сандвичи със сирене! - каза. - Ще ги направя аз!

- Много знаеш и сиренето от какво е! - се обади майка ми. Беше СПЕЦИАЛИСТ.

- По документите ОРГАНИТЕ ще спрат продажбите. Но консумираното е консумирано - не можех да се успокоя аз.

- Ужасяваща история! - Взе да прибира приборите от масата майка ми. - И все пак това е само едната страна - добави, като слагаше чашите в подноса. - Животът стана несигурен. Всичко стана несигурно. Науките се развиват! Технологичният бум с всеки ден разгръща нови възможности, открития и пространства. А човекът, който владее технологиите, се минимализира като човек. Трупа знания и умения в една и друга сфера, и това надува самочувствието му, а ограничава човешкия си периметър.

- Да не обсъждаме кое, как и защо! Отивам да направя сандвичите със сирене - стана съпругът ми. - Сандвичи със сирене и с тая салата, която остана недокосната! Трябва да се освободим от тоя кошмар.

- Остави сандвичите! - казах. - Само морето може да ни освободи. Да отидем в съседния залив под боруна с църквата. Там при тоя вятър няма вълни. Луната вече е изгряла и се е вдигнала. Лунната пътека е стигнала брега.

- Тъкмо време за възкресение - прегърна раменете ми съпругът ми. - Едно вечерно окъпване в морето ще ни освежи. Отдавна не сме се къпали в морето нощем.

Като бяхме съвсем млади, често ходехме на нощно къпане. Гмуркахме се във фосфорисциращите петна с екимо и излизахме целите светещи.

- Тъкмо е време за нощно къпане! Водата още не е изстинала и въздухът е отрезвително прохладен. Тръгваме!

И без това бяхме с банските си костюми още от сутринта, а сега в тъмното можехме да се къпем и голи, както го правехме някога.

За разлика от камънака, струпан в залива под Белия бряг с къщичката на баща ми, заливът под боруна със старата каменна черква бе песъчлив и тук правехме сутрешния си плаж. Морето ни посрещаше огряно от въздигащото се в небето мокро и лъчисто слънце, синьо, тръпнещо и едва полюляващо се, цялото в златни слънчеви отблясъци. Пясъкът бе също златен, примамно нежен, галещ краката ни и зовящ ни да се изтегнем на него. Лежиш и се сливаш със земята. Над тебе е небето, дълбоко до безкрай, по него лази грамадният огнен паяк на слънцето и гледа как да стигне до тебе и да те хване с пипалата на лъчите си, а ти се сливаш със земята, сливаш се, сливаш се, и усещаш, че си част от нея и от цялото земно кълбо, чийто овал очертава хоризонта, а пред очите ти синьо и златно. Златното прониква в тебе, сгрява те все повече, докато паякът на слънцето не те докосне с пипалата си, но ти го измамваш и не го оставяш да те хване и напъха в устата на слънцето, скачаш и се хвърляш в копринената синя плът на морето, което те обгръща с вълшебната си хладина. Отпускаш се върху мекото му едва полюшващо се ложе, после загребваш с ръце да стигнеш хоризонта, но колкото отиваш навътре, толкова хоризонтът се отдалечава, а брегът с пясъка започва да те зове.

Сега в настъпилата нощ пясъкът ни посрещна студен, морето - черно, а плажът, който денем бе пълен с народ - пуст и така потънал в мрака, че неволно потръпнах. Бяхме сами. Бяхме само ние, изправени на брега, и в това, че сме сами пред станалото черно като бездънна яма море, останало без хоризонт и погълнало хоризонта, имаше нещо заплашително. Нямаше луна, която да дава светлина и надежда. Но небето над черните води не беше черно, а прозирно тъмно-синьо. И както стояхме в тъмното, погълнати и ние от тъмното, иззад невидим облак тайнствено надникна луната, посребри краищата му, вероятно за да го заблуди, че се измъква и бяга, или да измоли облака да не я преследва и повече да не я поглъща, и бавно изпълзявайки, кръгла и сияйна, очерта сребърна пътека чак до брега.

- Ще тръгнем по тая пътека и ще вървим, ще вървим, докато стигнем сребърния остров, на който няма Гугуткиновци, а само сребърни гугутки. Ще стигнем до сребърния остров и ще се любим на сребърния бряг, както го правехме някога. И аз родих сребърните ни деца - държах ръката на съпруга си, а той мълчеше. Бях стъпила в крайчето на сребърната пътека, докосваща студения мокър пясък, и дърпах за ръката съпруга си и той да стъпи в сребърната пътека, но той не пристъпваше.

- Някой има в морето - каза и стисна дланта ми така, че чак ме заболя. - Или нещо, което морето изхвърля. По-скоро нещо като делфин! Пълзи към брега. Гледай! Изправи се! Човек.

На лунната светлина се виждаше, че човекът не е гол, а облечен. Значи не е плувец.

- Бягайте! Махайте се! - взе да вика човекът, като размахваше ръце.

Беше адвокатът.

- Ние сме! - извика му съпругът ми.

- И вас ли преследват! И вие ли дойдохте да ги удавите! Бягайте, докато не са излезли. Те излизат от фризерите и ме преследват! Още щом се прибрах в бунгалото си, фризерите го изпълниха, а нарязаните трупове си отвориха сами вратите и почнаха да излизат и да ме нападат.

- Няма закон срещу кошунството! - викат! Защо няма закон срещу кощунството!

- Аз не правя законите, казах! А те се нахвърлят върху мене. Хукнах навън, а те - подире ми.

- НЯМА ЗАКОН СРЕЩУ КОЩУНСТВО! ЗАЩО НЯМА ЗАКОН СРЕЩУ КОЩУНСТВО!

Тичам, влизам в дискотеката, където има много хора, да моля да ме отърват, а дискотеката пълна с подскачащи всякакви трупове и части от трупове, дърпат ме ръце на мъртъвци, настъпват ме крака на мъртъвци, прегръщат ме, искат да танцуват с мене. Бягам, а те хукват след мене и крещят:

- Кощунство! Защо няма закон срещу кощунството? Ни срещу кощунството над живите, ни срещу кощунството над мъртвите! Има всякакви закони, дори за забрана на цигарите, а за кощунството над живите и мъртвите няма! Това че няма закон срещу кощунството, не е случайно! Това е заговор. Заговор срещу живите, за да бъдат тайно заразени със смърт и умъртвени, и заговор срещу мъртвите да бъдат изядени от свинете! Гугуткин не е един! Гугуткин не е сам! Вижте го какъв е благовиден. Всички подлеци, кощунстващи над живите и мъртвите, са все благовидни! Защо се допуска кощунство и защо няма закон срещу кощунството?!! - викат и ме гонят.

Хукнах към морето да се скрия от тях, но ме намериха и наскачаха и те в морето. Аз щях да се удавя, а те са мъртви и не се давят. Не влизайте във водата, защото е пълно! Казвам ви го като приятели - говореше, без да спира, адвокатът и водата се стичаше от сакото, ризата и панталона му, сякаш сам изтичаше в черния студен пясък като вода.

Опитахме се да го успокоим, хванахме го от двете страни да го поведем към Белия бряг и да повикаме лекар, но той се издърпа от ръцете ни и хукна

- Ето! Изпълзяват от морето! Идват! - развика се, отдалечавайки се от нас. - Аз не правя законите! Аз не правя законите!

Напразно се опитвахме да го стигнем.

- Бягайте да не ви хванат! Бягайте и викайте полицията да ги напъха във фризерите на Гугуткин! Да намерят световния фризер и да ги напъхат заедно с Гугуткин и с всички кощунстващи с живите и мъртвите! Аз не правя законите! - крещеше адвокатът и размахваше ръце, сякаш отблъсква някого, прекоси плажа и изчезна в стъмнения бряг.

- Полудял е! - казах.

- Ние само чухме СЛУЧАЯ и едва не полудяхме, а той го е преживял - взе да търси джиесема си съпругът ми и да звъни в полицията да заловят лудналия адвокат и да повикат лекар.

Прибрахме се на Белия бряг като пребити. Цяла нощ звъняхме в полицията. Въобще не направихме и опит да легнем. - И ние бяхме като луди. Отговаряха ни, че усилено го търсят три полицейски екипа.

На сутринта го намериха обесен.

- И няма да има осъден! Дори няма да бъде повдигнато дело. Само ще бъде регистрирано, че някакъв си адвокат се е обесил - каза съпругът ми.

В още заспалия, недосъбуден залив пърпореха моторите на надпреварващи се да влязат в морето бързи като иларии лодки. - Рибарите тръгваха на сутрешен риболов.

16.09.2016 г.
Василико

 

 

© Кина Къдрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.01.2017, № 1 (206)