Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЪРТВИТЕ РИБИ

Кина Къдрева

web

Дните ни са като рибите, изхвърляни една по една от приклекналия рибар на скалите. Те проблясват мокри и синьо-сребърни, задъхани от въздух, ослепени от слънце, за да влязат в тигана с горещото олио, или осолени и нанизани за опашките си, да увиснат утре изсушени на низи чирузи като спомен за едно море, кипящо от светлина, движение и багри, в което са плували като вечни и пълни с живот.

Лежим по гръб. Не на широката дъга на пясъка. Там е шоу-вариант на преизподнята, с менажерия, международно ревю и атракции, озвучени до пълно оглупяване. Това вече сме го играли до втръсване. Лежим изопнати като мумии на чакъла между грамадите на скалите, и слушаме морето как ту притихва дебнещо и очакващо, ту проплисва в краката ни със звънтящ, закачлив смях. То флиртува с нас, синьо и ласкаво, а скалите си отдъхват. Проснати под слънцето, зелени и люспести, те се препичат спокойни и силни, като заспали динозаври.

И ние се припичаме. С отпуснати тела, слети със земята, ние вдишваме дълбоко в себе си цялото море ведно със сипещите се искри на разтопеното над главите ни слънце, с меките отблясъци на изпепеленото от зной небе и с тръпчивия аромат на сол и водорасли. Някъде далече от нас, на милиарди светлинни години разстояние, е нашето всекидневие, с душния полумрак на задимени кабинети, с грамади цифри, с планини от планове, с фойерверки от идеи, с влудяващ звън на телефони и джиесеми, с летящи нагоре и надолу асансьори и с улици, задръстени от коли и хора, които реагират само на зелено и червено.

- Има ли го всичко това? Ах, колко е далече! - казвам на Иван, който се е излегнал на своя дюшек на метър от мене, и се отпускам отмаляла в златен полусън.

Не бях видяла кога е дошъл. Това си беше моят плаж - тайното място, на което още от студентските години си бягам от шума и суетата, за да съм сама, но той го знаеше от времето на младостта ни и не ме изненада, че се е домъкнал с износения си надуваем дюшек.

Сега лежахме двамата като някога, но между сега и някога се бяха разтворили разстояния, които ни правеха далечни, без да сме близки и без да сме чужди.

Притворили очи, излегнати на камънака, ние усещаме как с ленивия прилив на едва будното море бавно от съзнанието ни приижда и оттича в пясъка на времето всичко, каквото е било... Оттича, ...оттича... и в потъмнялата ни, размекната от жегата плът се разлива дълбоко спокойствие. То ни залюлява със забавения ритъм на прибоя и ни люлее, докато затихне всяко движение в нас: слънцето над главите ни спира, времето спира и само маранята остава да тръпне над скалите с леките си слюдени крила на невидим рояк морски кончета. Всред тях фигурата на рибаря, който продължава да клечи и да изхвърля една по една уловените и премятащи се на въдицата му риби, изглежда като странно и нереално привидение.

Ако се надигнем от надуваемите си дюшеци, ще видим как съвсем до нас в плитчината играе златната мрежа на слънцето, загребала всички ослепителни богатства от тайните дълбини на морето. Но ние не се надигаме. Знаем, че това е измамна игра. Че с тая тънка мрежа слънцето не може да изтегли тежките товари с монети и накити на митичните морски съкровища. Че и от най-малкия подухнал ветрец мрежата му ще се скъса и ще остане трепкаща и искряща на дъното, ведно с всичко, което е загребала, разсипано във венецианска мозайка. Тогава, като някога, ще станем, и полуголи и обгорели като антични покорители на древни приказни царства и светове ще заровим шепи в съкровищата, омагьосани от блясъка и красотата им. Ще стоим така и ще ги усещаме със съзнанието, че ги притежаваме, че всичко това е наше, че ни принадлежи от сега и завинаги. После, тържествени и заслепени, притихнали и развълнувани, ще вдигнем бавно като в ритуал нагоре към повърхността на водата пълните си шепи, и още по-нагоре. И когато ги приближим до смаяните си, вярващи и невярващи лица, блясъкът и светлината ще се оцедят през радостните ни, разтреперани от щастливото изживяване пръсти и със звън ще отттекат в морето, за да останат в дланите ни шепа зелено-сиви камъчета.

И тогава ще започнем да се смеем. Лудо да се смеем над самите себе си за неизживяната диващина на алчността, на тая атавистична страст да се граби и да се притежава, за да се трупа или да се пилее, което е едно и също, еднакво безсмислено и опустошително. Ще се смеем и ще гледаме камъчетата, щастливи, че сме изживели магията на красотата, родена от водата и слънцето, и истината за умъртвяването, за това класическо обезценяване на всичко, което стане наше притежание. След това ще разтворим щедро шепите си и камъчетата ще се посипят по земята и ще изчезнат.

И в същия миг в нас ще се събуди парещото чувство за празнота. Неосъзнатият страх за безвъзвратността на току-що изживения миг - толкова близък и страшно, до болезненост невъзвратим. - Същото, което бяхме изживели заедно в ония отминали лета. Ще ни обсеби и ще ни се прииска веднага да го уловим, докато не е успял да избяга съвсем, и да го съхраним. Ще се наведем и ще започнем трескаво да търсим нашите камъчета.

- Къде останаха? - ще се питаме и ще пълзим като деца по ситния, изгарящ и бодлив камънак, и ще се взираме с надежда в едно и друго камъче. Ще викаме възторжено, когато ги открием, но като се вгледаме, ще видим, че сме се излъгали, че това са други камъчета, макар съвсем да изглеждат като нашите, за да разберем натъжени, че нашите камъчета са се загубили всред безброя на чакъла, застлал с безцветното си еднообразие брега.

Тоя чакъл е от зелените утаечни скали, дето обграждат заливчето, на което лежим. Той се е оронил от внушителната им непоклатима твърд камъче по камъче, неусетно, ден след ден, в коварната ласка на слънцето, на вятъра и вълните, за да засипе целия бряг. Тук всяко камъче е частица от скалите, но вече не е скала, а разтрошената гордост и сила на зелените гиганти на тия утаени и слепени разнородни частици, откъснати от разтрошената гордост и сила на презморски скали, домъкнати кой знае откъде от другия край на морето, може би от скалите на кримския бряг, на който е бил прикован Прометий, а може би от високия грузински бряг на земите на Еет, бащата на продажната Медея и притежателя на Златното руно, отвлечено от побойника Язон с кораба на Аргонавтите, в който Орфей е укротявал вълните с лирата си. Те дълго са се слепвали в конгломерата на тия чудовища, за да изплуват от дълбините на останките от онова Саргасово, наречено днес Черно море, което е заливало цяла Европа. В дни на ярост, че се е смалило, и че скалите са се изтръгнали от него и са се възправили на брега, морето, наречено Черно, се възправя от глъбините си до небесата, и се разбива на воден прах в скалната твърд, подивяло от безсилие и злоба, отронващо от зелените гиганти камъче по камъче.

Сега, коварно утихнало, то си играе с малките разнородни камъчета като със зарчета, подмята ги, търкаля накъдето си иска смалените до нищожество останки от гордите скали, облива ги с хладния си блясък и нещо им шепне, а камъчетата, струпани в прибрежния чакъл го оттласкват от себе си с глух ропот, защото помнят преживяното от времето, когато са били скали, и защото знаят, че утре, побеснее ли, морето пак ще ги заблъска с жестоката си сила, додето ги разтроши на песъчинки - на ситен, безличен и безпаметен пясък, за да го хвърли в съседния залив, където е панаирът на плажа.

- Пясъкът на плажа оттатък расте, а тия някога безценни наши камъчета всяка година стават все по-малко и по-малки - подхвърлям, колкото да кажа нещо.

- Също като нас! По-малки и все по-загубили себе си - допълва Иван, загледан в безкрая на морето.

- Само на пръв поглед! - казвам. - Изглеждат безлични, а всъщност са красиви и някак самостоятелни.

Загребвам шепа от ситнежа и почвам да отбирам камъчета и да си редя мозайка.

- Ако в твоите ръце стават мозайка, в други ръце стават груб евтин чакъл - казва Иван, без да поглежда фигурите, които редя.

- Въпрос на гледни точки и необходимост - казвам. - Няма да се учудя, ако другото лято въобще ги няма. Ако някой не ги е наринал на самосвал и не ги е излял в бетона за кофраж я за нов хотел, я за небостъргач.

- Добре, че скалите ще останат, за да ни приютяват, когато искаме да избягаме от другите и от себе си - казва Иван, без да се помръдва.

- Никой не може да избяга ни от другите, ни от себе си - отвръщам. - Нито ние, нито скалите. И те като нас са с цепнатини, които пълзят все по-навътре към сърцето им? Пиши ги свършени!

- Това поне няма да стане, докато сме ние! - казва Иван

- Но ще стане! - отвръщам, мислейки си за съвсем друго. - Дори преди сами да са се разцепили на отломки от пукнатините си и да са се сринали от бурите. Като нищо още утре могат да бъдат взривени и превърнати на ситнеж за нечий строеж дори на това същото място, защото са слаби сами да станат за основи.

- А с какво се отличаваме ние? - подхвърля Иван. - Не сме ли и ние ситнеж, оронен и натрошен от разрушените скали, които бяхме, или които мислехме, че сме били?

- Значи, сме били утаечни скали, а не вулканични - казвам.

- Вулканични бяхме! - загледан в морето, продумва Иван. - И вулканът в нас ни разруши.

Не искам да подхванем тоя разговор. И малко ли е, че сега лежим един до друг на същия тоя наш залив?

- Ако скалата не беше се оронила - казвам, за да отпъдя мислите си, - и ако морето не беше изхвърлило домъкнатите камъчета, как щяхме сега да лежим на тоя наш залив?

Иван не реагира.

Усетих как болката от пропуканото в нас, което мислех, че сме излекували, така прорязващо отново се заби в телата ни, че се страхуваме да се погледнем.

Мълчим и се правим на безразлични. Гледаме морето и се мъчим да потушим болката и да прогоним от себе си натрапчиво сполетелите ни мисли за пропуканото и отроненото. Че причините за пропуканото и отроненото в нас не беше и не е извън нас.

И че, за да е така, нещо бяхме пропуснали и недооценили. Нещо фатално и безвъзвратно като времето.

- Каквото е било, си е било! Не си струва да мислим какво е било, а и за това, какво ще бъде - става Иван от дюшека си, нагазва до глезени в плитчината и започва като някога да търси мокри и блестящи камъчета, които му приличат на ясписи и ахати.

- Няма вече ясписи и ахати - казва.

- Има! Просто очите ти са станали други

Ставам да му помагам в събирането на съкровища.

- Все едно, нищо няма да върнем - излиза от водата и се тръшка на дюшека си като мисли не за камъчетата, а за объркания си живот.

Разбирам го, но не искам да подхванем тая тема.

Домъкваме се мълчаливо до дюшеците. Не лягаме на тях, а се просваме на чакъла, без да говорим, поемайки в телата си бодливата, изгаряща акупунктура на камънака. Гледаме морето пред себе си, всеки потънал в своите мисли, разбрали, че е съвсем безсмислено да търсим онова, което е отминало, защото нищо в живота и в нашия живот не може да се повтори, даже когато направим всичко, за да бъде повторено! Дори когато с цялата си същност вярваме в това. И да го повторим, то ще се окаже измамна бутафория - зле уподобен фалшификат, мъртва, осветена лента или лъжливо отражение върху жива вода. Все едно! Ще бъде заблуда. Или игра... Нова игра, в която ще има нови моменти и може би и нови лица, но няма да е онова, което е било. То, онова, може да се случи с други, но никога с нас.

 

И трябва ли загубеното между нас, изживяно в ранната ни младост, да се събужда и да преживяваме като катастрофа раздялата си, тласнала по различни пътища живота ни?

Толкова ли сме бедни във всекидневието си, и толкова ли е беден и безличен нашият на вид успешен стандартизиран живот, че се спасяваме от него, като го изпълваме със спомените си от времето на голямата ни любов? За тия спомени ли се връщаме на тоя малък каменист залив, за да не ги загубим? Защо не живеем така, че всеки ден да е изпълнен със същото вълнение, всеотдаденост и красота, че да няма място за спомени?

Обръщаме се по очи върху нажежената, побеляла скара на камънака и потъваме във вакуума на тишината. Кой знае откъде с последни сили дотичва към нас сгорещен залутан вятър, лизва ни с изплезения си спарен език като задъхано псе, което търси хладина, и се стопява в зноя. Някъде отдалече, сякаш през филтъра на милиони мили разстояния, до нас достига приглушената глъчка на големия пясъчен плаж. Тя ту се отдалечава и потъва в горещото безмълвие като увеселителен кораб, минал случайно край нашия бряг, ту изведнаж нахлува и се врязва предизвикателно в мозъците ни, изпълнена с безгрижието на освободени гласове и транзисторна музика.

- Тия оттатък полудяха - промърморва Иван.

Зная, че мисли за жена си, която никога не би го пуснала сам на море, нито би дошла на такъв забутан и самотен залив като тоя, но не искам да го питам как се бе измъкнал от нея и защо не беше отишъл да пие в бара оттатък дюните, а бе дошъл именно тука, на нашия някогашен малък и непристъпен за другите залив, когато всичко между нас е отдавна минало.

А миналото просто минало ли е? И какво става с нас самите? Защо и аз се мъкна все на тоя камънак? Тайно в себе си и от самата себе си, не чакам ли него? Защо, след като имаме всичко и сме постигнали така много, се връщаме на тоя камънак? Какво ни липсва? Защо си липсваме, разрушили сами красивото и цялото, което бяхме? Имаше ли нещо голямо и съдбовно, което да ни раздели? Толкова ли бяхме обсебени от необосновани, но взривяващи ни ревности, от непростимост за дребни постъпки, от безкомпромисност за незначиетелни грешки и от болезненото си Аз? Защо не си помогнахме да го преодолеем с голямото, което имаше в любовта ни, но което в житейската си неопитност не оценихме и лекомислено го разрушихме, за да го търсим, и да не го намерим вече никога такова, каквото е било? Не бяхме ли после принудени да преглътнем всичко в коктейла на живота, правейки компромис след компромис със себе си, за да оцеляваме, без да сме оцелели? И безразлични ли сме днес един към друг, макар че искаме да сме безразлични?

Откъм морето се надига и припълзява сребърна вълничка, притичва задъхана към брега, и също като надигналите се и изпълнили ни чувства, сякаш уплашена от себе си се гмурва назад.

Заслушваме се в морето, за да потушим вълнението в себе си и да не мислим. От ъгъла, под който лежим, то се изправя в нозете ни спокойно и могъщо като огромна планина, леко изгърбена в дъгата на хоризонта, и ние усещаме колко е малка тая наша земя, хордата на чийто кръг можем да обхванем от брега, и колко сме малки ние, на тая наша малка земя. Вглеждаме се в хордата на хоризонта - на тоя наш хоризонт, легнали на каменистото ни заливче, и се сливаме със земния кръг. Сливаме се, и започваме да чувстваме как земният кръг се върти, как цялата земя се върти със своите 30 километра в секунда, и се носи някъде в пространството на всемира, и ние се въртим и се носим с нея неведомо къде и накъде, слети с нея и част от нея. И разбираме, че е съвсем безсмислено да искаме да се завърнем назад и да търсим онова, което е отминало с 30 километра в секунда - секунда след секунда, час след час и ден след ден, без да го усещаме и без да осъзнаваме безвъзвратността на случилото се и на отроненото, пропуканото и пропуснатото.

С отпуснати тела, слети с въртящата се кой знае накъде земя, ние вдишваме в себе си тръпчивия дъх на сгорещени камъни и водорасли, преструвайки се на изпаднали в нирвана.

- Това, което се случва с нас, не е важно за въртенето на земята - нарушава мълчанието ни Иван и поема дълбоко, толкова дълбоко тоя неповторим дъх, сякаш иска да вдиша цялото море.

- Но понеже въртенето й не зависи от нас, важното за нас все пак оставаме самите ние - хвърлям едно по едно камъчета към плитчината, за да се освободя от напрежението, възникнало и растящо вътре в мене.

Защо е това напрежение?

Малко ли ни е това, че имаме преживяното в себе си миг след миг и час след час? Че изживяното е вътре в нас и можем винаги да го събудим в себе си? Малко ли е, че лежим на сгорещения камънак, че морето се плиска в краката ни и си говори тайнствено с камъчетата? Защо нараства в нас все по-непреодолимо надигащата се стихия на така старателно потушените чувства да преодолеем натрупаното в живота, в съзнанието и душите ни? Не е ли по-добре да скочим в копринената ласка на морето, подела, освободила и охладила сгорещените ни тела, за да забравим във волността на удоволствието всичко на света и да запомним тая ласка на границата между сбъднатото и несбъднотото, за да я откриваме и да я търсим, когато сме далече в сивия, просмукващ душите и телата ни смог на големия град, всеки обвързан в неразкъсваемата му ризница за усмиряване на луди, които всички смятат за успяващи и имащи всичко, но не и онова, което никога повече не може да бъде? Малко ли е в напрегнатото всекидневие в нас да проблесне морето с това наше заливче и тоя наш миг, който да преживяваме отново и отново и да ни се иска да се върнем в неповторимостта му и да го задържим жив с магията в него, за да почувстваме душите и телата си живи?

Но в какво е магията му след загубената магия на голямата ни провалена любов?

И защо, легнали на камънака и всеки затворен в мълчанието си, сме обсебени от неосъзнатия страх за безвъзвратността на това изживяване, и страстно до болезненост ни се иска веднага, още докато мигът не е избягал, да се хвърлим във водата, разплисквайки синята безбрежност на сребърни искри, за да охладим онова, което е в нас, и надплувайки се, да изживеем до край мига - да не го оставим съвсем да избяга такъв, какъвто е, без връщане в годините и без излишно съжаление и самосъжаление? - Да потушим това, което се е събудило и което расте в нас, без да го искаме, но натрапващо ни се и все по-силно овладяващо ни?

Без да се поглеждаме и без да признаваме, че го има, ставаме с изиграно безразличие почти като чужди и непознати, преджапваме плитчината и се хвърляме в най-дълбокото.

Защо? - За да забравим това, за което не искаме да мислим и да си спомняме ли? Което, загнездено в нас, прави телата ни тежки и жадни да се докоснат и да се имат, забравили всичко и всички, обсебило ни, независимо от срутванията и пукнатините в нас, сляло ни с блясъка на това море и превърнало ни в океан, измил годините и всичко случило се в живота ни в безвремието на вечността. Това ли е? Защо искам да го надплувам, него, плувецът от отдалечилото се минало, и да избягам? От някакъв инстинкт ли? От някакъв скрит страх ли?

Ето, приближава ме с красивия си бруст.

С изкуствен смях размятам ръце да избягам, но не мога да избягам.

А искам ли, превърнала се цялата в море, в прозрачна бездънна вода и слънчев блясък, да избягам?

Знам, че от досега ни ще възникне буря.

Чувствам бурята в него и мъртвото вълнение ме повлича. А ще оцелеем ли в разбушувалата се стихия? И след това? - Вече няма никакво значение! Хвърляме се един към друг да се спасим и да се удавим, което ни е все едно. Още миг и светът ще се завърти край нас, небето с хоризонта ще пропадне и всичко ще е друго, без да има значение какво ще стане след това.

 

- Иване-е! - вика жена му от брега, и морето в мене изведнаж пресъхна.

С фрапантния, изрязан до собствения си свършек, бански костюм тя е обвила с ръцете си тънкия врат на приятелчето гей, което вече 7 дни мъкне подире й екстравагантния й плажен багаж, скрито наблюдавайки през стъклата на големите си модни черни очила впечатлението, което двамата оставят всред панаира на плажа. Сега то, залитайки, я пренася през камънака и тя пищи да не я изтърве, а когато стъпи на дюшека на Иван, доволна, го награждава с потупване по бузата.

- Иване-е - вика и подскача по дюшека му тя, но Иван се прави, че не я чува, и плувайки равномерно с красивия си бруст, завива оттатък скалите.

- Да се махаме! - каза жена му, оглеждайки с презрение камънака, и приятелчето я запренася всред залитания и викове.

Излизам на брега омаломощена и изпразнена до свършек от мисли и емоции.

Зная, че Иван няма да се върне и изпитвам облекчение и самота. Някаква жал ме изпълва към него. А може би и към самата мене, макар че не искам да си го призная.

На тясната ивичка пясък между камънака и плитчината виждам, че още стоят отпечатъците от стъпките ни, преди да се хвърлим в морето - стъпки, старателно и методично заличавани от ритъма на вълните, както са заличавани милиардите неизброими стъпки, минали преди нас, и стотиците, които ще минат след нас, за да остане брегът девствено чист в очакване на нови стъпки за всеки човек, за всяко поколение и за всяка епоха.

Добирам се до дюшека си, и се изопвам с прострени нагоре ръце - сякаш докосвам изпразнилото се небе.

В него, изправен като победител, стъпил върху скалата сякаш в самото небе, рибарят бавно навива въдицата си, после вдига натежалия сак с уловените риби и изчезва от небето и от скалата, слязъл в преизподнята на живота с мъртвия си товар.

И аз съм като мъртвите риби, до преди миг плували в пълното с живот море.

В камъчетата на прибоя оттича ропотът на разрушените скали и ме връща в жестоките истини на действителността.

 

 

© Кина Къдрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.08.2017, № 8 (213)