МАЛКА СНЕЖНА ПРИКАЗКА

Кина Къдрева

web

Какво са снежинките?
Какво са снежинките? - Ледени глухарчета издухани от сивите, замръзнали поляни на небето.

Те летят,
летят,
летят,
а когато приближат, виждам - не са ледени глухарчета, а мънички-мънички момченца и мънички-мънички момиченца.

Те се спускат леко към земята като малки космонавти, дошли от далечни-далечни звезди, със замръзнали от земния вятър дантелени бели чадъри, с бели балерински роклички от звездна перушина, с бели панталонки и шапчици от звезден пух, с белички чорапчета и обувчици от ледени кристалчета, с бели ръкавички и мънички ледени звънчета в ръце.

- Варда-а-а-а! - викат снежинките, за да не се блъснат една в друга, и звънят силно - силно със звънчетата. - Идваме! Идваме! Идваме! - звънят и се носят към земята,
звънят и се носят леко-леко с чадърите си от замръзнала дантела, а гласовете на звънчетата се сливат и се превръщат в снежна музика.

Тя изпълва въздуха, изпълва небето и се носи над земята със снежинките, кристална и нежна, сякаш е дошла от сънищата на звездите.

Дали наистина звънят снежинките, или нещо звъни вътре в мене?

Гледам ги как падат,
падат,
падат толкова дантелени и звездни, сякаш са малки звезди,
и търся,
търся снежната музика.

И изведнаж я чувам! - Тя се носи със снежинките - кристална и звънка, и изпълва заедно с тях всичко между небето и земята.

И вече няма небе
и няма земя, а само снежна музика, в която танцуват снежинки.

Те се въртят на палци върху кристалните връхчета на ледените си обувчици, въртят се,
въртят се,
въртят се
и звездната перушина на рокличките на снежинките-момиченца ги прави толкова леки, че момченцата-снежинки ги вдигат на ръце и заедно се плъзгат по заледената безкрайна зала на небето,
и летят и танцуват,
и летят и танцуват,
и всичко, всичко от небето до земята е площадка на снежния танц.

Протягам ръка и една снежинка стъпя на дланта ми.

Стъпя и се скрива закачливо под чадърчето си.

Замръзналата му дантела я покрива цялата.

Само обущенцата й се показват.

- Ей, снежинке, момиченце ли си, или момченце? - питам аз, а снежинката мълчи и едва-едва подрънква със звънчето си.

- Познай! - казва звънчето.

Аз искам да позная, но не мога да позная.

- Затвори си очите! - казва звънчето.

Затварям си очите.

А като ги отварям - снежинката я няма!

- Къде остана? - питам, но никой не ми отговаря.

Само на дланта ми, точно там, дето беше стъпила снежинката, стои мокрото от обувчиците й.

- Отишла е да танцува! - казва едно момиченце-снежинка на ухото ми.

- Отишла е да рисува! - каца една снежинка-момченце на носа ми.

- Отишла е да почива! - казва някой и се спуска по бузата ми.

А една снежинка се залюлява на миглите ми и наднича в очите ми:

- Не ме ли позна? - казва и отлита.

И изведнаж чувам звънчето на моята снежинка как звъни в снежната музика.

То се обажда ту по-близо,
ту по-далече,
ту по-силно,
ту съвсем слабо,
и звъни,
и звъни,
и звъни,
а когато престава да звъни, настъпва тишина все по-растяща, по-кристална, снежна тишина, която изпълва цялото прoстранство от земята до небето.

- Ей! Къде си? - искам да повикам в тишината моята снежинка.

И тогава виждам, че вече никой не танцува, че няма снежна музика, че снежната музика е замръзнала в кристалите на тишината и тишината е замръзнала в голямото празно пространство между земята и небето в кристалите на заледената снежна музика, и само звездите потрепват над тях студени и сиви, а долу, на земята, сгушени топличко една до друга, дори несъблечени, спят уморени от игра снежинките.

Какво са те? Дали са малки момченца и момиченца, дошли от далечния космос, които се спускат при нас със замръзнали от земния вятър парашути на дантелените си чадърчета, или са ледени глухарчета, издухани от зимния вятър от заледените поляни на сивите облаци, където цъфтят?

Кой знае!
Кой знае!

© Кина Къдрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2018, № 12 (229)