Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕВЕДОМОТО

Кина Kъдрева

web

Липсата на вятър, или на нещо друго, създаваше такава тишина в нас, че просто се стопявахме във времето и се сливахме с нажежения пясък, на който лежахме голи и самотни като напечените скали на боруна. Скали - черни и твърди - изтекла преди милиони години към морето лава и застинала като гигантска мъртва ламя, между лапите на която вълните бяха донесли малко пясък...

Нямаше хора, нямаше даже гларуси.

Само заспало от жега море. Самотата и жегата бе ни притиснала и довършваше разтрошилите и разсипващи се на песъчинки чувства, само до преди час бушували в нас. Нещо се бе счупило, нещо отдавна зреещо и набъбващо в амфорите на телата, приютили душите ни, и сега се изпаряваха от разпилелите се чирепи на материалната ни същност, живи ли бяхме, или оттатък живота, в празнотата на нищото, сами не можехме да разберем...

Всъщност лежахме като мъртви тела, изхвърлени от корабокрушение, голи и разпадащи се, защото живи ли сме, когато нещо се пропука, когато се счупи вътре в нас и душите ни се изнижат през счупеното и се запилеят, изоставяйки ни.

Бяхме дошли на тоя бряг с големи намерения. Бяхме дошли да се усамотим и да се любим, може би осъзнавайки, че нещо е заседнало в нас и иска да ни счупи и разпилее завинаги.

Откъде се беше породило? Бяхме заедно вече години и мислехме, че ще е така завинаги. Нямаше друга жена. Нямаше друг мъж. Нямаше. Всичко беше наред. Беше, както го искахме. Високо образование, високи служби, високи заплати, голям и красив дом. Всичко бяхме постигнали, както го искахме. Но самите нас ни нямаше.

Какво нямаше? Нали се обичахме. Бяхме се обикнали в случайна среща в най-тежките си години на невъзможността да се преборим с живота, бяхме се слели в едно и бяхме се любили до зашеметяване и бездиханност, слети в едно и станали силни и побеждаващи. В какво бе причината, какво липсваше? Износили ли се бяха чувствата, или самите ние се бяхме износили в цели и преодолявания, в успехи, които бяха станали нещо естествено и дори банално в предвидимостта и формалността, в блясъка на скучния си ритуал.

Затова избягахме от фалша на скучния блясък на тържествата. Тоя път, за по-екстравагантно, организирани в най-луксозния хотел на луксозния бряг - с коктейли, басейни, ревю от разголени тоалети и фалшиви усмивки и отношения.

Затова избягахме. Ние. Главните действащи лица. Избягахме от суетата, от фалша, от лукса. Избягахме далече и неоткриваемо, чак на тоя древен и все още неоткрит и ненаселен борун на младостта ни, за да бъдем сами и да бъдем истински като някога, а се разтрошавахме.

Нали бяхме постигнали всичко, за което бяхме мечтали. Това постигане на всичко ли ни разтрошаваше. Това постигане на всичко ли караше постигналите да се хвърлят в любовни авантюри с проститутки и плейбои, в пътешествия, в рисковани спортове, рискови удоволствия и рисковани афери - пропаст, в която има минути на забрава и на удоволствие с една или друга самозаблуда, но няма спасение.

А ние спасени ли бяхме?

В това, което бяхме постигнали, бяхме вложили всичко от себе си - труд, амбиции, време. Но бяхме се оплели във въртоп от чужди амбиции и цели, в едно змийско кълбо, въргалящо се насам и натам... Отвънка гледано - лъскаво, примамно и красиво, а всъщност отровно, всеки изсмукваше всеки и пускаше отровата си във всеки, докато отрови и умъртви душата му, докато го изпие, и нямаше излизане от това змийско кълбо, докато не свършиш другите и докато другите не те свършат.

Бяхме удържали. Бяхме ги оставили да се доизсмукват в кълбото и бяхме избягали на тоя пуст плаж, доволни, че сме ги оставили да се доотровят и да се свършат от отравяне в лукса на всеизчерпването си. Но бяхме ли се наистина отървали, или самите ние бяхме вече свършени? Вярно, бяхме мислили, че сме оцелели, но откъде беше дошла тая празнота и това усещане, че се стопяваме, че изчезваме, че нищо не искаме, дори себе си. И макар че телата ни бяха близо, бяхме далечни и не знаехме дали съществуваме и защо съществуваме.

Бяхме си казали, че в цялата гмеж ние ще оцелеем. Ще оцелеем и ще отидем още по-напред. Оцеляхме ли? И къде напред? - Постигнали всичко в професията, политиката, живота, се оказа, че няма напред. Че няма нищо освен досада. Досада от политика, досада от успехи, досада от другите като нас. Имащи всичко, се оказа, че нямаме нищо. Нищо освен себе си, а и това ‘себе си’ ни напускаше или беше ни напуснало, преди да го разберем. За да спасим себе си, ли беше всичко? Или в грешна посока търсихме себе си. Търсихме себе си извън себе си. В завоеванието, имането, увенчаването с успехи.

Някъде дълбоко имах усещането, че ако някой от нас може да си събере част от парчетата, да изстиска част от свършената си душа и да каже една дума, тая дума ще извика други думи и думите ще слепят чирепите от амфорите на телата ни и ще ни върнат в тях, и тогава ще престанем да се разсипваме на пясък и да изчезваме в нищото, ще оживеем, ще се изправим и ще продължим. Може би вече не така, както е било. Може би някак си все пак ще продължим. Но не можехме да намерим сили. Никой от двама ни не можеше да намери сили да си отвори устата и да произведе звук.

И тогава, когато вече се довършвахме и се разпилявахме в безсмислен и ненужен пясък, тишината внезапно се разкъса от отчаян детски вик...

Скочихме. Откъде беше дошъл? И откъде беше дошла тая страшна сила да ни сглоби, да върне душата ми в себе си и да скоча?... - Той беше скочил до мене, беше ме хванал за ръката и се огледахме. - Никакви признаци на живот! Морето пред нас бе неподвижно, бездиханно в искрящата мараня. Но тоя вик!

Без да се уговорим, се бяхме хвърлили и двамата в дълбоките води. Не бяхме кой знае какви плувци. Нищо, че бяхме голи. Нямаше време за обличане. Но къде беше това дете?

Нещо се преметна като делфин в далечината, пробясна и изчезна. Втурнахме се натам! Господи! Далдисвахме! Търсехме. - Нищо! Като престъпници излязохме на брега и затичахме да викаме хора. Трябваха ни хора! Трябваха ни плувци! Трябваха ни спасители! Сякаш светът бе опустял. Напразно тичахме насам и натам. Ту газехме плитките, безразлични води, ту пресичахме безпомощни и объркани малкия плаж. Пясъкът, нажежен до бяло, изгаряше ходилата ни, но не му обръщахме внимание. Къде беше това дете с тоя тъй отчаян писък, разкъсал тишината до самото небе. Не беше се повторил, но продължаваше да кънти в нас с цялото отчаяние и безпомощност на безнадежността. Но къде беше това дете? Бяхме полудели! Бяхме онемели. И в ужас се закатерихме по плъзгащите се под краката ни, напечени до жар, скали на почти отвесната грамада на боруна. - Гласът не беше ли дошъл оттам? Значи, детето може би е някъде от другата страна. Може би все още има някаква надежда. - Ръцете ни бяха издрани. Краката ни бяха издрани и кървяха. Вече стигахме върха. Вече стигнахме главата на боруна. Под нас морето се разстилаше в копринено синя нега, прозрачно до самото си дъно, сънно докосващо меандрите на брега, очертани от двете страни на вулканичната скала, и пустотата им бе толкова отчайваща и категорична, че желанието да се хвърлим и да се удавим в безсмислеността на тая красота, загубили и надежда, и смисъл, ни повлече.

И в тоя миг един самотен гларус излетя почти изпод краката ни и раздаде тревожния, сърцераздерателен вик на отчаяно дете.

Спряхме!

И се хвърлихме един към друг оживели.

Бяхме се върнали в живота. Животът се беше върнал в нас и ни раздвижи, изпълнен с нови истини за себе си, за нас и за неведомото голямо и истинско, което оправдава човешкото ни съществуване и съществуването на самия свят, и което е извън човешката ни суета.

 

 

© Кина Къдрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.08.2016, № 8 (201)